Андрей Зелински

ВЕЛИКИЯТ ЕВРАЗИЕЦ

"Животът - целият - е спомен само...

И колкото е по-желан, по-ярко се разгръща.

Душата, като към незаздравяла рана,

в последните ни дни към него се завръща."

А. Н. Зелински

§ 1. Паметта на сърцето. Какво остава в паметта? – Срещите с хора, притежавали величие на душата и близки по дух. Такива хора винаги са малко на брой, но те са "солта на земята", която дава смисъла на нашето земно съществуване. Като един от тези хора, пронесли се подобно на огнен метеор по небосвода на живота ми, беше и завинаги ще остане в паметта на сърцето ми моят незабравим наставник, учител и приятел Лев Николаевич Гумильов. Героична натура, израснала в трагичната епоха на руската национална катастрофа от началото на XX век и носеща върху себе си нейните неизличими мъченически черти.  Той намери пътя за своя непоискан героизъм не само когато замина от Норилск като доброволец на фронта, където заедно с милиони други руски воини участва в щурма на берлинската цитадела на фашизма. Той цял живот "щурмуваше" Световната История и винаги излизаше победител, спечелил народната любов в необеднелите сърца и души на милионите наши разделени днес съотечественици, разпръснати от предателския вихър на историческата съдба из безкрайните руско-евразийски простори на една шеста част от света. Вечна му памет...

§ 2. Първата среща. През август 1959 година аз, тогава аспирант в катедрата по археология на МГУ (Московски държавен университет, рус.: Московский Государственный Университет – бел. прев.), трябваше да участвам в  Археологическа експедиция в Тува под ръководството на професора от МГУ Л. Р. Кизласов. Налагаше се да «настигна» експедицията, която работеше в Тува вече около месец. И ето че, в последния момент, когато целият багаж беше събран, неочаквано получавам телеграма: «Експедицията е съкратена, няма нужда да идвате!» В този момент на пълно объркване, когато вече държах в ръцете си самолетния билет, някой позвъни на входната врата. Това се оказа моят приятел, унгарският археолог Ищван Ердели, с когото се бяхме запознали още в археологическата експедиция в Памир през 1956 година. Ищван бързаше. Каза ми, че е наминал за малко, че същия ден заминава за Астрахан с археологическа експедиция, за да търси в долното течение на Волга легендарния Итил – древната столица на Хазарското царство.  «А кой оглавява експедицията?» – полюбопитствувах аз. – «Сътрудник от библиотеката на Ермитажа, Лев Николаевич Гумильов». За секунда дъхът ми спря. «Кой, кой? – обясни, моля те, по-подробно». «Да, синът на Гумильов и Ахматова, – спокойно отговори Ищван, – и той ме чака сега на Павелецката гара. Влакът ни е след час и половина». – «А може ли и аз да замина с вас?» – плахо попитах аз. – «Само бих се радвал, – отговори Ищван, – но всичко зависи от самия Гумильов. Да отидем заедно на гарата, ти ще се запознаеш с него и всичко ще се реши». – Така и направихме. След около четирийсет минути вече бяхме във влака Москва-Астрахан.

 И ето че седя срещу човек, чиято външност най-малко се връзва с легендарния образ на поета Николай Гумильов. Среден на ръст, може би дори малко по-нисък, набит, с гърбав ахматовски нос, с ... азиатски гръб, той е седнал насреща ми, леко свил глава в раменете, и непрекъснато пуши. Той гледа към мен с доста безразличен поглед и изглежда, сякаш мислите му са някъде съвсем далеч. Накрая, сякаш опомнил се от мислите, доста рязко казва: «Мога да ви взема в експедицията със заплата на работник». Чух, че леко натъртва на думата «работник»… Съгласих се, без да размислям. – «Ще ни настигнете в Астрахан. Ето нашия адрес. Трябва да заминете с утрешния влак». Отново се съгласих и плахо се поинтересувах от научните планове на Лева Николаевич. – «Имам само една публикувана статия. Не ме печатат... Ако продължава така, ще се захвана с исторически романи. Та нали чрез тях също може да се споделят мисли..." Такъв отговор беше неочакван. Но аз разбирах, че си имам работа с човек с двойна поетична наследственост, който по един или друг начин ще доведе набелязаната жизнена задача докрай.

 § 3. Експедицията в миналото на Хазария. Две денонощия по-късно вече бях в Астрахан. Неголямата експедиция под ръководството на Лев Николаевич Гумильов се състоеше от аспиранта Ищван Ердели, сътрудника Василий Дмитриевич Белецки и мен. Астрахан в края на 50-те години изобилстваше с риба и черен хайвер. Стъклено бурканче с пресован чер паюснов хайвер струваше там само пет рубли, и това ни се струваше скъпо.

Тази първа, след освобождението от лагера, самостоятелна експедиция на Л. Н. Гумильов беше избрана от него (при съдействието на проф. М. И. Артамонов) да бъде към долното течение на Волга и Каспийско море, където някога са живели хазарите, толкова много тревожили Рус с набезите си, докато през 965 г. от н. е. Хазарският хаганат не бил унищожен от Великия княз Святослав. Хазарската тема беше избрана от Л. Н. Гумильов неслучайно. Тя беше част от неговите общоевразийски интереси.

Отначало ние избродихме с моторница почти цялата делта на Волга с цел археологическо разузнаване. След това се издигнахме по-нагоре по течението и стигнахме нейния приток Ахтуба. Тук в неповреден крайбрежен слой на подмития ляв бряг на реката Л.Н. Гумильов откри грубо изпечен чиреп от IX- XI вв. пр. н. е. Имено този чиреп стана "Нишката на Ариадна", с помощта на която той започна да разплита възела на хазарския проблем. А този проблем, както пише изследователят на хазарите М. И. Артамонов в предговора към «Откриването на Хазария» на Л. Н. Гумильов, се състои в това, «че ние не знаем със сигурност кои са били хазарите, откъде са се появили, какъв начин на живот са водели и дори къде са живели».

В тази връзка не мога да не си спомня експедицията на Л. Н. Гумильов от 1961 година, в която също имах късмет да взема участие. Тя започна с изследването на така наречените непотопяеми "Баерови възвишения" по долното течение на Волга, където Лев Николаевич има късмета да намери погребение, което той отнесе към хазарското време, а също така няколко по-ранни сарматски погребения. «Каквото и да ни  обещаваше и както и да би ни измамила останалата част от отпуснатото ни време, – казваше и пишеше той по повод на тези нападки, – за неуспех вече не можеше да става и дума. Хазаринът беше намерен». Същевременно Лев Николаевич изказа предположението, че съдбата на Хазария и нейното възможно изчезване е свързана с колебания в нивото на Каспийско море, което на свой ред зависи от промяната на посоката на движение на атлантическите циклони в продължение на векове. За да изясни ритъма на тези колебания Л. Н. Гумильов избра циклопските развалини на крепостта Дербент, построена по заповед на персийския цар Хосрой Ануширван през 562-571 г. срещу евразийските номади от север и преди всичко срещу хазарите. Особеното на тази крепост е това, че източният ѝ край навлиза на няколкостотин метра в Каспийско море. Изследването с маски и шнорхели на подводната част на стените на Дербент за малко да завърши трагично за един от участниците в нашата експедиция, ученика на Лев Гумильов, днес известния учен византолог проф. Г. М. Прохоров.

Научният резултат от изследването на подводните стени на дербентската крепост надмина всички очаквания: в крайна сметка Лев Гумильов построи уникалната «Графика на промените в нивото на Каспийско море във връзка с промените на климатичните условия на Евразийския континент»!

Своеобразна награда за положените усилията беше за участниците в експедицията пътуването до Гуниб, където на 25 август 1859 година легендарният Шамил бил окончателно разгромен и пленен от наместника на Кавказ княз А. И. Барятински. Покоряването на Източен Кавказ било  завършено, за което известяваше издигнатият в Гуниб монумент, който едва ли е доживял до наши дни. Приказни по своята красота и величие места, където неведнъж ти идват наум строфи от великите произведения на Михаил Лермонтов.

§ 4. Личността на учителя. Спомням си чудните вечери край огъня, когато след тежкия работен ден се събирахме заедно и самозабвенно слушахме Лев Николаевич. Ние с Ищван, а по-късно и с Геля Прохоров, който се присъедини към нас заедно с жена си, красавицата Ина, най-вече задавахме въпроси, и на всеки от тях Лев Николаевич отговаряше, и в много от отговорите се чуваше полемика с невидими опоненти. В тези късни вечерни беседи особено остро се разкриваше неговата необикновена ерудиция, острият му, като бръснач, ум, и почти мистичната му способност да прониква в миналото. Не мога да забравя късната вечер в Кизляр, когато, след като доста се почерпихме с младо вино, някой от нас зададе на Лев Николаевич въпрос за историческата роля на знаменития ирландски християнски проповедник и мислител Йоан Скот Ериугена (IX в. сл. Р. Х.), развил традицията на Дионисий Ареопагит, Григорий Ниски и Максим Изповедник. Остава ми само да съжалявам за това, че отговорът на Лев Николаевич не беше записан на магнетофон. Това беше изчерпателна богословско-философска лекция, при това по предмет, който беше напълно извън сферата на неговите непосредствени интереси. Имам предвид евразийската насоченост на неговия исторически мироглед.

