Андрей Зелински

РИЦАР НА КУЛТУРАТА

«Русия – това е океан от земи, разпрострял се върху една шеста част от света и държащ в докосванията на разперените си крила Запада и Изтока».

       Вс. Иванов

Звездата на Юрий Николаевич Рьорих по своя блясък и значение за Русия е съизмерима със звездата на неговия велик баща – световноизвестния художник Николай Рьорих. Той остава в историята като един от последните евразийци, които проблясват на небосклона на нашата степна многонационална култура. Любовта към необятността на света, към странстването, към изследването на неизвестното, страстта към пътешествията – конни и пеши, способността към усвояването на нови езици, откритостта и любовта към хората са му присъщи от детските години. За това способства селският волен живот през неговото ранно детство в лоното на нежната и кротка руска природа.

Юрий Рьорих. Снимка: "Кавказские ведомости"

Юрий Николаевич е първородният син в семейство Рьорих. Той е роден на 16 (29) август 1902 година в Новгородска губерния близо до село Окуловка. Детските и юношеските години на бъдещия учен преминават в Петербург в атмосферата на семейството, където интересът към духовната култура на Изтока е бил много голям. Въпросът за Великото преселение на народите, загадката на раждането и гибелта на номадските империи, тайните на древните могили и погребения на Великата Евразийска степ – всичко това от юношеските години дълбоко се запечатва в съзнанието на бъдещия изтоковед, непрестанно подхранвайки неговото творческо въображение.

Още от гимназиалните години (Ю.Н. Рьорих учи в известната петербургска гимназия на Май) древните култури на Египет и Вавилон завладяват въображението на юношата. За първоначалното увлечение към Изтока способстват също така занятията с изтъкнатия руски египтолог академик Б.А. Тураев, чиято памет той дълбоко почита, посвещавайки му една от първите си научни статии.¹ Интересите на юношата, постепенно разширявайки се, преминават от Близкия Изток към отдалечените райони на Азия. Той започва да изучава монголски език и литература с известния специалист по монголски А.Д. Рудньов и оттогава Централна Азия все повече и повече приковава към себе си неговото внимание.

Краят на XIX и началото на XX век изобщо се ознаменуват с дълбоко обръщане към Изтока на кръговете на образованото руско общество от онова време. След продължаващия почти два века контакт на Русия с Европа, който започва в епохата на Петър Велики, този интерес към Изтока съвсем не е бил случаен. Достатъчно е да си спомним знаменателните думи на Достоевски: "Да, ако има у нас един от най-важните корени, който трябва да бъде заздравен, това е именно нашият възглед за Азия".²

От края на 1916 година семейство Рьорих живее във Финландия, след това, с разрастването на разрушителните революционни събития в Русия, се премества в Англия. През 1919 година, бидейки седемнадесет годишен юноша, Ю.Н. Рьорих постъпва в индо-иранския клон на Училището за източни езици при Лондонския университет, където започва да се занимава с персийски език и санскрит при професор Денисън Рос. Към този момент той вече отлично владее гръцки и латински, свободно владее също много европейски езици. Своето обучение Ю.Н. Рьорих продължава в Америка, в Харвардския университет, където задълбочава своите знания по санскрит при професор Ч.Л. Ланман, който веднага оценява неговите необикновени дарби. По същото време Ю.Н. Рьорих започва да изучава пали и китайски език. След като през 1922 година завършва Харвардския университет със степента бакалавър във факултета по индийска филология, Ю.Н. Рьорих завършва образованието си в Училището по източни езици при Парижкия университет – най-големия център на европейското изтокознание. Тук той задълбочено се занимава с изучаването на тибетски език под ръководството на професор Ж. Бако, а също така продължава заниманията си със санскрит, монголски, китайски и иранските езици. Учители на Ю.Н. Рьорих са били такива изтъкнати учени, като П. Пелио, С. Леви, А. Мейе, А. Масперо, В.Ф. Минорски. С професор В.Ф. Минорски, един от най-големите отечествени иранисти, Ю.Н. Рьорих скоро установява най-тесни научни контакти и дружески взаимоотношения, които продължават в течение на целия му живот. В едно от писмата си до автора на настоящата статия професор В.Ф. Минорски, който надживя Ю.Н. Рьорих, с любов и тъга си спомня това щастливо за тях време. През 1923 година Ю.Н. Рьорих блестящо завършва Парижкия университет и е удостоен със степента магистър по индийска филология.

Като учен-изследовател с необичайно широк кръгозор Юрий Николаевич Рьорих се сформира по време на забележителната Централноазиатска експедиция на Н.К. Рьорих, който през есента на 1923 година най-накрая успява да осъществи научно-художествена експедиция в Индия и Централна Азия.

"Неслучайно Николай Константинович Рьорих, който започва своята художествена дейност с огромен интерес към сюжетите на древна Рус, успява да почувства, че за тяхното обяснение му е недостатъчен само местният руски материал. Културните връзки го отвеждат в Монголия и по нататък в Тибет, защото там са се намирали хората, които са били свързани с нашите руски славянски предци с неразривните връзки на любовта и враждата, случайните стълкновения и обмен на невести, – пише Л.Н. Гумильов. "Там се е намирала другата част, другата половина на великата срединна част на нашия континент..."³

Годините на обучение бързо отминават и пред Ю.Н. Рьорих се разкрива необозримо поле за прилагане на натрупаните знания, които му позволяват още от 21-годишна възраст да започне самостоятелна научноизследователска творческа работа. Тази работа започва в Източните Хималаи, в княжество Сиким, един от древните центрове на будистката култура. Тук според преданието е живял Падма Самбхава, основателят на будистката секта на червените шапки, тук е минавал по своя път към Тибет Атиша, който донася от Индия в страната на снеговете учението за Калачакра, представляващо будистката езотерична философия.

