Георги Н. Николов

"ДНЕС ПРЕД СЪДНИЯ ЖИВОТ МЪЛЧИМ..."

Първата книга на Първан Стефанов – „Соколови пера”, се ражда в 1956-та... И приобщава създателя си, съвсем условно, към българските поети на 60-те г. от ХХ в. Емблематична галерия от творци, дали нов облик на българската литература. Основан върху широка панорама от граждански промени във всички сфери на живота. Оставили свой отпечатък в тематичния подбор и начина му на поднасяне пред разностранна читателска публика. Тази поетична вълна, олицетворена в стиховете на Георги Джагаров, Матей Шопкин, Никола Инджов, Георги Константинов, Вътьо Раковски, Христо Ганов, Станка Пенчева, Петър Караангов, Орлин Орлинов, Константин Павлов, Андрей Андреев и т.н., днес прибързано се клейми от услужливи пред силните на деня, „съвременно” мислещи критици. Без да отчитат факта, че споменатите имена са сбор от неповторими поетически дарования. Твърде раздалечени от идеологическата партийна догматика, която им се приписва механично. Без задълбочено проучване на епохата и на творчеството им, съотнесено към нея. А те всъщност отразяват общите за българина промени по свой собствен, индивидуален, неповторимо-личен творчески маниер. Роден в импресията на поредното социално наблюдение. Но устремен към мащабност на художествения извод. Без който не биха били възможни нейната приемственост и развитие през смяната на няколко политически матрици, до наши дни. Художественото творчество не търпи вакуум. То няма и „бели петна”, защото е пряко отражение на човешкия разум. Без значение дали е ориентиран в плоскостта на реализма, или на съзнателното, символно бягство от него. Поезията, това е животът - осмислян, чувстван и поднасян чрез душевното богатство на своя създател. Чрез декларирана съпричастност към конкретиката на определени идеи, или в тиха дистанция от стремленията на обществото. Всеки автор има своя творческа лаборатория и свой емоционален пейзаж. Идентифициращи литературното му наследство в общия поток на времето, към което принадлежи. Съзиждащи индивидуалната му физиономичност чрез лирични послания днес, утре, някога... Които пък са преход към защитена духовна, емблематична хералдика. Или към мимолетност, гаснеща бързо в хода на годините. А също – със заявена сравнимост с най-добрите поетични образци на планетата. С акцент върху националната идентичност на корените, от които творческото перо черпи импулс за равнопоставеност с тях. Ведно с човечеството, надничащо нетърпеливо в бъдеще време...

Цялото творчество на Първан Стефанов е основано върху дружески-недоверчив диалог със смисъла на живота. Като немалко свои автори-връстници той е селски син, свидетел на редица мащабни промени в България. Скъсили дистанцията между селото и града. Дали възможност на масите да заменят ралото с фабричния цех и студентската скамейка. Над всяко обществено начинание властва лозунгът за равенство, братски отношения и градивен труд. Днес знаем, че това е желана, неосъществима химера. Но в следвоенните години вярата в нея е силна и разбираемо безкритична. Обществото зримо се променя и заедно с него – начинът на човешко мислене. Което съзнава, че сега всяка индивидуалност се оглежда в колективното начало и чрез него доказва правото си на съществуване. Тази трансформация е трудна, нееднозначна и често води до катарзис. Миналото продължава да грее в спомена и неизменно връща хората в първите им стъпки на съзнателен земен живот. В началото на пътя, който все още е забулен в красива неизвестност. Предстои да бъде вървян, осеян с примамлива енигматика, или в мъглата на нарастващ скепсис. С търсенето на „свое” щастие и място в грохота на големия град. Именно пътят, със застанало в началото му селско момче, загледано в безкрая, е централен символ в лириката на Първан Стефанов. И в прашните му коловози някъде все по-далеч назад остава неясният контур на детството. Нескъсаната нишка с поколения, изтлели назад във времето и спомените. В тях мъждука вековечно, ароматно, безхитростно битие. Там са ликовете на най-близките хора. Макар вече в друго измерение, те неизменно очакват своя син с безмълвна радост. Продължават да съществуват в кръвта на нови поколения. Да битуват, да имат своя привидна делничност. Защото така повелява молбата на сина, пренесъл старинната ценностна система в големия град. Раждана в тежък труд, с християнско търпение из угари и стърнища. Но с празнично преклонение пред разчупената дъхава погача. Спомените са спасителен остров за съвременника и извор на сила пред утрото на следващия ден:

