Светла Панайотова

ЧАВДАР

Пътническият влак – препълнен в летните петъчни сутрини – наближава гарата, която се намира извън малкия град, благословен с минерални води.  По-нетърпеливите пътници вече са застанали до вратите. Някои от тях бързат за градския басейн,   разположен в градина със сенчести дървета – отлично място за плуване и почивка в летните горещини. Други – за банята и лечебната кал. Има и екскурзианти – младежи, пенсионери, потеглили с раниците към Стара планина на хлад.

От двете страни на перона стоят двама началници-гара – това често се случва тук през летните месеци. И двамата са с червени униформени шапки и с диск във вдигната дясна  ръка. За пътниците – като мен, които редовно пътуваме по тази линия, картината е позната. Понякога слушам следния коментар: „Скоро не сме виждали Чавдар. Домъчня ни за него” или „Като видя Чавдар и чуя гласа му, става ми добре, цял ден ми върви като по вода.”   

Лицето на Чавдар, както винаги, излъчва мека сериозност, а търсещите му, живи очи обхождат първия  вагон. Някои от редовните пътници са се показали през отворените прозорци и го поздравяват. Той им отвръща с обичайния си поздрав: „Здравейте, пътници добри, на път!” Показвам се и аз, махам му с ръка. Той ми отвръща, като леко повдига нагоре диска. На съседния прозорец застават няколко младежи от групата екскурзианти.

Девойка възкликва:

– Вижте! Какъв началник-влак!

Младежът до нея  махва за поздрав към Чавдар:

– Здравей, началнико! Справяш ли се ?

Чавдар отвръща:

– Разбира се! – И добавя:

– През лятото е най-хубаво в Стара планина. Слизате в Карлово, там ще чакате 20 минути и после ще се качите на влака за Калофер.

Сега пък младежът възкликва:

– Точно така! Как позна, че пътуваме за Калофер?

– Лесно – отвръща Чавдар.

– И  знаеш разписанието…

– За влаковете по нашата линия и връзките им в Карлово – отвръща Чавдар.

Вече съм слязла от влака, приближавам до Чавдар, целувам го по бузата и чакам да свърши разговорът. Младежът пита:

– Искаме да се върнем в неделя, със следобедния влак…

Чавдар веднага казва часовете. Младежът му благодари, влакът потегля. „На добър път, пътници добри!” – пожелава им Чавдар. Девойките му изпращат въздушни целувки, а младежът пита: „На колко си години?” Чавдар извиква със звънливия си глас: „На шест, плюс три месеца.” И отново пожелава към пътниците в отминаващите вагони: „На добър път! На добър път!...”

Чавдар сваля червената шапка, взема диска под мишница и маха на началник-влака, който стои от другата страна на перона, където му е мястото: „Чичо Василе, този влак 2113 ли беше?” „Да, Чавдаре – същият. Татко ти ще се прибере довечера, с номер… ”

Таткото на Чавдар – Матей, работи в железниците, а майка му – Ирина, е учителка в детска градина. Те живеят близо до гарата. От четиригодишна възраст Чавдар е научил разписанието на преминаващите влакове. Той няма нужда от часовник, хуква към гарата, преди влакът да се е показал. Отначало всички в къщи се притеснявали, някой изтичвал подир него, убеждавали го да не играе на тази игра. Но Чавдар – обикновеното необикновено дете – настоявал: „Искам да посрещам пътниците, да изпращам пътниците! И добавял изречения, учудващи възрастните: „Ние всички пътуваме – и по земята, и по небето…”       

Запознах се с това семейство, когато бях класна ръководителка на Румяна – тяхната дъщеря. Тя вече  учи в чужбина със спечелена от конкурс стипендия. Когато беше в десети  клас, Румяна донесе един ден голяма бонбониера и с лъчезарна усмивка обяви: „Имам си братче! Много го искахме!” Едни от момичетата реагираха с радостни възгласи и се втурнаха да я прегръщат. Други – с лека усмивка, учудване. А момчетата с възглас: „Браво! Още едно мъжко!”

