"ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА – УНИКАЛНО ЯВЛЕНИЕ НЕ САМО В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ"

интервю на главния редактор на сп. "Палитра" Бойко Златев за сайта "Свободно слово"

 Бойко Златев: „Людмила Живкова е уникално явление не само в българската история, а и в Източна Европа и дори в световен мащаб”. 

Бойко Златев е изучавал статистика в СУ „Климент Охридски”. Работи в университета в Алберта. Живее в Алберта, Канада.

– Защо времето на Людмила Живкова е наречено „втори златен век” на българската култура?

– Поради това, че, подобно на Симеоновия златен век, по времето на Людмила Живкова България преживя културен разцвет, който бе резултат от целенасочена държавна политика в областта на културата. Разбира се, разликите също не са малко. „Вторият златен век“ всъщност е изключително кратък – той продължава по-малко от десетилетие. Толкова по-поразително е културното строителство, осъществено през този период под ръководството на Людмила Живкова. Друга значителна разлика се състои в това, че докато в началото на X век българският народ се намираше във фазата на максимума на своя творчески потенциал, Людмила Живкова живя във време на цялостен вековен културен спад, последвал забележителната епоха на българското Възраждане.

Каквито и усилия да положи министърът на културата, не е в негова власт времето на раждането на гении като св. Климент Охридски, св. Евтимий Търновски или Христо Ботев. Подходящата културна политика обаче може да създаде благоприятни условия за изява на съществуващите таланти, което и направи Людмила Живкова. Затова и „вторият златен век“ беше белязан със забележителни достижения в областта на изобразителното изкуство, литературата, кинематографията, художествените занаяти.

– Какви бяха нейните идеи за естетическото възпитание?

– Струва ми се, че няма да сбъркам, ако кажа, че в основата на концепцията на Людмила Живкова за естетическо възпитание беше мисълта на Достоевски, че красотата ще спаси света. С една съществена поправка, внесена от Николай Рьорих – че светът ще бъде спасен от осъзнатата красота.

Идеята за всестранно развитата личност всъщност не е нова и води началото си поне от епохата на Просвещението. Към нейната реализация обаче Людмила Живкова подходи изключително мащабно и фундаментално. Нейната програма включваше запознаването на българската публика с върховите достижения на световната култура. Подборът беше осъществен изключително прецизно и в центъра на програмата неслучайно бяха универсалните гении Леонардо да Винчи и Николай Рьорих, не само създали произведения с непреходна стойност, но и разкрили в дълбочина законите на красотата, по които е изградено самото мироздание.

Друг важен елемент от естетическото възпитание беше поощряването на творчеството в най-разнообразни форми, в това число непрофесионални – детското творчество, художествената самодейност.

Отличителен белег на инициативите на Людмила Живкова, особено на детските асамблеи, беше отсъствието на конкурсно-състезателното начало, стремежът към творчество в единение.

Всички тези елементи от програмата за естетическо възпитание имаха за своя идейна основа философско-нравственото учение Жива Етика, на което Людмила Живкова беше последовател. Върху принципите на това учение беше базиран и девизът на асамблеята „Знаме на Мира“ – „Единство. Творчество. Красота.“

– При нея наистина ли имаше отваряне към света? И какво мислите за нейната културна политика?

– Да, имаше отваряне към света, що се отнася до сферата на културата. Светът се запозна с достиженията на българската култура и с древните паметници на културата по българските земи. А България беше посетена от видни чуждестранни творци, прие множество изложби от чужбина, стана домакин на престижни международни културни форуми, получи световно  признание като организатор на международните детски асамблеи „Знаме на Мира“. Вниманието на света беше привлечено и от тържественото отбелязване на 1300-годишнината на Българската държава. Българските учени и хора на изкуството получиха възможности да пътуват извън страната, каквито в предходния период не притежаваха.

Важно е да се отбележи, че това отваряне беше именно към света, а не само към Европа, както някои от критикуващите конференцията за Людмила Живкова в СУ се опитаха волно или неволно да преиначат нейното заглавие. Културната политика на Людмила Живкова не беше евроцентрична и в този смисъл надминаваше всичко, което е правено у нас в тази област преди и след нея.

– Защо днес идеите на Людмила са отречени и тя е обругана?  Какъв е научният принос на Людмила Живкова?

– Всъщност през последните две десетилетия в България делото на Людмила Живкова беше не толкова отричано или обругавано, колкото мълчаливо пренебрегвано, без да е било обект на реален обществен дебат. Без обществен дебат беше свалено името ѝ от НДК, а булевардът в кв. Младост в столицата, също носещ нейното име, беше преименуван на лице, осъдено от Държавния съд за въвличане на България в национална катастрофа (Александър Малинов).

Същинското отричане и обругаване започна, след като беше проведена конференцията в СУ. Причината вероятно следва да търсим в това, че докато учените, представили доклади на конференцията, защитиха своите тези с факти и научна аргументация, критикуващите научния форум в по-голямата си част се оказаха неподготвени да противостоят с научни аргументи. Остана им голословното отричане и обругаване, репродуцирането на стари слухове и митове, много от които са отдавна развенчани или бяха развенчани в рамките на конференцията.

За да не бъда голословен, ще дам примери.  Добилата популярност теза, че с големите разходи за култура през 1973-1981 г. Людмила Живкова има принос към натрупването на външния дълг на България, не съответства  на фактите. През 70-те години икономиката на страната е в цветущо състояние. Външният дълг е натрупан през 80-те години, но към това Людмила Живкова вече не може да има никакво отношение.

