СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ

Бр. III - 2012 (47)


 

 

Бойко Златев

ИЗ "КОРЕНЪТ НА ВРЕМЕТО"

 

 
 

Бойко Златев. Коренът на времето.

С., ХРИКЕР, 2012.

 

 

 

 

 

*     *     *

 

            Не отивай в цветната градина.

            О друже, не отивай там! 

                                Кабир

 

Аз послушах мъдрия Кабир –

в цветната градина не отивам.

Вътре в себе се потърсих мир

и се свивам, свивам, свивам, свивам...

 

И духа в сърцето си съзрях –

просено зърно, прашинка, атом.

Все по-малък, по-невидим бях.

Докато обгърнах небесата.

 

 

 

 

 

 

*     *     *

 

               На д-р Юлия Шишина,

               автор на книгата

               “В с/аду воспоминаний”

 

В градината на своя ад

лежа под цъфналата вишна.

Лекува вишневият цвят

тъгата ми многогодишна.

 

Но аз с тъгата съм богат –

за мене тя не е излишна –

да съзерцаваш този свят

разбирам мъката всевишна.

 

 

 

 

 

*     *     *

 

                                                На Дияна

 

Знам, че никой не пита,

но ценя съкровения смисъл.

И отвъд планините

се цени скъпоценният бисер.

 

Там, отвъд суетите,

съкровена пътека отвежда.

Скъпоценни са дните,

ако в Слънцето има надежда.

 

*     *     *

 

Ах, как студени са ръцете ми!

Водата как е топла!

Как дланите ми са преплетени

над изворния поплак!

 

И ромонът ми шепне: “Смъртен си –

защо ти трябва слава?”

А вятърът проправя пътя си

през мокрите ръкави.

 

 

 

ШАМБАЛА

 

Сред пустиня велика –

планина, и сред нея – градина...

Синя светлина

от дълбоките кладенци блика.

 

Няма начин случайно

да стигнеш до тази страна.

В нея може да влезе

само който оттам е повикан.

 

 

*     *     * 

 

Роден в неделя – станах ненаситен

за вечната небесна светлина.

Но в шеметния кръговрат на дните

душата ми така и не позна

 

как гълъбите слизат да опитат

в котела пръстен влажните зърна

и как израства новата Луна

от Корена на Времето в Египет.

 

*     *     *

 

В един единствен миг определен

духът ми светлина си сътворява

с резеца върху камъка студен,

и с пламъка – мисловната гълчава.

 

А по-нататък, с всеки скръбен ден

Окото на Живота се стопява,

огньовете угасват покрай мен

и моят ангел все по-малък става.

 

 

  

 


© Бойко Златев. Публикувано в  на: 08.10.2012.

Бр. III - 2012 (47)