Базирайки се в Дарджилинг, експедицията на Н.К. Рьорих работи в Сиким от края на 1923 година до пролетта на 1925 година. Резултатът от този труд е изключително богатата колекция от тибетски будистки танки, рисувани върху коприна, подробен анализ на която е осъществен от Ю.Н. Рьорих в неговия първи голям научен труд "Тибетската живопис".⁴ Тук е даден детайлен разбор на тибетската будистка иконография в исторически аспект и е разкрита религиозната роля и символичното значение на тибетското будистко изкуство. По време на работата в Сиким младият учен за първи път успява да приложи на практика своите знания по тибетски език, да влезе в контакт с местните тибетски учени лами.

В началото на есента на 1925 година експедицията на Н.К. Рьорих тръгва от Ладак през Каракорумския хребет в Синцзян по един от най-високопланиските пътища в света, по които се движат кервани. "В продължение на пет години експедицията на Н.К. Рьорих, в която ми се случи да участвам, – пише Юрий Николаевич, – измина грамаден път от Индия на север до Алтай и отново на юг към Индия през Тибетското плато".⁵

Научните резултати на тази експедиция, които съдържат изключително ценни географски, етнографски, археологически и лингвистични наблюдения в почти напълно неизучени области на Азия, лягат в основата на монографията на Ю.Н. Рьорих "По пътищата към сърцето на Азия",⁶ която веднага поставя младия автор в редовете на учените-първопроходци на Азия. В тази книга Юрий Николаевич се представя пред нас като достоен продължител на славните традиции на Н.М. Пржевалски, В.И. Роборовски, Г.Н. Потанин, Свен Хедин и П.К. Козлов. Точното географско описание на ландшафта се редува в книгата с исторически екскурси в далечното минало на оазисите на Тарим, степите на Монголия и Тибетските плата. Много страници в този труд авторът отделя на номадите от Северен Тибет, които са съхранили в своята култура традициите на далечното минало на номадите на Евразия.

Във всички трудности и изпитания по този дълъг път Ю.Н. Рьорих е бил незаменим помощник на своя баща. Освен голямата научноизследователска работа, върху него ляга почти цялата организационна част на тази експедиция, която, въпреки неизброимите препятствия и лишения, през май 1929 година достига Индия.

Експедицията позволява на Ю.Н. Рьорих по-отблизо да научи живия тибетски език и неговите диалекти, да гостува в леките юрти на номадите, където живите предания за Хесар, легендарния герой на знаменития централноазиатски епос, и в недостъпните планински манастири на Южен Тибет – истински съкровища на древноиндийски, непалски и тибетски светини. Оттогава историята на Тибет (особено номадския) като част от историята на Централна Азия става лайтмотив в неговото научно творчество. И досега Тибет остава уникален пазител и носител на традициите на специфичния "животински стил", характерен в древността за целия скитски свят от южноруските до централноазиатските степи. Откритията в тази област, които са направени от него по време на експедицията, Ю.Н. Рьорих обобщава в своя класически труд "Животинският стил на номадите от Северен Тибет", дълго време оставащ библиографска рядкост. За щастие сега той се завръща при читателите.

Книги на Юрий Рьорих

Този труд се е раждал в най-критичния момент на Централноазиатската експедиция на Рьорихови, когато през есента на 1927 г. по пътя от Цайдам към Тибетското плато, с големи усилия преправяйки си път през трудния проход Дангла (4993 м над м.р.), експедицията се спуска в басейна на река Нагчу (изворите на Салуен), където в местността Чунаркен бива неочаквано спряна от отряди на тибетци, действащи по заповед на чиновници от Нагчу. Последните, на свой ред, се позовават на постановление на лхаските власти за затварянето на този район за чужденци, което наистина е съществувало в Тибет, от 1792 г.

Паспортът, издаден на Н.К. Рьорих от представител на Лхаса в Улан-Батор, е обявен за недействителен. Писмата на Рьорих до Лхаса също нямат никакъв ефект и остават без отговор. Участниците на експедицията се оказват принудени да прекарат суровата и изключително снежна зима на 1927/28 година в крайно тежки условия на 5000 м надморска височина. За тези месеци, които са могли да се окажат последни за експедицията, Николай Рьорих пише в своя дневник: "Свършиха лекарствата, свърши храната. Пред очите ни керванът загиваше. Всяка нощ премръзналите, гладни животни идваха до палатките и сякаш си вземаха сбогом преди да умрат. А на сутринта ние ги намирахме паднали съвсем наблизо около палатките, и нашите монголци ги избутваха навън от лагера, където глутници диви псета, кондори и лешояди вече очакваха плячката си. От сто и две животни ние загубихме деветдесет и две. Петима от нашите спътници оставиха костите си на тибетското плато... Дори местните жители не издържаха суровите условия. Но нали нашият керван се помещаваше в летни палатки, неприспособени за зимуване на Чантанг, който се счита за най-суровата част на Азия".⁷

Тук е уместно да си спомним, че в същия този район, между Нагчу и прохода Дангла, в края на 1879 г. е била принудена да се върне назад експедицията на Н.М. Пржевалски по време на неговия несполучлив опит да проникне в Лхаса.⁸ Но ако експедицията на Пржевалски е престояла на планината Бумза осемнадесет дни в очакване на решението на лхаските власти, то Рьорихови са очаквали това решение цели пет месеца, бидейки при това блокирани от тибетците.

Според тайнствените закони на живота именно този етап на експедицията, намираща се на ръба на смъртната опасност, се оказва максимално плодотворен в научно-познавателно отношение. Рьорихови, – и това е несъмнено техният исторически и научен подвиг, – не загубват присъствие на духа! Юрий Николаевич, благодарение на великолепното познаване на тибетските наречия и открития си дружелюбен характер, бързо придобива приятели сред местните номади-тибетци. При едни изключително трудни условия той събира уникален материал за номадите Хорпа, говорещи на крайно архаично наречие на тибетския език. В бонския манастир в Шаруген от него са открити многотомните ръкописни текстове на добудистката религия на Тибет – на древната и в много отношения загадъчна вяра, наречена Бон. Част от тези ръкописи е посветена на бонската версия на знаменитата Хесариада, която Ю.Н. Рьорих успява да чуе непосредствено от устата на тибетските номадски рапсоди. "Спомням си тези насядали фигури и съсредоточени лица, осветени от пламъка на огъня – пише той за това – и проточилите се до полунощ разкази за героичните подвизи на цар Хесар и неговите седем войнствени приятели. Обикновено в такива моменти равнодушния израз на лицето на номада внезапно засиява от вътрешен огън, който говори повече, отколкото думите, за това, че техния древен войнствен дух още живее в тях дори и до днес".⁹

Тук е мястото да отбележим, че именно на Ю.Н. Рьорих принадлежи, както изглежда, най-правилната научна датировка на този легендарен централноазиатски епос за Хесар, толкова ярко въплътен на платната на неговия баща. Неговото създаване той отнася към средата на I хил. от н.е. и го свързва със сянбийските номадски племена. Не е изключено, че именно изследването на Ю.Н. Рьорих е навяло на неговия баща незабравимия днес за нас героичен образ на Хесар.