Беседите около огъня имаха не само научен характер. Когато Лев Николаевич беше в настроение, той рецитираше някои от стихотворенията на своя баща. Особено запомних стихотворението на Николай Гумильов "Слънце на Духа" в изпълнение на неговия син. Впечатлението беше толкова силно, че по-късно аз написах музика по тези стихове, и тя беше изпълнена и записана с военен духов оркестър. Той обичаше още да рецитира стихотворението на своя баща "Настъпление", за което аз също написах музика. За съжаление Лев Николаевич никога не ни рецитираше собствените си стихове. А тогава ние и представа си нямахме, че той пише забележителни стихове, които често не отстъпваха на тези на неговите родители. Част от тях е изгубена безвъзвратно, а друга част бе публикувана значително по-късно, което стана събитие в литературния живот на Русия.

Често си спомням своите гостувания при него в Ленинград. Те започнаха през есента на 1959 година. Заминавах от Москва с вечерния влак и на сутринта се обаждах на Лев Николаевич от Московската гара. След това с метрото пътувах до "Парка на победата" на Московски проспект, а след това с трамвай до неговия дом. Той живееше тогава в малка стаичка в комунална квартира на шестия етаж от наскоро построена жилищна сграда на Московски проспект. Живееше в свръхскромни условия. В стаята му имаше неголямо писалище, легло, шкаф с книги и дрешник. Аз спях на походно легло. Съседите – обикновени руски работници, се отнасяха към него с искрена симпатия. Знаеха, че неотдавна се е завърнал от лагер и че е реабилитиран. Те дори дойдоха на защитата на дисертацията му в Ленинградския университет и му донесоха цветя!

Сред неголямото количество книги на лавицата на учения се хвърляха в очи няколко тома на Иакинф Бичурин, бащата на руската синология, извършил титанична работа по преводите на китайските летописи, повествуващи за номадските народи, обитавали Средна Азия в древността. С тези книги той не се е разделял и в лагера. Без тях той не би написал първите си две степни монографии: "Хунну" (1960) и "Древните тюрки" (1967). Тези книги, написани на блестящ и увлекателен литературен език, веднага донесоха на Лев Николаевич  широка известност не само сред руските и чуждестранни изтоковеди-номадисти, но и сред широк кръг рускоезични читатели.

На своята монография "Древните тюрки", подарена ми веднага след нейното излизане от печат, Лев Николаевич написа: "На скъпия, верен приятел Андрюша Зелински, авторът Л. Гумильов. 22.11.1967".

Лев Николаевич притежаваше и забележителна научна дарба. Истинският историк пише вдъхновено само за онова, което е близко до сърцето му. Само тогава думата "история" оживява в сърцето му, става негова собствена съдба. Безсмислени са разговорите за историческа обективност. Всеки човек защитава своята "интелектуална илюзия", неразривно свързана с "колективната илюзия" и мита на своя народ.

В моите спомени Лев Николаевич имаше в периода на нашата среща с него и в продължение на много години след това двама ученици: аз и неговият кръщелник Г. Н. Прохоров, за когото споменах по-горе. В какво се състоеше това ученичество? В енергията на личността на учителя, която запалваше умовете и сърцата, способни да откликнат на пламъка на неговата душа – понякога изгарящ, но винаги плодоносен. Нямаше, а и не можеше да има в условията на експедицията, системни научни занимания. Но го имаше самия живот, подчинен на научната идея и целеустремените търсения за нейното потвърждаване. И в хода на тези търсения в делтата на Волга, в протоцита на Ахтуба, при  стените на древния Дербент Лев Николаевич със страст разказваше за събитията от миналото, възкресяваше образи от историческото минало. Неголям керамичен отломък от хазарско време му даваше възможност да се издигне върху крилата на въображението над времето и пространството и да подчини на своята вътрешна логика онова, което е прието да се нарича "исторически процес". Поразително беше, разбира се, неговото наистина енциклопедично познаване на световната история и напълно изумителната му памет за дати, събития и географски обекти, с които те са били свързани. Когато излезе първата му евразийска монография "Хунну" (1960), много ми хареса хронологическата таблица в края на тази книга. В нея, освен факти от политическата и културната история на самите хуни, бяха дадени и най-важните събития от живота на заобикалящите ги по онова време народи. Тук беше обхваната историята на Китай, Индия и степните пространства от скитския ареал. На моя въпрос с какво ниво на точност трябва да се съставят такива таблици, Лев Николаевич отговори, че по принцип е необходима хронология по години на историческите събития от световната история. Тази плодотворна идея на Лев Николаевич, доколкото ми е известно, досега не е реализирана от никого. Под влияние на моя учител аз започнах тогава да събирам и класифицирам материали по световната хронология по години. Започнах от средата на I хилядолетие от н.е. И досега съм запазил тази тетрадка голям формат, работата над която би могло да продължава до безкрай. Лично за мен това беше добра методологична историческа школа. Лев Николаевич винаги изискваше от себе си и от другите точна пространствено-времева ориентация. Затова в неговите трудове винаги присъстваха исторически карти и хронологични таблици, съставени от самия него. Без това точно пространствено-времево пресичане  той не си представяше работата върху историята. В моя личен архив са запазени множество такива историкогеографски карти, собственоръчно изработени от него.

Колкото и да си спомням Лев Николаевич, винаги го виждам изключително съсредоточен и потопен без остатък в някаква прилепчива мисъл. Той почти през цялото време нещо обмисляше, нещо решаваше, мислено спореше с някого. С тази своя потопеност в самия себе си той донякъде ми напомняше Владимир Иванович Вернадски, когото аз добре помнех от моето детство, тъй като те бяха приятели с моя баща и много работеха заедно. В. И. Вернадски беше винаги "затворен" от другите със своята научна мисъл, която, както ми се струваше, го поглъщаше изцяло. Но ако мисълта на Вернадски беше спокойна и напомняше прозрачната повърхност на гигантски водоем, то мисълта на Лев Николаевич кипеше, издигаше се и се спускаше като вълни на бурно море. Тя търсеше изход, и го намери в онези многобройни трудове, които излязоха изпод неговото перо. За щастие излязоха. (В момента на нашето запознанство Лев Николаевич нямаше почти никакъв шанс да попадне на страниците на съветския печат – както научния, така и художествения.) Та нали той бе излязъл на свобода чак през 1956 година и клеймото на син на разстреляния му баща и бивш затворник, въпреки така наречената "реабилитация", все едно продължаваше да тегне над него. Кой можеше да си представи тогава, че няма да мине и половин век, и в Русия ще бъде издигнат паметник на този човек! (Имам предвид паметника на Л.Н. Гумильов, издигнат в Казан за 1000-годишнината на града през 2005 година, но тогава това беше още далеч).

Лев Николаевич беше по онова време в разцвета на своите научни и творчески сили. Той беше в 47-та си година, а аз бях навършил двадесет и шест. Отношенията учител-ученик се развиха много бързо и сякаш от само себе си. Характерът на Лев Николаевич беше тежък, авторитарен, предизвикателен. Той беше майстор на словесния научен дуел, който често се превръщаше в безпощадна битка със събеседника, от която той на практика винаги излизаше победител. Да бъдеш научен опонент на Лев Николаевич беше достатъчно безперспективно. Това се прояви и по време на защитата на кандидатската му дисертация през 1948 година в Ленинград (скоро след която той беше отново репресиран), и при защитата на докторска дисертация пак там през 1965 година.

§ 5. Пасионарност. Историците недоумяваха и недоумяват и до днес относно термина "Пасионарност", а между другото, осмелявам се да твърдя, че именно терминът "Пасионарност", който означава "Страстност", привлече към него сърцата на милиони хора. В тази не суха и научна, а дълбоко поетична и изстрадана дума, се усеща тъгата на робите на технотронния век по древната невъзвратима свобода. Механизмите не са способни да изпитват страст – поради това те влизат в противоречие с древната свободна воля на човека, а значи, и с неговата пасионарност. Тук Лев Гумильов влиза в ролята не на историк, а по-скоро на проникновен изследовател на "колективната психика" на народите. Следните образни думи за принципите на научната школа на Л.Н. Гумильов и неговата пасионарна теория изказва неговият приятел и почитател, известният автор на исторически романи за Средновековна Рус Д.М. Балашов:

"Школата на Лев Николаевич възпитава умението да мислиш с цели пластове от векове и хилядолетия, умението да виждаш в историята не само последователност от събития, в които миналото сякаш автоматично се смята за причина на последващото, а органичен природно-ръкотворен процес... Гумильовският енергиен (вълнови, в нарастващи и угасващи ритми) принцип на разглеждане на историческия процес преди всичко съживи историята, напълни с вътрешен смисъл усилията и дейността на хората... Безликият ход на "процесите" отново се превърна в това, което е бил в продължение на векове – в страстен, пълнокръвен, трагичен и величав живот на живи, от плът и кръв, хора, и – ако оставим на мира теориите – историята се приближи, стана зрима, жива, преживявана. От което и самият реален, "собствен" живот също се удължи с векове и с това изключително много се обогати. Стана ясно, че нищо не отминава безследно, че миналото могъществено участва в събитията на днешния ден, че отдавна умрелите, отдавна загиналите хора, с техните страсти и беди, са живи, живеят в нас, техните потомци, както и ние самите сме неразделно споени с тях, спящите в пръстта".

