ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА
|
|
ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА |
|
|
Георги Н. Николов "НИЙ ДИГАМЕ МОЛЕБСТВЕНО ДЕСНИЦИТЕ"
Историческият етап, в който живеем, дари на България място в мозайката на европейските страни. Този процес, предхождан от политически „митарства”, катаклизми и обществени надежди, свари нашия народ неподготвен за промените. Той стана свидетел на разрушително отрицание за всичко привидно старо. И слушател на обещания за изграждането на нов Едем. По какъв начин? Е, това е химеричен въпрос... Но именно в хаоса на отрицанието бе заличена нашата духовна ценностна система. Зад партийната уж конюнктурност тя бе носител на свети неща, характерни за всяка уважаваща се, суверенна държава: преклонение пред славни исторически моменти и пред знамето. Пред цветни битови традиции, формирали във вековете народа. Пред естетиката му, запечатана в спомените на фолклора. А чрез неговите образци – в личното творчество на съвременни автори. Днес у нас се наблюдава механично разделение между „стари” и „млади” творци. Имената в новата литературна генерация често нямат национален адрес. Без да разбират, че полетът над света започва от родното гнездо, което дава сили и жажда за живот... Чудесно е, обаче, че родовата памет не може да бъде заличена нито от нечие пренебрежително отношение, нито от предизвикателствата на времето. Колкото са по-болезнени, толкова ретроспекцията на творческия спомен става по-желано убежище за мислещите люде. И съм убеден, че все повече читатели ще преоткриват книгите на български писатели, в които родният полъх пречиства съзнанието и душите. Приземява ги в спокойния бит на минали години и те отново се чувстват достойни личности и хора, желани от себеподобните. Един от тези автори, които възраждаме с дългото встъпление, е Николай Марангозов. Като немалко представители на своето литературно поколение и той пази в душата си селския корен. Но е встрани от общото увлечение да противопоставя селото на града. Да се самосъжалява, че каменната джунгла ще заличи първичната човешка характеристика на индивида. Защото, по силата на обстоятелствата, уж го откъсва от грубата сила на земята. От тежкия съзидателен труд и сплотеното общество под схлупената стряха. Следва идеализация, която не убеждава читателя в искрените послания на тези творци и отклонява вниманието към други теми. На този фон Марангозов е пратеник на селото в града и негов интелектуален защитник. Плоден кълн, който мултиплицира реминисценциите в реалистична снимка на родното място. Едновременно патриархално познато и... отворено за новите потреби на обществото. В поетичното портретуване Марангозов вещо прибягва до метода на колажа. В който исторически предания, православие, национална психология, родова памет и осезаема делничност се преливат в химн за вечния кръговрат на времето. Авторът избира мотива за родословието, за да го вгради в ясни внушения за непреходния дух на българското присъствие в скромно кътче на света. Там бащиното огнище не престава да пламти, а детски спомени радостно посрещат странника. И докоснал познатия праг, той отново се чувства защитен от всички горчивини и неправди на трудната си орис. Потопим ли се в „Родословие”, „Великден в Араповския манастир”, „Легенда за село Късовци”, „Заник и поник в Балкана”, „На повратки в село”, откриваме свят на хармония, доброта, човешка равнопоставеност и скромни лични щения. Някъде далеч остават задъханите крясъци на уличната тълпа, дребнотемието, грубата надпревара за оцеляване. Пред нас врати отваря храмът на вечни добродетели, завещани от Създателя и опазени за нас от прежни поколения:
Тъй както наште древни прародители в онез отколешни и тъмни времена са търсили по скритите обители заревото на божията светлина –
така и ние, гаче ли подгонени от сенките на нашия безумен век, отдъхваме спасени и забронени със вярата в Спасителя богочовек. „Разпети петък”
Връщането на поета към изконната си същност – „На повратки в село” - е край на неговите митарства по света. Кратък отдих, който отново ще тласне Марангозов в обятията на града. В купела на врящата му космополитна същност. Така авторът затваря страница в живота си и открехва съзнание за нова страница, неписана все още. Той стъпва в Плачковци без претенциите за месия на възходяща, урбанизирана цивилизация. Нито влиза в ролята на блуден син, дълго време забравил пътя към дома. Води го радостно нетърпение към познатата стряха и милите лица на близките. То пречиства кътчетата на душата му от наслоени горчивини. Подмладява го и гради върху основата на житейското познание единство между цветни спомени и осезаема реалност. Очакваща го на снежната селска гара с разтворените обятия на мечтания край. Защото:
И птичката хвърка далеко, но пак си запаметя гняздото, а има ли за человека по-мило от родното място?