Щом понякога отпусна чело

и ми стане трудно да живея –

все си спомням къщата на село

със мушкато весело из  нея.

Спомням си онази, на която

пот прояде булчинската риза.

Вятър пръсна свидното й ято.

Тежка болест костите й гриза.

Скръб я брули. Жъна чужда нива.

Но доброто си сърде опази.

И намира сили да полива

радостта по старите первази.                                   „Цветя”

Авторът „идеализира” селото пестеливо, в едър щрих и не го противопоставя на градската общност. Не търси съчувствие, че е принуден пряко воля да живее в каменната джунгла. Независимо от ярките спомени, Стефанов е лирик на гражданската тематична палитра. За него тя сега е цветен декор. Върху фона на който умалено човечество играе незаучени предварително роли. Всеки в тълпата носи своята малка правда. Свой уж понятен стремеж за покрив, семейство, щедра съдба. Това е общото, сближаващо людете в отсъденото им съвремие. Решаващ, често измамен кръстопът, в който лакомо материализираме щения. С цената на какви компромиси и (не)заслужени жертви. Защо? Надпревара за рангове и почести унищожава душевния покой. Смачкани в неспирен делничен маратон, бившите идеали унизено тропат на блиндирани врати. Зад които съвестта спи. Нравственият кодекс за всеобщо благо е вече овехтял и скучен. Човек за човека е брат само ако е с нещо полезен. Първанов е вещ познавач на българската народопсихология. Кована в дни на бурна радост и във векове на мрак. В който стремежът за самосъхранение е доминантно първосигнален. Днес личността би трябвало да се чувства свободна и неуязвима. Ала тя, от първия си дъх на планетата, е най-голямата нейна загадка. Съсъд, в който се преливат добро и зло, красота и негативизъм. Егоизъм, атавизъм и саможертва. Свой звезден час очакват любовта към ближния и пак към него – студената отрова на безразличието. Търси ли поетът път към идеализираното понятие „човек” – тази зрима целувка на Създателя от безкрайния космос? Къде му подава ръка, сякаш в „Сътворението на Адам” от Микеланджело: в мрачната пещера на древен алхимик? В килията на безгрешен проповедник, или в забързаната улична глъч? А може би, в подкупваща изповед на съвременника към застаряващи връстници? Според мен – в глъхнещата младост. Дала пряко воля на част от обществото своите практични, сити плодове:

Но твърде рано някои от нас

душевните си бури укротиха,

помислили, че е ударил час

за пиршества и за почивка тиха.

Един ли остаря на младини,

прибрал крилете си в домашна клетка.

Един ли идеала подмени

с голямо звание и дребна сметка!                           „Към пролетта”