През лятото на 1942 г. на полуостров Таймир Л.Н. Гумильов в края на своята петгодишна затворническа присъда се запознал и се сприятелил с гениалния руски астрофизик на ХХ век Николай Александрович Козирев, прехвърлен в Норилск и по чудо избегнал разстрел. Н. А. Козирев напълно го изумил със своя извод за "произхода на енергията от времето". По-късно, спомняйки си срещите и беседите с Н. А. Козирев в Норилск, той ще напише, че "именно разказът на Козирев за зараждането на звездата от колапса, нейното разширяване и превръщането ѝ в светеща нова, а след това в уравновесена звезда от типа на нашето Слънце, предизвика у мен асоциация с избухването на етногенезата и нейният последващ ход през различните фази до състоянието на реликт.

Веднъж, в средата на 60-те години, когато Лев Николаевич шлифоваше нюансите на своята пасионарна теория, в главата му се появи светла мисъл – да се срещне с Николай Владимирович Тимофеев-Ресовски – последовател на В. И. Вернадски и най-виден генетик на своето време. Речено – сторено. И ето че през лятото на 1965 година ние се качваме в електричката Москва-Обнинск и два часа по-късно вече сме при него. С нас беше Нина Баландина, дъщерята на знаменития химик-каталист академик Алексей Александрович Баландин. Именно тя ни запозна със семейството на бележития генетик. Лев Николаевич взе със себе си редица свои публикувани трудове, особено свързани с пасионарната теория. Доколкото си спомням, той искаше да я подкрепи с достатъчно солидна генетико-биологична основа и в лицето на Тимофеев-Ресовски виждаше свой потенциален съюзник.

Николай Владимирович живееше съвсем близо до железопътната гара. И ето че вече сме в неговия апартамент. Той ни посрещна заедно със съпругата си Елена Александровна, красива, вече немлада жена, висока на ръст, светлокоса и с благородни черти на лицето. Николай Владимирович беше тогава на 65 години, Лев Николаевич – на 53. Спомням си, сякаш е днес: насреща ни излезе едър, пълен, възрастен човек, все още запазил в своята фигура следите от едновремешната си физическа мощ. Той с нещо ми напомни римски гладиатор, по чудо доживял до преклонна възраст. Умственият напор на Тимофеев-Ресовски се бе отпечатал по някакъв начин върху цялата му фигура. Най-парадоксалното беше това, че Лев Николаевич и Николай Владимирович по нещо си приличаха един на друг, дори чисто външно, без да говорим за "пасионарното напрежение", което ги правеше борци от една и съща "категория".

Научното напрежение на разговора беше високо. Не си спомням точно неговото съдържание, но същината беше в това, че Лев Николаевич се опитваше да убеди Николай Владимирович в необходимостта от тяхното сътрудничество на нивата на "пасионарната теория". Принципен спор по повод на самата теория между тях не възникна, въпреки че сега аз не мога в точност да възстановя нишката на този разговор. Във всеки случай, Лев Николаевич си тръгна от Николай Владимирович с надеждата, че техният научен контакт ще продължи и ще завърши с научна публикация на "пасионарна" тема. В края на беседата Елена Александровна ни почерпи с чай. Вече се мръкваше, когато, след като се сбогувахме и благодарихме на гостоприемните домакини, ние тръгнахме обратно към гара "Обнинск" и поехме по пътя за връщане. Трудно е да се каже какво попречи на двамата бележити учени да обединят усилията си. Лев Николаевич дори предполагаше, че някой е убедил Тимофеев-Ресовски да се откаже от това сътрудничество.

Винаги съм се старал да изпълнявам всички молби и заръки на Лев Николаевич. Бях първият рецензент на първата му монография "Хунну", заснех документален филм за експедицията в делтата на Волга и в Дагестан, който беше прожектиран на доклада на Л.Н. Гумильов в Географското дружество и много други неща. За десетте години, изтекли от нашето запознанство, ние много се сближихме. Пристигайки в Москва по работи, свързани с издаването на неговите книги, Лев Николаевич винаги отсядаше у нас на ул. Горки, №9, ап.62. Оттам, от шестия етаж, се откриваше чудна гледка към Кремъл и Историческия музей, и беше на две крачки от Ординка, където той ходеше да навестява своята майка Ана Андреевна Ахматова, която по онова време живееше у Ардови. След тези визити той почти винаги се връщаше в мрачно състояние на духа. В края на 60-те години Лев Николаевич се ожени и вече не отсядаше у нас, а у жена си Наталия Викторовна Симоновска, недалеч от Зубовския площад. През 70-те тя получи апартамент в Новогиреево и всяко лято Лев Николаевич вече прекарваше там.

Спомням си един епизод, свързан с неговото пребиваване в Новогиреево, това беше в средата на 70-те години. Пристигам аз веднъж при Лев Николаевич и виждам: в неговата стая на един стол два огромни подвързани машинописни тома. Питам го: "Какво е това?". Лев Николаевич отговаря: "Идваха тук двама млади пасионария - Фоменко и Носовски. Преразглеждат световната история от гледна точка на хронологията. Оставиха ми да ги прегледам, искат да получат положителна рецензия". – "И вие какво?" – "А аз, като отворих тези томове, виждам, че това е все същата "морозовщина" на нов глас. Той (т.е. Н.А. Морозов), бидейки затворен в Шлиселбургската крепост, скъси историята с половин хилядолетие, а те, "хубостниците", вече отиват към хилядолетие и половина". Общо взето, тук той се изрази не съвсем литературно.

Веднъж, според мен, през лятото на 1970 година, когато излязохме на разходка във вечерната прохлада преди моето завръщане у дома, той се обърна към мен с молба да напиша книга за него и за неговата "пасионарна теория". Бях малко изненадан от тази молба, като цяло тя ме свари неподготвен. През лятото на 1970 година аз бях изцяло потопен в абстрактната на пръв поглед идея за построяването на метафизична парадигма на религиозното съзнание. Струваше ми се, че съм намерил принципното решение на този проблем, и в крайна сметка отвлечената идея се въплъти в зрими и нагледни геометрични образи. Как е възможно религиозното съзнание и защо именно то представлява оста на всяка традиционна култура? Можех ли аз до споделя това със своя учител без риска да остана неразбран, във всеки случай недокрай разбран? Не, оказа се, че не можех, тъй като метафизичните и религиозните въпроси лежаха извън сферата на дълбоките интереси на Лев Николаевич. "Бог не знае света – казваше понякога той – и поради това не може да носи отговорност за злодеянията на хората. Но той оставя на човека една възможност: възможността да спаси грешната си душа".

Аз откровено казах на Лев Николаевич, че в настоящия момент, при цялото ми желание не мога, уви, да превключа на друга работа, че сега ми е абсолютно необходимо да завърша своята. "Та вие сте роден биограф – отбеляза той – вие чудесно написахте голяма статия за Ф. И. Шчербатской, затова ще можете да се справите с тази задача". Да откажа категорично предложението на Лев Николаевич аз не успях. След като помисли, Лев Николаевич се съгласи, на предполагам, че в дълбините на душата му остана горчивина от този разговор. Остана и у мен. За пръв път през многото години на нашата дружба аз не можах с пълна готовност да откликна на неговото предложение. Колко съжалявам сега за това!

Ако говорим за същността на пасионарната теория, то лично за мен тя винаги е била постройка с незавършен връх, нещо като къща без покрив. За това, че "страстите" управляват света, хората знаят отдавна. В религиозните умозрения на будизма и християнството на този въпрос е отделено специално внимание. Угасването на енергията на живота в съвременното глобално потребителско технократично общество правят въпроса за "страстите" особено актуален. Според Л.Н .Гумильов тези "колективни страсти" не се подчиняват на законите на периодичността и са предизвикани от космически фактори от неизвестно за нас естество. Във всеки случай, впечатляващото понятие "пасионарност" беше забележителна находка на Лев Николаевич и позволи на неговата теория да завладее умовете и сърцата на милиони мислещи хора.

Когато четях през 2003-2005 г. спецкурса "Култура и време" в психологическия факултет на Московския държавен университет, аз постоянно използвах термина на Лев Николаевич, но в модифициран от мен вид: вместо термина "пасионарност" аз употребявах термина "пневмопасионарност", което е от принципно значение. Всички велики явления в историята на човешкия дух притежават особена форма енергетика, която не може да бъде сведена нито към биогеохимичните планетарни процеси, по В.И. Вернадски, нито към удари от космоса, по А.Л. Чижевски и Л.Н. Гумильов. С леката ръка на Лев Николаевич това понятие влезе в широка, и не само в научна употреба. Самият той, във всички проявления на своята личност, както и неговите родители, беше зримо въплъщение на своята теория.

