НАУКА И МЕТАНАУКА
|
|
НАУКА И МЕТАНАУКА |
|
|
Лев Гиндилис, Наталия Дмитриева КОСМОГОНИЧНИ АСПЕКТИ В “РАЗБУЛЕНАТА ИЗИДА” НА Е. П. БЛАВАТСКА1 (от митология към метанаука)
“Съкровеното Учение не може да застива на едно равнище. Истината е една, но всеки век и дори всяко десетилетие своеобразно се докосват до нея. <...> Всяко десетилетие открива нов подход към Съкровеното Учение. Онези, които са го чели преди половин век, са го чели по напълно различен начин. Те са подчертали съвсем различни мисли от четящите днес. Не може да се говори за нови учения, ако истината е една. Новите данни и новото им възприемане ще бъдат само продължение на познанието." Жива Етика, Братство, 188.
“Разбулената Изида” на Елена Петровна Блаватска е едно от най-сложните нейни произведения. Не е напълно ясно самото заглавие на книгата. Какво означава “разбулена”? В руския език това наименование има определен негативен смисъл: да разобличаваш – означава да уличаваш в нещо. Възможно е Елена Петровна да е искала да подчертае, че книгата разобличава много остарели догми. Но главният смисъл на наименованието следва да се търси другаде. Изида символизира Мъдрост, Истина. Н. Уранов е смятал, че в този контекст “Изида представлява Красотата на окултното Знание” [2, стр. 440] и в същото време “Любов към Знанието” [пак там, стр. 441]. Но за да се познае Истината, от нея следва да се снемат покровите. Разбулената Изида – това е Истината, Това е Красотата на окултното знание, от което са снети покровите, и което застава пред нас в своята действителна светлина. В книгата на В. П. Желиховска “Е. П. Блаватска и съвременният жрец на истината: Отговор на г-жа Игрек (В. П. Желиховска) до г-н Всеволод Соловьов”, посветена на защитата на нейната сестра, В. П. Желиховска пише, че Елена Петровна е считала тази своя първа книга за написана сбито и неясно [3,1]. Наистина, не е лесно да се чете тази книга. В нея се засягат твърде много най-разнообразни въпроси, най-различни теми; преходът от една тема към друга не винаги става при ясна логическа последователност, често под формата на свободна асоциация. Изобилие от най-разнообразни факти! Допълнителна трудност произтича от това, че книгата е силно полемична. Навремето публикациите, на които се позовава и с които полемизира Е. П. Блаватска, вероятно са имали голям обществен резонанс. Но на съвременния читател и тези имена, и тези публикации вече не говорят нищо. А и много от онова, което е било актуално в края на ХIХ век, сега вече е изгубило актуалност (спиритизъм, магия). И все пак, и все пак! Ако внимателно прочетем книгата, отделяйки интересуващите ни теми, и след това извадим отнасящите се към тях текстове, разхвърляни по цялата книга, - то може да се получи много ценна информация. Възможно е именно в това да се състои тайната на книгата: читателят сам трябва да се потруди, за да получи нужните му знания. В настоящата статия ние ще се спрем върху космогоничните аспекти на книгата. По необходимост ще ни се наложи да се докоснем да тези проблеми само накратко, иначе обемът на статията би станал твърде голям.
Космогоничната тематика в първия том на “Изида” се среща из целия текст. Разглеждат се и митологични сюжети (космогонични митове), и религиозно-философски, и метанаучни положения - често изразени в символична форма. Въз основа на тях може да се състави следната картина. Съществува някакъв Върховен Принцип (Първоначало, Абсолют, Безпричинна Причина на Всичко), който създава субстанция, от която под въздействието на Божествената Мисъл се ражда Видимият и Невидимият Свят. Според древната митология Върховният Принцип Емфет създава Яйце. Размишлявайки върху него и насищайки го със своята животворна същност, Той развива съдържащия се в яйцето зародиш. От него излиза действеният Творчески Принцип, който започва своята работа по създаването на Света. Елена Петровна Го съпоставя с Пта. (Според ”Митовете на народите на света” [4] Пта, или Птах, е египетски Бог, Демиург, който е създал първите осем богове – негови ипостаси, света и всичко, съществуващо в него, впоследствие той е бил отъждествен с Амон и други богове.) От диханието на Пта се образувала космическата материя с безпределно протежение. Привеждайки в движение силите, които са се намирали в материята в латентно състояние, Пта създал слънцето, звездите, планетите и ги населил с разнообразни форми на живот (с. 122).2 Доколкото Пта е съществувал преди създаването на космическата материя, Той може да бъде сравнен с Непроявения Логос. Но на етапа на създаването на звездите, планетите и различните форми на живот Той действа като Проявен Логос. Възможно е Той да съчетава в себе си и двата принципа – непроявения и проявения. Ще напомним, че според “Тайната доктрина” на Е. П. Блаватска в космогонията присъстват двама Единни - Единият Незнаен и Единият Проявен – “Един, който се намира в недосегаемия план на Абсолюта и Безпределността, за когото никакви умозаключения не са възможни; и втори Един в плана на Произхода. Първият не може нито да произлиза, нито да бъде делим, защото той е вечен, абсолютен и нерушим. Но вторият, бидейки, така да се каже, отражение на Единствения (защото той е Логос или Ишвара в илюзорната Вселена), може” [5. Т 1, с. 108]. Като Творчески Принцип, Демиургът – Пта може да се съпостави с Брама в индийската космогония. Според Теософския Речник [6] е необходимо да бъде различаван Брахма (Брама), който няма пол, от Брахма, който е Творец от мъжки пол. Първият представлява безличен и най-висш непознаваем Принцип на Вселената, от същността на когото всичко произтича, и където всичко се връща. Той е безтелесен, нематериален, нероден, вечен, няма нито начало нито край. Той е вездесъщ и оживява както най-големия Бог, така и най-малкия атом. Вторият – Творецът съществува в своите прояви само периодично, и след това отново се завръща в Пралайя. В “Разбулената Изида” се разяснява, че Брама представлява второто лице на Троицата. Той е сътворяващ Бог, Демиург, Архитект на света. Според индийската митология Брама, появявайки се от хаоса и мрака, плувайки върху лотосов лист, носещ се по водите, не бидейки в състояние да различи нещо, освен вода и мрак, в ужас се пита: “Кой съм аз? Откъде съм?” След това той чува глас “Насочи своята молитва към Бхагават – Вечния, който е известен също така под името Прабраман”. Брама се изправя и след това заема позата на седящ в съзерцание върху лотоса и обръща мислите си към Вечния. Последният разсейва първичната тъмнина и му открива разбирането за света. След това Брама излиза от вселенското яйце (безкрайния хаос) във вид на светлина, защото разбирането му сега се е открило, и пристъпва към работа; чрез божествения, който се съдържа вътре в него, той задвижва вечните води. Брама не сътворява нито Земята, нито останалата Вселена. Изхождайки от мировата душа, отделяйки се от Първопричината, той, на свой ред, еманира от себе си природата. Той не стои над нея, той не е смесен с нея; и Брама, и вселената образуват едно Същество, всяка частица на което по своята същност представлява самия Брама, който е излязъл от себе си. С други думи, самата вселена представлява Брама, и той е самата вселена. Елена Петровна посочва, че в това се състои философията на Спиноза, която той извежда от учението на Питагор; и това е същата онази философия, заради която Бруно приема мъченическа смърт (с. 76-79). Съпоставяйки тези текстове, може да бъде видяна следната аналогия: Пта е Брама от мъжки пол, Творец, Демиург. Емфет е Бхагават, или Брама, който няма пол. Във философски план това е Абсолютът – Непостижимият Източник на всичко Живо. От него всичко произлиза, и в Него всичко се връща. Това е Абсолютната Реалност, която предшества всичко, което е проявено и условно съществуващо. В различните Учения се използват различни наименования на Абсолюта: Ейн Соф, Прабраман, ТО. Индуското наименование “ТО” подчертава, че Абсолютната Реалност се отнася към областта на Неизповедимото, ние не можем да кажем за Него нищо, освен това, че това е онова нещо, което лежи отвъд пределите, които може да достигне човешкото съзнание (във всеки случай, на съвременния етап на еволюцията). “Това е Водещ, Вечен, Безпределен ПРИНЦИП, всяко разсъждение за който е безполезно, защото ТО превишава възможностите на умственото разбиране, и всички човешки опити да се представи ТО само умаляват не само НЕИЗРАЗИМОТО, но и НЕМИСЛИМОТО”[7]. Понякога Абсолютът или ТО-то се трактува като Висше Божество – като Бог в неговия антропоморфен израз. Е. И. Рьорих решително отхвърля такава трактовка на нещата. “ТО, - пише тя, - онова, което е Неизречимо, Непознаваемо или Безпричинна Причина, или Корен, който няма Корен, или Абсолют и т.