Първан Стефанов е апологет на приземените, но неподчинени на паяжинна сивота илюзии. Лирически герой, в развитие, остава някогашното момче. Вече мъж с ъгловат, нелесен характер. Той често надява власеницата на прагматичен философ, но не отрича обективните истини около себе си. Изповядва прозрения в предимно минорна гама, без да е чужд на радостта. Разбира, че задоволеното общество трудно се оглежда в по-висши граждански цели. Зад студено горящите, „овехтели” мечти, надничат познати групи и прослойки, жилави в мимикрията си като бурен. Все същите пирамидални структури мачкат безимотника, идеалиста, човека от миналия борчески ден. Чиято саможертва е гузно забравена, щом спокойното битуване е вече постоянен гост. Време е старите поколения да си отиват. Други са ценностите, по други критерии избираме, или отхвърляме приятели. Алиенацията поставя свои критерии за „правилно” и „неправилно” и пороят й разделя човешкия паноптикум в два различни, несъвместими морални потока. Историята на обществените отношения завършва поредния си цикъл и влиза в нов, странно познат от историята етап. Градината на духовността е пуста, авторът няма кому да дарява ароматните й цветя. Иконата на приемствеността глъхне в музей и прашният светец не вдига ръка за благослов. Революционната героика не вълнува колкото престижна стока за галеници на съдбата. Тогава – какво е общата съдба? Какво е човекът в нея и без нея? Нима само индивид в тълпата? Въпросите за крехкото равновесие между „аз”-а и обществото, поставяни нееднократно от Стефанов, болят. Те са нелицеприятни, защото поетът прави дисекция на изповяданите от нас делнични грехове. Авторът внушава, че себичната индивидуалност е обречена. Слаба пред житейските бури и безлична. Тя трябва да избира между цивилизацията и услужливо забравяните десет божии повели. Да търси дълбоко в своята утроба неугасналото зрънце доверие към намръщените лица, на които в делника поразително прилича. Защото идва момент, когато материалните съблазни се превръщат в Прокрустово ложе, жаждано от нас самите. Защо? Докога? Какъв пример ще дадем на децата си? А достойни ли сме да бъдем пример, щом погледът ни е нарцистично впит само в огледалото? Риторични въпроси, достойни за Дон Кихот. Но с витиеват отговор, щом принципността е заменена с лична преданост, а жертвената готовност: с боричкане. Поетичната мисъл на Първан Стефанов лети над българските поля, изпепелени в безверие. Засенчвани от дивата растителност на равнодушието, надменността, показността, двуличието. Затова творби, като „Монолог на стареца Методий”, „Из беседите на Константин-Кирил”, Из неизречената защита на П. К. Яворов”, поемата за свети Георги Софийски и пр., са купел за пречистването на съвестта. Отдавна живели праведници споделят, далеч от всяка дидактика, разкодирани истини за живота и смъртта. За техния двояк и равнозначен смисъл, когато човекът е бил още проекция в хармонията на Едем.

Новопокръстени и староверци пак

се срещаме под теб все тъй непримирени.

Кажи какво си ти, хилядолетен знак:

застинал страж или повеля за движение?

Един ли укор над главите ни гърмя,

че конят каменни копита ще разтърси

и ще напусне бащината ни земя,

защото сме изневерили на рода си.

                                                                        „Екскурзианти пред Мадарския конник”

Внимателният прочит на завещаното ни от Стефанов разкрива наднационалното значение на неговата лирика. В стиховете България постепенно, недекларативно, но убедително се приобщава към света. Превръща се в лъч от сияещия нимб на планетата Земя. Отразяващ стремленията и тревогите на милиардите човеци във фокуса на събирателното понятие „Човек”. В позитивната и негативната приемственост на живия живот между хребета на две столетия. Лириката му изследва начупената крива на обобщената гражданска мисъл над граници и континенти. Над споровете за „регионално” и „световно” в политически, социален и личностен план. Защото финалните акорди на тази мисъл засягат всички съвременници. Те не отчитат лични стремления, интимни копнежи, възвишени духовни образци, зората в утрешния ден. Те са само ярко пано от видимата страна на нашето съществуване. Невидимата – смъртта, също изявява правата си, но не чрез биологична смяна на едно поколение с друго. А в страшното опиянение от грохота на войната – тази кървава орис, мачкаща в непредсказуема цикличност всички кътчета на земята. Несъвършеното, уродливото в общественото мислене очаква кървавата си дан. Поглъщана лакомо през вековете, без изглед за насита. Ята от учени се трудят над нови оръжия. Все по-мощни и ефективни в храма на унищожението. Поетът не е оскърбен художник на ставащото пред очите му. Той е гневен миротворец. Апостол на хармонията и живота в безкрайна палитра от изненадващи обрати:

Човечество!