Най-голямото достижение на експедицията през този тежък период е откритието в художествената орнаментика и украса на оръжията на номадите на север от Тибетското плато на "животинския стил", чиито образи – загадъчните каменни зооморфни ликове – ни гледат от стените на белокаменните храмове на Владимир и Юриево-Полски. За това Ю.Н. Рьорих пише: Трудно е да се каже, свързан ли е "животинският стил" с някакъв определен етнически човешки тип. Склонен съм да смятам, че той е възникнал сред номадите и занимаващите се с ловуване племена от различни етнически групи, но живеещи в среда, която има много общо, защото само така ние ще можем да обясним широкото разпространение на "животинския стил" от границите на Южна Русия до границите на Китай и от сибирската тайга до величествените върхове на Трансхималаите в Тибет".¹⁰

Откриването на "животинския стил" сред тибетските номади представлява още едно значимо доказателство в полза на теорията за единството на древните номадски култури с тяхната култова символика, заемащи някога обширните пространства на Великата евразийска степ.¹¹ "Нито влиянието на Лхаса, нито мощният културен натиск на Китай, – пише Ю.Н.Рьорих, – не са успели да унищожат старите пластове на древното номадско изкуство на тибетските племена. Тибетецът-номад и до днес още се вдъхновява от заобикалящата го природа и следва заветите на "животинската" орнаментика".¹²

След пет месеца принудителен престой експедицията получава най-накрая разрешение да продължи своя път на юг, но заобикаляйки Лхаса. Този път преминавал през местност, неизследвана от европейски експедиции и почти неизвестна на географската наука.

Сега Рьорихови вървят по Великия път на поклонниците, който започва от Нагчу на запад през областта Намру и Наг-чан, към свещената за индуистите и будистите планина Кайлас, лежаща на северозапад от езерото Манасаровар. Според Ю.Н. Рьорих това е бил древен номадски път, по който номадите от Кукунор и горното течение на Жълтата река са донесли на далечния запад на Тибетското плато своята изконна номадска култура с племенния епос и "животинския стил".

По време на следването на този свещен път от експедицията биват открити и нанесени на картата много нови археологически паметници, които още очакват своите изследователи. Сред тях особен интерес представляват мегалитните каменни съоръжения от типа на менхирите и кромлехите в местността Доринг ("Дългия камък"), на юг от езерото Пангок, за първи път открити на Тибетското плато и свидетелстващи за доста древното заселване на тази планинска страна. "Можете ли да си представите, – пише Н.К. Рьорих, – колко е впечатляващо да бъдат видени тези дълги редове от камъни, тези каменни кръгове, които живо ви пренасят в Карнак, в Бретан, на брега на океана. След дългия път праисторическите друиди са си спомняли своята далечна родина. Древното Бонпо може би по някакъв начин е свързано с тези менхири. Във всеки случай, това откритие завърши нашите изследвания на следите от придвижването на народите"¹³...

Тук, в оброчището Доринг, експедицията открива напълно необичайната за тези места женска шапка – подобна на червен на цвят славянски кокошник, украсен с тюркоази, сребърни монети или обсипан с мъниста. В областта Шенза-Дзонга (Сенджа – А.З.), в Трансхималаите, Рьорихови успяват да намерят древни могили, напомнящи алтайските погребения и могилите от южноруските степи. "Жалко, че в Тибет са невъзможни разкопките, понеже се говори, че уж Буда бил забранил да се докосват земните недра".¹⁴

Стигайки до соленото езеро Теринам, експедицията рязко поема на юг и през прохода Сангмо-Бертик (5818 м над м.р.) пресича Трансхималаите, открити през 1907 г. от изтъкнатия шведски пътешественик и изследовател на Централна Азия Свен Хедин, един от търсещите прародината на арийските народи, чиито трудове Ю.Н. Рьорих така високо цени.

Трансхималаите образуват великия вододел между Индийския океан и безотточния район на Вътрешна Азия. Спускайки се до горното течение на Цангпо (Брахмапутра), експедицията зафиксира в района на езерото Лапчунг последната група мегалитни паметници. Мегалитите, които са открити от Рьорихови, значително разширяват известната дотогава в науката зона на тяхното разпространение. Следва да се отбележи, че аналогични мегалитни паметници са били открити по-късно от научния колега на Ю.Н. Рьорих, знаменития италиански изследовател на Тибет Дж. Тучи в Западен Непал.

Съзнавайки необходимостта от по-нататъшно археологическо изследване на Тибет и свързания с него евразийски номадски свят, Ю.Н. Рьорих пише: "Великите номадски империи, колосални по замисъл и заемано от тях географско пространство, си остават и до днес почти неизследвани... Единствените веществени паметници за тези движения на народите са многобройните групи могили или древни погребения, разпръснати по цялото протежение на Руско-Азиатските степи, тази несравнима люлка на номадския бит".¹⁵ Именно просторите на тези степи, които се простират в една почти непрекъсната територия от Карпатите на запад до Големия Хинган на изток, в продължение на много векове са служели за жизнена основа и ареал за номадските култури на скитите, хуните, тюрките и монголите. Тези сменящи се една друга номадски култури Ю.Н. Рьорих разглежда като предмет на специален клон на изтокознанието – номадистика (тоест наука за номадите, чието минало по-рано никога не се е разглеждало специално от учените).

