Георги Н. Николов

БЕЗДНАТА НА НАЧАЛОТО И ЩЕРНАТА НА МЪДРОСТТА

          Всеки плод на духа, на освободения разум, има свое философско зачатие. То среща интелекта с метафората на битието. Възкачва се по ценностната му тоналност към космични измерения. Където времето и пространството градят своя формула за понятието „съществувам”, различна от категориите на човешката представа. Така мислещата плът се докосва до безсмъртие, превърнато за поколенията в недостижима цел. И в енигматиката му творецът търси отговор на редица въпроси: „Кои сме ние? Какво ни прави хора? С каква мисия бродим по земята? Още ли сме образ и подобие на Създателя? Или с дела повтаряме ориста на падналия ангел?..” Всички те съпътстват отделната личност от зората на човечеството, през исторически епохи и обществени матрици. През граждански лутания между теистичната вяра и ереста с едничка цел – да посочат мястото на Аз-а в подредения хаос на галактическите хоризонти. Да откроят стремежа му за сливане с вселената. Към общение с първичната й цялост. Такъв е той и в мисловната лирика на Иван Гранитски, изтъкана от мощни символни внушения: Вечността, Пустотата, Нищото, Мракът, Огънят, Битието, Свободата. А още – Пътят, Истината, Живота, осенени от Светлината и Тръбача. Слети в противоречиво единство, те осветяват пътя на себепознанието. Избран от разумните същества, за да обосноват присъствието си на планетата вчера, днес и може би утре:

            Да разложим неопределимото и необхватното

            на съставните им неизброими части

            Те са като дихания на същности

            неуловими но създаващи

            изплъзващи се ала цели

            Можем ли да откроим

            фрагмент от цялата картина

            Или ъгъл в равнината

            Квадратурата на кръга

            не е ли основа на пирамидата

            Смъртта не е ли начало

            преддверие към други трансформации                              „Същности”

Поетичното творчество на Гранитски е сага за индивида, изправен пред кипящата мъдрост на мирозданието. Сблъсък между абсолютната безкрайност в теоретичен модел и милиардите искрици разум, съзнаващи преходността си. Начинанията им се люшкат между раждането и смъртта, между тленната обвивка и духа. Това съжителство ражда странна хармония между физическо и интелект. Човечеството е плод на безкрайна реинкарнация, основана върху собствен, програмиран кръговрат. Наподобяващ деня и нощта и напомнящ, че доминантна над всичко е само мисълта. Тя може да съществува и самостоятелно, подвластна единствено на Бог. Носителка на неговите повели за света и илюстратор на могъществото му чрез земните представи за планета, небе, космос и безкрай. Вплетени в пантеони, храмове и молитвени места. Или оповестени с присъствието на Хермес Трисмегист, същността на Озирис, неизкушеността на Младенеца. Със спомените за Платон, Алкей, Омир, Сафо в контекста на съвременния ценностен спектър. Лирически герой при Гранитски е именно мисълта, визуализирана чрез силуета и постъпките на своя носител. Върху фона на трансцеденталното ролята му е да осъзнае, че съществува и да открие мисията си в потока от себеподобни. А продължавайки човешкия род, да издига мисълта в по-висши сфери на познание. Над бездната на първичния разум, в търсене на паралелни светове, личността върви върху килим от материализирана мисловност. Назад и встрани от коловоза остават атавизмът, идеологическите заблуди, стремежите за силово господство върху „по-низши” себеподобия. Сътворението, обаче, във всички обществени метаморфози, продължава да е подчинено на крехкото равновесие между добро и зло. Всеки граждански модел е ориентиран към хармония и мир, поне теоретично. Ала строителите му са механичен сбор от индивидуалности. Подсъзнателно склонни да вървят към върха на пирамидата, загърбвайки очакванията на други хора. Вътрешният взрив помежду им ражда протуберансите на изстраданата истина. Отваря нови времеви портали и чертае следващите хоризонти, които човечеството трябва да достигне. Божественият пример е наш пантократор и следвайки го, отделната частица се разтваря в монолитното множество. Превръща се в троха от мислещото цяло, а взаимното доверие в тази общност ни доближава до вселенския разум. Съотнесена към него, делничната същност на битието изглежда твърде груба. Щенията ни – капещи есенни листа в алеята на безвремието. И само стремежът към самоусъвършенстване дава онзи смисъл, с който неизброими поколения са оставили спомен в паметта на планетата. Защото:

