Бр.6 /април 2004

            На 15 април 1935 година във Вашингтон, в кабинета на президента на САЩ Франклин Рузвелт представителите на 24 американски държави подписват Пакта Рьорих - международен договор за защита (закрила) на културните ценности както по време на война, така и в мирно време. Впоследствие Пактът Рьорих е ратифициран от общо 36 държави. Автор на идеята за този договор и инициатор на осъществяването му е великият руски художник, учен и меслител Николай Константинович Рьорих (1874-1947). За обзначение на закриляните обекти договорът предвижда използването на Знамето на Мира, на което са изобразен червен кръг, който включва три червени сфери върху бял фон. През 1954 г. е приета Хагската конвенция за защита на културните ценности, която е подписана от по-голям брой държави, но няма широтата и обхвата на Пакта Рьорих, на който се основава в значителна степен.

Николай Рьорих

КУЛТУРАТА

         Приятели мои!

        Ще кажем кратко в какво е същността на нашите задачи и стремежи. Всичко определено може да се изрази кратко: ние помагаме на Културата. А ако някой в минута на дръзновение поеме върху себе си бремето да каже "Ние изграждаме Културата", той няма да бъде далеч от истината. Всеки помагащ нима не е и сътрудник?

        Ние молим нашите приятели всеки ден да мислят, да произнасят и да прилагат понятията Красота и Култура. В това няма нищо ново, тъй като нищо ново изобщо няма. Но ние събираме около тези ценни понятия ново усилие, ние се стремим да помогнем на напрежението на съзидателната енергия. Ние се стремим да изучаваме и да въплъщаваме така наречената абстракция в реалността. Много е лесно от всяко действие да се създаде абстракция. И в тази отвлеченост да се загуби възможността за действеност.

        Ние непрекъснато виждаме, че най-реалното учение за живота с помощта на изкусна риторика се превръща в недосегаема абстракция и за успокояване на малодушието се предава в недосегаема облачност. Да се направи от тези изкуствено създадени велики абстракции реалност и същина на жимота е най-близка задача на Културата. Не е възможно да си представим, че истинното познание на същността, истинното учение за живота само ще забранява нещо, ще отсича, ще умъртвява.

        Истината ще бъде там, където ще се яви безпрепятствено строително разширяване, вместване и любов към непрестанния подвиг. Нашите врагове казват, че ние като че ли съставляваме някакво особено племе. Ако под това те разбират народа на Културата, то и това вражеско определение, както често се случва, би било близко до истината. И от тази истина ние няма да се страхуваме. Ако като висше обвинение отиващият си черен век ни каже: "Ето, събрали са се мечтатели и си въобразяват, че могат да помогнат на човечеството." Та нали именно за тази помощ за човечеството ни упрекват. Но всеки от разпръснатите по различни страни наши съратници при това ще се усмихне и ще каже: "А нима всеки естествен труд не е помощ за човечеството?" Защото би било мерзко да се мисли, че всеки, който се труди, се труди само за самия себе си. Не, той се труди за някого, който не му е познат. И този неизвестен ще приеме този безименен труд като някакъв израз на Благодатта, който му облекчава изминаването на земния път. Не мечтатели, а въплътители на мисли; мечтата отлита в безбрежния въздушен океан, но въплътяването на мислите твори същности и циментира пространството с бъдещи създания. За творчеството с мисъл в многообразието са говорили всички религии, всички учения. Много хилядолетия преди нашата ера египтяните египтяните са познавали това мисловно творчество. И поз образа на сърцето, змията и чашата, в цялото многообразие от благи символи се дава същото мъдро предначертание: "Мисъл и любов".

        Та нали от мисълта, която е напълно реална еманация, ние се изхитрихме да направим нещо отвлечено. Ние забравихме, че не ръката, а мисълта и твори, и убива. А от любовта ние направихме или кисели въздишки, или мерзост на блудството. Стигна се дотам, че някои разклонения на Християнската Църква съвсем наскоро дори разрешиха аборта. Това нещастно узаконяване трябва да се разбира като висша мяра на отричането на духовността. Помислете, ако Църквата вместо мъдро разпределение на силите и въздържание започне да препоръчва убийството, ако постоянно се говори за разделението на света на съзидатели и разрушители, то тази мярка би била страшен знак на разрушението. Но Културата по своята същност не познава разрушението като такова. Тя неудържимо, непрестанно създава, тя постоянно покрива с нов, висш купол несъвършенството на вчерашния ден. Но къде е оня камък, който не би бил потребен на мъдрия строител, пазещ всяка възможност? наистина, в различни краища на света сега възниква напрежение на строителната енергия. Редиците от млади работници се провикват: "Ние изнемогнахме от разрушението, ние натежахме от безсмислената механизация, ние искаме да творим, ние бихме искали да вършим онази полезна работа, която би ни съединила със светлото бъдеще." В старите учения винаги е бил указван мостът, съединяващ стария и новия свят. И никъде не се е говорило нито за разрушение, нито за насилие.

        Ако мислим за духовността на бъдещето, то тази духовност няма да бъде нещо отвлечено, но отново ще се върне в зримост, в осезаемост, в непреложност. И отново Благодатта ще стане веществена, както е веществена и тегловна дори мисълта. Ако някой облагородява живота си, ако някой вместо замърсяващото злоречие се старае да се върне към светло творчество, нима това е смешно? Та нали ще се кискат само невежите, за които самото Знание вече е нещо отвлечено, а самата Красота - ненужен разкош и самата Благодат - детска приказка. Но най-сериозните учени вече отдавна стигнаха до заключението, че приказката е сказание. А сказанието е исторически факт, който трябва да бъде съзрян в мъглата на вековете.

        Същите учени ни показаха, че Културата и достиженията на държавите са се строили с Красота. Махнете паметниците на Красотата, и цял един аспект от историята ще бъде нарушен. Жизнеността на Красотата, вековната жизнеспособност на Културата ни говори за истинско претворяване на абстракцият в явения Живот.

        Ето, и ние изобщо не сме мечтатели, а работници на живота, и постулатът ни е преди всичко в това, че се стремим да кажем на народа: "Помни Красотата, не прогонвай нейния лик от живота си и призовавай действено и другите към тази трапеза на родостта! А ако видиш съюзници, не ги отпъждай, но намери всичката мяра на благото вместване, за да ги повикаш на същото това мирно необятно поле на труда и съзиданието. В красотата и в духа укрепват силите ти, и ще погледнеш нагоре и ще простреш крилата си като завоевател на орисаната Светлина..." В дни на особен смут и сътресения ние ще утвърждаваме същото съзидание, същата благодатна Светлина. И няма такова условие, което би могло да отклони встъпилия в пътя на Съзиданието.

        Няма да се уплашим в името на Прекрасното и ще помним, че присмехът н невежеството е само подтик към подвига.

        Отказвайки се от егоизма, ако не само самите ние се стремим по пътя на Прекрасното, но и всемерно го откриваме на нашите близки, ние вече ще ще изпълняваме най-близката задача на осветляването на Културата - вдъхновението на духа.

1930