ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО	Бр.5 /март 2004

Василий Розанов

ИЗ "ОПАДАЛИ ЛИСТИ"

            Аз мислех, че всичко е безсмъртно. И пеех песни.

            Сега зная, че всичко ще свърши. И песента замлъкна.

                                                                            (три години вече)

            *    *    *

            Силната любов на един прави ненужна любовта на множеството.

            Дори не е интересно...

            *    *    *

            Какво значи "когато умра"?

            Ще се освободи жилището на Коломенска улица, хазяинът ще го даде на нов наемател.

            Още какво?

            Библиографите ще се заемат с книгите ми.

            Ами аз самият?

            Аз самият? - Нищо.

            Бюрото ще получи за погребението 60 рубли и през "март" тези 60 рубли ще влязат в "  ". Но там всичко ще се слее с други погребения; нито име, нито въздишка.

            Какви ужаси!

            *    *    *

            Същността на молитвата се състои в признаването на дълбокото собствено безсилие, на дълбоката ограниченост. Молитвата е там, където "аз не мога"; където "аз мога" - няма молитва.

            *    *    *

            Какво ще кажа аз (на оня свят) на Бога за онова, което Той ме прати да видя?

            Ще кажа ли, че сътвореният от него свят е прекрасен?

            Не.

            Какво ще кажа тогава?

            Бог ще види, че аз плача и мълча, че лицето ми понякога е усмихнато. Но Той няма да чуе от мен нищо.

            *    *    *

            Писателството е Орис. Писателството е fatum. Писателството е нещастие. (3 май 1912 г.)

            ...и, може би само поради това писателите не трябва да бъдат съдени от страшен съд... От строг съд те все пак трябва да бъдат съдени. (4 май 1912 г.)

            *    *    *

            Толстой беше гениален, но не и умен. А при всяка гениалност умът все пак "не пречи".

            *    *    *

            .............................................

            .............................................

            Извадени траверси. Павета. Пясък. Камъни. .....

            - Какво е това? - ремонтират пътя?

            - Не, това са "Съчиненията на Розанов". И по железните релси уверено се движи трамвай.

(На Невски, ремонт)

            *    *    *

            Едни са млади и им е нужно веселие, други са стари и им трябва покой, на девойките - да се омъжат, на омъжените - "втора младост"... И всички се блъскат, и цари вечен шум.

            Животът произтича от "неустойчиви равновесия". Ако равновесията навсякъде бяхаустойчиви, то нямаше да има и живот.

            Но неустойчивото равновесие е тревога, "неудобно ми е", опасност.

            Светът е вечно тревожен и с това живее.

            Каква глупост са тези "Градът на Слънцето" и "Утопия", същността на които е вечното щастие. Т.е. окончателното "устойчиво равновесие". Това не е "бъдеще", а смърт.

            *    *    *

            Социализмът ще отмине като дисхармония. Всяка дисхармония ще отмине. А социализмът - това е буря, дъжд, вятър...

            Ще изгрее слънцето и ще изсуши всичко. И ще казват, както за изсъхналата роса: "Нима той (социализмът) съществуваше?" "И барабанеше в прозорците градушка: братство, равенство, свобода?"

            - О да! И колко много хора погинаха от тази градушка!!

            - "Удивително. Странно явление. Не ми се вярва. Къде мога да прочета нещо за историята му?"

            *    *    *

            Революцията има две измерения - дължина и широчина, но не притежава третото - дълбочината. И поради това свое качество тя никога няма да има зрял, вкусен плод; никога няма да "завърши"...

            Тя ще расте все повече в раздразнение; но никога няма да настъпи в нея окончателното, когато човек казва: "Достатъчно! Аз съм щастлив! Днес е толкова хубаво, че не ми трябва утре"... Революцията винаги ще бъде мъчителна и ще се надява само на "утре"... И всяко нейно "утре" ще е измамно и ще премине във "вдругиден". Perpetuum mobile, circulus vitiosus, и не поради безкрайността - къде ти! - а именно поради краткостта. "Куче на верига", сплетена от собствените гнили чувства. "Къщичката", "дължината на веригата", "връщането в къщичката", тревожният кратък сън.

            В революцията няма радост. И няма да има.

            Радостта е твърде царствено чувство и никога няма да попадне в обятията на този лакей.

            Две измерения: и тя не е по-горе от човешкото, а по-долу от човешкото. Тя е механична, тя е материалистична. И това не е случайност, не е проста връзка с "теориите на нашето време"; това е съдба и вечност. И всъщност подмолната революция в душите на еснафите, вече възникнала, ги подтикна да понесат на раменете си Конт, Спенсър и подобните им.

            *    *    *

            Възможно ли е позитивист да заплаче?

            Толкова е странно да си го представиш, колокото и "крава да язди кирасир".

            И това привършва разговорите с него. Сбогувам се с него с вечно сбогуване.

            Позитивизмът в тайната на душата си или по-скоро в сърцевината на своето бездушие:

            И нека тялото безчувствено

            навсякъде еднакво да изтлява.

            Позитивизмът е философски мавзолей над умиращото човечество.

            Не искам! Не искам! Презирам, ненавиждам, страхувам се!!!

            *    *    *

            Като увяхващи цветя са хората.

            Идва есен - и нищо няма. Колко е страшно това "няма". Колоко е страшна есента.

            *    *    *

            Езичеството е утрото, християнството - вечерта.

            На всяко отделно нещо и на целия свят.

            Нима няма да настъпи утро, нима това е последната вечер?..

            *    *    *

            Нося литературата като ковчег мой, нося литературата като печал моя, нося литературата като отвращение мое...

            *    *    *

            С каквото искаше, с това се и задави. Когато нашата проста Русия го обикна с проста и светла любов за "Война и мир", той каза: "Малко ми е. Искам да съм Буда и Шопенхауер." Но вместо "Буда и Шопенхауер" се получиха само 42 картички, където той е заснет в 1/2, 3/4, en face, в профил и струва ми се, в цял ръст, седнал, прав, легнал, по риза, по кафтан и по още нещо, зад плуга и на кон, с шапчица, с шапка и "просто така"... Не, дяволът умее да се смее на оня, който му продава (на славата) душата си.

            - "Каква ли картичка да си изберем?", - питат се две курсистки и студент. Но си купуват цели три, плащайки общо 15 копейки.

Sic transit gloria mundi.

            *    *    *

            Техниката, присъединила се към душата, й даде всемотъщество. Но тя също я и смаза. Получи се "техническа душа", само с механизъм на творчество, а без вдъхновение за творчество.

            *    *    *

            Тъгата е моя вечна гостенка. И как обичам аз тази гостенка.

            Дрехите и не са нито бедни, нито богати. Слабичка е. Мисля, че прилича на майка ми. Тя няма думи, или са малко. Има само вид. Той не е огорчен, нито раздразнен. Но какво съм се заел да я описвам; нима има думи за това? Тя е безкрайна.

            - Тъгата - това е безкрайността!

            Тя идва вечер, по здрач, нечуто, незабелязано. Тя вече е "тук", когато мислиш, че я няма. Сега тя без да възразява, без да оспорва, примесва към всичко своя привкус: и този привкус е безкраен.

            Тъгата - това е упрек, жалба и недостатъчност. Мисля, че е дошла при човека в оня вечерен час, когато Адам "вкусил" и бил изгонен от рая. От онова време тя винаги е близо до него. Винаги е "някъде тук": но се показва във вечерните часове.