Георги Н. Николов

ПОЕЗИЯ - ХИМН ЗА БЪЛГАРСКОТО ВРЕМЕ

След политическия вододел на 1989 г. духовният силует у нас претърпя редица негативни метаморфози. Съпроводени, както можеше да се очаква, с нескрито чуждопоклонство и откровена псевдокултурна инвазия. По книжните лавици се подредиха „розови” серии, или пък творби на „световноизвестни” автори. Издигнати в интелектуален ранг от издателски комерсиализъм и пазарно слугинство. Тази картина се допълва от нахлуването на книги, чието написване, превод и разпространение се поема изцяло от държавна фирма към министерството на съседна нам страна. Това е едното лице на медала. Другото визира мястото на българския писател в собствената му родина. Оказва се, че с редки изключения неговото съществуване – физическо и творческо – упорито не се забелязва и той е оставен сам на себе си. Да бъде черноработник, а най-често: без постоянно препитание. Или със символична пенсия, която не стига до началото на следващия месец. Всичко това се знае, ала редуващите се правителства все не включват хала на българския писател в дневния си ред. Затова е логично да питаме: „Доведена ли е нашата поезия, на която са посветени тези редове, до очаквано, желано от странни „приятели”, обезличаване?”

Отговорът безспорно е отрицателен. Поезията ни днес продължава да свети жизнено и ярко в духовния мрак на съвременна България. Наистина, тя има здрави корени в далечното Средновековие и в живителните пламъци на Възраждането. В историческите трусове на войни, социално напрежение и граждански борби. Но не би оцеляла, ако в общественото ни развитие не съществуваше ярка плеяда от имена. Наричани съвсем условно „поетичното поколение на 60-те години от ХХ в.”, представителите на което и днес държат високо вдигнат факела на интелектуалната българска душевност. Категорично отричани от услужливи критици, поставили се в платено робство пред силните на деня. От научни работници – зрящи слепци, изгубени в дебрите на „европейски” и „световни” според тях критерии за сравнимост. От тези роднини на Киряк Стефчов, в компанията на измислени постмодернисти и закъснели символисти, обективност не може да се очаква. Нито от политическата върхушка, чиито крайни цели са публична тайна. Нито от откровените нищи духом и умствено слаби опоненти из жълтата преса. Кичещи всичко стойностно преди „демократичните” промени с етикетите на комунистическо служение и партиен догматизъм...