Тук Ю.Н. Рьорих е концептуално близък до евразийците – представителите на геополитическа и историософска школа, която се оглавява в емиграция през 20-те години на ХХ век от триадата изтъкнати руски учени и мислители в лицето на географа П.Н. Савицки, историка Г.В. Вернадски и лингвиста Н.С. Трубецкой. Като основа на мирогледа на тези учени, които Ю.Н. Рьорих е познавал лично и чиито възгледи той е споделял, е било убеждението, че Русия представлява напълно самобитен географски, исторически, икономически и културен ареал, еднакво отличаващ се както от Европа, така и от Азия, макар и развиващ се в сложно съприкосновение и взаимодействие с тях.

Така изтъкнатите руски учени-хуманисти след събарянето на Великата Руска Империя, след първото велико прекрояване на света (първата световна война) в изгнание са осмисляли и прогнозирали бъдещето на своята многострадална Майка-Родина.

Ако континента Евразия европейските теоретици-геополитици именуват “Хартланд на Екумена” ("Сърцевинната Земя”), то Русия евразийците са наричали “Хартланд на Евразийския континент”. Геополитическото пространство между Запада и Изтока, което е заемала и заема Русия, е гръбнакът на Евразия. Хилядолетия през евразийските равнини от Запад на Изток и от Изток на Запад са текли племена и народи, раждали са се и са загивали номадски империи, осъществявала се е непрекъснатата връзка между традиционния ареал на западната Средиземноморско-атлантическа цивилизация и източния Тихоокеански геополитически и геокултурен регион. Още в средата на I хил. пр. н.е. могъществените конфедерации на скитските племена на Евразия са заемали пространството от Карпатите на Запад до Великата Китайска стена на Изток. Нейното строителство през онази епоха е отбелязвало границата между номадската степна и уседналата земеделска култура. Този степен регион последователно са подчинявали на своята власт източните и западните хуни на границата и в началото на новата ера, тюрките през VII-VIII век , монголците през XIII-XIV век, русите през XVII-XIX век. Монголското владичество в епохата на своя апогей, при внука на Чингис хан, императора будист Хубилай (границата на XIII-XIV век) обхваща практически преобладаващата част от Великия евразийски континент, с изключение на Индийския субконтинент, Арабския полуостров и собствено Западна Европа. Това е било най-грандиозното континентално държавно образувание измежду всички някога съществували в историята. То повече от един път и половина е надвишавало по своите размери Руската империя във времето на нейния максимален геополитически разцвет в границите от 1913 година.

Юрий Николаевич Рьорих и Лев Николаевич Гумильов, които авторът може с гордост да нарече свои учители, бяха последните ярки представители на евразийското направление на руската историческа мисъл. Имах щастието да участвам лично в техните беседи за номадознанието и евразийството.

Отдавайки дан на романо-германската култура на Западна Европа (особено в нейното християнско средновековие), евразийците се обявяват срещу сляпото подчинение на Русия-Евразия на техногенната икономическа и политическа експанзия на Запада. Те подчертават православно-византийските корени на руската култура, от една страна, и дълбинните източно-степни влияния – от друга! Последното им позволило  по изцяло нов начин да погледнат на номадския турански свят на Азия и неговата роля в руската история. Още в самото начало на апокалиптичния ХХ век самобитната евразийска позиция представлявала предизвикателство пред господстващите представи за ролята на номадите в световната история. Всъщност евразийците останали последните глашатаи на света на Природата и защитавали нейната божествена красота от бъдещото разрушение. С изчезването на волните номадски станове си е отишло последното прибежище на природната човешка свобода. Това, разбира се, противоречи на урбанистичния идеализъм, наследен от европоцентристката историософия на XVIII-XIX век, за която, както за традиционната китайска историография, а също така и за съвременния мондиализъм, понятията „номад“ и „варварин“ си остават синоними. В рамките на тази традиция опитите за насилствена латинизация на части от западно-руските земи представлявали за европейската политика също такова „обективно“ благо, каквото е било, от гледна точка на китайските традиционалисти, принудителното подчинение на китайското политическо и културно влияние на народите на народите, живеещи на север от Великата Китайска стена. Такова отношение на западните и източните „културтрегери“ към своите съседи се базира на тезата за превъзходството, в първия случай, на европейската, а във втория на китайската цивилизация над традициите на съседните народи.

Принципът за „превъзходство“ на една раса над друга получава в средата на XIX век своето ярко изразено „научно“ обосноваване в известния труд на Ж.А. Гобино „Опит върху неравенството на човешките раси“, с който авторът му става основател на расовата историософия. Ж.А. Гобино приложил старата като света идея за „избраността“ към народите на романо-германска Европа, което по-късно се опитва да осъществи А.Хитлер.

Естествено, че от гледна точка на тази концепция Русия е можело да бъде разглеждана само като „лошата Европа“, която няма самостоятелно историко-културно предназначение в генезиса на световната цивилизация. Но за Ю.Н.Рьорих, въпреки неговото блестящо европейско образование, Европа никога не е била „духовна Мека“, а връзката на Русия с Изтока е била не абстрактна идея, а личен жизнен фактор. Тя е била обмислена и преживяна от него в дългите години на странстване по най-труднодостъпните области на Азия. За него Русия представлява духовна наследница на онзи огромен свят, който се е разпростирал в древността от Унгарската равнина до Великата Китайска стена, и чиито степни пространства са били свидетели на велики събития, започвайки от скитския поход на Дарий, и завършвайки с трагичната гибел от ръцете на китайско-манджурските завоеватели на последната номадска държава на Азия – Джунгария. Част от калмиките през 1759 г. се спасяват от кървавия геноцид на китайския император Цян-Лун и бягат от Синцзян в руските предели под покровителството на Екатерина Велика. По-късно калмиките се преместват към устието на Волга. От дълбока древност Русия влиза в контакт с този „Изток“. Апогеят на неговото военно могъщество е през епохата на Монголската империя, която академик Н.И. Конрад характеризира, като „явление, принадлежащо и на Изтока, и на Запада“.¹⁶ Именно тогава, в трагичното за Русия време, народите от Жълто до Средиземно море влизат в орбитата на небивали до тогава историко-културни контакти, едно от свидетелствата за които е знаменитото пътешествие на Марко Поло.