н. не може да се разглежда като Индивидуалност, защото всяка Индивидуалност представлява вече известно ограничение, но Абсолютът не може да бъде ограничен” [8]. В източните митологии, се казва в “Разбулената Изида”, се повествува за това, че в началото съществувала водата (бащата) и плодотворната слуз (майката), откъдето е изпълзяла земната змия – причината. Това е бил бог Фанес, проявеният, Словото или Логосът. Във връзка с това Елена Петровна отбелязва: “Кой съвременен съставител на космогония би могъл да концентрира така сбито в такъв прост символ, като навитата змия на египтяните, такова огромно значение? Тук пред вас е цялата философия на вселената: материята, оживотворявана от духа; и тези двете, обединявайки се, развиват от хаоса всичко, което трябва да бъде” (с. 124). Елена Петровна подчертава поразителното подобие на космогоничните митове във всички древни култури. Например, Тройствеността в единството е идея, обща за всички древни народи. Тя е символ на първата тройна еманация, съдържаща два мъжки и един женски принцип (Отец – Майка – Син). “Такова подобие не е резултат от съвпадение, а проявление на определена схема. Това показва, че още в онези векове, които са отдалечени от нас от непроницаемата мъгла на преданията, човешката религиозна мисъл се е развивала в пълно съгласие във всички части на нашата планета”(с. 127). И митологичните символи, утвърждава Елена Петровна, олицетворяват “научната истина на натурфилософията”. Всички тези митове представляват алегорично изразени описания на първоначалната космогония (стр. 131). Така, в скандинавските езически митове се съдържа и религия, и наука. Синът на Один Тор олицетворява електричеството. Двата овена, които му служат като коне, олицетворяват древния символ на мъжката пораждаща сила, а техните сребърни юзди олицетворяват женското начало. Овенът и неговата юзда – съединението на двете начала активното и пасивното, едното се стреми напред, а другото го удържа. И двете се намират в подчинение на насищащото вселената електричество, което им дава импулси. Тъй като електричеството снабдява с импулси, а мъжкото и женското начала се съединяват и отново се пресъединяват в безкрайна корелация, то като резултат се получава еволюция на видимата природа, венецът на която е планетната система (с. 134-135). Подобни примери потвърждават твърденията на древните философи за това, че във всеки мит съществува логос, или рационална основа (с. 135). Съвременната наука е открила закона за запазване и превръщане на енергията. Но това, отбелязва Елена Петровна, е било добре известно в дълбока древност. “Почти всички древни религии са били обосновани на такава неунищожимост на материята и енергията плюс еманацията на всичко от ефирния духовен огън – централното слънце, което е Бог или дух...” (с. 204). В “Книга на Числата” на Хермес Трисмегист се дава достатъчно подробно описание на възникването и еволюцията на света (с. 213-215). Може да бъде проследена определена аналогия със съвременните космогонични представи (например с процеса на гравитационна фрагментация), което не е удивително, ако си припомним принципа “както горе, така и долу”. Според Филалет Хермес е учел, че в началото на времената, в началото на земната еволюция Бог е напълнил своите могъществени ръце със всичко онова, което съществува в природата, обкръжаваща Земята, “след това, стискайки ги плътно, той казал: “Приеми от мене, о свещена Земя! На това е предназначено да бъде майка на всичко, каквото и да поискаш”. И тутакси, разтваряйки ръцете си, каквито подобава да има Бог, той хвърлил долу всичко, което било необходимо за сътворението на нещата”. Тук, коментира Елена Петровна, имаме първична материя (сгъстена от божествената сила – ще добавим ние), съдържаща в себе си “обещание и потенциална възможност за всяка една бъдеща форма на живот”. И Земята се обявява за обещаната майка на всичко, което от днес ще започне да се ражда от нейната утроба (с. 215). Интересно е това да бъде съпоставено с представите на Теяр дьо Шарден за произхода на живота на Земята. “Самата млада Земя, - пише той, - по своя първоначален химически състав като цяло представлява онзи извънредно сложен зародиш, който ни е нужен. Ако можем така да се изразим, Земята е носила вроден в себе си извора на живота...” [9, с. 66-67]. Връщайки се към изворите на Вселената, първото нещо, с което се срещаме – това е Светлината, Светлината е първото, което се споменава при Сътворението (“И рече Бог: да бъде светлина”). Според кабалистите тази Първична Светлина представлява Сефира, или Божествен Разум [Мъдрост, София], майката на всички сефироти, докато в същото време Непроявената Премъдрост представлява бащата. Оттук следва, че Светлината е олицетворение на Женското Начало. Светлината е първото проявление и първата еманация на Висшето, и Светлината е Живот. Тя представлява жизнен принцип, който изпълва вселената, електричество [Фохат], което оживотворява всички предмети. “Светлината е Велик маг, чиито всемогъщи и разнохарактерни вибрации по силата на Божествената Повеля на Архитекта пораждат всяка една форма и всяко едно живеещо същество”. В тази си ипостас Светлината (Електричеството) играе ролята на “управляващ сигнал”, който реализира замисъла на Космическия Архитект, или Космическия Програмист. “Лъчите на светлината представляват източник на всички физически и химически процеси и на всички космически и духовни феномени”. От лъча на тази Първа Майка Бог, според Платон, запалва огъня, който ние сега наричаме Духовно Слънце. “Това Слънце не е причина нито на светлината, нито на топлината, а е само фокус, или както можем да кажем, леща, благодарение на която лъчите на първичната светлина стават видими и осезаеми, те се концентрират в нашата слънчева система и създават всички корелации на силите.”(с. 216). Тук трябва да си припомним, че под вселена Е. П. Блаватска често разбира близкия до нас Космос – Слънчевата система. “Духовното слънце - пояснява Елена Петровна, - свети на душите също така, както материалното слънце свети на телата, защото вселената е двойнствена и следва закона за дуалността [или закона за двойнствеността]” (с. 270). Вселената представлява тяло, душа и дух на Невидимото Духовно Слънце. Трите негови еманации са същността на трите живота на Вселената. Първата еманация, Светлината – това е душата [може би по-точно е ще да се каже духът] на Невидимото Слънце. Безкрайно, Безпределно и Безсмъртно дихание [Велико Дихание], “с подухването на което Вселената издига и спуска своите могъщи гърди, вдъхвайки разумен живот в цялото творение.” Втората еманация [душата?] сгъстява материята и образува форми, изхвърля безброй светове; тя вдъхва неразумния сляп жизнен принцип във всяка форма. Третата еманация – тялото, образува цялата вселена на физическата материя (с. 252-253). Според будистката космогония в началото Вселената “е съществувала само в първата божествена идея, непроявена още, сякаш потопена в тъмнина, незабележима, неопределяема, непостижима от разума, неоткрита от откровението, сякаш напълно потопена в сън; [сравни: “Земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата”] след това неразделната самосъществуваща сила незабележимо се появява и с непомръкваща слава разгръща неговата идея или разсейва мрака. Елена Петровна разяснява, че тази божествена идея (Платонова идея) представлява Воля или Логос, божество, което се проявява. Това е Вселенската Светлина, от която произлиза и видимият, материален свят (с. 227). Според учението на Аристотел съществуват три принципа на естествените тела: първообраз, материя и форма. Тези три принципа, отбелязва Елена Петровна, са приложими и към процеса на сътворението на Вселената. Първообразът на формата се намира в незримия ум на великия Архитект на Вселената. Той “представлява онова, което не е нито субстанция, нито протежение, нито качество, нито каквото и да било съществувание; все пак то е нещо, което е”. За да могат да бъдат [да станат] неговите очертания, те трябва да придобият обективна форма, казано накратко, абстрактното трябва да стане конкретно. Веднага, щом първообразът на материята се предава с помощта на енергията на вселенския етер, Вселената става материална форма, колкото и фина да е тя. Щом Божествената Мисъл се е проявила обективно, то енергията точно възпроизвежда очертанията на онова, което отначало е било родено в Божествения Ум, като “първообраз”. При това, подчертава Елена Петровна, не следва да се мисли, че мисълта сътворява материята, тя сътворява само рисунък, проект на бъдещата форма. Това прилича на мисълта на земния архитект, която се отпечатва върху хартията. Материята, която служи за създаването, проявяването на рисунката, винаги е съществувала [ била е създадена до формирането на формата], бидейки подготвена за нейното формиране (в частност за формирането на човешкото тяло) чрез серия последователни преображения, като резултат от еволюцията. “Формите са преходни; идеите, които са ги създали, и материалът, който им дава обективност, остават” (с. 259-260). И така, древните мъдреци учат, че видимата вселена представлява плътно изображение на една идеална абстракция; тя е построена по модела на първичната Божествена ИДЕЯ. По този начин, нашата вселена е съществувала от вечността в латентно състояние. Силата, която е съживила тази чисто духовна вселена [нека не забравяме, че под Вселена Е. П. подразбира Слънчевата система], представлява Централното Слънце, Най-висшето Божество само по себе си. Но не самото това Божество е построило конкретната форма на своята идея, това го е направил неговият първороден [Син – Бог Син]. Той е построил вселената по