Ирена Петрова

ЗА ДЯЛ "ФИЛОЛОГИЯ"

Скъпи приятели!

Преди да тръгне за България, за курса си за повишаване на квалификация по български език в гр. Габрово, по повод на който бе поканен от Бойко Златев да представи книгата си „Към сиянието на Истината през глъбините на Словото”, написана в съавторство със съпругата му Ольга Будугай, Андрий Будугай, който в момента преподава български език в специализираното училище за славянски езици в Бяла Църква, Украйна – като нямаше сигурност, че г-жа Невяна Керемедчиева, издател и преводач на книгата, ще има възможност да дойде, за да представи книгата, се обърна към нас с Кръстъо Йорданов и Светла Панайотова, с идеята да кажем по няколко думи за книгата, познавайки част от лингво-езотеричните им статии.

Познавахме някои от есетата, благодарение на лекторията през 2010 г Единство на времената, която ни запозна и създаде едно духовно приятелство на хора със сродни разбирания и дирения . Тогава Андрий Будугай представи статиите в София и Пловдив – по покана на сдружение Нова Палитра, а именно, по покана на Бойко и Дияна Златеви.

Тъй като настоящият сборник „Към сиянието на Истината през глъбините на Словото” е поделен на три основни части Етика, Флология и Природа, Андрий Будугай предложи на всеки от нас да представи един от разделите. Приехме заради приятелското желание да окажем подкрепа, но и с ясното съзнание, че само човек, който познава цялостното творчество, изградило този сборник – в дълбочина и от повече време, има истинското морално основание да я представи. Нашето, условно наречено представяне, подготвено с по-кратко време за прочит, вникване и пресъздаване е по-скоро читателски отзив и разказ.

Всъщност на срещата в Пловдив задочно ” присъстваха” и г-жа Невяна Керемедчиева чрез свое послание, което я помолихме да напише, така и Бойко Златев – и в Пловдив и София със своите думи от предговора на книгата.

Тук ще споделя и някои мисли, неизказани на събитията на представянето в Пловдив или София, породили се у мен малко по-късно при новите прочити на есетата.

„Към сиянието на истината, през глъбините на словото” – е сборник от оригинални, нестандартни по съдържание и структура есета от украинските филолози Андрий и Ольга Будугай, в които съпоставката на сродни думи от различни езици или от един и същ език води до /или е водена от / търсене и прозиране на по-дълбинен смисъл, етика и предназначение, заложени в думите, подкрепящи духовното светоусещане и тласкащи мисълта към откриване и споделяне на съкровени идеи, на духовно разбиране, познание и мотивация.

Читателите на сп. «Палитра» и изобщо българските читатели познават също вече някои от статиите на семейство Будугай, и моля да не приемат опитите ми за характеризиране като претенция за запознаване с нещо непознато, а просто като споделени размисли над прочетеното. По думите на издателката на книгата Невяна Керемедчиева имаме щастието като цялостен сборник техните есета да излязат първо на български език.

В хода на мисълта, (течаща по „законите” на вдъхновението, на потока на съзнанието и на вътрешните въпроси, на интуицията), често има изреждане на примери от думи и значения, както предупреждават в предговора авторите – „лексикален материал”, за който те ни молят да проявим търпение, докато четем. Но всъщност читателят скоро разбира, че този „лексикален материал” само привидно звучи в деловия, сух стил на научното /с цялото си уважение към въпросното/ изложение. Защото в сферата на духовната наука, в името на която авторите наричат есетата си „лингво-езотерични изследвания” са убедителни не „доказателствата”, а опитностите. Читателят усеща, че всички лексикални примери, сравнения и асоциации тръгват от и отиват към импулса на вдъхновения от духовното ум, сърце и душа, изобщо от импулса и преживяванията на цялостния човек, чието съзнание и жизненост в своите потребности не търпят вътрешни граници . Всъщност човешкото съзнание само е създало ограничаващите условности в науката, изкуството, философията, ежедневието. Но и Съзнанието само надскача ограниченията, тъй като ум, сърце и духовно начало са неразривно свързани в човека.