След раждането на Чавдар Румяна често споделяше с мен как расте братчето, какво се случва в тях, канеха ме на гости. Сближихме се, започнахме по-често да общуваме. Чавдар растеше, а с него и нашата жива връзка. Имаше период, когато Матьо и Ирина се безпокояха, че тяхното здраво, жизнено, на пръв поглед обикновено момче говори необикновени – според тях – приказки, рисува необикновени  рисунки, смята с числата неща, които не са за неговата възраст, има особена паметливост.  

Тръгваме с Чавдар и неговото куче към техния дом. Питам го как е кака му Румяна. Той ми казва, че доста често си говорят по скайпа, и добавя: „Тя живее много затворено.” Питам: „Защо?” А Чавдар ми отвръща: „Само учи, работи, станала е слаба…” Казвам му: „Тя е на възраст, когато трябва да учи, да работи. Младежите са амбициозни, искат да покажат на какво са способни…” Чавдар ме прекъсва: „Кака не е за това, което сега учи.” „А за какво е?” – питам го.  „За това” – той спира на пътеката, по която вървим сред високите треви, разперва малките си ръце встрани и нагоре. Мисля, че за доста неща се досещам, когато той говори на своя език, но сега – не успявам. Питам повторно:”За какво?” Той отвръща: „За дърветата, растенията, небето…” – синьо-зелените му очи се сливат с цвета на сутрешното небе, с мекотата на обгърналата ни гора, ширналото се поле. А русите му коси, с обагрени от слънцето кичури, блестят като посипани с брокат. В този миг го виждам като малко ангелче от рисунките в детските книжки. 

– Екология – изричам  първата дума, която ми идва в ума.

– Много хубава дума, природна – отвръща Чавдар. – Е, това е за кака Румяна. Гледал съм по телевизията филми за екологията. Имам и детски филми за нея. Пишат я „еко” върху някои стоки, че са чисти, но мама каза, че в повечето случаи е само за реклама. Е, има и истински…  

– Румяна може да специализира към икономиката, която сега учи, и екология.

– Моля те, кажи на кака да почне тази еко-логия – провлечено изпява Чавдар със звънливия си глас. – Ще стане по-друга…

– Каква?

– Жива! – отвръща Чавдар.

– Добре, ще ú кажа, но тя сама трябва да реши. А ти също ú кажи – предлагам му. – Тя цени твоето мнение – добавям с истинско уважение към малкия-голям човек, който често ни помага.

– Ще реши! Ще реши! Познавам си я – Чавдар се завърта в кръг. Кучето – и то прави кръг около него.

Стигаме до къщата, потънала в зеленината на голяма градина, с овощни дървета, асми, пчелин от десетина кошери, лехи с домати, чушки, лук, краставици, висящи на опъната мрежа. Има още много неща в този двор: маточина, градинска салвия, киселец до оградата наред с лапада, чубрица, босилек, розмарин… И цветя – различни според сезона: кокичета, иглика,  лалета, нарциси, рози, калдаръмчета, невен, камбанки, здравец, хризантеми… А край оградата са люляците – бели и лилави. Зная всичко в този двор, понякога помагам в посаждането, плевенето, когато вадят меда… Обичам този дом, стопаните му, Чавдар, кучето, двата бели заека, пъстрите кокошки, едрия петел, който върви напет и важен сред тях, гълъбите върху покрива на конюшната, кравата Белушка и червеникаво-кафявия кон – неизменните приятели на дядото на Чавдар, които вече са поели на паша и да свършат някоя работа по полето. 

Посреща ни баба Мария с прегръдка и усмивка върху загорялото лице, с аромата на мекиците, които сега приготвя. Сядаме на кръглата маса под асмите. Приятен полъх и аромат иде от полятата на ранина  градина. Часът е девет, слънцето още не е напекло. Във фруктиерата има петровки ябълки и големи червеникаво-жълти джанки. Баба Мария ни подканя да си хапнем от тях, защото след малко мекиците ще станат готови. С Чавдар изяждаме почти всичките плодове.

– За баба ти оставихме малко – казвам.

– Тя вече яде от тях. Най-напред пие гореща вода с мед и лимон. После яде плодове. Учи и дядо така, но той не иска, казва, че стомахът му не понася на гладно плодове. – Чавдар посочва градината: – Искаш ли да наберем още? Аз ще се покатеря, а ти ще държиш торбичката.

– Добре – съгласявам се, – но набързо. Трябва да пътувам със следващия влак…

– И ти все бързаш, бързаш… Трябва малко да се спреш! – Чавдар стъпва на оградата и оттам се покатерва на ябълката-петровка.   