геометричната фигура на додекаедрона (както сочи Платон в “Тимей”) и поради това е изгубил за сътворението дванадесет хиляди години. Разбира се, както подчертава Елена Петровна под години тук се разбират не земни години, а (космогонични) епохи3 (с. 284-285). Всички херметически, орфически и питагорейски космогонични доктрини, отбелязва Елена Петровна, са основани на една формула, а именно: етерът и хаосът (или, според терминологията на платониците, съзнанието и материята) представляват двата първични извечни принципа на Вселената, които са напълно независими от каквото и да било друго нещо. Първият [етерът] представлява интелектуален принцип, който оживява всичко; вторият – безформен течен принцип (без “форма и чувства”), и от тяхното съединение Вселената [Космосът] получава своето съществувание – първото андрогинно божество, при това хаотичната материя става негово тяло, а етерът – душа. Хаосът от това съединяване придобива чувство, и засиява от удоволствие [радост], и по този начин възниква Протогонос (първородната светлина). Това именно е вселенската троица [Духът – Баща, Материята – Майка и Светлината – Син], обоснована въз основа на метафизическите концепции на древните (с. 284) Когато вятърът (духът), се повествува в космогоническите митове, “се влюбил в своите собствени принципи (хаоса), и между тях се е състояло съвкупление, наречено потос, то от това е произлязло семето на всичко. Но хаосът не познавал своето собствено порождение, защото той е бил безчувствен и неразумен; но от неговите прегръдки с вятъра е бил породен мотът или илусът (ил). От него и произлезли спорите на сътворението и раждането на вселената” (с. 285). Според терминологията на Живата Етика такива извечни принципи са Духът (Огън) и Материята. В резултат на взаимодействието на Огъня (Духа) с Непроявената Прегенетична Материя (или Предогнена Субстанция – Прадхана) възниква Първичната Огнена Субстанция – одухотворената Материя, или Духоматерията. Тази оплодотворена от Огъня, жива, одухотворена Субстанция не представлява нито Дух, нито Материя, а тяхно Единство, синтез. Всичко, което съществува в Проявения Свят, възниква в резултат на диференциацията и превръщането на Първичната Огнена Субстанция – Духоматерията. Всички форми в Космоса – от най-фините до най-грубите и плътните – са само гранулация на тази Субстанция. В Проявения Свят съществува само Духоматерията. Цялата Вселена, в нейната зримост и незримост, Всички Светове и Планове на битието са само форми и състояния на проявилата се Духоматерия. Идеята, първообразът на Вселената възниква в Първичната Огнена Субстанция. “С появата на първата идея, която еманира от двуполовата и дотогава неактивна Божественост, първото движение се съобщава на цялата Вселена, и електрическо трептене моментално пронизва безпределното пространство” (с. 356). Важното тук е указанието за моменталност. Моментално – значи, с безкрайна скорост. Скоростта на мисълта е безкрайна – за това нееднократно се говори в “Живата Етика”, в “Аспекти на Агни Йога”. “Макар духовната материя да е съществувала винаги, тя е пребивавала в латентно състояние; еволюцията на нашата видима вселена би трябвало да има своето начало... Тайната на първото сътворение, която винаги е довеждала до отчаяние науката, си остава непостижима, ако не приемем доктрината на херметистите. Макар материята да е съвечна с духа, онази материя [от която е произлязла видимата вселена] определено не е нашата видима осезаема и деляща се материя, но нейната най-висша сублимация” (с. 356). Схващането за одухотворяването на Материята заема централно място в метанаучната космогония. От която и гледна точка да разглеждаме материята, подчертава Е. П. Блаватска, както и да я изследваме, представата за това, че тя е била оживена и оплодотворена от вечната идея, или от въображението, остава неизбежна. “Ако отхвърлим тази доктрина, то тогава остава теорията за космоса, който постепенно се развива от хаотичния безпорядък, нещо, което представлява нелепост, защото във висша степен не по философски е да се мисли, че инертната материя, единствено движена от слепите сили без ръководен разум може сама по себе си спонтанно да се сформира във вселена с такава удивителна хармония”. (с. 328). На съвременен език това е проблемът дали е възможна самоорганизацията на материята без влиянието на разумно начало. Съвременните физически теории (синергетиката, нелинейната термодинамика) показват, че материята е способна за самоорганизация без въздействието на каквито и да било външни сили. Но вътрешният източник на това осъществяващо се само движение се намира извън полезрението на съвременната наука. Тук се присъединява и проблематиката за антропния принцип, който поставя въпроса за причините за поразителната хармония на Вселената, за причините за едно такова фино съгласуване на параметрите на наблюдаваната Вселена, благодарение на което в нея става възможно възникването на живи разумни същества. Не е възможно да бъде отделена Космогонията от теогонията. “Нито една философия, пише Е. П. Блаватска, - никога не е мислила за Бога като за абстракция, а Го разглежда в различните негови прояви. “Първопричината” на еврейската Бибилия, питагорейската “Монада”, “Единственият Живот” на индийската философия и кабалистическата “Ен-Соф” са едно и също. Индуският Бхагават не твори, но влиза в световното яйце и еманира от него в качеството на Брама, подобно на това, как питагорейската Дуада произлиза от най-висшия и единен Манас. Това е същият този Монас (ум), който се среща и при индусите, у когото няма първопричина”. Проявеното божество отначало е дуада, след това става триада; неговото триедино свойство непрекъснато еманира духовни сили...”(с. 289 – 290). Докосвайки се до проблемите на еволюцията, Елена Петровна отбелязва, че не само съвременната наука поддържа учението за еволюцията, но тази идея намира подкрепа в древните легенди и митове, и дори в самата Библия, “ако бъде прочетена между редовете”. По-нататък тя пише: “Ние виждаме, как цветето се развива от пъпката, а пъпката от семето. Но откъде се развива последното с цялата негова от по-рано определена програма (отбелязано от нас – авт.) на физическа трансформация и неговите невидими, следователно, духовни сили, които постепенно развиват неговата форма, цвят и миризма?”. И по-нататък следва много важен извод. Теорията за биологичната еволюция твърди, че е станало “преобразуване на видовете”, но по-естествено е да се предполага, утвърждава Елена Петровна, “че всеки род, като се започне от мекотелите и се стигне до маймуната – човек, се е видоизменял, развивайки се от своята собствена различаваща се от другите, първоначална форма.” (с. 127). Изглежда, че съвременната биология започва да се скланя към тази гледна точка. Така според академик Алтухов произходът на биологичните видове настъпва скокообразно – не по пътя на постепенното заместване на отделните гени, а в резултат на скокообразно изменение на генетичната структура [10]. Главната особеност (или закономерност) на еволюцията се състои в това, че тя се развива отгоре надолу – от светове с по-фини състояния към светове с по-плътни състояния, от духовната област към материалната. При индусите това се символизира от дървото Ашвата, чиито клони растат надолу, а корените нагоре. Египетските пирамиди по символичен начин представят същата идея. Върхът на пирамидата представлява мистично звено между небесата и земята и изразява идеята на корена, докато основата представлява разперените клони, простиращи се към четирите страни на света на материалната (физическа) вселена. По този начин, пирамидите предават идеята, че всичко живо е имало своето начало в духа – еволюцията изначално е започнала отгоре и се е разпространила надолу, а не обратното. С други думи, била е налице постепенната материализация на формите – първообразите, създадени във висшия свят (с. 128). Древните, отбелязва Елена Петровна, са долавяли една непрекъсната серия от съществувания. Тези еволюции са настъпвали от духовния свят в света на плътната материя и чрез нея отново обратно към източника на всичко (с. 238). Интересно е да бъдат съпоставени тези представи със съвременните идеи за преформираната (предопределена) еволюция. Според тези идеи измененията в биологичните форми настъпват на ниво първообрази. А. Г. Симаков счита, че като такива първообрази могат да служат информационните биоматрици [11]. Обосновавайки идеята за перформираната еволюция, Симаков обръща внимание на добре известното явление конвергенция в биологията. Доколкото конвергентни признаци се проявяват сред най-различни видове, обитаващи в различни условия, той стига до извода, че биоеволюцията, вместо всеки път да търси нови решения, в много случаи използва вече готови решения, записани в определени биоматрици. При това може да се види, как вместо постепенното натрупване на признаци, настъпва скок във формообразуването, когато еволюцията използва готова биоматрица. И така, според “Разбулената Изида” еволюцията не се ограничава с физическите форми, тя включва в себе си преди всичко духовната еволюция, която направлява и определя еволюцията на физическите форми. “Ако от