В следмонголската епоха, когато Рус започва да се превръща в Русия, тя самата започва да се изявява като обединител на степните и лесостепните пространства на Евразия, обединявайки живеещите в тях народи не само с оръжието, но и опирайки се на силата на древните връзки с Изтока, корените на които отиват в далечното минало. В необятната свобода на степните простори отдавна се е укрепило в душата на руския човек чувството за единство и неделимост на народите на Велика Русия.

Ние, като потомци на батиевските татари, – казва приятелят на Достоевски и просветител на казахския народ Чокан Валиханов, – сме свързани с руските хора исторически и даже с кръвно родство.

В сърцето на Ю.Н.Рьорих трябва да се търси отговора на въпроса за това, с какво го е привличала Азия на номадите, за изучаването на, която той отдава най-добрите години от своя живот. В образа на Хесар хан, опъващ стрела върху изправения на задните си крака кон на фона на пламтящото небе (по едноименната картина на Н.К. Рьорих), той е усещал непресекващата сила на степна Евразия, съдбините на която тясно и неразривно са се преплели със съдбините на неговата собствена Родина. И той би могъл да повтори след Достоевски, че „Русия не е само в едната Европа, но и в Азия... че руският човек е не само европеец, но и азиатец“.¹⁷

В индийската долина Кулу, която става известна през XX столетие като местопребиваване на знаменитото семейство Рьорих, Рьорихови се обосновават в края на 1928 година. Живописната долина, разположена в Западните Хималаи сред сияещите на слънцето снежни върхове, старателно пази съкровищата на миналото: развалините на хиндуисти и будистки храмове, древни могили на незнайни племена, редки видове растения, птици и животни. Долината Кулу е пронизана от спомените за светци, велики разказвачи на народни произведения, за духовните бащи на Индия. Тук, според преданието, е била написана „Атхарваведа“ и е живял Вяса, легендарния съставител на „Махабхарата“. Именно тук е бил основан от Н.К. Рьорих през 1929 година, като най-важен резултат от експедицията, Институтът за хималайски изследвания, който става един вид издигната в планината стационарна комплексна експедиция. В продължение на дванадесет години, от 1930 до 1942 година, когато събитията на втората световна война прекъсват дейността на този център, постоянен директор и душа на института е бил Ю.Н. Рьорих, който със следните думи характеризира дейността на това уникално научно учреждение: „ Институтът за хималайски изследвания се състои от два отдела – ботанически и етнолого-линигвистически, които също така се занимават с изучаването и проучването на археологически паметници... Институтът не остава чужд и на проблемите свързани с изучаването на космични лъчи във високопланински условия... Събрана е и богата колекция от тибетската фармакопея, при това в този дългогодишен труд дейно участие вземат тибетските лами-лекари.¹⁸ Приблизително по същото време в Калуга провеждат опити с космически лъчи К.Е. Циолковски и А.Л. Чижевски.

Институтът за хималайски изследвания "Урусвати" в долината Кулу (Индия). Снимка: ART Ukraine.

Рьорих работи извънредно интензивно. През 1931 година в статията „Проблеми на Тибетската археология“¹⁹ той за първи път ясно определя задачите на археологията на Тибет: дава периодизация на археологическите паметници и набелязва нови обекти за изследване. През 1932г. Ю.Н. Рьорих публикува статията „Изучаването на Калачакра“,²⁰ езотеричен мистико-философски будистки трактат, свързан с проблемите на сакрализацията на времето.

Този текст на Ю.Н. Рьорих, напечатан в периодичното издание на Института за хималайски изследвания, е все още неоценен шедьовър от творчеството на великия руски учен. Учението на Калачакра (Колелото на Времето) е било последната фаза от развитието на будизма в неговата родина в Индия, откъдето през XI в. то е било пренесено в Тибет. Но религиозните традиции, свързани с това учение, ни отвеждат в дъбочинната подпочва на добудистките индоирански и отчасти синотибетски мистико-символически учения и култове. Съгласно будисткото предание, това учение за първи път е проповядвал самият Буда в едно от своите въплъщения в Шамбала, на която толкова картини е посветил Н.К.Рьорих.

Юрий Николаевич Рьорих, проумявайки дълбините на миналото, се стреми да проникне в същността на това учение и да разкрие неговото общочовешко значение.

В нашата задача не влиза да коментираме този текст. Ще кажа само: въпреки, че от времето на публикацията на този труд са минали вече шестдесет години, в европейското изтокознание не се е появило нищо равно на него по своята дълбочина и равнище на обобщението. Аз го преведох на руски език веднага след кончината на Юрий Николаевич, но, за съжаление, той и до днес е почти неизвестен на отечествения читател.²¹ Тази статия на Ю.Н. Рьорих ме подбуди към изследването на литургичното време в различните култури.

Тази забележителна работа представлява истински паметник на великия учен, който даде програма за осмислянето и изследването на Калачакра за много десетилетия напред... Без този неголям, но блестящ като брилянт Рьорихов шедьовър ние не бихме могли да проникнем в източните първоизвори на общочовешката културна традиция за сакрализация на времето, толкова важна днес.

През 1933 година излиза статията на учения „Тибетският диалект на Лахул“, посветена на дотогава напълно неизучения език на малкото тибетско княжество в Западните Хималаи. Последните три труда на Ю.Н. Рьорих , както и редица други, са били публикувани в периодичните издания на Института за хималайски изследвания.

През 1934-1935 година Николай Константинович Рьорих заедно с Юрий Николаевич след пътуването си в Европа и Америка осъществяват още една експедиция в Манчжурия, Западен Китай, Вътрешна Монголия и посещават Япония. Извън полезрението на Ю.Н. Рьорих не остават и страните от Южна Азия: Цейлон, Бирма, където той изучава на място своеобразните форми на самобитната култура на южния будизъм.