Ето какво пише в „за авторите” в настоящата книга:

„Станало е по време на прочита на книгата „Посвещение“ от Елизабет Хайх. Някак неочаквано за него самия, пред духовния му взор започват да се разкриват отделни думи в своя много по-дълбок смисъл. „Нареждат“ се една до друга или по смисъл, или по форма, като образуват различни нанизи или броеници. И протичат мощни енергии. Андрий започва да споделя това с хората, с които общува по това време. Но никой не го разбира. Никой, освен Ольга Ковтун, филолог по образование. Съвсем скоро техните разговори по лингво‑езотеричните проблеми преминават на ниво обсъждане на много по-широка основа. На 30 август 1995 г. Андрий и Ольга се оженват и започват съвместния си път за търсене на Истината.”

Авторите дълбоко вярват че езикът е мощно средство за развитие и облагородяване на човека, както и инструмент и творческа сила, в които е заложено висше познание.

По наше скромно разбиране, тези есета са на границите на духовното знание, философията, литературата, социологията и лингвистиката; в сферата на лингвистичното знание в по-тесен смисъл са свързани с области като философия на езика и сравнителна лексикология.

Свободата на споделените мисли и духовно-философски разбирания е увличаща със своята естествена изразност, яснота и искреност.

Бойко Златев в предговора на книгата причислява есетата на Ольга и Андрий Будугаи към творбите на автори и учени реализиращи „нов синтез на подходите на науката, изкуството и религията в един хармоничен, цялостен мироглед.”

Той цитира мисъл на: „великият руски художник, мислител, археолог и пътешественик Николай Рьорих: „В своите най-добри открития науката се оказва изкуство.”

Пожелаваме на авторите успех на книгата по пътя към сърцата, умовете и духовния свят на читателите, в онзи прекрасен „синтез”, който се нарича Любов и който се крие зад голямата им вяра и респект към силите и възможностите на езика и Словото. В онзи търсен синтез на научно, религиозно и естетическо начало, в търсене на изначалното единство на човека със Създателя – с помощта на Любовта, Мъдростта и Истината.

В предговора към книгата Бойко Златев обръща специално внимание на композиционния план, съставен от три части: ”В избора на тяхната поредност – Етика, Филология и Природа е представено едно схващане характерно за множество философски школи на Изтока – че безопасното проникване в тайните на Словото и Природата е възможно единствено след усвояването на основните етични принципи....”

Успоредно с групирането на текстовете според надделяващата тематика в тях, струва ми се, че заглавията на трите композиционни дяла бележат и три смислово-съдържателни пласта, които присъстват всъщност във всички есета: проблемът за духовната Етика, е животрептящ навсякъде. Въпросът за Словото и езика, за неговото изучаване, приложение и развиване във всякакви аспекти е също неотменен за авторите навсякъде. Духовните размисли и прозрения, споделени знания и дирения са представени винаги чрез призмата на задълбочаването в значенията на думите и техните съпоставки...Постоянно присъства и темата за Духовния порядък, в многобройните си измерения скрит зад понятието за Природа.

И така – какво ще прочетем в раздела «Филология».

Най-напред що е филология? Няма да пропуснем да отбележим какво означава думата, както го отбелязва преди да изреди науките, които обхваща на практика филологията и проф. Куцаров, чел ни в Пловдивския университет курса си по Увод в Славянската филология. Той отбелязва на първо място, че думата от гръцки произход се формира от „филеос” – обичам и „логос” – наука, /слово/ и че още нашите възрожденци са я калкирали като Любословие... – Любов към Словото е филологията – ще повторим ние, във всички аспекти, които понятието може да означава, и за които именно се говори във фундаменталното, едноименно циклично есе „Словото” от този раздел на книгата. В есето се припомня, че думата Логос е включвала много значения – дума, понятие, учение, реч, говор, отношение, мисъл, разум.