материалната част на етера по силата на присъщото на частиците му движение са могли да се развият формите на световете, видовете техни растения и животни, защо да не може от духовната част на ефира да се развие последователна редица от същества от състоянието на монада до човек...” (с. 283). При това материалната субстанция придобива второстепенно значение. “Всеки по-усъвършенствал се във физическата еволюция вид само предоставя по-широко поле за дейност за направляващия го разум, за да може последният да действа в подобрената нервна система” (с. 354). Еволюцията на всеки вид върви от духовния свят (от фините сфери) към съответните форми на плътния свят. Плътните форми не произлизат една от друга, а образуват (предварително подготвена) последователност, в която се въплъщават развилите се от първообразите фини форми. Оттук произтича възможността еволюцията да протича не само вътре в съответните царства на природата – минералното, растителното и животинското – но включва и прехода от едно царство в друго. Така минералите имат възможността да станат растения, а растенията – да се превърнат в животни. “Защо минералът да не стане растение, растението – животно, животното – човек, ако не на тази земя, то някъде на друго място в безпределното пространство?... Духът на минерала, растението или животното може да започне да се сформира тук и да достигне своето окончателно развитие след милиони години на други планети, известни и неизвестни, видими за астрономите и невидими” (с. 275-276) В най-пълна форма тази идея е изразена в следната кабалистична аксиома: “Камъкът става растение; растението – животно; животното – човек; човекът – дух; духът – Бог” (с. 252). Всичко казано се отнася, разбира се, и за произхода на човека. “Физическият човек, - пише Елена Петровна, - може да бъде оставен в ръцете на учения представител на точната наука. Никой, освен него, не може да пролее светлина върху физическия произход на расата. Но ние трябва решително да откажем на материалиста в тази привилегия по отношение на въпроса за човешката психическа и духовна еволюция (с. 128). Признаването на духовната еволюция – това е именно нещото, което не достига на съвременната наука. В това отношение древните и средновековните окултисти са “изпреварили Дарвин и в по-голяма или по-малка степен са обхванали всичките негови теории за естествения отбор и еволюцията на видовете, а също така значително са продължили тази верига и в двете посоки [и в миналото, и в бъдещето]. <...> Те никога не са се отклонявали от двете успоредни пътеки, начертани за тях от техния велик учител Хермес, <...> и те проследяват физическата еволюция едновременно с духовната” (с. 355) На друго място, спирайки се върху Дарвиновата еволюция, Елена Петровна отбелязва: “Дарвин започва своята еволюция на видовете от най-ниската точка и я проследява догоре, във възходящо направление. Неговата единствена грешка се състои в това, че своята система той започва не от този край, който трябва. Ако можеше да пренесе своите търсения от видимата вселена в невидимата, той би се оказал на правилния път” (с. 356). Както зародишът на човека се развива в утробата на майката, така и земята [и всички други космически тела] се заражда от вселенския етер в утробата на вселената. Тези “космически деца”, както пише Елена Петровна, подобно на своите обитатели, “първо стават ядра, след това яйца, след това постепенно съзряват, и на свой ред, се превръщат в майки, развиват минерални, растителни, животински и човешки форми. От центъра към окръжността, от недоловимото мехурче до невъобразимите граници на космоса ...един цикъл се слива с друг, един цикъл съдържа друг в безкрайна серия. Ембрионът се развива в своята вътреутробна сфера, индивидът в своето семейство, семейството в държавата, държавата в човечеството, земята в нашата [слънчева] система, тази система в централната вселена, вселената в космоса [ако под вселена тук се разбира нашата минивселена, то тогава космосът – това е Голямата Вселена или Мултисвета на съвременната космогония, космоса в Първопричината – нещо безпределно и безкрайно”( с. 322-323). Елена Петровна завършва това описание със следните кабалистични стихове: Всичко съществуващо е само част от великото всичко - Вселената е тялото; и Бог е неговата душа. Безбройни са световете, заченати в неговата утроба.
Тази величествена еволюция протича според предначертанията на Божествената Мисъл. Но кой осъществява Божествения План? В Жива Етика се говори за строителите на Космоса. В “Разбулената Изида” Елена Петровна ги нарича полубогове. “Нашите полубогове трябва да изпълнят своята задача [поставена пред тях от Твореца], те трябва постоянно да изобретяват нови продукти, нов морал, и да организират по надлежен начин безформената неорганизирана материя, предоставена им от Твореца. [Тази] огромна работа може да бъде осъществена [завършена] само тогава, когато всичко стане така съвършено, че бъде подобно на самия Бог” (с. 270).
В основата на еволюцията лежи Първичната Субстанция, с която започва всяка космогония. Известни са различни наименования на Първичната субстанция: Прегенетична Материя, Мулапракрити, Материя Матрикс, Акаша, Материя Люцида и др. Те отразяват различните стадии на проявите на Първичната Субстанция. В “Перлата на Търсенията” на Николай Уранов по този повод се казва: “Не се учудвайте на множеството наименования на Единствената Материя. Освен пречупванията през каналите на различните народи, следва да се обърне внимание, защо една и съща Материя и в един канал се нарича по различен начин? Нима това не представлява наименованието на Материята по време на различните стадии на нейното образуване? Та нали от Материя Матрикс до скалите на Земята материята преминава през множество стадии на преобразувание, и различните наименования ни показват различните стадии” [7, 435]. Съществуват аналогични забележки и в книгите на Жива Етика... В “Разбулената Изида” Е.П.Блаватска пояснява, че “Хаосът на древните, <...> негорящата къпина на Мойсей, <...> Звездната Светлина на розенкройцерите, Акаша на индуските адепти, Астралната Светлина на Елифас Леви, <...> и, най-накрая, електричестовото [Фохат] – всичко това са само различни наименования за многото различни проявления (подчертано от нас – авт.) или въздействия на същата тази тайнствена всепроникваща Причина – на гръцкия Археус” (с. 104). От различните космогонии, пише Елена Петровна, е видно, че Археалната Вселенска Душа е била почитана от народите като “Разум” на Твореца-Демиург, като София на гностиците или Свети Дух в качеството на женско начало (с. 108). В митологиите и древните космогонии тя често е символизирана от водата. Така, в една халдейска легенда се разказва, че “ светът в детската си възраст е бил създаден от водата, и че съществата произхождат от тази първична материя” (с. 111). Ето защо, отбелязва Елена Петровна, Талес е твърдял, че водата е послужила като начало на всичко в природата. Разбира се, той е имал предвид не обикновената химическа вода H2O, както му се приписва в примитивните изложения по древна философия, а първичната субстанция, която е символизирана от водата. За тази изначална субстанция е казано, че тя съдържа в себе си същността, есенцията на всичко необходимо за създаването на човека; в нея се съдържат не само елементите на неговата физическа същност, но дори самото “дихание на живота” в латентно състояние, готово за това, да го разбудят. Пробуждането на живота възниква от съединяването на Първичната Субстанция с Духа, при оплодотворяването и от Духа. Гърците са наричали Първичната Субстанция Хаос. Елена Петровна го съпоставя с Етера на древните философи. “Какво е тогава изначалният Хаос, ако не етер?” – пише тя (с. 111). При това тя подчертава, че това не е етерът, който си представят съвременните учени4, а онзи, който са познавали “древните философи много преди дните на Мойсей; това е етерът с всичките негови тайнствени и окултни свойства, съдържащи в себе си зачатъците на вселенското творчество; този Етер – Небесната Дева, духовната майка на всички съществуващи форми и същества от червото на която, веднага щом тя бива оплодотворена от Божествения Дух, получава съществувание Материята и Животът (с. 111). Ще отбележим, че Понятието етер в метанаучната философия не е еднозначно. От една страна, Етерът – това е Първичната Субстанция, както е казано по-горе. От друга - в “Теософския речник” Е. П. Блаватска го разглежда като трети космически принцип. Първият е Земята (по-точно физическият план), вторият е Астралният свят, третият е Етерът, а висшият седми принцип е Акаша [6, стр. 576]. В редица източници (виж., например, [12] етер са нарича най-близката до плътния план сфера, низшият астрал, с който е свързано етерното тяло на човека (етерният двойник). Да се върнем към понятието Първична Субстанция. Елена Петровна отбелязва, че “легендите на всички народи започват с този период, когато димящите изпарения и кимерическата тъмнина са висели над флуидната маса, готова да започне своя път на дейност при първият трепет ( отбелязано от нас – авт.), подухването на Оня, Който е Съкровен” (стр. 112) За трепета на Първичната Субстанция, когато тя се проявява от Непроявения план се говори и в “Тайната Доктрина” [5, стр. 129], и в книгата “Безпределност” [13,199]. Коментирайки тези положения, Николай Уранов пише: “Първоаспектът на Проявлението е БОЖЕСТВЕНИЯТ ТРЕПЕТ В ЛОНОТО НА ВЕЛИКАТА МАЙКА. ТРЕПЕТЪТ, или ВИБРАЦИЯТА едновременно представляват СВЕТЛИНА, защото СВЕТЛИНАТА ПРЕДСТАВЛЯВА ДВИЖЕНИЕ НА МАТЕРИЯТА. ВИБРАЦИЯТА-СВЕТЛИНА ОБРАЗУВА ФОРМИ. <...