            Единственият смисъл на живота

            е да се отдалечиш от Злото

            Хвърли спасителната котва

            в пристанището на Доброто

            В началото ще бъде трудно

            изгарян в адски пек и студ но

            ще видиш превъплъщението чудно

            пред очистителното Гумно                          „Пристан”

Иван Гранитски е поет на извисената мъдрост. Нейните скрижали не слизат до множеството, а властно го привличат към себе си. Така космическата тишина и тътенът на новия ден се преоткриват. Вплитат мъдрост в човешките лутания и им придават градивна съдържателност. Ние сме плод на галактичното съзнание, но крачим през реалности. Преодоляваме трудности и устремили взор към небесната безбрежност, се спъваме в собствените си грешки. Гранитски обича хората – свои предци, съвременници, събеседници от бъдните години. Той е господар на словото-светлина и чрез него им сочи пиедестала, който заслужават. Но като земни обитатели са длъжни да го изградят сами. Определяйки верните посоки и истини в еманацията от митологичност, библийска иносказателност, изстрадана историческа достоверност. В центъра на триединството им авторът поставя човека-дух. Облича го в одеждите на метафизична делничност и насочва погледа му към реалността. Тя е продължение на историята утре и ако не бъде съградена днес, планетата Земя ще обезсмисли съществуването си. Ще се превърне в дом на спомени, захвърлени безцелно в пространството. Но всеки от нас, без непременно да съзнава, има своя конкретна роля. Пулсираща в условен географски периметър, сред последователност от биологични сезони. И с интелектуален заряд, чрез който обществото го идентифицира. Дарява го с кода на съзидател, или на рушител, но и в двата случая – на пътник през времето и пространството. Прегърбен под тежестта на свои си истини, носени в годините до последните житейски стъпки. При Гранитски тези истини започват с понятието „родина”, особено във великолепните „Отечествени видения”:

Спусни се страхопочитателно и церемониално

в дефилето на мистичната и нежна Чая

като слънчев лъч от историческите преизподни

възвестяващ раждането на кристалната зора

Рей се плавно над руините на мъдро минало

възмогнал парвенюшките обятия на съвременността

и навлязъл в катедралата на паметта

понесъл римски мостове и хиляди души отвъдни

магията на Бачковския монастир отшелниците

и зъберите островърхи на Страданието

Асеновата крепост и жестовете величави на Съдбата

ще усетиш че си тайното сърце на Естеството                              VII

Родината в творчеството на Гранитски е умалена „снимка” на Земята в общата палитра на безброй човешки родини. Авторът сякаш разгръща цветен албум, от който лъха аромата на минорна носталгичност. Поетичните разкази в него напомнят притчи от Светото писание. С разтълкувани внушения за своя Обетована земя, където родовата памет е мост между поколенията. Крачещи сред историческа предопределеност, днешни тегоби и бъдещи стремежи. Изобразени в ярка галерия от платна на словната живопис – пластични философски импресии, слети в общ модул на лиричното послание. Зад привидната им статичност дишат съдби, спомени, страсти и чувства. Долавя се тревога за ставащото в страната днес. Като далечна мълния блясва укор към апологетите на завистта. Срещу отрицателите на таланта и съвременните еретици, насочили стрели срещу поредния месия. Но кой е той и не е ли сгрешил времето за своята поява? Не, поетът не може да греши, доброволно „скитащ” в човешката душа. Наричана често храм на съкровеното и скритото от любопитни погледи. Какво има зад неговите двери? Някъде – извор с жива вода за свои и чужди. По-често: безкрайна пустиня, изпепелена от греха на нарцистичен егоизъм и самодоволство. Несъмнено Иван Гранитски е вещ психолог. И знае, че принудени да съжителстват заедно, хора и човеци неизменно влизат в конфликт. Помежду им тече реката на взаимното отрицание. Тя носи всекидневни крамоли и нож, забит в гърба на „другия” в сгоден за отмъщение момент. Но времената се менят, а с тях и драматическите роли. Стадото не желае своя пастир, пастирът – да повелява над безсловесни твари. Във всеки от нас се таи жаждата за слава. Стремеж да надскочим сянката си, макар и за момент. Да се откроим сред останалите, да бъдем запомнени. Цената идва по-късно и често, по скалата на нравствените ценности, се оказва висока. Отрезвяването е болезнено, съпроводено от самота и околен присмех. Но гордостта е нелечима, ламтежът за лаврови венци – безкраен. Цикълът на възход и падение се повтаря, сякаш кодиран във всяко ново поколение. Логично възниква въпросът дали наистина сме подобие Божие. Дали съзнаваме, че тленната ни мисия е да търсим хармония, вместо иконоборство. Тези прозрения споделя с читателите си Гранитски, без да навлича власеницата на безчувствен съдник. Негова творческа мисия е моралното пречистване на обществото чрез слово. Защото словото е продължение на мисълта и черпи от нейното безсмъртие. То материализира глобалните идеи на всяко съвремие и онагледява стойностите им по пътя към съвършенство. Процесът е постепенен и спазва алегоричната достоверност на Библията, че от мъничкото зрънце ще израсне клонесто дърво. Отнесена към понятието „човек” тази истина започва с най-нежното тайнство: неговото раждане. За да продължи със съзряването до онзи миг, когато звездите ще напомнят за себе си. Ще се обвият в мамеща тайнственост, провокираща да бъде приземена, разбулена, овладяна. Или вечността ще сложи непреодолими препятствия между тях и тленните завоеватели. Докато самите те не се превърнат в материализирана вечност. Достойна да се рее в космичните пространства наравно с останалите форми на планетарен разум. Засега това са само мечти, заровени в реалността. Реалност ли са спомените за минали случки, за скъпи лица и повяхващи вече аромати? Несъмнено. В лириката на Иван Гранитски те заемат свое обособено място. Част от тях са скулптирани иносказателно в пантеона на паметта. Други напомнят за себе си като тих шепот от света на сенките, битуващи в нас и до нас в паралелни измерения. Освободени от тленната черупка, но не и от стремежа да ни помогнат. Дори само с факта, че някога са ни обичали и са ни подкрепяли в труден час:

            Видях ефирен силует

            а може би почувствах

            неуловимото докосване

            на вятъра

            Духът на татко ми

            яви се като птица

            Погали ме крилото

            на нежното мълчание

            Бе сянка

            полъх и видение.                              „Дух” (В памет на баща ми Йордан)

Лириката на Иван Гранитски е многопластова, с наситена емоционална багреност. В част от нея срещаме открито клеймо към обществото с политическите си анализи, прогнози, изводи. Понякога стиховете излъчват студ, понякога – убийствена ирония към новите „господари” на България. Тези творби са вид предупреждение за грешната посока, която е избрал човешкият поток. И споделената монологичност, така характерна за поезията му, сега отстъпва пред друга черта на своя създател – категорична непреклонност пред негативизма, на който е свидетел. Гранитски не е войнстващ проповедник, но борбеността му е съвсем оправдана. Той не желае да участва в разрушителните стихии, на които е свидетел. Ролята на безпристрастен регистратор му е чужда, бягството от неспокойната социална арена – отречено а приори. Бунтът му е бунт на мисълта срещу измислени ценности, пречупени в кривото огледало на идолопоклонството. На изконно родното, или на съпровождащото ни във вековете, ставащо жертва днес на незвани пророци: „Говорят че аргонавтите съвсем са се отчаяли / Язон вече не вярвал че Златното руно съществува / а Орфей забравил Евридика и се отдал / на недотам възвишени занимания / с Ериниите...”