Ето какви значения още са изтъкнати в първата част на есето, която е под име „1. Словото-сътворение” и има за мото началото на Евангелието от Йоана; цитат : „ С термина logos Хераклит е определил и всеобщата закономeрност, а философите-идеалисти – духовното Първоначало; световния разум; абсолютната идея; откровението; основната същност на целия свят; образа на Бога; външното проявление на вечно скритата причина. ”

Между другото ще цитирам и обобщеното определение на проф. Куцаров / ”по тълкуването на термина в най-достъпните наръчници „ / за филологията, защото това има известно отражение върху характеристиките на съдържанието на есетата в раздела.

Филологията е „сбор от науки, изучаващи писмената култура на даден народ или сродни народи, т.е. езикознание /или лингвистика/, литературознание, фолклористика, етнография, а отчасти и история. /За уточнение /фолклористиката се занимава с устното творчество на народите, а предмет на етнографията и историята не са само писмените паметници.”

В настоящите есета се усеща филологически подход към знанието в горния смисъл – използва се материал, както от езикознанието, така и от литературата и историята, от етнографията – особено от древното „магично” мислене и обичаи, митологията – в хода на поставяните философско-етични проблеми. Все пак главната филологическа (в тесния смисъл на думата) отправна основа тук е лингвистичната, както са указали сами с определението „лингво-езотерични изследвания”.

В първата част на статията „Словото” отправната дума е именно самата дума „Слово” и нейните значения, за които вече цитирахме по-горе. Тук четем още:

„Както твърди украинският изследовател на митовете за езика Юрий Комар, в древността „словото било считано за толкова силно средство за въздействие върху околната среда, че самото му изричане не можело, както си представяли, да остане безследно. Точно така древноегипетският бог Птах създал целия свят и първите хора чрез говора и сърцето си – замисляйки творението и изразявайки замисленото.

А малко по-долу виждаме: „процесът на творчеството-творението в първоначалния му вид е не нещо друго, а акт на материализиране, уплътняване на мисъл-формите чрез словото, нещо като втвърдяване. Ще отбележим, че древно­руската лексема творити е означавала „смятам, мисля“, а творець – „който извършва, изпълнител“. Явно не е случайно, че в славянските езици думите: бълг. твърд, твърда, твърдо, утвърждавам, твърд, твърдта, твар; укр. твари­на/животно/и творение са етимологично родствени... В езика е възможно да се открият и други примери за свързаност на ду­мата и творението, за уплътняване-втвърдяване на думата-идея:

5. Лат. думи vox/звук, глас; слово, език/и verbum/едновре­менно „слово“ и „действие“, глагол-процес/, древноруската дума врать/говоря/, немската Wort/дума/, руските вещь, овеществление/уплътнение на думата/, старославянското вещь/от една страна, „глас, звук, дума“, а от друга, „предмет, вещ“/, старославянските вещать 1, увещевание, руските весть, провозвестие, повесть, повествование, совесть .

В следващият подраздел на цикличното есе се разглежда идеята „2. Словото-съзнание”: „В българския език има една интересна лексикална единица, съответна на руското понятие слово. Това е лексемата дума, имаща еднаква етимология с укр. дума/народна песен/ 1 и с рус. думать/мисля/и задум/замисъл/, задумать/замислям, планирам нещо конкретно/, задуматься/замислям се, по­тъвам в дълбок размисъл за нещо/.

Съвсем ясно е, че тази прилика не е случайна и че първоначално бълг. лексема дума е имала по-широко значение – понятие, образ, мисъл...

...“Разбира се, не трябва да се поставя знак за равенство между мисленето и думата в тесния им смисъл – нали художникът, архитектът, инженерът мислят чрез образи, музикантът – чрез ноти-звуци, танцьорът или спортистът – чрез движенията, и т. н. ...Но все пак съществува определена взаимозависимост между думата и мисленето, съзнанието.

Не случайно се смята, че самата наука е „добре обработен език“.

“Само наличието и използването на езика, на словото, на думите в широк смисъл, позволява на хората да „подредят“ съзнанията си и ги издига над царството на животните, а с това още повече и над царствата на растенията и минералите, и им помага да станат пълноправни жители на Космоса .

