ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ

Бр.9 /септември 2004


Никола Ракитин

(1885-1934)

 

СТИХОТВОРЕНИЯ

 

 

 

*     *     *

 

В нощта се тихо стъпките отгласят

на гостите, които си отиват.

Една след друга лампите угасват

и сенките се зад стъклата скриват.

 

Мълчане гробно къщата обсади.

Простена сънно тъмната градина -

злокобна нощна птица се обади

кат мрачен дух от върха на комина.

 

И през завесите луната бледа,

на снопове провряла си лъчите,

със кърви по трапезата в безреда

напълни сякаш чашите допити.

 

 

ВИТ

 

                               На Коста Стефанов

 

Каква безбрежност - светлопепелива!

Описват бавно щъркове дъга.

Там Вит кат смок огромен се извива

и бляска сребърната му снага.

 

Вихрушка ли мете крайбрежна нива,

стада ли жадни водят по брега?

Овчарска свирка в жегата разлива

на угарите сивата тъга.

 

Върби униват в душна тишина.

Пламти заглъхналата равнина,

прорязана от дълги черни рани.

 

И Вит, на слънцето опънал гръб,

умира бавно с гибелната скръб

на изгорели ниви и поляни.

 

 

 

*     *     *

 

С очите всяка вечер от брега

изпращам кораби в страни незнайни.

Топи ме бавно тихата тъга

на блянове несбъднати и тайни.

 

Де ходих, що видях и изживях?

Аз само чаках, но не стана чудо.

В кръга на труд и грижи побелях

и гледах други да живеят лудо.

 

О, жажда да съм волен, да съм сам,

да скитам вред и всичко за да видя.

Изпращам с мъка корабите там,

където никога не ще отида.

 

 

*     *     *

 

Гълъбите като малки топки черни

се люлеят, гонят се и се преметат.

От дъжда измити, в здрачини вечерни

покривите и листата светят.

 

Остър мирис от зеленина и влага.

Диша мокрото поле спокойно, бодро.

Облак като сетен войн от боя бяга

и издъхва сред небето модро.

 

И на запад в мрежа сребърна от пара

спуснало се ниско, затрептяло нямо

в огнената си самотна скръб догаря

слънцето като сърце голямо.

 

 

СЕЛО

 

                                  Ник. Лилиеву

 

Небе пустинно, прашно, с цвят оловен

над засушени жлътнали листа.

Бди над дървета лъснал кръст черковен,

от гъски де белеят се ята.

 

Самотен кът безмълвен и тъжовен,

гнездо на черен труд и нищета.

Бръмчат комари, пръскат дъх отровен

с миазми пълни гниещи блата.

 

И в тиха нощ, когато в мрежи златни

се потопят простори необятни

и плъзнат призраци от плет до плет -

 

над покриви от слама и тръстика

се вие птица някаква и вика

като душата на удавник клет.

 

 

ПСАЛОМ

 

На живота книгата дочитам,

малко още, и ще бъда веч накрая

и защо живях, аз не се питам,

и що за мен ще кажат някога, не зная.

 

Аз обичах радостното слънце,

волно реех се в леса и в равнината;

аз говорех с кълналото зрънце,

с птичките, със дървесата и житата.

 

Брат бях аз на всекиго в бедите,

извор бе сърцето ми на чувства свети

и без ропот пих от горчивините,

и тежаха ми на други греховете.

 

В блъсканицата кой да е първи,

пряпорец не дигнах, не пламтях от злоба,

но в оплисканите думи с кърви

плаках и оплаквах свой и чужд над гроба.

 

И в гърма на жизнената битва

към небето моят дух ще се възземе

като недоречена молитва,

като плач от струна, скъсана без време.

 

 

 

 

 

 

 


Публикувано в  на: 29.08.2004.

Бр.9 /септември 2004