> Вибрацията на Материята (или трептенето на Материята) се възбужда от Космическото Дихание. Космическото Дихание е Началото на всичко. Космическото Дихание на Майката на Света е Единственото постижимо Божество. Космическото Дихание на Майката на Света е Първопричина. Но Първопричината е следствие на Безпричинната Причина – Незнайната, Непостижима Тайна (на Бога). По този начин, първият аспект на Проявлението е бил Божественият ТРЕПЕТ (словото), и тази вибрация е ставала в лоното на Божеството – Божествена Субстанция, и тази вибрация е била предизвикана от вибрациите на Божественото Дихание, Незнайния Бог, съществуващ зад Покрова на Материята, Който ние можем да познаем само чрез наблюдението на Неговите проявления – движение, или вибрация, която Той произвежда в Божествената Субстанция, и Който, по този начин, представлява най-висшата наша представа, или “БОГ” [14, с. 439-440]. На друго място в “Тайната Доктрина се уточнява: “Една от основните Езотерични догми гласи, че по време на Калпите (или Еоните) Живот, Движението, което в периодите на Покой “пулсира и трепти във всеки спящ атом”, носи нарастваща тенденция за въртеливо движение с първото пробуждане на Космоса за “Новия ден”. “Божеството се превръща във Вихър” [5, с. 165]. Оттук следва, че трептенето на Първичната Субстанция се осъществява и по времето на така наречената Пралайя (в периода на Покой), тоест преди проявлението. Докосвайки до този важен проблем, Н. Уранов пише: “Преди по отношение на тази изначална материя аз изобщо нямах представата за движение. Струваше ми се, че движението принадлежи именно на “божествения дух”, който “се носи над бездната” – над Хаоса. На мен ми се струваше, че движението възниква именно тогава, когато Нараяна се спуска в предвечната материя. Затова като гръм ме порази прочетената днес вечерта фраза, че предвечната Субстанция постоянно или вечно ВИБРИРА, вибрира или ТРЕПТИ СЪС ЖИВОТ дори и тогава, когато Великото Дихание още не се докосва до нея. В 199-та Беседа от “Безпределност” тази Вечна Вибрация се нарича трепет на живота, но този трепет не предизвиква никакви изменения в предвечната материя. Когато започва проявлението и Великото Дихание докосне Водите, този трепет придобива формата на СПИРАЛНО ДВИЖЕНИЕ. По този начин, незатворения кръг или пълния оборот на спиралата представлява първата на проявление на живота”. [2, стр. 121]. Едно от проявленията (или градациите) на първичната Субстанция е Акаша. Елена Петровна разяснява: “Акаша е санскритска дума5, означаваща небе, но тя също така означава неуловимият неосезаем жизнен принцип – астралните и небесните светлини съединени заедно; и двете заедно образуват anima mundi и образуват душата и духа на човека”. Небесната светлина образува неговия божествен дух, я астралната светлина – неговата душа, или астралния дух. Вече по-грубите частици на последния отиват за изграждането на неговата на неговата външна форма – [астралното] тяло (с. 116). Едни от най-важните космогонични категории са Духът и Материята. Заедно с Абсолюта те образуват Космогоничната Триада. С тези две понятия са свързани много недоразумения. Елена Петровна отбелязва, че докато материализмът отрича съществуването на духа, богословието прави от него личностен бог. Същевременно и двете гледни точки са неправилни. По-горе вече беше отбелязано че материята не се свежда само до материята от физическия план на съществуванието. Елементи на материята се съдържат и в етера. Според учението на кабалистите, елементите на материята в етера представляват слепи космически сили на природата, а Духът представлява разум, който ги направлява (стр. 284). Именно Духът е вечното неразрушимо обиталище за всичко живо, както видимо, така и невидимо. На практика не духът пребивава в материята, а, обратното, материята временно се вкопчва в духа. Философите на езотеризма, отбелязва Елена Петровна, са вярвали че “всичко, което съществува в природата представлява само материализиран дух” [духоматерия]. Първопричината представлява латентен дух и материя в началото (с. 355 – 356). Духът е породил енергията, а енергията е породила материята; по този начин, латентната Божественост се е проявила като творческа енергия. Всичко, преди да се появи на земята, е имало своето съществувание в духа (с. 356). И всяка частица неорганична материя “самата тя представлява материализиран дух” (с. 360). Латентната искра на божествения дух, макар и заглушена, все още се намира в материята; и нейното неотразимо влечение нагоре я кара да се бори, да си пробива път със труд и болка напред, за да се освободи. Затова материята, както пише Елена Петровна, “е обречена на борба със своята собствена грубост”. Логиката, утвърждава Елена Петровна, “ни доказва че цялата материя е имала своя общ източник на произход и би трябвало да притежава общи атрибути, и също така както, жизнената божествена искра я има в материалното тяло на човека, нея я има и във всеки низш вид.” (с. 360). Във връзка с понятията за материята и духа представлява интерес въпросът за атомите на Демокрит. Демокрит е смятан за философ-материалист, а неговото учение за атомите за основа на съвременното атомно-молекулярно учение. Същевременно, атомите на Демокрит – това не са онези делими (както се изясни) частици на физическата материя, които изучава съвременната наука (физиката и фимията), а действително неделимите частици на фината на фината (астрална) материя, от която се състоят фините тела. Според Демокрит душата се образува от струпването на атомите. При това, разяснява Елена Петровна, под думата “душа” Демокрит и другите философи разбират не рпеита (божествената, безсмъртна, нематериална душа – [фактически дух], а психея, или астралното тяло, което Платон нарича втора смъртна душа (с. 332) Важно значение в метанаучната космология има представата за Невидимата Вселена, Незримия Свят, като съвкупност на световете с друго състояние на материята. Тяхното съществуване и досега се отхвърля от ортодоксалната наука, доколкото те излизат извън пределите на съществуващата научна парадигма. Както изглежда обаче, съвременната физика и космогония в своите пътища плътно се доближават към признаването на незримия свят. Оказва се, че наблюдаваната с физически прибори така наречена “видима” (или зрима) материя, която се състои от обикновеното вещество, образува приблизително 1% от цялата материя на физическата Вселена. Приблизително още 3% също представлява обикновеното вещество, което се състои от атоми или известни елементарни частици, което не се регистрира от никакви уреди (и се проявява само косвено – по гравитационното въздействие), а останалите 96% се падат на така нареченото “тъмно вещество” и “тъмна енергия”, природата на които засега още не ни е известна. Взимайки това под внимание, е уместно да се постави въпросът: що за неизвестна материя е тази, която не може да се види с просто око и не може да бъде наблюдавана непосредствено с помощта на които и да било физически прибори? Не представлява ли това незримата материя, за която говорят най-древните космогонии? Интересно е, че и науката от ХIХ век също така по своему се е приближавала до понятието за незримия свят. Елена Петровна се позовава на книгата “Невидимата Вселена” и отбелязва, и отбелязва, че авторите първи са се осмелили да тръгнат по пътя, който от научна гледна точка се заклеймява като суеверие: те започнаха да размишляват за хипотетичните невидими светове (с. 155). Аргументацията на авторите се основава на това, че видимата вселена трябва да има край. А тъй като принципът за безкрайното, непрекъснато съществувание изисква това тя все пак да продължава да съществува, то тогава остава един изход – да се признае, че съществува нещо отвъд това, което е видимо. Видимата вселена не представлява цялата вселена, а е само част от нея, и може да бъде, много малка част. По нататък те считат, че видимата и невидимата вселена са свързани помежду си с енергийни връзки, и етерът представлява посредник, или мост между тях (с. 157-158). Невидимите светове, подчертава Елена Петровна, са също така населени, както и нашият видим свят. В нашият свят “мъдрата икономия на природата” приспособява разнообразните видове живи същества към най-различните условия на съществувание. В природата няма незаменими места, и за всяко същество, притежаващо живот, са предвидени и подготвени необходимите условия. От тук Елена Петровна прави извода: “допускайки, че съществува невидима за нашето око страна на вселената, ние по аналогия следва да стигнем до извода, че и тя е също така населена, както и нашата, е чу всяка група население там има всичките необходими за съществуване условия”. Също така е нелогично да се мисли, отбелязва тя, че всички имат там тъждествени условия (с. 286).