Благодарение на езика, човешките съзнания постепенно и последовател­но се извисяват над вековете-време и започват да съществуват пълноценно във Вечността. Та нали именно така езотеричната традиция обяснява името човек (на руски человек) – „чело-съзнанието“ преминаващо през „века-вечността“. Нем. същ. Mann и англ. man/и двете означаващи „човек“/също поставят ударението върху мисълта и мисленето, върху съзнанието – сравнете еднокорен­ните думи в санскрит manas/разум/и в лат. език manus/ръка/ 5.

Нина Рудникова в своята книга Слънчевият Път. Арканите на Таро под­чертава: „Човекът е забравил, че светът е сътворен от словото и че всички части на този свят са въплъщение на отделните думи…

Човешкото съзнание е забравило, че думите, съставляващи отделните езици на човечеството, са фор­мули, чието духовно произнасяне призовава за действие психичната енергия и подпомага тя да се въплъти в конкретни факти.“

Ще приведем още един цитат от същата книга: „Цялото знание вече е да­дено на човечеството и е свито в езика на понятията. Но поради допускани­те злоупотреби (от страна на човеците – бел. прев.) тези понятия са станали дребни по стойност, били са изопачени и профанирани. Да се замисляме за значението на тези понятия, да откриваме техния извор и съответстващите им сили, означава да ги възкресяваме и да придобиваме чрез мъдростта им заключеното в техните формули знание. Зад всяко понятие се крие дългата история на мисловно-творческия процес на неговото развитие и свързаните с него силови спирали на психичните асоциации.“[1] *

А ето и характерни идеи от подраздела: „3. Словото-вяра”

„Един от най-известните мъдреци на човечеството, Лао-Дзъ, живял през VІ-V век пр. н.е. в Древен Китай, в своя философско-поетически трактат Дао Дъ Цзин 1 е казал: „Истинските думи не са изящни. Красивите думи не заслужават доверие. Добрият не е красноречив. Красноречивият не може да бъде добър. Знаещият не доказва, доказващият не знае“ (стих 81).

А в 18 стихотворение Лао-Дзъ е написал: „Когато напуснаха великото Дао, появиха се „Жен“ 2 и „И“ 3. Когато се появи мъдруването, възникна вели­кото лицемерие. Когато възникна раздорът в семейството, появиха се „Сяо“ 4 и „Цъ“ 5. Когато зацари смутът в държавата, появиха се верните слуги“ [Прев. от китайски на български Ленчо Димитров 6].

По аналогия 7 можем да добавим, че за здравето човек започва да мисли и говори едва тогава, когато заболее от някаква болест. Когато процъфтява беззаконието, говорят за справедливост. Когато набират сила лъжата и веро­ломството, хората говорят за правда и вярност....

Руските думи направо‑правый/надясно-десен/, правильный и пря­мой/прав, пряк, откровен, явен/са с един и същи корен 5 и в дадения кон­текст са противоположни на думите лъжлив, рус. обманный/измамнически/, кривой/крив, извит, неправилен, несправедлив/и окольный/околен/.

Откровеният и искрен човек, вървящ по „правия път“ 6, се намира под Бога и постига спасение на душата: истинското религиозно чувство, вярата в Бога започва с искреността[2] 7. Да си спомним руската поговорка „в тихом ому­те черти водятся“ (дяволи се въдят в тих гьол), която нерядко се отнася за потайния, неискрения човек. А между неискреността и лъжливостта често може да се постави знак за равенство.

Да цитираме думите на известния певец и автор на песни от Русия Вик­тор Робертович Цой (1962–1990) за това, че всичко ще ни простят, но няма да ни простят неискреността – думите, които са били изглежда кредото на целия му кратък, но достатъчно ярък живот.

Този, който измамва, не само пречупва и погубва себе си, руши съзнанието си, но и изкривява и руши и обкръжаващия го свят, взривява пространството – тялото-плът на Космоса. Източната мъдрост гласи, че разрушавай-ки нещо вън от себе си, ние рушим и самите себе си. А разкъсвайки някакви връзки вътре в себе си, взривяваме аналогичните връзки и във Вселената, не-отменна част от която сме и самите ние.

