ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ - 130 години от рождението на Теодор Траянов
|
|
ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ - 130 години от рождението на Теодор Траянов |
|
|
Теодор Траянов (1882-1945) СТИХОТВОРЕНИЯ
|
|||
|
Новият ден
Под глух тътнеж просторът цял трепери, звезди отскачат в пътя замъглен и пред разтворени железни двери сред златен прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа дали нектар зората ще налей, а тя целува го, изчезва бледа, далек се само нейний плащ белей.
|
Чучулига
Възлита лъч из нощни кръгозори, пронизва мрака възгорял рубин, безкраен здрач безшумно се разтвори, извишен свод се ширна ведросин.
Подзема химни волна чучулига (сърце, възмогнало из болки, пей!), възлита, своята мечта достига, в лъчиста мрежа тихо се люлей. |
||
|
Вечерна хармония
Разискрен сетен слънчев лъч изгасна в море от румена дрезгавина, отблясък – песен, сякаш скръб неясна, потъва в необятна висина.
В заслона на тръстиката прибрежна звезда изплува, тихо се засмя, последен звук от песен безнадеждна, заплетен в тишината, занемя. |
Брегът на смъртта
Из тъмнината гробници белеят и кипариси в тъмен сън мълчат, вълни притихнали едвам се леят и скелета на мъртва скръб влекат.
Из тях ни стон, ни вопъл се не чува, безстрастно гледа нощен кръгозор; към призрачна родина облак плува, унесен тъне в звездния простор. |
||
|
Лунна балада
Дълбоко в тъмите, далеко в Балкана, шуми непристъпен, загадъчен лес, луната възхожда, на сън позована, луната огрява из пламнала пяна, луната се носи из спомен злочест.
Русалки и вили, отдавнашна прелест, всред шеметен танец не пеят и днес, но чудните щерки на пастира Велес в предсмъртни напеви са скритом заплели с косите си златни столетния лес.
И там, де изгасна последната вила, синее се извор, заварден с брези, луната едничка тогаз е изпила на нейния поглед бездънната сила, внезапно изгаснал в две сини сълзи.
О, девствена бледност, коси позлатени, тез живи води, де луната лъчи – два взора горящи, искри отразени, два взора неземни, от спомен пленени – са твоите виждащи сини очи!
Два взора облюбват жених ненагледен, от толкова века на теб обещан, с избликнали рани, но с поглед победен, сред битва неравна от тебе изведен, последен – в рода си, последен – из бран.
И поглед загасващ ти шъпне завета на кръв героична, на славни деди, слова непреклонни към майка, заклета на сватбено ложе, плода под сърцето от люлката още за вожд да реди.
О меч на дедите, ти, гневна зеница, суров чудотворец при яростна сеч, очаквай витяз, първенец на лъвица, всесилен да станеш в желана десница, победа да звънне из твоята реч!
О лес златокъдър, над тайни надвесен, спокойно очаквай грядущите дни, нетленния огън на меча небесен и синия поглед в изпятата песен - ни буря, ни зима не ще затъмни. |
Пилигрим в черно
Аз ида от мирове чужди, залюбен от вилите жрец, самотник, що Бога събужда, гадател и звезден ловец.
Напуснах аз трона спокоен, но с черната лира в ръце, с презрение в погледа зноен и с хлад в разгоряло сърце.
Вървя след съдбата и дебня, всеведущ, всегрешен, всевещ, на демона химни хвалебни подел из световната пещ.
В кръвта си изгарям на пепел, с упорство прераждам се пак, напътник в безброя на слепи и властник над техния мрак!
Безсмъртен в безсмъртната мисъл, звездите превръщам в мечта, аз горди слова съм написал по черния лист на смъртта!
Аз страдам, но присмехът злъчен и Бога дълбоко язви! Върви с мен, о сън неразлъчен, проклех те, но с мене върви!
Духът ми днес всичко прозира, той молеше, сетне прокле, той иде, но с черната лира и с царствено силни криле!
|
||
|
|
|
© Публикувано в
|
|