Значително място в представите на древните за Мирозданието заема учението за микрокосмоса и макрокосмоса. Съгласно тези представи, пише Елена Петровна, “човекът е мъничък свят – микрокосмос вътре във великата Вселена. Подобно на утробния плод той поддържа своите три духове в утробата на макрокосмоса; и в същото време неговото земно тяло се намира в постоянна симпатическа връзка със своя породител земята, неговата астрална душа живее във съгласие със звездната anima mundi. Тя е в него, също както той е в нея, защото [този] насищащ цялата вселена елемент изпълва цялото пространство, и самият той представлява пространството, само че безбрежно и безкрайно”. Що се отнася до неговия трети дух – божествения дух, то той представлява безкрайно малък лъч, едно от безкрайните излъчвания, който изхожда непосредствено от най-Високата Причина – Духовната Светлина на Света. [Ако се съпоставят тези категории с тези, което се използват в Живата Етика, то може да се заключи, че Божественият на човека – това е Атма, сидералната душа, която е свързана с Anima mundi, - Будхи (възможно, включваща будхи – манас), а третият “дух” ( земното тяло и жизнената сила) да обединява всичките принципи на смъртния човек – от кама-манаса до физическото тяло]. Тези трите, отбелязва Елена Петровна, представляват Познаваемата Триада [ Прояменият Свят]. Всичко, което което съществува във видимата [физическа] вселена, представлява излияние от тази Триада. И всичко се движи “във величествена процесия в полето на вечността около духовното слънце подобна на тома, както в хелиоцентричната система небесните тела се движат около видимите слънца”. Смисълът на еволюцията се състои в завръщането в изходното Божествено Лоно, от което всичко е произлязло. Питагорейската Монада, пише Елена Петровна, може завинаги да остане незрима на тази земя – незрима, неосезаема и неоткриваема за експерименталната наука. “И все пак цялата вселена се привлича от нея [и се движи] около нея, както тя е правила от “началото на времената”, и със всяка секунда човекът и атомът се приближават все по-близко до онзи тържествен момент във вечността, когато Незримото Присъствие ясно ще се открие на тяхното духовно зрение. Когато със всяка частица материя, дори много по-възвишена, бъде захвърлена последната форма, която е образувала крайното звено от веригата на двойната еволюция, която в продължение на милиони векове на последователни преобразования е тласкала същността напред; и когато тази частица се окаже пак отново преоблечена в своята изначален вид, който е тъждествен на своя Творец, тогава този някога неосезаем атом ще се окаже приключил своя бяг, и синовете Божии още веднъж “ще възкликнат от радост” за своето завръщане от пилигримството”. (с. 178). [Именно това представлява Космическото Сливане – “завръщането на блудния син”, сливането на човешката монада, на синовете Божии със своите Небесни Отец-Майка. Разбира се, монадите се завръщат обогатени от опита на пътешествието в по-долустоящите слоеве на материята.]
На Космогоничните аспекти на времето и пространството в “Разбулената Изида” не е отделено много място. Възможно е това да е свързано с факта, че през ХIХ век научните и философските представи за времето и пространството са били още недостатъчно развити. В частност, не е имало разбиране на относителността на пространствените и временните отношения. Пространството и времето са се отъждествявали (впрочем както и сега) с техните физически ипостаси. Не е имало (както не съществува и днес) правилна представа за съотношението между миналото, настоящето и бъдещето. Елена Петровна отбелязва, че бъдещето съществува в астралния свят под формата на зародиш също така, както настоящето е съществувало като зародиш в миналото. Освен това, пояснява тя, “вечността не може да има нито минало, нито бъдеще, а само настояще, също както безпределното пространство, в неговия строго буквален вид, не може да има нито далечни, нито близки места”. Тези точки подробно се разясняват в “Аспектите на Живата Етика” [15]. “Нашите концепции, – пише Е. П. Блаватска, – ограничени от тясната арена на нашия опит, се опитват да се приспособят ако не към края, то в крайна сметка, към някакво начало на времето и пространството, но нито едното, нито в другото в действителност не съществуват, защото в такъв случай времето не би било вечно, и пространството безпределно”(с. 154). Тази гледна точка не може да бъде отнесена към нашата физическа Вселена, защото тя възниква в определен момент от времето в ограничен обем на пространството (Планков обем). Но то в пълна степен се отнася до Мултиверса.