Вторият термин, създаден от Лев Николаевич Гумильов и много по-слабо известен от "пасионарност", беше терминът "сатаногенеза". Той го употребяваше в общуването си с мен и, както научих по-късно, с Д.М. Балашов. Смисъла му той изложи частично в пиесата "Посещението на Асмодей", която приживе не публикува. Подобно на Николай Гумильов, неговия баща, който, както свидетелстват съвременниците, е бил преследван от мисълта за ранна смърт, Лев Гумильов изглежда се измъчваше от предчувствието за колективна гибел – "сатаногенеза", предчувствие загадъчно, присъщо на поетичните или пророческите натури.

Лев Николаевич Гумильов настойчиво и често ми говореше за тази грядуща "сатаногенеза", въпреки романтичната концепция за ноосферата на почитания от него академик В.И. Вернадски. Той дори полунашега, полусериозно казваше, че в научните спорове е време да бъде поставен въпросът: Ноосфера или "Сатаногенеза"?

Неговите трагични жизнени впечатления: насилствената смърт на баща му, многогодишното повторно пребивавне в лагер, участието във войната, в която той стигна до Берлин (както е известно, след войната отново го арестуваха), кристализираха в неговото съзнание това убеждение за силата на злото на земята. Достойно почитане на паметта на Лев Николаевич би било осмислянето на термина "сатаногенеза" в съзнанието на нашата катастрофална епоха. Какво ли очаква човечеството?!

§ 6. Евразийството – руският отговор на предизвикателството на Запада. През 1960 година при едно от пътуванията ми до Ленинград отседнах както обикновено у Лев Николаевич на Московски проспект, и видях на неговата маса дълъг плик с красиви чуждестранни марки. Забелязал погледа ми, Лев Николаевич каза: "Това е писмо от Прага от Пьотр Николаевич Савицки. Той е реабилитиран през 1956 година – същата, в която и аз. Сега той отново е в Прага и ние си кореспондираме". Тогава аз за пръв път научих за "Евразийството" като цяло умствено движение на руската и чуждестранната историческа и геополитическа мисъл.

Евразийството възниква в трагичните следреволюционни 20-те години на ХХ век в руската емигрантска среда, проникната от мисли за съдбата на напуснатата Родина. Идеологията на Евразийството е сформирана от трите негови стълпа: световноизвестния филолог Н.С. Трубецкой, бележития специалист по икономическа география П.Н. Савицки и историка на Русия Г.В. Вернадски (син на академик В.И. Вернадски – основоположник на Биогеохимията и учението за Биосферата и Ноосферата). С П.Н. Савицки и Г.В. Вернадски имах щастието да си кореспондирам в продължение на  години.

Светоусещането и светогледът на евразийците се заражда през трагичните години на Първата световна война и катастрофалната гибел на Императорска Русия. За по-малко от десетилетие, в началото на ХХ век, сякаш по някаква невидима заповед рухват последните традиционни имперски образувания на Изтока и Запада: Турция (1909), Китай (1911), Русия (1917), Австро-Унгария и Германия (1918). Световната война открива истинското лице на "европейската цивилизация", като явява пред света нейния алчен и хищен лик. Религиозно-културните приоритети окончателно отстъпиха място на финансово-икономическите, световната политика се превръща в политика на световните банки. Нивелирането на културните традиции, заедно с небивалия ръст на техниката и упадъка на нравите, достига почти планетарни мащаби. Именно това вероятно е началото на "Епохата на сатаногенезата", за която в проследните години на живота си често говореше Л.Н.Гумильов. Почти едновременно с най-жестоките гонения срещу Православието, в болшевишка русия започват преследванията на мюсюлманите и будистите. Обявяването на "свещена война" на трите световни религии стана небивало богоборчество, несрещано дотогава в историята. Как до не си спомним тук пророческите думи на Александър Блок, който преди смъртта си става свидетел на тези събития:

         “Век двадесети... по-бездомна,

          по-зла е земната мъгла

          (и хвърля сянка по-огромна

          зловещо Луцифер с крила)."¹

Трябвало е да се осмисли станалото и да се вникне в причините на случилото се. От православна гледна точка Русия е била богоустановена монархия, носеща специална мисия, империя, удържаща духовно-нравственото равновесие в света. Гибелта на тази империя за мнозинството руснаци и за света като цяло е означавала необратими и катастрофални глобални последици... Размишлявайки за причините на трагедията и опитвайки се да предначертаят бъдещето, евразийците се обръщали към миналото, търсейки там аналози на събитията и обяснения, които биха могли да хвърлят светлина върху гибелните процеси в света и върху съдбата на собствената им родина. Та нали неслучайно Л.Н. Гумильов обичаше следния афоризъм: "Който владее миналото – владее и настоящето, който владее настоящето – владее и бъдещето".

Какво е представлявал мирогледът на евразийството, принадлежността към което още неотдавна трябваше да бъде скривана и за което през сталинските времена човек можеше сериозно да пострада? Както това се случи с П. Н. Савицки, получил веднага след освобождението на Прага през 1945 г. десет години лагер. Л.Н. Гумильов бе прекарал в лагер "за баща си и за майка си" общо четиринадесет години и бе освободен чак през 1956 година, едновременно с П.Н. Савицки.   Той оцеля единствено благодарение на своята непрекъсваща умствена дейност, на своята лична "пасионарност", идеята, за която му дойде също по време на затворничеството. Без да има под ръка почти никаква научна литература, той пресъздаваше историята в своето въображение, използвайки феноменалната си памет и енциклопедичната си образованост. През лагерната мъгла той бе прозрял в своето съзнание онези дълбинни исторически връзки, които са свързвали Рус с Изтока още в онези прастари времена, когато гръцките галери са браздели бреговете на Черно море, водейки оживена търговия със скитите от южноруските степи. Онези връзки, които са позволили тогава на легендарния Чингис Хан и неговите потомци да създадат най-голямата континентална империя в света, геополитическа наследница на която в продължение на столетия е била Русия. Вниманието на Л.Н. Гумильов било съсредоточено върху историята на огромните степни пространства, които в продължение на векове и хилядолетия били неми свидетели на гигантски исторически преобразования: разцвета и упадъка на индоевропейските племена, епохата на великото преселение на народите и усвояването на териториите на Степна Евразия от племената с тюрко-монголски корен. Многоезичният номадски океан ту се надигал, бълвайки из степните дълбини племена и народи, ту се разтичал по всички краища на евразийското "майчино лоно" и временно утихвал, отслабен от геоетническите пасионарни напрежения на историята. И тогава съседните с него уседнали народи, живеещи зад Великата Китайска стена на Изток и зад Римските укрепления по Дунава на Запад отново и отново напразно се опитвали да подчинят Великата Степ. Загадъчни ритми на историята, закономерността на които не е толкова просто да се долови и е още по-трудно да се обясни!

Изминали векове. Древната степна волница останала в миналото. Осъществил се демографският взрив и ръстът на глобалната "планетарна техника" (според израза на Мартин Хайдегер). Превръщането на човека в "икономическо животно" и появата на новите супертехнологии на ХХI век доведоха света до неизбежността на насилственото взаимопроникване, където задачата за запазването на своята национална и духовна култура пред Молоха на "Новия световен ред" се изправи в целия си ръст. В епохата на сформирането на Л.Н. Гумильов като мислител и историк, в промеждутъка между двете световни войни, тези реалности само мъждукали в зараждащото се бъдеще. Но и тогава вече е било ясно, че запазването на националната култура e неразривно свързано със запазването на държавата в каквато и да е форма, дори в жестоката форма на болшевишка диктатура, тъй като гибелта на държавата би било краят на историческата Русия, не оставящ надеждата за възраждане.

По отношение на Запада евразийците отхвърляли обезбожената "цивилизация на парите", защитавайки от нея "Православно-евразийската цивилизация" на бъдещата Русия, в която те свято вярвали. Знаменитият труд на княз Трубецкой "Европа и човечеството", издаден в София през 1920 година, когато все още не са заглъхнали последните залпове на гражданската война в Русия, става антиевропейски манифест на евразийците. В нея идеологът на евразийството стигнал до заключението, "че европейската култура не е култура на цялото човечество, а само създание на ограничена и определена етническа или етнографска група от народи, имащи обща история... че, следователно, европеизацията представлява безусловно зло за всеки нероманогермански народ". Тази позиция, изразена от автора преди почти сто години, остава крайъгълен камък в отношението на евразийците към Европа и може да служи за ориентир на мнозина съвременни геополитици, които напусто се опитват да облекат върху руския торс европейската жилетка. От битката при Чудското езеро през 1242 година до ден днешен, въпреки прословутите "права на човека", политиката на Запада по отношение на Рус, а след това и на Русия, не е претърпяла никакви принципни изменения. Това е "геостратегическата константа" на военнополитическо, икономическо и духовно-информационно завоюване, която нашите управници не могат или не искат да осъзнаят, въпреки че военните бази на НАТО плътно са се доближили до постсъветските граници на руско-евразийското пространство.