Поетите, за които става дума, са свидетели на смяната на различни държавни модели и критериите им за сравнимост са повече от обективни. Те са изстрадани и пресъздадени във вълнуващи послания. Не може да се отрече, че въпросните десетилетия са време на сериозни промени: след 1944 г. се извършва национализация на индустрията и колективизация на земята. Властели и имотни прослойки отиват в забвение. Мястото им заема народът. Обществото се сдобива с политически мир, със социална сигурност и спокойствие за бъдещото време. Делникът е подплатен с много възможности за лична реализация на отделния човек. Гражданската матрица го подтиква към себеизява. Към самостоятелно мислене в колективния модел на гражданската пирамида. Към индивидуална сцена в развоя на духовните процеси – тук свое равнопоставено място вече заемат млади, начинаещи тогава творци. Читателят се запознава с първите книги на Павел Матев – „В строя”, 1951 г.; Станка Пенчева – „Пълнолетие”, 1952 г.; Георги Джагаров – „Моите песни. Стихотворения”, 1954 г.; Иван Пейчев – „В минути преди атака”, 1955 г.; Любомир Левчев – „Звездите са мои. Стихотворения” и Марко Ганчев – „Семената зреят”; 1957 г. Следват ги Вътьо Раковски – „Пътник през света” и Дамян Дамянов – „Ако нямаше огън”, 1958 г. После Никола Инджов – „Предчувствие”; Матей Шопкин – „Двадесета пролет” и Слав Хр. Караславов – „Ехо от кавалите”, 1959 г.; Иван Динков – „Лична карта” и Петър Караангов – „Сезоните на нашата улица. Лирика”, 1960 г.; Христо Фотев – „Баладично пътуване”, 1961 г.; Иван Теофилов – „Небето и всички звезди”, 1963 г. До тях се нареждат Христо Ганов – „Самооткритие”, 1966 г.; Георги Константинов – „Една усмивка ми е столица”, 1967 г. и още, и още имена... Списъкът не е пълен, но не статистиката е цел на тези кратки редове. Внимателният прочит на изброените заглавия, обобщени в съзнанието на добронамерен изследовател, оставят впечатлението за дълго чакана, жизнеутвърждаваща поетична буря. По страниците си дават среща оптимизмът, надеждите на младостта, първите трепети на любовния копнеж. Възхитата от издигащите се заводски строежи и от безкрайния чернозем с изравнени синори. В други творби, обаче, задкулисно наднича предпазлив песимизъм: „Дали наистина негативите от минало време са вече изличени и човек за човека е брат?” Скепсисът също има място в мащабния подем на обществото. Българската народопсихология е кована във векове страдания, кървави бунтове, повехнали надежди. И в Христова вяра, издигаща се отново и отново над непокорни пепелища... Над всичко доминира младежката увереност, че творците имат свое място и отговорност пред обществото. Право на свои, индивидуални прогнози за възхода му напред и нагоре. За неподозирани трудности, които единствено мечтите ще преодолеят, загърбят и забравят. Но всички изброени автори без колебание минават под дъгата на социалния оптимизъм и са погалени от неизбледняващите й цветове. Този доброволно избран от младите пера път авторите ще следват в отреденото им биологично присъствие на земята. До последен съзнателен миг над белия лист. Не казвам, че няма да са подвластни на съмнения. Ще им трябва време да прокарат вододелна черта между ярките си дарования и партийната дидактика. Която се вля в българската литература с промените на 1944 г. И трябваха години, за да стане само история. Вплела в римите си въстания, гладни залъци след лятна градушка, бирници – незвани гости и копнеж по Балкана. Да, тези теми се спояват в темели на нова творческа епоха и пак те са идейна приемственост върху хребета на два антагонистични политически модела. Нови са темите, носени от динамиката на обществения развой. Скъсяват се пътищата между селото и града, различията избледняват. Фабричната сирена зове работни люде, не кабинетни философи. Нови са и творците. Нови – песните върху изстрадана народна памет за жертви и кървава дан. Ново в историческата си интерпретация е емблематичното „Посвещение” на Георги Джагаров:

            Другарят ми завинаги мълчи

            на мокрия цимент с ръце прострени.

            Той предпочел да падне по очи,

            отколкото да падне на колени.

Никола Инджов, едновременно близък,  витален и зареян над цялата планета, споделя:

            Въртят се колелата

            в грънчарните. Разцъфват

            черешите и падат

            звезда подир звезда.

            Девойките се кичат

            със здравец от Балкана –

            и аз със бяла риза

            минавам през света.   

            Нощта в една светулка

            на рамото си нося,

            а в капчица едничка –

            дъгата след дъжда.

            От всичко в мене радост

            И светлина остава.

            И аз със бяла риза

            минавам по света. 

Мъдър, аналитично-проницателен се доказва още в началото на творческата си палитра и Георги Константинов – „Светулките”:

            Светулките си имат своя светлина.

            Безшумен светъл дъжд от нивите извира.

            Светулките не вярват на старата луна.

            Сами се озаряват и пътя си намират.

            Във хиляди посоки безброй искри летят,

            примигват и докосват погледите слепи.

            И ако мога всичките искри да събера –

            голямо живо слънце

            ще блесне в мойте шепи! 

Някои автори, обаче, понякога акцентуват върху нощните мигове в човешката душа. Върху негативизма, носен от нас през поколения. И предаван в съзнанието на децата – несломим от думи, красиви примери и лозунги да бъдем добри. Както отбелязва Първан Стефанов:

            По-тежко е, когато съществуваш

            за вещите,

            които нямат памет –

            а никой те не спира да те пита

            защо си радостен,

            защо си тъжен,

            да ти поиска огън за цигара.

