ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ

Бр.7 /май 2004

ЗАВЕТ

Аз ви срещнах без слънце и радост

с безнадеждни и празни ръце;

и ви дадох разгулната младост

на безумното свое сърце.

Мойта песен цъфтеше отново

с непринудена жажда и жар. -

Аз бях рицар на страшното слово

и на страшните рицари цар.

И разгромили свойте тъмници,

вий ограбихте мойте слънца,

като малки капризни царици,

като малки немирни деца.

И сега ми е тъмно и болно, -

мойта пладня на заник клони, -

мойте радости гаснат неволно

и спокойната есен слани.

И когато пустинно-печален

свечерее лазурният ден,

в онзи час безнадеждно-прощален,

помолете се всички за мен!

ЕКЛЕЗИАСТ

Изградих си олтари от злато

като древния цар Соломон.

Мойто царство бе царство богато

и богат ми бе царския трон.

В тежък поход и в тежки несгоди

претърпял дълголетни войни,

завладях многобройни народи

и заграбих три златни страни.

И звуча над пространства безкрайни

моят властен монаршески зов;

аз познах чародейните тайни

на вълшебното слово любов.

Аз познах сладострастната мъка

и отровната нейна лъжа,

и скръбта по далечна разлъка -

затова безнадеждно тъжа.

И тъгата ми няма предели,

както няма за мене подслон;

мойте песни са птици измрели

и печален е царският трон.

Вее вечер над светлите зали,

дето светло блаженство познах;

векове непробудно заспали

будят тъмна тревога и страх.

На сърцето ми странник почука -

неизбежната скръб на света,

и познах вековечната скука -

суета, суета, суета!               

Публикувано в  на: 18.05.2004.

Бр.7 /май 2004