Политиката на Запада се промени само в това, че от откровено антикомунистическа тя стана антиправославна и антируска, и затова особено опасна за Русия! Трябва да си припомним думите на небезизвестния Збигнев Бжежински, който заяви през 1993 година, че "след гибелта на комунизма единствен враг на Америка остава руското православие". В средата на 2000-те той разви тази теза в думите: "Международната архитектура на двадесет и първия век ще бъде формирана срещу Русия, за сметка на Русия и върху развалините на Русия!"

"Русия е изправена днес пред фундаментален избор – пише А. Дугин – или да тръгнем на Запад, към антихриста, или да укрепваме своето собствено "аз", да бъдем верни на Христа, да бъдем верни на традиционните ценности, да бъдем верни на самите себе си".

Когато е бил публикуван епохалният труд на Н.С. Трубецкой, Л.Н. Гумильов е бил само на осем години. Неговото духовно и умствено развитие се е осъществявало успоредно с изграждането на евразийската доктрина. И за да разберем неговото творчество, трябва да направим отклонение и да изясним начина на мислене, свързващ Л.Н. Гумильов с евразийското разбиране за Русия като особен ареал, едновременно разделящ и съединяващ западния техногенен свят на "икономически демонизъм" с ирационалния и непостижим за него Изток – родината на трите световни религии на човечеството!

Геостратегическото положение на руската държава през цялата нейна история с неизбежност е  пренасяло проблема за Запада и Изтока от нивото на теоретичните разсъждения в сферата на реалната политика, когато е ставало дума за самото съществуване на Отечеството. Пределно остро това се проявява в епохата на монголо-татарското нашествие от Изток и едновременната католическа агресия от Запад.

§ 7. Между чука на Европа и наковалнята на Азия (Д.И. Менделеев). Татаро-монголското завоевание, продължило от средата на XIII до средата на XV век, съвпаднало с настъплението на войнстващия католицизъм към Източна Европа и особено към руските земи. Цялата първа половина на XIII век, започвайки от разгрома на Константинопол от кръстоносците и образуването на мястото на Православното царство на Латинската империя, преминава в непрекъснати опити на папската курия да насади на всяка цена католицизма в Русия. Този стремеж е бил подкрепян с организирани нахлувания в пределите на руските земи на ливонския и тевтонския ордени, които през пролетта на 1237 г. се обединяват за борба срещу русите. През есента на същата година Батий започва своето нахлуване в Русия от Изток. Вече в самия разгар на монголското нашествие, когато пада Киев (1240 г.) и е разгромена Унгария (1242 г.), Александър Невски е трябвало да напрегне всичките си сили, за за отрази шведското и немското нахлуване. В тези условия борбата на два фронта е била нереалистична и Александър е един от първите руски князе, които отиват в Златната Орда при Батий за дипломатически преговори. "Страшното и неочаквано поражение – пише Л.Н. Гумильов в своята забележителна книга "Търсенията на измисленото царство" – накарало всички мислещи руски хора да се замислят над съдбините на своята страна. А въпросът бил, кои са по-лоши – татарите или немците".

Ако князете бяха изменили на вярата на бащите си, гибелта на руската православна култура и държавност би била предрешена. За това по забележителен начин говори изтъкнатият историк евразиец Г.В. Вернадски: "Двата подвига на Александър Невски – бранният подвиг на Запад и подвигът на смирението на Изток – имали една цел: запазването на Православието като нравствено-политическа сила на руския народ". "Православие или смърт" – така би могъл да изрази своето духовно кредо благоверният княз заедно със съвременните монаси на гръцкия манастир Есфигмен на Света Гора, над чийто вход са изписани тези думи. "В съборното мнение на потомците – пише Л.Н. Гумильов – изборът на Александър Ярославич получил висше одобрение. За безпримерните подвизи в името на родната земя Руската православна църква признала княза за светец".

Опитите на руските князе през XIII-XIV в. да водят борба срещу татарите, опирайки се на съюзници от Запад, довели до това, че изконни западноруски земи попаднали в пълно подчинение на техните западни съседи: угрите (Угорска Рус), власите (Молдавска Рус), поляците и литовците (Галицко-Волинска Рус). Гибелта на руската национална култура (особено в условията на полско-литовско господство) била естествено и неизбежно следствие от такова подчинение. Православието (на примера на Византия и Русия) се оказало исторически несъвместимо с католицизма, а "рускостта" – с латинството. Трябва да приемем този факт като духовно-историческа реалност не само за миналото, но и за настоящето и бъдещето!

§ 8. Геософия на Руско-евразийското пространство. Четейки и препрочитайки Л.Н. Гумильов, спомняйки си беседите за него с П.Н. Савицки, за сетен път се убеждавам, че той напълно споделяше мирогледа, който, следвайки П.Н. Савицки, може да бъде определен като "Геософия на Руско-евразийското пространство".

Ако разбираме под "Запад" съвременната "евроамериканска цивилизация" (романо-германската цивилизация на Западна Европа и нейния ограничен северноамерикански вариант), то на "Изтока" ще се пада почти цялата останала част от обитаемия свят. Несъразмерността на такова противопоставяне е очевидна, тъй като реално на такъв запад ще противостои не един, а много "Изтоци", които в първо приближение могат да се разделят на обширните сфери на Източно-християнската, Мюсюлманската, Будистката, Китайската и Индийската култури.  Всеки от тези "Изтоци" ще се окаже равен на Европа както в географско, така и в историко-културно отношение. Но не със Средния, Близкия или Далечния Изток е свързано името на Л.Н. Гумильов. То е свързано със степната Евразия – обширен регион, разпрострял се от Карпатите на Запад чак до Големия Хинган на Изток.

С какво привличаха руския историк Евразийските простори? Сякаш приближавайки ни към отговора на този въпрос, изтъкнатият руски ориенталист евразиец Юрий Николаевич Рьорих, който лично познаваше и високо ценеше Л.Н. Гумильов, пише: "Великите номадски империи, колосални по своя замисъл и заеманото от тях географско пространство, остават и до днес почти неизследвани... Единствени веществени паметници на тези движения на народите са многобройните групи от могили и древни погребения, разпръснати по цялото протежение на Руско-азиатските степи, тази несравнима област на номадския бит". Това Руско-евразийско континентално пространство е служело за място на велико преселение и смесване на народите, за тигел и ковачница, катализатор на етногенезата, където са се оформяли новите етноси и са се зараждали създаваните от тях легенди и митове. Митопоетичното съзнание и формите на живот на скитите, хуните, тюрките и монголите са предусещали тяхната "геополитическа митология" и са сформирали модел на колективно поведение. Редуващите се номадски култури са разглеждани от Л.Н.Гумильов като предмет на специален отрасъл на ориенталистиката – номадистиката (тоест наука за номадите). Решаващо е значението на тези възгледи на учения-евразиец за изучаването на историята и културата на народите от Централна Азия, тъй като преди трудовете на Л.Н. Гумильов тяхното номадско минало е било разглеждано (особено от повечето западни ориенталисти) само във връзка или в зависимост от историята на Китай.

За това, доколко е било силно на Запад предубеждението към номадите, отчасти можем да съдим по това, че дори седем века по-късно такъв виден историк като Арнолд Тойнби, анализирайки номадските общества, стига до странно заключение, че "по същество номадството представлява общество без история". Още по-непримирима позиция по отношение на номадския свят, като към свой най-близък съсед, винаги е заемала традиционната китайска историография, за която понятията "номад" и "варварин" винаги са били синоними. Не са отишли далеч от тази позиция и западните изследователи. Знаменитият френски изкуствовед Виоле льо Дюк (1814-1879) изобщо е наричал номадите "търтеите на човечеството".

Зад тези възгледи е стояла устойчива традиция на определена културна ориентация, в рамкита на която опитите за насилствено латинизиране на руските земи (особено през монголския период от руската история) са изглеждали за европейската политика от онова време също такъв прогрес, какъвто е било от гледна точка на китайските традиционалисти принудителното подчиняване на китайското културно влияние на народите, живеещи на север и на изток от великата китайска стена. Подобен азиацентризъм от китайски тип, който заслужено е осъден от акад. Н. И. Конрад в книгата му "Запад и Изток", е донесъл на номадознанието едва ли не повече вреда, отколкото стремежът "да се върви в крак" със Запада и да се разглежда номадския свят от гледната точка на "средния европеец".

Принципът на измамното превъзходство на западната култура, заменил през Новото време средновековната идея за папската хегемония с европейската концепция за "световния прогрес", получил в средата на XIX век своята "научна" обосновка в нашумялата книга на граф Ж.А. Гобино "Опит върху неравенството на човешките раси", в която авторът се опитва да се представи като основоположник на расовата историософия, т.е. на своего рода "еврорасизъм". Оригиналността на Гобино, обаче, се състояла само в това, че той приложил старата като света митологема за "избрания народ" към народите на романо-германска Европа. От гледна точка на тази концепция, на която са съчувствали западниците, Русия е можело да бъде разглеждана само като "лоша Европа", непритежаваща право на самостоятелна роля в историята.