            Та всъщност с теб завинаги е свършено,

            когато разбереш, че си изчезнал

            от грижите

            и от представите

            на пътниците по света.                                „Най-тежкото”

А Константин Павлов, алегоричен, минорно-образен, но понятен до болка, е откровено недолюбван от върховете на държавната машина. Защо ли?

            Мили славею,

            ще затворя прозореца.

            Съмнителни са тези оди,

            с които ме преследваш всяка нощ.

            О, аз отдавна щях да ти повярвам,

            ако не беше толкова настойчив.

            Но днес в един-единствен трепет

            на най-любовната ти песен

            като светкавица ме хрясна

            несбъднатият ти копнеж

            за хищни нокти и железен клюн.                            „Пак за славея”.

Няма съмнение, че властта се плаши от такива прозрения, адресирани до човека от задъханата улична тълпа. Не е доволна и от нескрития оптимизъм на другите „млади”. Той трябва да бъде неусетно, веднъж завинаги, циментиран в клишета-лозунги. Защото ще дойде ден, когато ще съзрат все по-нарастващото разминаване между думи и практическа реалност. Тоталитарната власт не търпи инакомислие. То е длъжно да се подчини на официални идеологеми, словоблудство и възхвалата на ръководни личности. Чиято непогрешимост да се „попива” от народа а приори. Без разсъждения и несъгласия, разглеждани официално в плоскостта на измислена идеологическа диверсия. Първият опит за подчиненост на поетите е Априлският пленум на 1956 г. Той и днес се използва от първосигнални критици за обругаване на разглежданите автори. С непристойни намеци, че за партийна книжка и високи служебни постове са хвърлили таланта си на материалното бунище. Че са „комунистически” рупори и платени глашатаи на властта. Разбира се, нищо от тези твърдения, със съвсем малки изключения, не е и не може да бъде вярно. Показателен е фактът, че следват нови и нови опити за подчиненост, завършващи с поредния неуспех. Ще споменем фрагмент от сборника „50 години Съюз на българските писатели”[1]: „Преодолявайки зловредните влияния на култа и култовщината в нашата литература, които се изразиха преди всичко в сковаване на творческата инициатива и в опростено разбиране на социалистическия реализъм, нашите писатели създадоха значителни творби, посветени предимно на проблемите на съвременността. Но като водеха борба срещу догматизма и сектантството, срещу схематизма и опростителството, някои наши писатели, особено от по-младото поколение, подцениха другата опасност – влиянието на буржоазната идеология и на ревизионизма в творческата практика. Те забравиха решението на партията да се води борба на три фронта – срещу буржоазното империалистическо влияние, което прониква главно от Запад; срещу ревизионизма и срещу сектантско-догматическите методи на работа. Поради слабата си марксистко-ленинска подготовка тези литератори – волно или неволно – стигнаха в творчеството си до пагубната вредна теория за мирното съвместно съществуване между двете идеологии – комунистическата и буржоазно-империалистическата...” Днес тези фрази, излъчващи загърбване мнението на отделната личност и партиен нарцисизъм, изглеждат смешни и архаични. Но за времето си са вид ултиматум към творците да се самоопределят и да афишират решението си. Дали ще се кланят на спуснати „от най-високо място” директиви как да мислят, пишат и промиват съзнанието на масите. Или да бъдат ярки индивидуалности, безспорен коректив на официалната власт. Поетите на 60-те години избраха да бъдат самите себе си. И с цената на много лишения и компромиси останаха верни на моралния си кодекс, който продължава да бъде актуален и в наши дни. Въпреки скритите и явни репресии – да не бъдат включвани в преводни сборници, предназначени за чужбина. Въпреки скритата подмяна на ключови идеологически понятия, като „обективност” с „безидейност”, критика – с очерняне на народната власт, недоволството на лирическия герой – с поглед към света на капитала и т.н. „В изпълнение решението на Политбюро от 15 октомври 1969 г. в СБП се приложиха и някои крути мерки – бяха уволнени от изданията на съюза В. Барух, Вътю Раковски и М. Ганчев. Интересно е, че В. Раковски бе уволнен заради това, че бе поместил в „Септември” цикъл стихове на Бл. Димитрова, „объркани в идейно отношение”. Бе спряно и издаването на новата й стихосбирка. Във в. „Народна младеж” Бл. Димитрова изрази своето становище против помпозността и триумфализма, насаждан в нашия живот, заяви, че твърде много е обезценено понятието „героизъм” и пр. Вероятно по заповед „отгоре”... младежкият орган помести протестно писмо на Ст. Ц. Даскалов срещу изявленията на Бл. Димитрова. Особено много негодуваше той срещу това, че тя бе използвала редица понятия като „възпитание”, „нравственост”, „естетичност” и пр. без да прибави към тях обичайните за това време прилагателни „комунистически”, „марксистко-ленински”, „социалистически”[2]. Много показателна за времето и официалните нрави, сред които творците са принудени да оцеляват, е сатиричната реплика на Георги Константинов „Скица от натура”. Излязла доста по-късно във вестник „Стършел” през 1988 г., тя в прав текст чертае закостенялостта на обществото и неограничената партократична власт...