Към космогоничните аспекти се отнася и въпросът на циклите. Това е един от първите въпроси, на които се спира Елена Петровна в “Разбулената Изида”. Проблемът за циклите, както изглежда, е най-сложен. Това е свързано не толкова със сложността на изчисленията, колкото със съкровеността на знанията за тях. Елена Петровна отбелязва, че “точното количество на годините, от които се състои всеки цикъл, или юга, си остава ненарушима тайна на светилищата и се съобщава само на посветените” (с. 245). В “Разбулената Изида” се разглеждат гръцките и халдейските цикли, а също така циклите от будистката и индуистката хронология. Гръцките и халдейските цикли се отнасят по-скоро до историята на човечеството, отколкото до космогонията и космологията. Споменава се сосус (60 години), нерос (600 години) и сар или сарос (3600 години).6 Сарос лежи в основата на определянето на “великата година”: една велика година е равна на 6 сари, или 21 600 години. По своята големина той е близък до прецесионната година – периода на завъртане на полюса на Земята около полюса на еклиптиката е 25 800 години, което е вече съвсем близко до прецесионния цикъл. Елена Петровна съобщава, че в края на всяка “велика година” на нашата планета “става голяма физическа революция”. Полярният и екваториалният климат постепенно се сменят местата, първият бавно се придвижва по направление към екватора, а тропическата зона <...> се заменя от пустините на ледените полюси. Тази смяна на климатите обезателно се съпровожда от катаклизми, земетресения и други космически конвулсии” (с. 25) По всяка вероятност те настъпват поради изменението в наклона на земната ос към плоскостта на еклиптиката. Елена Петровна ясно осъзнава, че тези представи не са потвърдени от научни данни и призовава учените да не бързат с изводи.7 Освен назованите цикли, се е използвал още един период, хелиакал или хелиокос. Той е равен приблизително на десет хиляди години плюс един нерос (10600 години?), но неговата истинска продължителност е била неизвестна извън стените на светилището. Херодот приписва на хелиакоса 10800 години, а Линус 13984 години. Този период е свързан с повторението на потопите (“в продължение на тези редуващи се времена светът по ред ще бъде изгарян и потопяван”). Ето всичките оскъдни сведения за гръцките и халдейските цикли, съобщавани в “Разбулената Изида”. Будистката и индуистката хронология оперира с много по-големи цикли, които имат наистина космогонично значение. Елена Петровна споменава за най-големия космогоничен цикъл – Маха-Калпа, но не дава негов числен израз. От други източници (виж например [4]) е известно, че Маха-калпа съставлява 3110 400 000 000 = 310 земни години. Годината на Брама е равна на 360 Дни на Брама + 360 Нощи на Брама. Оттук 1 Ден на Брама = 4 320 000 000 години, т.е. от порядъка на 4 милиарда години. Ще отбележим, че тази величина е съпоставима с възрастта на Слънцето, а Дните на Брама 8 640 000 000 години са от порядъка на възрастта на Галактиката. Не може да се твърди, че именно тези съвпадения са значими, но някаква връзка с космогоничните процеси на физически план тук явно се долавя. Периодите равни на Годините на Брама е трудно да бъдат съпроставени с каквито и да било известни съвременни космологически цикли. Възможно е те да описват еволюцията на Космоса на по-фини планове. Макар, че в модела на безкрайно разширяващата се физическа вселена времето от 10 годиви съответства на епохата когато ядрените реакции в звездите ще приключат, и те ще престанат да светят, превръщайки се в черни дупки и в хладни черни джуджета. Впрочем не е ясно, може ли да се счита този модел за справедлив. Съгласно индуистката традиция н края на всеки Ден на Брама ( или на всяка калпи) се унищожават всички светове, а след това след Нощта на Брама те се възраждат в нова калпа. В края на Махакалпата се унещожават не само световете, но и всичко живо, включително и самият Брама, а след това след Пралайата, която продължава 100 Години ни Брама, се ражда нов Брама [4, Т.II, стр. 676]. Любопитно е да се продължи построяването на периодите по схемата Век – Година – Ден в по-кратки периоди, въвеждайки 1 Час, 1 Минута и 1 Секунда на Брама. Тогава: 1 Час на Брама = 4 320 000 000: 12 = 360 000 000 години, 1 Минута на Брама = 360 000 000 : 60 = 6 000 000 години, 1 Секунда на Брама = 6 000 000 : 60 = 100 000 години. Впрочем, на нас не ни е известно, използват ли се тези периоди в някакви метанаучни изчисления. Говорейки за индуиските и будистките цикли, Е.П.Блаватска упоменава четири юги8: сатия – юга, третия – юга, двапа – юга и кали – юга.9 Тяхната продължинелност се отнася както 4:3:2:1
Първата – сатия-юга продължава 1 728 000 години Втората – третия-юга 1 296 000 години Третата – двапа-юга 864 000 години Четвъртата – кали-юга 432 000 години Тяхната обща продължителност образува маха-юга или божествен век (да не се бърка с Века на Брама!). Една маха-юга е равна на 4 320 000 години. 1000 маха-юги образуват една калпа от 4 320 000 000 години, което е равно на Деня на Брама. В еволюцията на Света се редуват периоди на външва активност манвантари и равни на тях по продължителност периоди на видим покой – пралайи. В “Разбулената Изида” се привеждат манвантари с продължителност 308 448 000 години. В една манвантара се съдържат 71 маха-юги (308 448 000 = 71 4 320 000 + 1 728 000). Последното събираемо се нарича сандхя, то отчита сутрешните и вечерни “мрачини”. По големина сандхя е равна на държината на сатия-юга. От друга страна, манвантарата съставлява приблизително 1/14 от калпата ( 14 308 448 000 + 1 728 000 = 4 320 000 000 = 1 калпа). Последното събираемо в скобите е сандхия, то отчита утринния и вечерния "полумрак". В труда “За Космическите цикли, манвантари и кръгове” [16] Елена Петровна указва, че сандхията е била добавена към Деня на Брама от Брамините за “спазване на езотеричната тайна”. В същият труд се казва, че Денят на Брама представлява общата продължителност на съществуванието на нашата (земна) планетна верига, състояща се от седем Кръга ( седем манвантари и 7 пралайи). Следователно, приведеното в “Разбулената Изида” значение на манвантарата съответства на манвантарата от нашата земна верига. Ако се каже по-точно, продължителността на манвантарите се променя от кръг към кръг; приведеното значение на манвантарата се отнася до 4-тия Планетарен Кръг, в който ние живеем [16]. Това е също така средно по седем Кръга значение на манвантарата. Що се отнася до Слънчевата Манмантара, то тя включва еволюцията на седемте планетни вериги с промеждутъците (пралайите) при преминаването от една верига на друга. Нейното значение на нас не ни е известно, но е ясно, чу тя трябва да бъде от порядъка на няколко Дни до няколко десетки Дни на Брама. На какво съответства съвременният момент от време? Според “Разбулената Изида”, ние живеем в кали-юга на 28-ми век (28-ма махаюга) от 7-ма манвантара (с. 26). В “Митове на народите на света” се уточнява, че съвременната епоха съответства на 51-вата Година от Живота на сегашния Брама, 1-вият Ден на тази Година, 7-мата манвантара на този ден, 28-мата махаюга на тази манвантара [4, II, стр. 676]. Как следва да се разбира това? 7-мата манвантара съответства на 7-мия Планетарен Кръг, а ние се намираме в средата на 4-тия Кръг. Както изглежда, това следва да се разбира така: ние сме минали през три манвантари, три пралайи, и сега се намираме приблизително в средата на 4-тата манвантара (или 7-мия период, отчитайки и манмантарите, и пралайите). Същевременно при въпроса за това, колко време е минало от началото на днешния Ден на Брама (днешната калпа) до началото на текущата кали-юга остават много неясноти. Също така е неясно, колко време е изминало от началото на сегашната манвантара до съвременния момент. Както изглежда, това е свързано със съкровеността на знанията за циклите. В цитирания по-горе труд [16] се съобщава, че от началото на космическата еволюция на глобус А на нашата планетна верига (т.е. от началото на калпата) до съвременния период са изминали 1 955 884 685 години. Тази величина (или много близка до нея) може да се получи, ако се брои продължителността на всичките седем манвантари при еднаква и равна средна продължителност на манвантарите в калпата ( 3 308 448 000 + 3 308 448 000 + 27 4 320 000 + 1 728 000 + 1 296 000 + 864 000 + 432 000 = 1 971 648 000 години). Но в този труд се разкрива много важен ключ към всички изчисления: всичките цикли – манвантари, продължителността на еволюцията на седемте глобуса, продължителността на расите – се променят от първия до седмия цикъл в съотношение 1:2:3:4:6:7. Ако се отчете това обстоятелство и това, че е изминала, по-кратката, половина на калпата, то резултатът от изчисленията ще бъде друг. Посоченото съотношение на продължителността на циклите (1:2:3:4:6:7) води до интересни данни за средата на цикъла. Ако продължителността на всички цикли е равна, то средата на средния цикъл на най-големия цикъл идва точно в следата на 4-тия от образуващите го по-малки цикли. Средата на калпата, която се състои от от 7 планетни кръга идва точто в средата на четвъртия кръг: 3,5 кръга до средата и 3,5 кръга – после. Но ако се отчете приведеното съотношение, то средата на цикъла се отмества откъм страната на едни по-дълги съставни. Така, за еволюцията на глобус D, която се състои от седем раси, средата на еволюцията се пада не на средата на 4-тата раса, а в края на петата раса (4/5 от началото на расата), т.