Лишено от основания е и разпространеното твърдение за някакво привилегировано финансиране на културата по времето на Людмила Живкова – в своя доклад проф. Евгения Калинова посочва, че през този период в същата пропорция са били увеличени и разходите за здравеопазване, образование и почивно дело. Причината следва да търсим в благоприятната икономическа конюнктура, предоставила възможността за провеждането на подобна социална политика.

Друга тема, станала обект на слухове и спекулации, е научният принос на Людмила Живкова. Тъй като не съм историк и моето лично мнение по въпроса едва ли е най-авторитетното, ще се позова на видни чуждестранни учени, които не са могли и не могат да бъдат зависими от някакви местни конюнктурни съображения. Людмила Шапошникова (известен историк, индолог и писател от Русия, почетен доктор на СУ) в своята статия „Людмила Живкова – държавник и подвижник“ отбелязва, че по тематиката на монографиите на Людмила Живкова може да се проследи еволюцията на нейните научни интереси – от политическото („Англо-турските отношения“) през историята на древните култури („Казанлъшката гробница“) до фундаментални духовни проблеми („Четвероевангелието на цар Иван Александър“). А проф. Ричард Крамптън (историк от Оксфорд) многократно при различни случаи е отбелязвал научния принос на Людмила Живкова към историята на България и препоръчва разглеждането на нейната концепция за българската култура в рамките на академичен проект.

На този фон аматьорските опити на Милена Бордън да докаже някаква „интелектуална беднота“ на Живкова въз основа на посмъртно издадения двутомник с нейни речи, старателно подкастрен от редакторите в духа на официалната комунистическа идеология, не изглеждат твърде сериозно.

Наред с личния научен принос на Людмила Живкова е редно да бъде спомената и нейната роля в организацията и развитието на българската наука. Научни дисциплини, зародили се в България и получили впоследствие широко международно признание, като тракологията и сугестологията, вероятно биха имали доста по-труден и сложен път, ако не беше подкрепата за тяхното развитие, оказана от Людмила Живкова.

– Защо конференцията посветена на 70-годишнината от рождението й беше политизирана? 

– Защото симпатизантите на една дясна партия със затихващи функции се опитаха да използват конференцията за предизборно извличане на политически дивиденти. За тази цел те си послужиха с един пропуск от страна на организаторите на конференцията. Последните явно са следвали модела на провежданите в Международния център-музей „Рьорих“ в Москва юбилейни научно-обществени конференции, на които освен учени, представящи научни доклади, се канят и хора от близкия кръг на честваното лице, за да споделят спомени. Организаторите на форума в СУ обаче вероятно са подценили възможността за политизация на темата от предизборно заинтересовани партии и поради това не са ограничили в програмата спомените на близките и сътрудниците на Людмила Живкова (които трудно могат да са безпристрастни) от същинската научна част.

Този пропуск, разбира се, не оправдава хулиганското поведение на нахлулата в началото на конференцията агитка, опитала се да саботира провеждането на едно научно мероприятие. Чуха се различни мнения относно състава на агитката, за това дали в нея е имало студенти или само външни за университета лица. За мен е крайно съмнително в групичката да е имало значително студентско присъствие. Поради простата причина, че със самото си поведение нахлулите показаха неразбиране на това, какво представлява една научна конференция.

За разлика от учебниците, в които се представят азбучни, утвърдени истини, научните конференции са поле за дискусия, на което могат да бъдат представени различни тези, различни гледни точки за дадено явление. Възможност да представят своята гледна точка беше предоставена и на протестиращите. Те обаче не се възползваха от нея, вероятно защото не бяха получили инструкции как да действат в подобна ситуация.

– Какво представлява учението Агни йога?

– Агни йога или Жива Етика е философско-нравствено учение, създадено от Елена и Николай Рьорих в сътрудничество с група Учители (Махатми) от Изток, предпочели да останат анонимни. Изложено е в цикъл от 14 книги, написани в периода 1920-1938 г. Това е едно дълбоко хуманистично по своя дух учение, според което пътят към усъвършенстването на човешкото общество преминава не през насилствената промяна на съществуващия обществен строй, а през доброволното лично самоусъвършенстване на всеки един човек. С други думи, необходима е не социална революция, а революция в духа.

 Живата Етика представлява именно апотеоза на духовната революция, осъществена от творците, учените и мислителите на руския Сребърен век – Владимир Соловьов, Микалоюс Чурльонис, Михаил Врубел, Александър Блок, Андрей Бели, Павел Флоренски, Константин Циолковски, Александър Чижевски и мнозина други. В България изявени последователи на това учение през първата половина на  XX век са писателят и изкуствоведът проф. Николай Райнов, филологът проф. Благой Мавров, художникът Борис Георгиев, видната общественичка Жени Патева и др. В архивите могат да се намерят интересни документи, които косвено свидетелстват, че с принципите на Живата Етика е бил запознат и цар Борис III, към когото е апелирано и в тази връзка за спасяването на българските евреи.

 Людмила Живкова e също сред последователите на Живата Етика. Тя обаче е първият държавник, съзрял в това учение потенциал за одухотворяване на обществото, за изграждането на държавната политика върху законите на красотата. Този принос на Живкова е оценен приживе от Светослав Рьорих, който отбелязва, че нейната мисия  е не само много трудна, но и много опасна.

– Каква е вашата оценка за делото на Людмила Живкова като политик и общественик?

–  Уникално явление не само в българската история, а и  в мащабите на Източна Европа и дори в световен мащаб. Нейният опит с всяка изминала година става все по-актуален. Нейният пример с основание вдъхновява стремящите се към одухотворяване на световните процеси. И разбираемо предизвиква раздразнение и страх у съвременните български политически пигмеи. Но подобна е била съдбата на носителите на новото във всички времена.

Автор: Кристиян Цветков