          ...Сред нас единствен

          положителен герой,

          оставяш ни красивата представа

          да бъдем рамка

          на портрета твой,

         да бъдем сянка

         на държавната ти слава.

         Пак всички свои грешки

         ни прощаваш ти.

         И пак си прав –

         макар подгънал колената.

            Не спира твойта мисъл

         да лети.

         Със скоростта на светлината.[3]

Независимо от изкуствения вакуум, създаван около тях, творците на 60-те години устояха и вече повече от четири десетилетия опазват ценностната система на българската поезия. Какво включва всъщност тя?

Преди всичко – неподвластност на политически доктрини. Критично „приземяване” на силните на деня и убеденост, че не отделни личности, а просветената маса е истински двигател на общественото развитие. Духовните корени на тези поети, към които във времето по естествен път се присъединяват Андрей Андреев, Петър Андасаров, Надя Попова, Воймир Асенов, Надя Кехлибарева, Борис Христов, Лиляна Стефанова, Илинда Маркова, Георги Анастасов и др., пият от извора на родовата памет. Но всеки от тях, дарен с индивидуален блясък на творческите си възможности, се разтваря в действителността, на която е съвременник. Търси свой път на развитие и своя естетическа Голгота за опознаване на света. Този процес продължава и днес. И днес е актуално прозрението на Слав Хр. Караславов: „В живота трябва да се взираме!” А по-рано Матей Шопкин възкликва:

            Какво сме ние, селските момчета,

            без бури, без простор и ветрове?

            Нима се раждат живи стихове,

            когато спят мечтите на поета?

            Навън, приятелю! Навън от тези

            задушни дни. Пространствата зоват.

            Навън, където хората творят

            свободна и класическа поезия!                               „Поете от студентските години”

Книгите на споменатите автори са цветна мозайка в историческото развитие на България през две епохи. Стиховете, които създават, са аналитично вникване в процесите на обществото: в политически, социален и духовен аспект. Без този подход те не биха били трайно актуални. Острата им наблюдателност неизменно регистрира всеки трус, макар и слаб. Скрит зад политически лозунги и овехтяващ оптимизъм за светло бъдеще. За благото на идните поколения. А за тези, които градят настоящето? Защо тяхното светло „утре” не настъпи днес? Творците отдавна разбират, че щастието на отделната личност се отлага за неопределено време. Държавата тъпче на едно място и се опитва да скрие от людете неумението си да избере вярна посока за по-нататък... Затова все по-актуални стават сатиричните послания на Радой Ралин, Георги Константинов, Марко Ганчев. Понякога изказът им е втъкан в посланието-притча – Христо Ганов - и така споделеното се превръща във формула на делничното оцеляване. Цената на което, твърде често, не можем и не искаме да си спомним:

            И аз непрекъснато си правя равносметка:

            шанс ли нямах, дарба, или свой звезден час.

            Взирам се в душата си, във всяка своя клетка,

            за да обясня необяснимото във нас.

            Разбери ме, братко мой и нека спрем дотука,

            късно е сега да търсим някакъв баланс.