В света е господствал старозаветният закон „око за око и зъб за зъб“, законът на справедливостта, а не законът на благодатта, който започнал да действа с идването на Иисус Христос за вярващите в Него и Неговото Учение. Именно поради това отделният човек-езичник можел само да приема во-лята на боговете. Както са казвали римляните, „съдбата води покорния и влачи непокорния“, няма трета възможност. От думите на боговете са зависели всички и всичко, върху тях са се изграждали и животът, и законът, и вярата, а даже и Истината.

Философът Павел Флоренский е извършил значителна работа, съчета­вайки филологическите, богословските и философските изследвания. Неговият задълбочен анализ изяснил голям брой фундаментални духовни поня­тия. Сред тях са и понятията за вяра и истина. Той посочва, че рус. думи вера-верить/вяра-вярвам/и лат. дума veritas произхождат от корена var, от който идва и лат. дума verbum/глагол, слово, реч в широк смисъл/.

В руския език думите верно, правильно и истинно са синоними и без съмнение са свързани с неоспоримостта и ненарушимостта на Словото Бо­жие. Подобна връзка е била установена не само в руския език. Например Па­вел Флоренский пише: „Древният евреин и семитът въобще в своя език е закрепвал … необичайния момент на проявяването на идеята за Истината – момент исторически или по-точно теократически. Истина за него винаги е било Словото Божие. Неотменимостта на това Божие обещание, неговата вярност и надеждност – това именно за евреина го е определяло като Истина.

4. Словото-клетва: „Поради това, че в устата на хората Словото е започнало да се отделя от своята първоначална истинност, а следователно и от доверието в него, станало е вече „необходимо“ допълнително да бъде потвърждавана неговата правдивост. Вероятно тогава се е появило и понятието за клетва, която се е основавала на мистичната сила на думите с езическо-магийно естество.

Нека си спомним, че в трилогията на Джон Толкин клетвопрестъпниците прекратяват митарствата си едва след изпълнението на дадената клетва: те биват освободени от потомъка на кралския род Арагорн, пред когото някога са дали клетва.

Заслужава да отбележим, че Иисус Христос донесе одухотворение на кармичните закони, значителното им облекчение, разбивайки дверите на ада 3 и създавайки от най-горните измерения на ада чистилище, като постави в центъра на вниманието принципа на Любовта и Божията благодат 4. Иисус Хрис­тос призоваваше за по-дълбока вяра в Единния и за освобождаването от клетвата. В своята Проповед на планината Той каза: Слушали сте още, че бе казано на древните: „клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си“. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; … ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен (Мат. 5:33–36).

Иисус Христос призоваваше да не се прибягва към клетвата поради това, че в духовния живот на човека вместо външно обусловеното религиозно чувство, често изграждащо се на страха от наказание от Бога (Божия страх), на предно място излиза осъзнаването на вътрешния закон в самия индивид и проявлението в него самия на божествените принципи.„

* * *

Струва ми се, че в последните части на есето „Словото” вниманието на авторите сякаш малко неочаквано, се потапя, съсредоточава доста в специфични страни на древното условно казано „езическо мислене”, при което магическата сила на словото се разбира твърде директно, буквално и се прилага вярата в силата на клетви, „проклятия” и „заклинания” за добро или лошо, за война или за помощ и лекуване, използват се от „враг или от врач”. Но всъщност това внимание навярно е закономерно за един поглед към думите именно като магическа сила.

Авторът се задълбочава много сериозно и отговорно в темите за въздействието на отправените от едни към други хора заклинания и лоши думи от една страна, и лекуващи слова и заклинания – от друга.

И въпреки че тези теми сякаш малко в контрастират на първите части на есето, където мисълта се издига в по фини и висши сфери, то все пак проблематизирането им изглежда не е изгубило давност и в нашето време понякога за хората, колкото и да ни се струват темите на пръв поглед архаични.