За Ю.Н. Рьорих е било особено характерно дълбокото проникване във вътрешния живот на изучаваните от него народи, а ключът към това проникване е било рядко срещаното познаване от него на източните езици.

Работейки постоянно в Западните Хималаи, Ю.Н. Рьорих въпреки това поддържал жив научен контакт с такива големи изтоковеди, като В.М. Алексеев, Б.Я. Владимирцев, Ф.И. Шчербатской, В.В. Голубев, Г.В. Вернадски, В.Ф. Минорски, Жозеф Хакен, Аурел Стейн, Джузепе Тучи и много други представители на световната наука.

Най-значителното научно достижение на Ю.Н. Рьорих през този период, което му донася световна слава, са „Сините анали“. Това е превод и коментар на едно от най-важните съчинения по история на Тибет, което е създадено през 1476-1478 година от тибетския историк Го-Ло-цава Шон-ну-пал. В този труд Ю.Н.Рьорих за първи път пролива светлина върху сложните и заплетени въпроси по история и хронология на Тибет от VII-IX век. „Сините анали“ ознаменуват епоха в тибетологията и продължават да бъдат един от фундаментите в изучаването на историята и културата на средновековен Тибет.

Ю.Н. Рьорих въпреки традициите на европейското изтокознание разглежда Тибет не като изолиран планински район в центъра на Азия, а като особено място на планетата, където трябва да се търсят ключовете за историческите съдбини на много страни и народи, понякога дори твърде отдалечени във времето и пространството от Тибет. Особено внимание той е отделял на епоса за Хесар – „Илиадата“ на Централна Азия. По време на едно от своите пътувания до Източен Тибет Ю.Н. Рьорих успява да се снабди там с уникален екземпляр на тибетската версия на „Хесариадата“, обработена и издадена от Р. Стейн. Доколко темата за Хесар е увличала Ю.Н. Рьорих, може да се съди по това, че още през 1942 година той пише материала „Сказание за цар Хесар от страната Линг“, където, обобщавайки всички известни данни за Хесар, стига до извода, че по своите стилистически и езикови особености този епос спада към V-VI век от н.е., а неговите корени е възможно да се отнасят към още по-ранно време...

Николай Рьорих. Хесар хан. 1941.

В повествованието за Хесар се разкриват на почвата на Централна Азия своеобразни есхатологични представи (тоест идеи за „края на света“), толкова разпространени на Запад в началото на нашата ера и пренасяни от един континент на друг от номадските ветрове на Евразия. Древността на тази есхатология е очевидна, а доколкото евразийската степ от незапомнени времена е свързвала тясно Изтока и Запада, то историята на взаимните влияния е била поставена от учените върху дълбок научен фундамент. В тази връзка Ю.Н. Рьорих дори е считал за възможно да се свърже етимологията на думата Хесар с римската титла Цезар (Кесар), която е могла да бъде заимствана от тибетските племена от северозападен Тибет от Хотан, където елинско-римските влияния се проследяват от първите векове на нашата ера.²² Още Г.Н. Потанин, говорейки за епохата на Великото преселение на народите, справедливо е отбелязвал, че „от Корсун в Крим до Ердени-цзу в Орхон са господствали общи култове и са живеели едни и същи легенди“.²³ Тези мисли за единството на номадския свят на евразийските степи са били, както е известно, развити от Ю.Н. Рьорих в редица негови трудове, касаещи научната област, свързана с изучаването на номадите. Те са били обмисляни както в тишината на кабинета, така и в седлото, в походната палатка и в юртата на номада. Тези мисли са били резултат от всестранния научен анализ и жизненото проникване на изтъкнатия руски мислител в света на номадската култура.

В началото на 1948 година, скоро след кончината на своя баща, Юрий Николаевич заедно с горещо обичаната от него майка, Елена Рьорих, напуска долината Кулу. Тук са изминали почти двадесет години от живота в напрегнато творческо горене в кръга на семейството, научните и духовни интереси на което тясно се преплитата с неговите собствени интереси и стремежи. Започва нов етап от живота му.

Последните около десет години от своето пребиваване в Индия (от 1949 до 1957 година) Ю.Н.Рьорих прекарва в Източните Хималаи – там, където четвърт век по-рано прави първите крачки на своята самостоятелна научна дейност. Тук, в Калимпонг, на границата със Сиким, близо до патриарсите на хималайските върхове – Чомолунгма (Еверест) и Канченджанга, толкова ярко отразени на картините на Николай и Святослав Рьорих, той издава редица нови блестящи трудове. Към тях се отнася „Амдоското наречие“, изследване на дотогава почти напълно неизвестния на науката амдоски диалект с приложение към текста на публикуваните за първи път и преведени от Ю.Н. Рьорих фрагменти от „Хесариадата“. В същото време той завършва превода на историко-географския паметник „Животът на Дхармасвамин“, тибетски пилигрим, посетил през XV век Индия. Това съчинение има особено значение за изучаването на будизма в средновековна Индия. Тези и много други трудове на Ю.Н. Рьорих си остават и до днес почти непреведени от английски на неговия роден език и са недостъпни за съотечествениците.

За своите големи заслуги в областта свързана с изучаването на езика, литературата, историята, археологията и етнографията на Централна и Южна Азия Ю.Н. Рьорих е бил избран за член на Кралското Азиатско дружество в Лондон, Азиатското дружество в Бенгалия, Парижкото географско дружество, американското Археологическо и Етнографско дружества и много други.

Юрий Николаевич е живял в Индия около тридесет години, но през всички тези години той, както и неговия баща, продължавал да остава патриот на своето Отечество. През всичките години на пребиваване зад граница той така и не приема чуждестранно гражданство. Когато през лятото на 1941 година Германия вероломно напада на Съветския съюз, той незабавно изпраща в Лондон телеграма до посланика на СССР И.И. Майски с молба да бъде зачислен доброволец в редовете на Червената армия.

През есента на 1957 година най-накрая се сбъдва заветната мечта на Юрий Николаевич – той се завръща в Родината си.