            Може би при мене да се казва несполука,

            а при други случаят да носи име шанс...                            „Разговор надвечер”

Да, авторите се превръщат в коректив на официална България – недолюбван, ала обективно-верен. Стиховете са откровение, маркиращо целия им път на развитие. Но те са и пинакотека за съвременността – у нас и в динамиката на света. Приемани от читателската публика с удовлетворение и доверие. Защото илюстрират вълненията и надеждите на обикновения човек: отначало безлично зрънце в колективния градеж, а след 1989 г. – електорална единица. Сега творците издигат личността в култ. Възраждат философската концепция за нейния божествено-земен произход, дарен с разум, теистична вяра и сила на мисълта. Човекът вече не е разглеждан опростенчески - само като производител на материални блага. Макар биологично да е зависим от времето и пространството, именно с посланията на мисълта е вечен. Тя изпраща в забвение прежни поколения и първа поздравява идващите на тяхно място потомци: търсещи новото в живота, отричащи статиката на уж непоклатими житейски истини. Минаваща в други измерения на Вселената чрез разнопосочната й мултипликация тук, на земята. Авторите, за които става дума, са вече жреци пред олтара на нов тип взаимоотношения – в лоното на цялото човечество, надраснали древни предразсъдъци, политически формули, теистични вярвания, разделения по расов и класов признак. Наистина, някои остават верни на изконно родното. На бащината стряха, детските спомени и селската идиличност. Продължават поетичната линия, утвърждаваща националната идентичност чрез крехкото равновесие между минало и настояще. За тях градът е все така енигматичен и чуждеещ, без да бъде отричан и клеймен. Има нещо много мило в разсъжденията за изминатия път от селото до бетонните грамади. Сред които човек намира истинската си същност, създава семейство и се вглежда в очите на децата си. Но остава верен на своето изначалие, с което пак ще се слее в последните глътки живот. Урбанизацията трябва да намери знак за равенство с горчивата самоирония на дарената свобода в името на личностно „аз”, устремено напред и нагоре. Както, като обобщаваща илюстрация, го вижда Първан Стефанов в „Архитектура – ХХ”:

            Архитектурата на правите се враства

            и в наште, с градско жителство души.

            Разпъва в тях опушени пространства

            и възрожденските стрехи руши.

            А строгите й линии разгръщат

            крила от алуминий за размах.

            И съхне

                        малко тъжната ни същност

            като гергьовска кожа върху тях.

Други – Любомир Левчев – изпитват модерните тегоби на алиенираната човешка същност. Духът им напуска земната обвивка и се рее в имагинерните реалии на нещо ново, непознато, интимно призоваващо стиха за полет. Според теорията на поетичното творчество реалността в стиховете на всеки автор е полет в космическата бездна. Осмислен в плоскостта на глобалното, което е пъзел от проверени истини. Променящи емоционалната си достоверност с всеки умиращ миг в студеното равнодушие на вечността. Реалност и иреалност са двете огледални отражения за смисъла на човешкия живот. За появата ни на гостоприемната планета, по интелектуалните пътища на която все не можем да си отговорим на въпроса: „Нима се раждаме само за да умрем?”

            Защо вървим така тържествено изправени?

            Защо мълчим?

            Защото носим

            на свойте отмалели рамена

            невидимия саркофаг

            на всичко минало.

            Невидим саркофаг! - но как тежи

            победата, когато става вчерашна!

            Над пепелта свещена –

            Дим! Дим! Дим!

            Ще ни се пръснат сънните артерии

            от този химн,

            от този бавен марш...                                    „Бавен марш или сбогом на авангарда”