Задълбочаването в такава тематика може би се обяснява и със съприкосновение и личен интерес на автора. Механизмите на действие на заклинанията или проклятията интересуват автора, опитващ се да ги изясни детайлно, като разбира се не престава да подчертава, че „магичните” сили на словото може да се използват за лошо или добро, в зависимост от съзнанието на хората...

Отговорите на поставените въпроси авторът търси и открива в изводи, опиращи се на духовните знания, езотеричното християнство, религиозните разбирания.

Темите за кармичните взаимовръзки и за духовното лечение във връзка с духовните и мисловни енергийни взаимни въздействия са разгледани с искренoст, задълбоченост и отговорност. Поставените въпроси подбуждат читателя, интересуващ се от тематиката да търси още отговори и решения в кръга на духовно-етичното разбиране.

В края на есето авторите отбелязват, че „само са се докоснали до необятната тема за Словото и думите” „като средство за развитие на човешкото съзнание, помагащо му да навлиза в Космичната Йерархия на същества от различните еволюционни вълни.”

И ако циклично есе завършва акцентирайки върху образа на воина, който отстоява позиции с мисловното си и словесно превъзходство и опит или с жертвоготовната си смелост, вяра и вътрешна чистота, то в есето „Езотеричният аспект на поезията” откриваме друга трансформация на образа на воина-защитник, асоциирана вече с представите за силата на хармонията:

„Важно е също, че стихотворението притежава по-голяма от прозата магична сила, доколкото в него има, освен всички свойствени на езика окултни качества, и едно допълнително, присъщо на стихосложението, измерение. То се образува за сметка на подредените по определен начин думи, на тяхната своеобразна координираност (< лат. ordo/ред/) и подреденост с рими и зна­чително по-ясно изразен, отколкото в прозата, ритъм. Към реда сочи и самото име стихотворение, което произлиза от гр. stichos/ред, порядък/.

Стихотворението може условно да бъде сравнено с колона войници, където ролята на воините се изпълнява от думите. Нека си спомним, че за хора, които се движат в колона, е опасно да преминават по мост в маршова стъпка, тъй като сумарната енергия при едновременно преместване на нозете пре­дизвиква явлението резонанс. А резонансът многократно увеличава силата. „

„На ритъма е подвластно всичко съществуващо, а по-точно – всичко живо във Вселената. Ритъмът е основа на живота, дихание на Космоса.”

Есето „Езотеричният аспект на поезията”, също вече публикувано в сп. „Палитра”, ни отвежда и в древните времена, когато истинските поети са били жреци, посветени и са предавали чрез мощното си, вдъхновено, ритмично поетично слово знанията за духовното, етичните принципи и знания и мъдрост за живота и за историята по въздействен начин на хората:

„Алла Андреева, съпругата на изтъкнатия руски поет-духовидец на ХХ век Даниил Андреев, пише за него: „поет в древното значение на тази дума“ – това е „мисъл, слово, чувство, музика“, слети „в едно-единствено явление. Именно такова явление древните са наричали поет“ [1, с. 20].

Поетите са били посветени в прекия смисъл на думата. Неслучайно сама­та дума поет в старогръцкия език е имала значението „творец, създател“ и е свързана с глагола пойео/правя, творя, осъществявам, въздигам, съставям, съзиждам/.

Както пише Едуар Шюре, „древната поезия не е нищо друго, освен алегоричен език. […] Тайните на природата и най-възвишените нравствени идеи са се криели под нейната сянка. Древната поезия е била наричана език на боговете не само метафорично; тайният и магичен смисъл, който е съставлявал нейната сила и очарование, се е съдържал в самото ѝ име“ [18, с. 179].

„… повишената енергетика на стихотворението се използва като защита на съзнанието от на­падения: плътно „поставените“ думи на фино ниво образуват енергиен поток, който като с щит (> защита) брани съзнанието от агресия ”

„... поетът с помощта на думите (а всеки друг творец – със средствата на избраното от него изкуство) в буквалния смисъл лекува, изцелява. Истинският поет е и врач (лекар, лечител).”