Отведнъж си давам сметка, че през последните месеци все бързам, тичам насам-натам – нещо сякаш ме гони, пришпорва, а чувствам, че имам нужда да се поспра от външните изяви на живота. За кой ли път си помислям, че това дете знае повече за нас от самите нас. Вече е казало, показало на близки, съседи, деца и родители на деца от детската градина какво ги боли, защото „вижда” в тях… Чавдар „вижда” вътре в човешкото тяло, той вижда аурата на тялото. Когато някой се ядосва, крещи, Чавдар мълчи, изчаква, а после внимателно приближава до него/нея и казва: „Моля те, чичо Иване, не псувай! Не бий кравата, не си изливай яда върху нея. Ставаш много черен…” „Лельо Пенке, когато пееш и ни се радваш, ставаш много хубава, от тебе излизат светлинки.” А повечето от децата в детската градина той вижда в синя и розова светлина.

Учителките, лелките в детската градина, родители, съседи вече са свикнали с приказките на Чавдар. Едни ги смятат за детски измислици, небивалици, но други знаят – Чавдар вижда и знае неща, които ние не виждаме и не знаем. Директорката на детската градина няколко пъти бе поканвала детски лекар и психолог, които изнасяха лекции пред родителите, разговаряха с тях за детското развитие, за особеностите на децата, които се раждат в последните години.

„Беше много полезно, научихме доста неща – ми каза Ирина, майката на Чавдар. – Родителите почнаха да гледат с други очи на своите деца. Ние, в детската градина – също. Наблюдаваме, изслушваме децата, записваме си, отбелязваме някои неща, споделяме ги с родителите. Чавдар е особен по своему, но откриваме и други деца, които също са „особени” – на по-друга вълна. Има и неразбиране, отпор от някои родители, но ние не налагаме нашето мнение. Ще му дойде времето…”

– Чавдаре, хайде, слизай, стига толкова! Напълнихме торбата – подканям го.

–  Ще скоча! – вика той.

–  Недей, моля те, много е високо.

–  Не бой се! Ще скоча върху купчината сено. ... Хоп! – Чавдар полита, приземява се в неизсъхналите все още, ароматни треви. – Има ме, няма ме, има ме… – припява той и се измушва от сеното. Търкулва се на тревата и високо отскача с босите си крака.

Закусваме заедно с баба Мария. Топлите мекици с домашно заквасено кисело мляко са много вкусни и ароматни. Разговарям по мобилния телефон с майката на Чавдар, която е в детската градина. Тя ме моли да погледна рисунките от последния месец на Чавдар и странните му писаници. Той донася блок, пастели, листа. Рисунките му са във всички цветове на дъгата и най-различни, както и на други деца, но в тях има и нещо по-необикновено: къщи-пирамиди, източени до небето, цветя, които се прегръщат, сини, червени, жълти звезди, слънца с „обвивки” – както ги нарича той, – летящи хора и разни други чудновати неща. Разглеждам писаниците на Чавдар – приличат на йероглифи. Питам го дали може сега да ми напише няколко такива. Той ми показва листа, на който в момента рисува знак с красиви, сложни за мене линии –  прави, криви, преплетени с кръгчета, дъги… Целият е погълнат от рисунката. Започва – втори знак. Изписва го бавно, с необичайно за дете търпение и съсредоточеност. В него има кръг с вътрешни лъчи, обрамчен е с малки триъгълници и точици между тях. Тихичко питам: „Какво е това?” Чавдар отвръща: „Писмо.” – Замълчава и добавя: „Аз съм във високи планини, вековна гора… Пишем писмо… На хората…” Той рисува още няколко знака, поглежда ме и казва: „Свърших!” Питам го какво е написал в писмото. А той ми отвръща: „И мама  ме пита. Може да ви го кажа…Нали обеща да дойдеш  в неделя. Хайде да тръгваме, ще изпуснеш влака.”

Подтичваме заедно с кучето. Успявам да си купя билет и влакът пристига. Чавдар стои с леко килнатата назад голяма червена шапка върху главата, с диска в издигнатата  нагоре дясна ръка. Изпраща ни с обичайното си пожелание: „На добър път, пътници добри! На добър път…!”