Поетична антология - 135 години от смъртта на Райко Жинзифов
|
|
Поетична антология - 135 години от смъртта на Райко Жинзифов |
|
|
Райко Жинзифов (1839-1877) СТИХОТВОРЕНИЯ
|
|||
|
ПИТАЛА Е БЪЛГАРИЯ
Питала е България сино небо, сино море, питала е буйни ветри, планини ѝ и долини: "Я кажете, сино небо, сино небо, сино море, кой ме кладе во вериги, во вериги, в тежки мъки?" Глас си дават сино небо и сос него сино море: "Бог те кладе во вериги, во вериги, в тежки мъки, че власт сека е от Бога, света книга така велит." Викнаха тук буйни ветри, планини, па и долини: "Тебе кладоха во вериги гърчка завист, гърчка злоба и домашна ти неслога. Светска книга така велит, светска книга старославна..."
ПРОСЯК
Просяк с гусла яворова по улици шетат сам, пеит просяк песня нова, нещо разкажуват нам. И ударат по тетиви, вещо мърдат пърсти он, из уста му думи живи летаят дор в небосклон. Песня му ет жална, милна, от сърце и от душа. А що пеит? Кого славит, издихайки с тежок стон? И за що он сърце давит? - Да разбудит нас от сон. Пеит за народност, пеит за бащина и любов, и нас сълнце да огреит, и да никнит живот нов. Да не гоним ни народно все, що ет драго нам, все, що свето, домородно, що дедови дали нам. Да не мразим, да не гоним наша света старина, нек разсъдим, нека спомним и за наша бъднина. Просяк, твой глас кой го слушат, гусла хвърли, замлкни! Моди нека губат, душат в наше време, в наши дни.
НЕДОПЕЯНА ПЕСНЯ
. . . . . . . . . . . . . . . . .
Доста ми сълзи лихме, пролихме, тебе кланайки с', тебе молейки, или пред тебе ми согрешихме като евреи, жълти еврейки?
О, не дай Боже, като евреи да ся разпърснем по земля чърна; нек нас убиет, нек онемеит гроза небесна, острата мълнья.
Нам не помагат с сълзи, молитви, жъртви олтарни, поклони ниски... нам са потребни кървави битки, час на съдба ни мож' да е близкий.
|
ЖАЛБА
Как тежко, другари, как тежко во тая далечна чуждина, кога младо, зелено, крехко овенуват в ранна година.
Как цвете ся сушит в градина, где бистра вода не извират, так младо во тая чуждина без време ся сушит, умират.
Как жежки, другари, как жежки от очи си слъзи проливат, душа му дробат мисли тежки и клето сърце ся убиват.
То твърдо, то тежко, как камен ни сърце, ни душа му стават, то горит как дърво во пламен, роса, ни ветер прохлада не дават.
Какви сет тие години тежки, какви сет дни чърни, дни клети, какви сет у него погрешки, че съдни сет мъки проклети!
Защо, другари, совест го биет, безсоница душа му кършит, все мислит, все думат, не спиет, а ден и нощ работа вършит?
За то, че все чуждо пред него, хлеб и сол, и дреха, и риза, и скорни, все, що ет на него, не негово, чуждо излиза.
ГАРВАН
Гарван, гарван, защо гракаш? Гарван, птицо чърна, в сухи гранки тук-там скакаш? Не ли искаш зърна?
Гарван, гарван, кажи, клетник, какви вести носиш? Гарван, гарван, ти зол вестник, не ли жалост носиш?
Замълкни де, онемел би! Сърце не раздирай! Не гракай, окаменел би! Щастье ми не гибай!
В сухи гранки гарван скакат, он не искат зърна, он за лошо, диво гракат, гарван, птица чърна:
"Зла съдбина, зла съдбина стигна лудо-младо, тебе с млада ти дружина как чамаво стадо.
Тому, кой бе вам защита, скина – велит птица – клета съдба, без да пита, на живот му жица.
Младо с млада ти дружина скитай ся как скитник, зеде клета ви съдбина трети ваш защитник.
Трима беха, погинаха в една полгодина, в вечен живот поминаха, горка ви съдбина!"
|
||
|
|
|
Публикувано в
|
|