Напълно противоположна позиция е изразил по същото време един от най-прозорливите руски мислители от втората половина на XIX век Константин Леонтиев, в частност, в неговия полузабравен труд с характирното заглавие "Средният европеец като идеал и оръдие на всемирното разрушение". За "средния американец" дълго преди Леонтиев е писал Пушкин:

"С изумление видяхме демокрацията в нейния отвратителен цинизъм, в нейните жестоки предразсъдъци, в нейното нетърпимо тиранство. Всичко благородно, безкористно, всичко извисяващо човешката душа е потиснато от неумолим егоизъм и страст към комфорта..." Това вече бил "еврорасизъм от американски тип", развенчан върху европейския пример от княз Н.С. Трубецкой.

И така, векторите на историческото противоборство не само в идеологическата, но и във военно-стратегическата сфера, са били в продължение на векове насочени както от Запад, така и от Изток към Руско-евразийското континентално пространство, намиращо се в центъра на Евразийския материк, същото онова пространство на "Степна Евразия", на което Л.Н. Гумильов посвети целия си живот.

§ 9. Руско-евразийската ос на историята. За първи път терминът "Евразия" е въведен в географската наука от великия естествоизпитател Александър фон Хумболт на границата на XVIII и XIX век. Той го приложил към целия континент на Стария свят, обхващащ както Европа, така и Азия. Този континент бил наричан от западния средновековен свят "Обитаема земя" ("Orbis terrarum"), докато гърците и византийците го наричали "Екумена". Руските евразийци обаче още веднъж преосмислили това понятие. "Под понятието Евразия – пише Г.В. Вернадски – тук се има предвид не съвкупността от Европа и Азия, но именно Срединният Материк, като особен географски и исторически свят. Този свят следва да бъде отделян както от Европа, така и от Азия". Според този възглед "Срединният Материк" обхваща в първо приближение Източна Европа (Предуралска Русия) и Северна Азия (Задуралска Русия), образувайки напълно особено Руско-евразийско историческо пространство. При такава представа понятието "Източна Европа" отпадало от само себе си. За това, че Русия никога не е била възприемана от самите руснаци като Европа, свидетелстват знаменитите думи на Пушкин от "Медния конник":

          "Към европейските страни

          прозорец ще отворим ний..."²

Преосмислянето на понятието "Русия" в географски аспект е било осъществено още преди евразийците от гениалния Д.И. Менделеев, който в предсмъртната си книга "Към познанието на Русия" пръв предлага нова карта на местонахождението на страната си върху земното кълбо. На тази карта, въпреки установената от XVIII век традиция, Русия не е разделена на европейска и азиатска част, а е изобразена като едно цяло. Именно на бележития систематик Д.И. Менделеев принадлежи напълно новата характеристика на Русия като срединен свят, лежащ между Европа и Азия.

Поради това, пише Г.В. Вернадски, "няма "естествени граници" между европейска и азиатска Русия. Следователно, няма две Русии, "европейска" и "азиатска". Има само една "евразийска" Русия или Русия-Евразия".

По отношение на Руско-евразийския степен пояс съществува понятието "месторазвитие", предложено от П.Н. Савицки в неговия програмен и станал класически труд "Русия – особен географски свят" (Прага, 1927). Разкривайки това понятие в приложение към Степна Евразия, авторът пише: "Тази непрекъсната ивица от степи и тревисти пустини ще наречем, според характера на нейните картографски очертания и според крайните предели на нейното разпростиране, хинганско-карпатски степен правоъгълник... В исторически смисъл "правоъгълникът от степи" е нещо като Средиземно море на континенталните пространства". Това "море" граничи на север с горската и тундровата зона, а на юг с планинската рамка, отвъд която започват културите от иранския и индийския кръг. На югоизток крайната граница на това "степно море" в продължение на почти две хилядолетия и половина  е Великата Китайска стена.

"Особеното пространство" съвсем не е измислица на евразийците. "Първият евразиец" и "бащата на историята" Херодот преди две и половина хиляди години в главите за Скития в своя труд вече описва този "правоъгълник от степи" заедно с неговата северна – горска и южна – пустинна и планинска – рамки (Херодот, VI). "Евразийското море от континентални пространства" може мислено да се пресече от Тихия океан до долината на Дунав със "степна ширинна ос", преминаваща през сърцевината на Стария свят. На север и на юг от нея са разположени симетрични почвено-климатични зони: лесостеп, тайга и тундра на север, и степ, полупустиня и пустиня на юг. Тази "степна ос" съвпада с "голямата ос на материка", съществуването на която е било установено от знаменития руски климатолог А.Е.Воейков в края на XIX век. Тази ивица на повишено атмосферно налягане (особено през зимата) служи за "ветродел" на Руско-евразийските пространства. Тази ширинна ивица съвпада в по-голямата си част с вододела на реките, течащи към Северния Ледовит океан и насочващите се на юг, към затворените райони на Средна Азия, нямащи външен океански отток. Този ширинно-пространствен вектор, насочен по посока на "голямата ос на Евразийския материк" ние наричаме "Руско-евразийска ос на историята". Тя преминава през географските ширини, в района на 50-я паралел, от западните брегове на Големия Хинган до североизточните склонове на Карпатите на разстояние около 7000 км. В своите най-широки места тя се доближава до 1000 км – например, по направлението между Ставропол и Саратов – и обхваща, в първо приближение, основните историкогеографски центрове ("месторазвития") на Евразия: местностите в горното течение на Керулен и Онон (легендарната родина на Чингисхан), Алтай, с неговия свещен връх Белуха – център на скитската и тюркската етногенеза, Аркаим – загадъчната област на арийската протоцивилизация край югоизточните разклонения на уралската планинска верига, южноруските степи – мястото на последния блестящ разцвет на скитската номадска култура в средата на I хил. пр. н.е. Тя завършва в горното течение на Днестър, югозападно от Лвов, където на двеста и тридесет километра на югозапад, от другата страна на Източните Карпати, в горното течение на Тиса, се е намирал последният стан на Атила, в който той според преданието намира смъртта си през 453 г. пр. н.е. Задкарпатската островна унгарска степ, откъдето Атила, наречен "Бич Божи", всявал ужас в цялата западна част на Екумена, е симетрична на задхинганската островна манджурска степ. От евразийски позиции, островната унгарска степ принадлежи на Европа, докато задхинганската манджурска степ принадлежи към Азия.

Тази "симетричност" по удивителен начин е отразена в "евразийския езиков съюз", за което свидетелства изтъкнатият лингвист-евразиец Р.О.Якобсон: "На езиците на Евразия е определено чужда политонията във всичките ѝ видове. Евразия се оказва от двете страни обкръжена от политонични езикови съюзи: от северозапад – балтийският, от югоизток – тихоокеанският. Това е пример за симетричната структура на западния и източния краища на континента..."

Известната ни история на Евразийския степен регион започва със Скитската епоха, чийто разцвет се пада на средата на I хил. пр. н.е. "Походите на персийските царе срещу скитите – пише евразийският историк В.П. Никитин – били адекватни на по-късните попълзновения на азиатско-европейската периферия да овладее евразийския торс (немския Drang nach Osten, походите на Карл XII и Наполеон), те представлявали военния вариант на "мирните" опити за колонизация или подчиняване на своето влияние..." Налагало се Евразийският център да бъде постоянно готов за отбрана. Характерна била самата евразийска отбранителна стратегия, една и съща от скитите (убили персийския цар Кир и разгромили могъществения Дарий) до фелдмаршал М.И. Голенишчев-Кутузов и генералисимус Й.В. Сталин – "стратегията на пространството".

В края на първото хилядолетие пр.н.е. на смяна на ираноезичните индоевропейци – скитите и сродните им племена саки и юечжи – в степите на Източна Евразия нахлува народ с тюрко-монголски корен – хунну. Те били първият народ от Степната Евразия, който се противопоставил на могъществения Китай, обединен в началото на III в. пр. н.е. от мощната ръка на император Цин Ши-Хуанди, започнал строежа на Великата Китайска стена за защита от номадите. Л.Н. Гумильов се интересуваше как немногобройният (в сравнение с Китай) номадски народ на Източна Евразия е създал в степта такава форма на организация и култура, които му позволили да запази своята самостоятелност и самобитност в съперничество с Китай. Трагичните перипетии на тези събития са отразени в първата блестяща евразийска монография на Л.Н. Гумильов "Хунну" (М., 1960), първата рецензия за която принадлежи на автора на настоящата статия. 