Уви, не можем без дълбоко душевно вълнение и без чувство на срам да си спомняме за последния период от живота на Ю.Н. Рьорих в Москва, и за този, в крайна сметка, хладен прием, който той среща тук. Дългоочакваната Майка се превръща в мащеха...

...„Не разбирам, – казваше често той, – какво става? Всичките ми усилия потъват като в пясък, и аз се сякаш се удрям  в стена... Те не ми дават да работя...“ Кои са те? – Не зная, – с тъга отвръщаше той.

Формалностите на приема, впрочем, бяха спазени: дадоха му апартамент, връчиха му диплома – доктор на филологическите науки. Но Ю.Н. Рьорих, странстващият „рицар на културата“, ученият със световно значение, завърнал се с цялата съкровищница със знания, която той доброволно с любов донесе за своята страна, за своя народ, за своята единствена, родна, неповторима Руска Култура, беше веднага унижен, „поставен на място“, лишен от възможността да реализира своите творчески замисли, оказа се под твърд „партиен“ контрол и опека.

В Института по изтокознание за занятия с аспирантите не му намериха друго място, освен мястото под стълбата. Не му отделиха дори отдел за организацията на издателска дейност. Не го пуснаха повторно в Монголия за осъществяването на научно пътуване. След излизането на „Дхамапада“ – сборник с изреченията на самия Буда, както гласи преданието (в превод на академик В.Н. Топоров), където Ю.Н. Рьорих е главен редактор, са го критикували и на събрания, наричайки го „буржоазен учен“. Неговото име неизвестно защо почти не се споменава в печата. Ю.Н. Рьорих дойде при нас цветущ, пълен със сили, розовобузест здрав човек, а след две години и половина скоропостижно почина про „неизяснени обстоятелства“ (неговата внезапна смърт несъмнено изискваше юридическо и криминално разследване). За всички, които го познаваха и обичаха, – а това бяха множество хора – тя беше възприета като гръм от ясно небе, като трагедия, като непоправима загуба за руската и световната наука. Ю.Н. Рьорих успява да заложи фундамента на зданието на новата наука – номадистиката, но самото здание остава незавършено...

И все пак въпреки всичките препятствия, като истински руски човек, воин и пътешественик по натура, Юрий Николаевич успя за две години и половина в родината си да направи толкова, колкото не би успял никой, освен него. Той създаде школа по тибетология.

Ю.Н. Рьорих ръководеше всички изследвания, свързани с тибетологията в нашата страна, оглавяваше сектора по история на религията и философията на Индия в едноименния институт; беше един от главните инициатори по възобновяване на работата по превода на древните философски и литературни паметници на Изтока и активен член на редколегията на „Bibliotheca Buddhica” , а така също за първи път в нашата страна започна преподаването на ведически език. Вече бидейки в Москва, Ю.Н. Рьорих работи върху завършването на големия труд на своя живот – тибетско-санскритско-руско-английски речник в обем около 100 авторски листа, който неотдавна излезе от печат. Публикуваната посмъртно книга на Ю.Н. Рьорих „Тибетски език“ се появи 120 години след „Граматиката на тибетския език“ на академик Я. Шмидт и почти половин век след „Пособие за изучаване на тибетски език“ на професор Г. Цибиков и така стана третият труд на руски език, посветен на езика на Тибет. В труда на Ю.Н. Рьорих „Основни проблеми на тибетското езикознание“²⁴ за първи път в науката е дадена лингвистична карта на Тибет, отразяваща историческото развитие на езика от VI век от н.е., пред тибетолозите е поставен проблема за създаването на нов литературен тибетски език с максимално приближение към разговорната реч.

За краткия срок на своята работа в Москва Ю.Н. Рьорих публикува и подготвя за печат голяма количество статии, много от които са посветени на една от неговите любими теми – културно-историческите връзки на народите на Азия. Неговото изследване „Монголо-тибетските отношения през XII-XIV век“ „поставя въпроса за необходимостта да се откажем от някои представи за примитивността на монголско племенното устройство от края на XII век и разкрива сложната роля на будистките манастири в култулно-политическия живот на Тибет и неговите взаимоотношения с монголците“.²⁵

Широтата на научните интереси на учения личи дори от наименованието на някои материали, написани от него в последните години на живота му.²⁶

Специално следва да се отбележи многогодишния останал в ръкопис труд на Ю.Н.Рьорих „История на Средна Азия“,* върху който той работи още в Индия и който той набелязва да завърши в Родината си. Този труд дава обзор на политическата и културна история на Средна Азия от най-древни времена до появата на историческата арена на Тимур, когато през 1370 година той залага основите на последната велика средноазиатска имеперия. Следва да се подчертае, че под термина „Средна Азия“ Ю.Н. Рьорих разбираше съвкупността от обширните области, простиращи се от Кавказ на запад до Големия Хинган на изток и от Хималаите на юг до Алтай на север. Този труд представлява единствено по рода си изследване в културно-исторически план, обхващащо в голяма перспектива съдбата на най-важните държавни и културни образования на Евразия. Особен интерес заслужават главите, посветени на епохата на Великото преселение на народите, историята на монголците и особено на Тибет.

Голямо внимание Ю.Н. Рьорих отделя в този труд и на кушаните (I-IV век от н.е.), които успяват да създадат върху развалините на Гръцко-Бактрийското царство обширна империя, съперничаща си по блясък с Рим, която прегражда пътя на експанзия на Ханския Китай на Запад и която се превръща в родина на гръцко-будисткото изкуство и махаянския будизъм, който завоюва впоследсвие почти цяла Централна и Източна Азия.²⁷ Ю.Н. Рьорих е бил също така един от инициаторите на предложението за създаването на международна комисия от археолози и изтоковеди от Съветския Съюз, Индия и Афганистан за всестранно изучаване на кушанския проблем и провеждането на съвместни археологически разкопки на места.