Творчеството на Гранитски наподобява няколко концентрични кръга, вплетени един в друг чрез идеята за тематичен обхват. Митологичната, библейската, космичната безпределност приема в същността си размислите за родното и „местното”. За принадлежността на личността към паметта на предците, съхранена за нови времена. Върху тази плоскост са изградени алегоричните пластики на реалността, двигател на която е човекът. Той е неспокойна материя на духа. Приличен повече на шифър без код. Изгубен някъде в зората на създаването си, все още търсен, предполаган, оспорван. Биологична интерпретация на Светия Граал с може би ясен отговор защо се раждаме, щом трябва да умрем. И дали мимолетието на делата ни диктува рецептата за безсмъртност, или Създателят се е отрекъл от своите чеда. Каквато и да е причината, мислещата плът е по своему обожествена. Изградила е библия на битието с център - любовта. Тревожният, лутащ се, борбено-разнопосочен герой на автора вярно разгадава интимните послания. Отвръща им с цялата нежност, на която е способен. Сам се разтваря в дълбините й, за да се прероди пречистен. Готов чрез изповед отново да приеме щастието на първородния грях. Без докрай да повярва, че то е възможно. Че може да се докосне и дори да остане край теб:

            Тъй много те обичам

            че ме е страх да те целуна

            Не ще си моя ти си лунна

            и през ръцете ми изтичаш

            Тъй силно те желая

            че ме е страх да те прегърна

            Не ще си моя ти ще върнеш

            гласа ми във Безкрая                                    „Спомен”

Изповедник на вечните, вселенските, космичните стойности, Гранитски често спира поглед върху земната природа. Може би защото и тя е вечна в спектъра на четири годишни сезона. Напомнящи, че пролетта на човека все някога, след върхове и падения, ще бъде догонена от неизбежна зима. Пейзажът по страниците сполучливо контактува с анималистичните поетични интерпретации на твореца – рядко срещана находка в съвременната българска литература. Галерията от птици и животни не представя застинали тотеми, а символи на Битието. Оставащи неподвластни на човешките закони и затова вечни в мълчаливата си мъдрост. Цикълът „AVIS RARA” и други произведения внушават идеята за предопределена орис. Която сменя физическата същност на избраниците си чрез авторовото въображение все с една основна цел: да вниква в същността на живота. Доколко той е непредвидим, или се подчинява на одухотворени биологични матрици. Природата и анимализмът помагат на Гранитски – еретик и пантеист, да вникне в редица недопустими истини. Възможно ли е и космосът да е тленен? Дали и той някога ще умре? Ще се подчини ли вселената на човешкия разум, или и тя е негово дело от прастари времена? Преди идеята за Бог и за цикличното прераждане? Без отговори дори лирическият герой се съмнява в собственото си съществуване. Не е уверен в личното си „аз” и моли поета отново да го моделира върху гръдта на отлитащото време:

            Ако погледнеш в себе си ще бъдеш ужасен

            безкрайна бездна от съмнения и страсти

            Докрай вглъби се и ще проумееш извисен

            как чудно е Човек устроен и неясен

            парадоксален и мъчително прекрасен

           от предчувствия велики съдбовно осенен

Поезията на Иван Гранитски, освободена от слога на препинателните знаци, е илюстрация на успешния литературен експеримент. Тя съчетава философски анализ за преходните и непреходните ценности в съзнанието на личността-дух. За живота на човека и живота на вечността, за идеите в материалния свят и за божествената му същност. Творчеството му е елитарно, насочено към размисъл и интелектуално общение с читателите. Възвисено над делничния грохот, без да скъсва нишката с безименните люде. Лириката на Гранитски е разсъдъчна, добронамерена в стремежа си към хармония, самоопознаване и вникване в същината на света. Това я прави посланик на съвременната цивилизация по всички посоки на планетата. И в този ред на мисли – ярка частица от нейния всеобхватен разум...