Съвременната българска поезия е ярък творчески болид, който не ще угасне. Неподвластен е на времето, защото е плът от неговата плът. Пие жадни глътки от стремленията на човечеството и е портретен израз на символа Личност. Тя е част от световното културно наследство в развитие. С ясно изразена национална идентичност, но с послания, разбираеми и оценени по достойнство на всички континенти. Съзиждащите я творци остават дистанцирани от политически стремления и материална зависимост пред силните на деня. Денят умира, зората ражда нови копнежи и нови люде. В този неизменен кръговрат пътят на достойнството, на християнската търпимост и благородство маркират стиховете им. Наситени с философски прозрения за смисъла на човешкия живот. За спомените, когато вече няма да ни има. За любовта, добродетелта и приятелското рамо, без което не можем. Вечни теми – цветен наниз от дни, години, имена. Често изстрадани от авторите си, преди да легнат като римувана пъстра шевица върху белия лист. Съвременните български поети са апологети на вечната истина за живота и смъртта. На кодекса за добро и зло в задъхания делник. За дребните щения върху лицето на вечността. За пировите победи, горчиво осмислени от Георги Братанов. За да отклони със стих чашата с бучиниш от устните ни, към която неразумно се стремим:

            Вселената ни гледа и се чуди.

            С протегнати към нас ръце

            тя чака лятото

            на земния ни път да я повика,

            тя чака одата на радостта

            да разцъфти

            и да завърже щастие.

            А ние треперим,

            подсмърчаме,

            молим,

            злословим,

            препъваме,

            хапем,

            убиваме.

           За какво?

           За кого?

           За този тъй кратък

           като дъх на глухарче

           живот?!                                   „Пирова победа”

Поезията ни днес прилича на скала, в която се разбива мътилка на всякакви неканени „културни” гости. На отворени общества, заключили за нашенски наивници истинските си помисли. На измислени модернисти без род и топла във вените кръв. Тя е истинската България, нине и присно... Пъстър калейдоскоп от дарования, динамично редящи нови теми, естетически модели на изказа, дълбок философски размисъл. С достойно продължение в творчеството на по-младите автори: Николай Милчев, Романьола Мирославова, Георги Ангелов, Димитър Милов, Маргарита Петкова, Боян Ангелов... Днес времената са трудни, борбата за хляб неумолимо води до опростенчество в отношенията. До дрязги и бързо пламваща злоба. Говори се коя власт е първенствуваща, коя втора, трета, четвърта. Поезията е само една. Тя също е реална власт – власт на мисловното зачатие и и крепост на духа. Благодарение на нейните талантливи представители страната ни опазва националната си идентичност. С творбите им родната литература е равнопоставена на света. Книги на съвременни български поети се превеждат в различни страни, на различни континенти. Самите автори са канени на форуми с най-изявените умове на епохата. Духовността, която модерно градят в ХХI в., отдавна е задминала и надраснала политическия авторитет на държавата. И всъщност, често олицетворява националния й герб върху силуета на най-новата световна история. Минал през гостоприемните й двери, човек се чувства пречистен, прероден. Готов отново да срещне предизвикателствата на живота. Често се питаме дали творците-поети са водачи на нацията и дали мястото им е на барикадите. Не, мястото им е над белия лист, където моралната чистота и нравствените устои са най-вярната барикада в дни на изпитания и себепроверка. Съвременната българска поезия е галерия от прорицатели, учещи ни как да търсим по-добро бъдеще. Повечето имена в тези кратки редове са апологети на вярата и божественото начало за всеки от нас. Гневни наши приятели и водачи. Вярващи, че можем и трябва сами да ковем съдбата си, за което ни дават със стиховете си пример и ни зоват. Няма защо да чакаме – нека ги следваме по редовете на създадените от тях страници. Това е панацеята за болното ни общество. Това е и дъгата, под която трябва да минем, за да стъпим чисти в бъдещото време. Да се хванем за ръце и да тръгваме. Очаква ни корабът на поезията, отдавна разперил платна за всички ни. Има място и за Тома Неверни! За всеки българин има място. Трябва само с разум и с чисто сърце да го съзрем между поетичните редове на нашите съвременни водители. И да ги следваме – те отново ще ни заведат в Обетована земя. Която напразно сега търсим с празен поглед между панелките, или в сивата тълпа. Създателят е отредил да бъдем хора и е изпратил поетични пророци да страдат вместо нас. Нека ги припознаем в храма на духовността и като блудни синове коленичим пред словото. Защото в началото бе словото, то ще бъде с нас и ще остане и след нас. А какво ще оставим ние като дар за истината, изписана в цветните му витражи?..