§ 10. Псевдоевразийците на Запада – "Страната на Залеза". Геополитическата ос на евразийското пространство, свързващо Запада и Изтока и послужило още много преди тюрките и монголите като месторазвитие (термин на П.Н. Савицки) на древните индоевропейци, почти четвърт век преди руските мислители-евразийци е била осъзната и оценена от пресметливите европейци. Един от основателите на западноевропейската геополитическа школа от началото на ХХ век англичанинът Х. Макиндер е определил това пространство като "Географската ос на историята", а по-късно дори като "Сърце на Земята", Heartland. А Русия в него – като "осева държава", контролираща вътрешността на континента. "Русия замества Монголската империя – пише той – в това отношения тя заема централното стратегическо положение, което в Европа принадлежи на Германия". Развивайки неговата мисъл столетие по-късно, водещият американски геополитик Збигнев Бжежински заключава: "Чингисхан и неговите приемници, след като нанесли поражение на своите регионални противници, установили централизиран контрол над територията, която съвременните специалисти в областта на геополитиката определят като "сърцето на света" или опорна точка за световното господство. Тяхната евразийска континентална империя се простирала от бреговете на Каспийско море до Анатолия в Мала Азия и до Централна Европа. И чак в периода на разцвета на сталинския китайско-съветски блок на Евразийския континент се намери достоен аналог на Монголската империя, що се отнася до мащабите на централизирания контрол върху прилежащите територии". З. Бжежински повтаря като заклинание, следвайки Макиндер, че Евразия е центърът на света и този, който контролира Евразия, контролира целия свят. Ако традиционните геополитически противници на Русия отдавна са определили заеманото от нея пространство метафорично като "сърцето на света", то това още веднъж свидетелства за изключителността и уникалността на този ареал и за неговата решаваща роля в историческите съдбини на целия Стар, а може би и на Новия Свят.

Областта, определена от западните геополитици, предшественици на евразийците, като "географска ос на историята", заема пространството от степи и полупустини от двете страни на 50-я паралел, на север от който преминава Великият Сибирски Трансконтинентален железен път, чийто строеж е започнат от император Александър III през 1891 г. Като един от основните идеолози на това строителство следва да упоменем П. А. Бадмаев, кръщелник на царя, бурят по народност, бележит лекар и държавник от рода на Чингизидите. Строежът е завършен от император Николай II през 1904 г., вече по време на руско-японската война.

П.А. Бадмаев е бил не само един от идеолозите на транссибирския път. В своята историческа записка до император Александър III от 22 юли 1893 г. за задачите на руската политика в азиатския Изток и за възможността за присъединяване към Русия на монголско-тибетско-китайския Изток предтечата на евразийците пише: "Историческото направление, към което в общи линии са се придържали при разширяването на руската държава великите князе, царете и императорите на Русия, наследили евангелските мисли на великите светители на Москва, пред които се прекланяли монголските ханове, дало на Русия могъщество и е било причина за притеглянето на азиатския Изток към нея".

§ 11. Пасионарната ос на Евразия. Геософията на Руско-евразийското пространство – това е, преди всичко, познаването на законите на "колективната психология" на населяващите я в миналото и днес народи. Геопсихологията става водещ фактор в опита за осмисляне на сложното и противоречиво колективно поведение на човешките маси в рамките на обозримата история. За това по забележителен начин пише Ю.Н. Рьорих в своята статия "Разцветът на ориентализма": "Един след друг са се появявали и са изчезвали на сцената на историята различни народи. Невъзможно е да достигнем до източника на този мощен поток. Тук се срещаме с още необяснения феномен на живота на номадските народи, с новия за нас проблем за психологията на "ордата". Може би древните центрове на великите цивилизации са притежавали особена притегателна сила? Психологията на народите все още остава почти неизследвана област на науката..."

И наистина, вълните от стихийни и организирани народни движения, набези и преселения от недрата на Азия все още очакват своето обяснение. Но още сега можем да констатираме факта, че Руско-Евразийската ос на историята, разположена в района на 50-я паралел, е била "нерва", около който са се групирали векторите на етническите свръхнапрежения на племената и народите. Ако използваме пасионарната концепция на Л.Н.Гумильов, можем да наречем тази ос "пасионарната ос на Евразия". И ако океаничното мислене познава "ревящите ширини" (40-те), то пасионарното съзнание може да говори за пасионарните петдесети. Понякога движенията на народите стават подобни на тектоничните тласъци и вулканичните изригвания. Такава е била появата на скитите на историческата сцена от тяхната алтайска прародина в средата на VII в. пр.н.е., а по-късно хуните, тюрките и монголите.

Както показаха последните геофизични изследвания, в самото сърце на Монголия, в средната част на Хангайската планинска верига е разположен най-големият в Северното полукълбо "Монголски циклоничен барицентър", свидетелстващ за необяснени засега аномалии на атмосферното налягане в целия Байкалски регион. В средата на този барицентър се оказва Улан Батор и намиращите се на североизток от него извори на Онон – родината на Чингисхан. Тук неволно възниква мисълта за периодична връзка между природно-космическите процеси и поведението на човешките общности. Родоначалник на това направление в световната наука е основоположникът на "космопсихиатрията" А.Л. Чижевски. Пасионарната теория на Л.Н. Гумильов изхожда от представата за квазипериодично влияние на космоса върху енергетиката на човешките маси. Във всеки случай, можем да предположим, че ендогенните фактори от земен произход влияят върху поведението на човешките колективи не по-малко, отколкото екзогенните космически фактори. Тук можем само да повторим думите на Ю.Н. Рьорих, че "психологията на народите все още остава почти неизследвана област на науката..."

"Равнинният характер на руските територии представлява най-важен елемент от националната психология и с право можем да очакваме, че в определени моменти от историята този "равнинен" архетип на колективната психика ще се прояви по един или друг начин" (Александър Дугин).

Какво ще е поведението в бъдеще на "Пасионарната ос на Евразия", лежаща върху 50-я паралел, може само да се предполага. Ако вулканът е угаснал, това не означава, че е престанал да съществува. Известни са стремежите на съвременните геополитици-глобалисти да поставят под тотален контрол "колективната психика" върху "великата шахматна дъска" на историята. Еднополюсната информационна психополитика на глобална дезинформация на народите обаче може да претърпи крах, тъй като животът и психиката са проявление на нелинейни и непредсказуеми процеси.

§ 12. Граници на мирогледите. Л.Н.Гумильов, бидейки сам той изключителен познавач на историческата география, под история на Евразия разбираше история на евразийското континентално пространство, в неговите океански по своята огромност граници първо на империята на Чингисхан, след това на Руската империя, а по-късно и на СССР. Въпреки че, както пише П.Н.Савицки, "Руската империя в нито един период от своето съществуване не е достигала размерите на Великата Монголска Държава, обхващаща почти изцяло Ойкумена (Монголосферата), включвайки Корея, Китай, днешен Индокитай, част от Предна Индия, целия Иран и значителна част от така наречената "Предна Азия". Геополитическите граници на това пространство невинаги са съвпадали с геокултурните. Последните са били определящи и много по-устойчиви, тъй като са характеризирали някаква "геопсихокултурна константа" – "границите на мирогледите" според определението на изтъкнатия немски геополитик Карл Хаусхофер, стабилни и слабо променяни не само от вековете, но и от хилядолетията.

Ако от протоците Босфор и Дарданелите (древната традиционна граница между Европа и Азия) се прокара права линия към устието на Дунав, а след това се доведе до Санкт Петербург, то тази линия ще премине близо до Одеса, Киев, Могильов, Витебск, Великие Луки, между Псков и Новгород, почти съвпадайки с меридиана на Пулково (30° източна дължина). Псков още от времето на Тевтонския орден е възприеман като граничен град от гледна точка на геокултурната граница. На запад от меридиана, на който се намира Псков, вече се забелязва промяна на менталността, нравите, характерите, стереотипите на поведение, доминиращите религиозни вероизповедания (православие или католизицъм) и т.н.

В тази връзка е изключително важно да се отбележи обстоятелството, че руско-евразийското континентално пространство е отделено от Европа с граница, съответстваща на изотермата на януари и преминаваща меридионално през Прибалтика, Западна Беларус и Украйна до Черно море. "На изток от тази граница – подчертава Л.Н. Гумильов – средната температура през януари е отрицателна, зимата е студена, често суха, а по на запад преобладават влажните топли зими, при които на земята има киша, а във въздуха мъгла. Климатът в тези райони е напълно различен". Ако погледнем климатичната карта на Евразия, ще се убедим, че посочената изотерма на януари е близка до меридиана на Пулково. Този меридиан следва също да бъде наречен "руско-византийски меридиан на културно взаимодействие", тъй като той от стари времена е свързвал Киев и Цариград (Константинопол), а по-късно и Санкт-Петербург, с почти права геоисторична ос, фиксираща междувероизповедната граница по линията православие-католицизъм.

Ако меридианът на Пулково можем да наречем "вероизповеден меридиан на културата", то областта на 50-я паралел може да се именува "ширинен вектор на държавообразуващо развитие". "Върху тези простори се е променял волевият център, насочващ стремленията. През XIII век направлението е било посочвано от Каракорум, през ХХ в. от Петроград, но мощността на обхвата е останала приблизително същата". Не се ли изразява в тези думи цялата геософия на Руско-евразийското историческо пространство?