Поемата „На повратки в село” е истинският олтар в лириката на Николай Марангозов. След баладизирана историчност в „Родословие” и „Легенда за село Късовци” идва времето на пълнокръвната реалност. Тя може да се оприличи с живописните платна на Владимир Димитров-Майстора, на Златю Бояджиев и Цанко Лавренов. „Повратките”, както разказаното от тези именити художници, не е запечатан спомен от нещо мило, но вече преживяно. А самостоятелно пулсираща малка вселена, която се самовъзражда. Кръговратът на годините я пречиства от старостта. Заспиват в диплите на обществената памет бивши поколения. Раждат се други и върху стародавни традиции пуска кълн новото. Какво е то? Къде го вижда и осмисля в стиховете си Марангозов? Хлябът от нивите става все по-труден и горчив. Все по-оскъден за люде, живеещи от милостта на природата. Дековилка превръща града и селото в скачени съдове, които са взаимно зависими и не могат един без друг. Появяват се професиите на кантонера, миньора, пощальона, машинистeра. На дребните държавни чиновници. Два начина на живот и световъзприемане смесват ценностната си система. Стари морални добродетели възправят достойнство срещу силата на материалните възможности. Авторът не поставя акцент върху тлеещата поляризация между тях. Социалният елемент в стиховете му е най-вече констативен. Той избледнява пред разсъжденията на твореца за мирен живот. За желана хармония в политиката на света. Която ще мултиплицира спокойствие и в гражданската пирамида на България. Героите на Марангозов, привидно груби, простовати и объхтани, са мислещи представители на своето време. Те са убедени какво е потребно за щастието на обикновения човек. И с толстоизъм, който не осъзнават, по своему възраждат десетте библейски закона:
- Сто тояги на чужд гръб са малко, а пък трябва и нас да боли! Та не е ли скръбно, и жалко, че мирлика се пак размири.
И защо да се мразят народите и да гине човешката плът? Земя божия ширна и плодна само братски да я разделят...
Неусетно на сцената, както в други места на поетичния разказ, Марангозов въвежда образа на местния учител. Той почти не присъства в съвременната българска литература и днес символиката му е обезличена. Но от Възраждането, до 50-те г. на ХХ в., с редки авторски изключения, е носител на човешка красота. На доброта и болезнена съпричастност към проблемите на обикновения народ. Даскалът е изповедник, съдник и духовен водител към по-радостни дни. Пътят към тях е застлан с непротивене на злото. Премахването му узрява в осъзната необходимост от единомислие, колективен труд, просвета, интелектуална пробуда под покрива на местното читалище. И в отрицание на политическите борби. Идеята за труда като необходимо условие в градацията на човешкия прогрес е благодатната тема, осмисляща „На повратки в село”. Спомените, родовите корени, милите лица на близки хора даряват свежи багри на това внушение. Отприщват потока на български морални ценности, върнали много съвести към истинския смисъл на живота. Примирили ги със себе си и с околните във вълните на обществена хармония и осъзнати цели. Чрез словата на учителя, когото Марангозов нарича „народник-интелигент”, се разглежда и естетическата цел на литературното творчество. За своя създател и за читателите от различни социални кръгове. Авторът предварително обявява, че крайната му цел е да въздейства върху вътрешния мир на съвременника. Да пее искрен химн, в който полифонията от чувства грабва всяко съзнание:
Колко чужди остават за масите като ваште писания днес, във които се сам превъзнасяте с един камерно тънък финес...
Кого топлят тез празни фантазии? Дайте ясност и смисленен ред, та да ви проумей и джамбазина, и най-чуткия сноб и естет!
Над всичко, разказано в лиричните „повратки” на Марангозов, греят родителските образи. Две стари, уморени слънца, окъпани в аромата на патриархални порядки и добродетели. Често забулени в грижи за хляба, дома и децата. В реалното им съществуване поетът осмисля алегорията на нашенски Филемон и Бавкида. Които имат свое място край огнището във всеки век от българската история. Но те са дарени с безсмъртие и плуват през времето към нас. За да ни предпазят от измамно лутане след миражи в дебрите на широкия свят. От безродие, отчуждение, човешка студенина. В простичката им философия представите за добро и зло са трайно установени и непроменими. Всичко, което не е спечелено с честен, видим за околните труд, е неясно и осъдително. А хлябът, спечелен с напукани ръце, е знак за праведно изживени дни. От човек, който знае цената си и спокоен ще легне в земята след отредените му дни. Под шепота на браздите, в които е хвърлял плодни зърна. И сам е бил едно от тях в разноликата палитра на битието... Каква е цената на всички лишения и неволи?
Оживяло ми най да си видя манастиря във Рила балкан – на светого Ивана мощите... Или скъпо ще струва дотам?
Изумяла, какво ли си бъбра невъзможни, далечни неща? Да си гледам аз близките скърби – де таз радост за мен, сирота!
„Селското” поетично творчество на Марангозов увековечава архаичен свят, който вече сме позабравили. Той спомня за себе си с пожълтелите снимки в заглъхнали къщи. Гледащи безучастно към пусти улици, отдавна нечули детски вик, или стъпки на забързани стопани. Сякаш под покрива им сме хвърлили ярките достойнства на предците, наричани днес „народопсихология”. Новото време поставя свои условия, за да пристъпим отворените двери към широкия свят. Но дали ги тълкуваме вярно, когато бягаме от традиции, изконни морални ценности, обич към ближния и готовност да му дарим ризата си? Когато се затваряме в измамния свят на индивидуалността и се превръщаме в дърво без корен? В ладия, чието родно пристанище е под вълните на времето? Отговорът е в стиховете на Николай Марангозов. И на други творци с български книги, разгръщани все по-рядко. Защо? Какво ще научи за нас бъдещето, когато надникне в опустошените ни от безродие души? А ние какво ще дарим от многоцветната си национална съкровищница на времето, което ще заличи живите ни следи?.. |
||
|
|
|
© Георги Н. Николов. Публикувано в
|
|