е. на момент който е близък на съвременната епоха. Това е интересно обстоятелство, но не следва да му се придава голямо значение. На нас са ни дадени не всичките ключове, и затова изчисленията не могат да бъдат точни. Като пример ще приведем сумарната продължителност на седемте раси на глобус D съгласно [16]: 1 547 344 + 3 148 688 + 4 723 032 + 6 297 376 + 7 871 720 + 9 446 064 + 11 020 408 = 44 081 632. Сборът е равен точно на продължителността на съществуванието на човечеството на глобус D, според този източник. Това може да бъде само в случай, че началото на всяка раса точно съвпада с края на предишната раса. Но ние знаем, че това не е така: в Учението се съдържат указания за това, че расите съсъществуват подобно на поколенията хора. В този случай продължителността на съществуванието на човечеството на дадения глобус би трябвало да бъде по-малка от сумарната продължителност на всички раси. Отново се налага да си припомним, че точното количество години, от които се състои всеки цикъл, “си остава ненарушима тайна на светилищата и се съобщава само на посветените”. Ще приведем допълнително следния цитат от цитирания по-горе труд [16]: “Ние вече сме утвърждавали, че гореспоменатите числа са точни, ако са правилни екзотеричните изчисления на брамините за деня на Брахма. Но ние можем също така да заявим тук, че тази цифра не е точна, ако тя се извежда от екзотерични цифри. Но ние можем да добавим, че даденото от нас обяснение на прогресията, и т.н., са факти, и те могат да бъдат с увереност използвани, ако някакви от описаните по-горе числа са известни в техния правилен вид, при изчисляването на всички останали числа. Ние обяснихме тези процеси, понеже на нас ни е известно, че нито една от точните цифри никога не е била обявявана, доколкото те се отнасят към Мистериите на Посвещението и към тайните на окултното влияние на Цифрите”. Това може да се разбере така: дадена е правилна схема на изчисленията, но за да се възползваме от нея за получаване на резултати, трябва да се знае точното значение на поне на една от приведените тук цифри (нещо като отправна точка), но именно точно това е и неизвестно. Казаното може да се илюстрира със следния пример. В “Митовете на народите на Света” се съобщава, че текущата Кали Юга се състои от 427 000 години (виж. по-горе), то, следователно, до нейния край остават още около 427 000 години. Същевременно, в Книгата “Надземно” се съобщава, че краят на “Кали Юга е настъпил през 1942 година. “Поради известни причини, – се казва там, – този срок е бил затъмнен, и само малцина са се досещали, че гигантските цифри са били като символи”. [17,106]. Отбелязаните неопределености затрудняват съпоставката на циклите с научните данни за възрастта на Земята и земния живот. Авторите изразяват благодарност на Ю. Е. Маняхин за посочването на труда на Е. П. Блаватска “За космическите цикли, манвантари и кръгове”. [16]. Литература 1. Е. П. Блаватская. Разоблаченная Изида. Тов 1. М.: Российское теософское общество, 1992. 2. Уранов Н. Нести Радость. Рига: “Мир Огненный”, 1998. 3. Желиховская В. П. Е. П. Блаватская и современный жрец истины: Ответ г-жи Игрек (В.П. Желиховской) г-ну Всеволоду Соловьеву. htpp://yro.narod.ru/ bibliotheca/Teosophija/Zelichovskaja.htm 4. Мифы народов мира/ в двух томах. М.: “Советская енциклопедия”. Т.1, 1980. т. 2, 1982. 5. Блаватская Е. П. Тайная Доктрина. М., 1991. Т.1, С. 108. 6. Блаватская Е. П. Теософский словарь. М. : “Зологой Век”, 1994. 7. Уранов Н. Жемчуг Исканий. Рига: “Мир Огненный”, 2003. 389. 8. Рерих Е. И. Огонь неопаляющий. М. МЦР. 1992. С. 21 9. Тейяр де Шарден П. Феномен человека. М.: Наука, 1987. 10. Черепащук А. М., Чернин А. Д. Вселенная, жизнь, черные дыры. Фрязино, 2003. С. 55. 11. Симаков Ю. Г. Перформированная космическая эволюция. Первый прорыв в наших представлениях // Вестник SETI, 2001. “.№1/18. С. 18-34. Симаков Ю. Г. Перформированная космическая эволюция // Земля и Вселенная, 2002. № 4. С. 81 –89. 12. Гендель М. Космогоническая канцепция розенкрейцеров. КФДР, 1993. 13. Беспредельность. 14. Уранов Н. Размышления над Беспредельностью. Выпуск. V. М., 2003. 15. Грани Агни Йоги. Выпуск I-ХIII. Нонвосибирск, 1960 –1972. 16. Блаватская Е. П. О космических циклах, манвантарах и кругах// Секреты Кармы. М. 1995. Ръкописът на това незавършено есе, написано ръкописно от Е. П. Блаватска, се намира в Адиарския архив. Някои негови страници са изгубени, а някои фрази са нечетливи и повредени. В него не се съдържа никакъв определен признак, по който може да се установи времето на написването му, с изключение на факта, че в забележките са споменават шестото и седмото издание на “Разбулената Изида” Този ръкопис съдържа числови съотношения и данни, които не се упоменават от Е. П. Блаватска в никакви нейни съчинения. Той съдържа важни ключове, които изучаващите биха могли да приложат към различни космологични проблеми, които възникват при техните лични занятия. Във връзка с този ръкопис следва особено да се отбележи, че той е написан с два различни почерка, единият от които е по-едър и закръглен, отколкото обикновения почерк на Е.П.Блаватска. Той е бил публикуван за първи път в “Theosophist”, том LХХIХ, март 1958 г., с. 367- 373 – от Съставителя. 17. Надземное. М., 1996г.
БЕЛЕЖКИ 1. Доклад на международната конференция "Блаватска и съвремието", посветена на Деня на Белия лотос (Днепропетровск, май 2008) и Международната научно-практическа конференция "Митологично и космическо мислене през XXI век" (Аркаим, август 2008)
2. Тук и по-нататък при цитиране в скоби са посочени
страниците според изданието: Е.П.Блаватская. Разоблаченная 3. Вж. раздел 7. 4. Що се отнася до научното понятие "етер", то с него са свързани много недоразумения. Представата за етера е дошла във физиката от античната философия. При това в класическата физика етерът е разглеждан като някаква хипотетична всепроникваща среда, изпълваща цялото световно пространство. Смятало се е, че в тази среда се разпространяват светлинните вълни. Многобройните опити (започвайки от знаменития опит на Майкелсон) да бъде измерена скоростта на светлината при промяна на скоростта на движение на източника на светлина спрямо етера не дават положителен резултат. Оттук бил направен изводът, че етерът като среда, в която се разпространяват светлинните (или по-общо – електромагнитните) вълни, не съществува. А експерименталният факт на независимостта на скоростта на светлината от движението на отправната система е бил приет като един от двата основни постулата при построяването на специалната теория на относителността на А. Айнщайн. Тъй като с помощта на теорията на относителността са били успешно решени всички проблеми на електродинамиката на движещите се тела без въвеждането на етер, понятието за етера (ефира) се оказало ненужно (излишно) и било иззето от обръщение в науката. Но то твърдо се е закрепило в езика (ние казваме "ефирно време", "пряк ефир", "вие сте в ефир" и т.н.). Необходимо е да отбележим, че, строго казано, експериментално е било установено само, че не съществува физическа среда, притежаваща доста специфични свойства, в която се разпространяват електромагнитните върни. Този извод изобщо не засяга съществуването на по-фини форми и видове материя, за които се говори в метанаучните източници. Ще отбележим, че през последните години физиците започнаха да се връщат към понятието етер, като му придават различно значение в сравнение с дорелативистичната физика (реликтов фон, космологичен вакуум). 5. Корен на думата акаша е "Ас", "Ах" или "Ях", което означава живот, съществуване. В индия тя се произнася ахаша и означава жизнен приницип или Божествен флуид, даващ живот, и посредник. Тя е еврейското руах и означава "вятър", дихание, въздух в движение или "движещ се дух", ... тя е идентична с духа на Бога, движещ се над водите [1, с. 116]. 6. Не следва да се бърка с астрономическия сарос. Сарос на халдейски означава "повторение". Астрономическият сарос означава период на повторение на затъмненията. Броят на затъмненията и тяхната последователност се променя от година на година. Например: слънчево-лунно-слънчево-слънчево-лунно-слънчево. В друга година редът на затъмненията и техният брой може да бъде друг. Поредицата от затъмнения се повтаря през 6585 денонощия (или приблизително 18 години). Именно този период се нарича в астрономията сарос. След период от време, равен на три астрономически сароса, поредицата от затъмнения се повтаря в същата точка от земното кълбо. 7. В "Тайната доктрина" тя уточнява, че става дума именно за прецесионния цикъл, и че причина за промяната на климата е промяната в наклона на земната ос. "Нека оня, който добре познава астрономията и математиката, се огледа към здрача и сенките от Миналото. Нека наблюдава и отбележи онова, което знае за историята на народите и нациите, и съпостави съответните техни подеми и падения с онова, което е известно като астрономически цикли и особено със Звездната (Сидериална) година, равняваща се на 25868 слънчеви години. <...> Смисълът на това, което твърдим, е ясен. Всяка Сидериална година тропиците отстъпват от полюса с четири градуса при всеки оборот, започвайки от точките на равноденствието с преминаването на екватора през съзвездията на Зодиака." (ТД, Том 2 , с. 413-414). 8. Всъщност те са седем [4], но три юги не се споменават. 9. В [4] те се наричат другояче: критаюга, третаюга, двапараюга и кали-юга.
|
||
|
|
|
|
|
©
Дияна Златева, превод. Публикувано в
|
|