СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ

Бр.6 /април 2004

*   *   *

Паметта ми е жестока.

Тя ми напомня за теб

непрестанно.

Паметта ми е измамна.

Тя се слива със мъглата

на въображението ми.

Паметта ми е нетрайна.

Тя заличава усмивката ти

от съзнанието ми.

Паметта ми е единственото

нещо, което все още ме

свързва с теб.  

*   *   *

“Ние не пишем писма на себе си.”

                                 Бояна Петкова

Искам да си напиша писмо.

Сама на себе си.

Едно такова истинско писмо

със много многоточия

и удивителни.

И ще му сложа мъничка сълза

за марка.

И ще го пусна във кутията

на времето.

Дано не го забави вятърът.

Защото аз го чакам

с нетърпение.

*   *   *

Подари ми крила,

                               за да мога далече да стигна.

Да избягам от теб,

                                да изчезна в нощта

и да не можеш да ме настигнеш.

Подари ми крила…

*   *   *

Цигарите ни димят

ненужни в пепелника.

С какво ли са заети

устните ни тогава?

*   *   *

           вдъхновено от една песен на Аланис Морисет     

Аз съм левият завой на пътя,

когато вече си тръгнал надясно.

Аз съм отворената врата,

която ти само притваряш.

Аз съм стъкълцето в петата,

което толкова ти убива.

Аз съм полезният съвет,

който ти въобще не послуша.

Аз съм червейчето в ябълката,

от която вече си отхапал.

Аз съм единствената ти цигара,

но след като вече си ги отказал.

Аз съм забравеният чадър,

когато навън вали порой.

Аз съм левият завой на пътя,

когато вече си тръгнал на дясно.

(с) Белослава Чолакова. Публикувано в  на: 17.04.2004.

Бр.6 /април 2004