В първото есе от настоящия дял от книгата – Филология, „Тежестта на думите” авторите изразяват тревогата си от девалвацията на думите и от претрупването на човека с огромни количества дезинтегрирана информация в днешния век:

”В духовния свят на първо място се цени не количеството, а качеството. Качеството подразбира съсредоточаване на съзнанието върху извършваното от него действие дотогава, докато не се натрупа необходимото количество светлина и направеното не засияе, така да се каже, с всички цветове на дъгата.

Само тишината ни позволява да отразяваме адекватно действителността в своето съзнание, да слушаме и да чуваме обкръжаващия ни живот и вътрешните процеси на своята душа, пораждайки „космични“ мисли, тоест ми­сли с вселенски мащаби, обхващащи измерения отвъд предела на обичайната ни ежедневната дейност. Точно тогава се извършва пълноценният размисъл, водещ след това до израстване на съзнанието.

Думата е ключ от катинара за вратите на Духовния Свят, Царството Небесно. В материалния свят Божественото се изразява чрез неща, породени от думите на жителите на Горния Свят...”

Разделът филология завършва с група кратки есета от цикъл „Думи-елмази”, основани всяко на значението на определена дума от българския език, подредени по азбучен, речников ред (сякаш асоциирайки, че авторът изучава български и успоредно с научаването на думите, се пораждат размисли). Тези есета са посветени на различни приятели.

Някои от есета са съвсем кратки, но имат тенденция да се търси уравновесяване на посланието с полярна идея. – За по-отрицателните думи се открива позитивна асоциирана дума, която да ги трансформира или поне поучителна идея, породена от размисъл; думата „благ” пък например води до размисъл за духовните горчивини и сладости и се апелира да не „правим повърхностни изводи, за да не приемаме очевидното за истинно.”

Есето „Белег” достига до темата за знаците, които човек има да се учи да забелязва и разчита правилно, за да се ориентира по духовния си път. А ще обърна специално внимание и на асоциации в знаковото за мен есе „Биле”:

„Думата биле в българския език има значението на „целебно растение, целебна трева“ и е от един и същи корен с руската дума былина (стъбло на трева, на тревичка). Това е древнославянска (= старобългарска) дума с пър­воначално значение на „растение“ и се свързва с индоевропейския и санскритския корен *bhul < *bhu със значение „раста, увеличавам се“, който е родствен с руския глагол быть (съществувам) и с гръцкото съществително bia/жизнена сила/.

Именно благодарение на растенията е било обезпечено поддържането на живота на Земята: човеците са загубили способността си да се хранят с енергията на слънчевите лъчи, способност, която се е запазила само при растения­та... А лъчите са не нещо друго, а еманация, проявление на любовта на Слънцето като жива същност, към всичко, което го обкръжава.

Впрочем, интересно е, че в окултизма сърдечната чакра съответства на зеления цвят, който преобладава в природата и е най-благоприятен за зрението на човека. Може би не е случайност, че еднокоренните думи биле и быть/живея/, гръцките. phyo/раста, израствам, раждам/, phyton/растение/и phylon/лист/, както и лат. folium/лист/са подобни фонетично на лат. phileo и гр. phileo със значение „обичам“. Подобен е и случаят с немските думи Leben/живея/и Liebe/обич, любов/.

Немалка е ролята на растенията като организми, изработващи вещества, които натрупват космична енергия – именно те могат да се прилагат за защита срещу различни заболявания. Растенията са нашите спасители едновременно на няколко равнища на битието. Затова именно семантичната връзка между думите биле и битие, според нас, е напълно оправдана.”

И макар да изглежда, че откъсите, споделени тук са немалко, има много още теми и слова от раздела и книгата, които не са засегнати и очакват да бъдат открити и споделени от читателя... Много изненади и идеи през „глъбините” на мистерията „Слово” по красивите, но нелеки планински маршрути към сияйната Истина. – Множество – като в самия живот, който е път, изкачване.