§ 13. Номадите и будизмът в историята на Евразия. Л.Н. Гумильов често се връщаше към темата "Номадите и будизмът в историята на Евразия". Как е станало така, че будизмът – религия на състраданието и милосърдието с изключително сложна философия и духовна самодисциплина, пронизана от убеждението за илюзорността на феноменалното битие, е могъл да пусне толкова дълбоки корени в умовете и сърцата на "простите номади", които съседните им китайци от стари времена наричали "варвари"? В своя личен жизнен опит той проумяваше "духа на номадството": Страстта към свобода, несковаността на съзнанието от усещане на граници, най-дълбоко сродство с природния свят. Суровият номадски бит, осъзнаването на трагизма и крехкостта на живота в суровите условия на степите и полупустините в определен смисъл подготвили номадите за възприемането на будизма.

След Ю.Н. Рьорих, Л.Н. Гумильов често даваше за пример кушаните. Кушаните, довчерашни номади, потомци на войнствените централноазиатски номади юечжи, органично възприели проповедта на Буда за състраданието към всички живи същества. Тяхната будистка община (сангха) за първи път след Ашока Велики (273-236 г. пр.н.е.) създала прецедента за обединение на духовната и светската власт под покровителството на кушанските царе. На Кушанската епоха (I-IV в. пр. н.е.) принадлежи разделянето на будизма на две главни направления: Махаяна и Хинаяна, или "Голямата и Малката Колесница"... Не друг, а потомците на номадите дали своя уникален принос в разработването на догматиката на будизма Махаяна. Именно през Кушанската епоха се осъществява кардиналният поврат в будисткото изкуство: Буда, считан по-рано за неподлежащ на изобразяване, придобива образ – завършва "аиконичният период", ражда се будистката иконография. И това се осъществява на фона на опита на взаимодействие и взаимно обогатяване на културите. Будистката иконография станала многовековно ехо на гръцкото присъствие, отзвук от културата на елинизма, чийто краен форпост, започвайки от епохата на Александър Македонски и до Канишка, станали северозападните провинции на Индия. Така там, за първи път в будизма, се оформила идеята за въплъщаването на Божествения принцип в конкретен и съвършен човешки образ. Образът на Буда пронизва будистката иконография вече две хилядолетия. За каква примитивност на "номадското съзнание" можем да говорим, ако до ден днешен тибетците, монголците и бурятите се покланят на образа на Буда, който за тях е свещен.

Покровителство на будизма оказвали и много от китайските императорски династии, чийто произход бил свързан с номадския свят. На психологията на номадите, облъхнати от вятъра на странничеството, бил близък будисткият манастирски и състрадателен дух на "метафизичния колективизъм", за разлика от традиционната китайска вкорененост, изключителност, етническа и съсловна затвореност на "Срединната Империя".

Вече по време на залеза на кушаните основаната отново от номади китайска династия То-ба-Вей (426-534) също оказала изключително покровителство на будизма. Епохата Вей – за което често говореше Л.Н. Гумильов, е била епоха на разцвет на будисткото изкуство в Северен Китай, която мнозина изследователи справедливо сравняват с готическия период на ранното средновековие в Европа. Лоялно се отнасяли към будизма и много китайски императори от династията Тан (618-906), чийто произход също бил свързан с номадския свят на древните тюрки. Същото се повторило, когато в Китай управлявала монголската династия Юан (1271-1368). Монголите изобщо, започвайки с Хубилай, внука на Чингисхан, били верни покровители на будизма.

Превръщането на будизма-ламаизма в единствена и абсолютно господстваща религия във всички слоеве на монголското общество завършило през втората половина на XVI в., когато били забранени кървавите жертви и поклонението на онгоните (духовете на предците). Забранен бил също и древният погребален обичай, според който се убивали всички близки на умрелия. Хуманните забрани, изхождащи от представители на висшата монголска власт, свидетелствали за коренни изменения в "колективното съзнание" на монголите, станали оттогава твърдина на "Будистката Дхарма" в степите на Централна Азия.

 § 14. Степният кон в историята на Евразия. С конски копита е вписана историята на Евразия в летописа на човечеството. Съюзът на човека и коня в равнининте, тяхната неразривна органична връзка наброява много хилядолетия. Без коня не би имало чергаруване и номадски начин на живот. Легендарната монголска конница, всяваща ужас у европейците, завинаги останала в историческата памет на поколенията.

Дълго време конят поддържал в човешката душа инстинкта за свобода, мечтата за един прекрасен свят без злоба, вражда и предателство, предано и безогледно служел на човека, поддържайки неговите угасващи през вековете неразривни връзки с Природата.

Доминанта на "колективната психика" на жителите на степните пространства на Евразия е била винаги Свободата и Волята! Неслучайно сподвижниците на Чингисхан наричали себе си "хора на дългата воля". "Задушно е без щастие и воля" – перифразира Н.А. Некрасов думите от стара руска песен. Тези "свобода" и "воля" в съчетание с преодоляването на огромни степни пространства, налагали върху психиката на номада напълно неповторими черти. Отсъствието на институцията на частната собственост върху земята, несъвместима с номадския начин на живот, правело номада свободен от вечния страх да изгуби собствеността си и от алчността да завладее чуждата. Единствена негова "собственост", негов приятел и другар бил конят, който в далечни стародавни времена не се разделял със стопанина си и след смъртта. Древноарийският обред "Ашвамедха" (жертвоприношение на свещения кон) бил едно от най-съкровените тайнства на степните европейци на Евразия. Всичко това по най-дълбок начин се отпечатало в "колективната психика" на номадския свят и, зякрепено от генетичната памет на поколенията, се запазило в една или друга форма у народите, исторически свързани с номадите със своето "месторазвитие" или "геокултурно пространство". Най-видният западен мондиалист от края на ХХ век, един от водещите идеолози на "новия световен ред" Жак Атали провъзгласи принципа на "новите номади", когато, лишено от Родина и семейни връзки, духовно и физически онеправданото население на планетата, въоръжено с всякакви видове микропроцесори, според него вечно ще скита по света, въплъщавайки в себе си "новото номадство" като висша форма на Търговския Строй. Нека това да не бъде  никога!

Менталността на цялата евразийска част на Екумена, родината на световните религии, с хилядолетия се е формирала под неосъзнатото облагородяващо влияние на това прекрасно и най-благородно измежду живите същества. Мохамед, номад по природа, дори въвел в Корана, като свещено задължение, развъждането на коне. Табуните от тези четириноги съюзници на човека в неговата борба за живот се изгубили зад завоя на историята върху безкрайния път на времето.

 § 15. Русия – симфония на европейските народи. За Л.Н. Гумильов, който никога не е бил европоцентрист, връзката на Русия с Изтока беше не абстрактна идея, а реално осезаем жизнен факт. Тя беше не само премислена, но и преживяно от историка през дългите години на затворнически лишения и скитания по лагерите, където той в трагичните обстоятелства на живота близко се докосна до цялото етническо многоцветие на своята многострадална Родина. За него Русия беше наследница на онзи номадски Изток, който в древността се е разпростирал от Унгарската равнина до Великата Китайска стена и чиито евразийски степни пространства са били свидетели на велики събития, започвайки от скитския поход на Дарий и завършвайки с трагичната гибел от ръцете на манчжурските завоеватели на последната номадска държава на Азия – Джунгария. От дълбока древност Рус започнала да общува с този "Изток", чието могъщество достигнало своя апогей в епохата на Монголската империя. Именно тогава народите от Жълто до Средиземно море влезли в орбитата на небивали дотогава историко-културни контакти, едно от свидетелствата за които е знаменитото пътешествие на Марко Поло. През следмонголската епоха, когато Рус постепенно започнала да се превръща в Русия, тя самата станала събираща степните и лесостепните пространства на Евразия, обединявайки живеещите в тях народи не толкова с оръжие, колкото със силата на традицията на онези древни връзки с Изтока, корените на които се губели в далечното минало. "Ние като потомци на Батиевите татари – пише приятелят на Достоевски и просветителят на казахския народ Чокан Валиханов – сме свързани с руснаците с историческо и дори кръвно родство".

Ето къде е отговорът на въпроса с какво привличаше Лев Гумильов степната Евразия, съдбата на която в неговите представи беше тясно и неразривно преплетена със съдбата на собствената му Родина. И той би могъл след Достоевски да повтори, че "Русия не е само в Европа, но и в Азия... че руснакът не е само европеец, но и азиатец". Русия за Лев Гумильов беше руско-евразийска симфония на народите. А Гумильов за Русия стана онзи историк-пророк, който в образите на своето историческо творчество възпя неразривното и неслитно единство на евразийските народи с Русия.

В миналото Чингисхан остана.

Пясъкът на времето изтече.

А земята е кървяща рана -

смазана, простреляна, посечена.

Чувам тропот. Вееща се грива

на врата на коня виждам аз,

и окото конско - като слива.

И препускам с всички към Кавказ.

"По конете!" - чува се команда,

и веднага звънват стремена.

И конете жадно гълтат вятъра

на невъзвратими времена. 

                                              Ю. Г. Шишина-Зелинска

1. Превод на стиховете: Младен Исаев.

2. Превод на стиховете: Любен Прангов.