Нима отрече

завинаги човечността,

та от безброй години вече

ковеш доспехи на смъртта?

Изпъна лък.

Отля куршуми.

Изостри щик за всяка гръд.

И в свойто гибелно безумие

отключи атомната смърт.                             „Възмездие”

Срещу всички негативи в живота, в обществената дисхармония и в несъвършенствата на личността, Първан Стефанов издига своя барикада на надеждите. Те са олицетворени с детските усмивки. А символът на детето – цвете на бъдещето, присъства в голяма част от литературното наследство на поета. Защото вижда в него ненакърнимия житейски кръговрат, устремен нагоре. Малкият човек е трогателно безпомощен, но притежава магическата дарба да бъде доверчив. И на обичта към себе си да отговаря с обич и признателност. Дори когато размахва гневни юмручета, прави това открито, лице в лице с приятеля си „опонент”. Покварата, двуличието, ненавистта, са му чужди. И живее в разбирателство с околния свят, който засега не разбира. Но детето и времето са във взаимна зависимост върху статива на противоречивия обществен дискурс. Пространството безмълвно наблюдава съзряването на личността сред взрив от идеи, надежди, мечти, разочарования. Всичко това е диалог между доброто и злото: вечните орисници, под чиято светлосянка оставяме спомен в ближния, или ставаме покойници приживе. Крехките детски длани именно времето ще обвърже с юздите на цялото човечество. За да лети колесницата му в апогея на интелектуалната вселена. Или да пропадне в бездната на търсената от демони колективна смърт. След която Създателят не обещава нов пречистващ душите потоп. Ной е разколебан в спасителната си мисия, а Исус Пантократор избира друга „земна” планета, за да увисне на светия кръст. Да, в наивните детски очи се оглежда бъдещето, но то трябва предварително, като шепа светли надежди, да бъде кодирано в генната енциклика на новите човеци. Те не са наша индулгенция за ставащото утре и във вечността. Ние пък сме грешници, нахлузили тогата на праведно морализаторство. Трябва да се покаем за извършените безумия пред децата днес. И да трасираме пътя им с нашата кръв, за да не проливат в миг на взаимна ненавист своята. Вместо на свой ред да се оглеждат в очите на своите деца, галейки с доброта безоблачните им дни:

Звъни сърцето ви, на зло неуко,

и по вратите на света ни чука.

С червени шапчици – като че ли

от приказката за вълка дошли –

ни гледате. Но аз извръщам поглед.

Наследници на термоядрен погреб,

ще ни простите ли за този свят?

И тук вълкът не ще ви стане брат.

И ще ви трябва нечовешка сила,

за да държите настрана фитила,

дори ръцете ви да изгори.

Деца, защо сте толкова добри...                              *   *   *

Първан Стефанов е несъмнен майстор на философския пейзаж. Картините му изграждат мъдра пинакотека на обобщеното в символи човечество. От първите му зари: през взривове, любов, идеи и надежди, до космическия безкрай. Словесните рисунки, изтъкани в химни-изповед, сдобряват природата с новия урбанистичен изглед. Подсещат, че светът не се гради само върху часове и дни, подчинени на сивата делничност. Че има нещо дълбоко забравено, свидно. Изконно, без което човешката природа се свежда до шепа уморена пръст. Че има път, който минава през душата, превръща плътта в мислеща жарава и търси онова, с което никога не трябва да се разделяме – добротата. Доброта – понякога гневна, понякога – подкупващо интимна, просветва от поетическото наследство на Първан Стефанов. С това усещане затваряме страниците на книгите му. Знаейки, обаче, че като изгубени в гората странници ще потърсим закрилата им отново. Както в „Градът с венчалния пръстен”. И само там ли, приятели-съвременници?..

Твоята улица,

твоят площад

със слънце са венчани.

Венчалният пръстен на твоя град

е от кестени и платани.

Те се вият в огромен кръг

край стените на древни кули.

И под всяка клонка,

под всеки стрък

непробуден акорд се тули...