Една от най-любимите теми на Ю.Н. Рьорих е бил въпросът за културните връзки между Индия и Русия. На тази тема той не изневерява в продължение на целия си живот, и сред неговите изследвания, посветени на този проблем, има статии, които се отнасят към най-последните години на неговото творчество. Още през 1944 година Ю.Н.Рьорих публикува материалът „Индологията в Русия“,²⁸ където за първи път е направен кратък очерк на историята на развитието на научната мисъл на Русия в сферата на индологията с кратко описание на живота на всички нейни водещи представители.

Изявите на Юрий Николаевич в Москва и Ленинград за експедициите на Н.К. Рьорих, неговия живот и творчество винаги преминават пред препълнени аудитории и намират изключително широк отклик. Юрий Николаевич взима изключително дейно участие в работата на Съветско-индийското и Съветско-цейлонското дружество за дружба и културни връзки. Той е бил активен член на Всесъюзното географско дружество.

Ю.Н. Рьорих не спада към учените, които се затварят в кабинетната наука. Освен изложбите на своя баща, на които той редовно присъства, той може да бъде видян и на симфоничен концерт в Московската консерватория и в МХАТ, където успях да го срещна на премиера на „Братя Карамазови“ на Достоевски.

Юрий Николаевич се отнася с благоговение към руските национални светини! През пролетта на 1959 авторът на тази статия му се случва да бъде заедно с него в Троице-Сергиевата Лавра, в родината на Александър Невски – в Переславл Залески. А след една година, на 21 май 1960 година, Юрий Николаевич си отива. Той си отива от живота, без да успее да осъществи своите обширни научни замисли.

В епохата на екологична, демографска, социална общопланетна криза, в епохата на технотрониката и изострянето на националните противоречия, фетишизицията на парите и натиска на бездуховната масова култура, в епохата, когато нашата страна преживява изключително трудни времена, ние все по-често трябва да се обръщаме към трудовете на отечествените мислители учени.

В дните, когато нашите съотечественици, чиято историческа памет още е облъхната от диханието на ковила и пелина, от просторите на безкрайните руски равнини, стоят пред избора на историческия път, ние като знаме трябва да издигнем имената на тези велики хора на Русия, които винаги са си оставали „Рицари на културата“ и пазители на националната традиция. В кохортата от тези имена едно от първите места заема блестящото име на Юрий Николаевич Рьорих. За неговата научна дейност е известно много по-малко, отколкото за културния подвиг на останалите членове на легендарното семейство Рьорих. Ние се опитахме в известна степен за запълним тази празнина...

18 юли 1992 г.

1. См. Roerich G.N. Un grand orientalists: Boris Touraev. // "La vie des peuples" N 44. Paris, 1992.

2. Достоевский Ф.М. Геок-Тепе. Что такое для нас Азия? // Достоевский Ф.М. Полное собрание сочинений. Т. 21, СПб., 1896. С.514.

3. Гумилев Л.Н. Ю.Н.Рерих как историк Центральной Азии. Доклад на заседании Восточной комиссии ВГО СССР, посвященный памяти Ю.Н.Рериха. 20.XII.60 (рукопись, из архива автора).

4. Roerich G.N. Tibetan Painting. Paris, 1925.

5. Рерих Ю.Н. Экспедиция академика Н.К.Рериха в Центральную Азию. // "Вопросы географии", сб.50. М., 1960. С.257.

6. Roerich G.N. Trails to Inmost Asia. London, 1931.

7. Рерих Н.К. Сердце Азии. Нью-Йорк, 1929. С.61.

8. Пржевальский Н.М. Третье путешествие в Центральной Азии. Из Зайсана через Хами в Тибет и на верховья Желтой реки. СПб., 1883. С.273-277.

9. Roerich G.N. Trails to Inmost Asia. P.345.

10. Там же. С.367.

11. Савицкий П.Н. О задачах кочевниковедения. Почему скифы и гунны интересны для русского. Прага, 1928.

12. Рерих Ю.Н. Звериный стиль у кочевников Северного Тибета. Прага, 1930. С.19.

13. Рерих Н.К. Сердце Азии. С.71.

14. Рерих Н.К. Сердце Азии. С.71.

15. Рерих Ю.Н. Звериный стиль у кочевников Северного Тибета. Прага, 1930. С.7.

16. Конрад Н.И. Запад и Восток, М., 1966. С.112.

17. Достоевский Ф.М. Полное собрание сочинений. Т.21, СПб, 1896. С.250.

18. Рерих Ю.Н. Листки воспоминаний. // В кн.: "Приключения в горах", кн.1. М., 1962. С.58.

19. Roerich G.N. Problems of Tibetan Archeology // "Journal of Urusvati Himalayen Research Institute of Roerich Museum" vol 1. New York, 1931.

20. Roerich G.N. Studies in the Kalacakra // "Journal of Urusvati Himalayan Research Institute of Roerich Museum" vol 2. New York, 1932.

21. См.напр.: Зелинский А.Н. "Колесо Времени" в циклической хронологии Азии" // "Народы Азии и Африки", № 2, М., 1975. (С графической авторской "моделью" Колеса Времени).

22. Рерих Ю.Н. Избранные труды. М. "Наука". С.215.

23. Потанин Г.Н. Тангуто-тибетская окраина Китая и Центральная Монголия. Т.2, СПб, 1893. С.9.

24. Рерих Ю.Н. Основные проблемы тибетского языкознания. // "Советское востоковедение", № 4, М., 1958.

25. См.: Рерих Ю.Н. Монголо-тибетские отношения в ХII―XIV вв. // В кн.: "Философия и история монгольских народов. (Памяти академика Б.Я.Владимирцева)", М., 1958.

26. Библиография основных трудов Ю.Н.Рериха см.: "Народы Азии и Африки", № 4, 1962. С.249-252.

27. См.: Зелинский А.Н. Кушаны и махаяна. Центральная Азия в кушанскую эпоху. Т.2, М., 1975.

28. Roerich G.N. Indology in Russia. // "Journal of The Greater India Society", vol. ХII, 1944, N 2. P.69-98.

* Този труд на Ю.Н. Рьорих беше издаден в три тома от Международния център "Рьорих" в Москва през 2004-2009 г. (бел. прев.)