ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
|
|
ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА |
|
|
Георги Н. Николов "ОТ НАС ИЗЛИЗА НЕ ЛЮБОВ, А ДИМ"
Вече над две десетилетия, като през скъсан воден бент, в българската литература нахлуват всякакви „творби”. Повечето си приличат, защото са еднакво безлични като тематичен замисъл, естетически критерии, художествена реализация. Те олицетворят общата бездуховност у нас - следствие от неизбистрени обществени и социални процеси. На прибързано отречени морални ценности. Заместени несполучливо от аналози без ясен адресат и видима полза за културата. Както отбелязва по друг повод писателят Тончо Карабулков: „Има книги, които се четат диагонално, отгоре-отгоре. Интересът при тях бързо отпада и читателят се пита с недоумение, защо авторът му губи напразно времето”.
Атанас Капралов е сред шепата мислещи автори, които не се вписват в този извод. Най-новата му стихосбирка, „Жив и свободен”, още в заглавие внушава полет над сивите делнични тегоби. Над низки страсти и стремления в хаоса на уличната тълпа. Книгата, дело на издателство „Летера”, Пловдив, 2012 г., продължава инфарктния стремеж на Капралов да изрича болни истини. Да разглежда осъвременени понятия за добро и зло в размития граждански силует на България. Лириката му, сплав от реализъм, алегория и философски размисли, е чакана и убедителна. В нея доминира тревогата за родната страна, оцеляла в смутни векове, но изправена пред неясно бъдеще. Търси се мястото на „малкия” човек в порутения храм на обществото. Под неговия свод енергията на интелекта може да взриви масовата апатия и неверието в по-добри дни. Ще оцвети с надежди ореола на чакан харизматичен водач. Жертвено повел народа към обетованата земя на светлината. Пътят към нейния прибулен хоризонт започва от историческата памет. От бистър поглед за делото на борбени предци. Ковали в страдания правото на страната да съществува пред света. И равностойно да се вписва в картата на планетарното семейство:
Готов съм всички липси да простя наоколо... Но тази ме побърква: България е вече без мечта и тутка се като добиче в църква.
От нас излиза не любов, а дим. Небето пък е похлупак захлопнат на тенджера, в която бавно врим, за да ни сдъвка някой ден Европа... „Оптимистична елегия за звездите”
В поезията на Капралов царят многозвучни истини. Те са обрулени в житейски митарства и тегоби. В спомена за съмишленици, недочакали проверката на своите прозрения и отрекли се уморено от тях. С предателството на приятели, купени за тридесет сребърника. Лирическият герой съществува равнозначно между светлата и тъмната страна на битието. Той далеч не е съвършен. И авторът не го маргинализира в безкръвен идол за подражание. Героят, поетът, е „грапав” проповедник. Сочещ на публиката истини за променящия се свят и за мрачни сенки в ценностната му палитра. Под църковния купол чистата молитва е заглушена от дрезгавите викове на търговци. Които без свян хулят надеждата, че човек за човека е брат. И че няма по-светло щастие от това да дариш риза на ближния. В наше време такава постъпка извиква осъдителен смях. Самарянинът пък получава клеймо на глупец. В дебрите на обществото се спотайват знайни хищници. Митичният Едем е непотребен и превърнат в руини. Всички вкупом, наркотично пияни, търсят забранения плод на мимолетни наслади. На измамна ситост и улични забавления. Историческата памет и героиката на славни дни са загърбени. Хармонията между разномислещи не съществува. Понятието „човек” явно се демонизира... Някой трябва да се опълчи срещу опошления смисъл на битието. Да възроди моралните скрижали на българщината. Да ги обрече на живот в пулса на света. Да възпламени в кръвта на съвременните люде правото да мислят и да прокълнат ролята си на мравки в анонимно битуване. Да се борят срещу шепа властели, представящи се за божества на съвремието... Кой ще прегърне отново тежкия кръст на Голгота? Естествено – поетът... Непрактичен зъл добряк, понесъл над главата си иконата на съвестта. Тя е негово единствено богатство и лек срещу пошлостта. Стакан с жива вода, от който отпиват духовни мъртъвци. За да се върнат с достойнство в света на зрящите човеци:
Големият поет... Какъв разкош е! Той вашия плешив живот разрошва, слепците заслепява с миг надежда и пъзела на любовта нарежда.
Големият поет... Какъв тормоз е! Той хвърля сянка от самия космос и друг с пегаса свой щом там попадне, смалил се до комар, бръмчи досадно. „Големият поет”
Създателят на „Жив и свободен” безспорно е и гражданин на Земята. Посланията, които отправя, са за смисъла на живота от раждането до последните глъхнещи стъпки. За светлината на духовния маяк, която човек следва. Равностойни ли са в битието ценностите на нравственото богатство и на материалния му антипод? Подвластна ли е тленната личност на света и в състояние ли е да го променя? С каква панацея ще бъде прогонено отчуждението, равнодушието, егоизмът? В Бог ли да търсим спасение, или в божествената искрица, която всички носим? Защото сме обречени, ако не се стремим към съвършенство, красота, хармония и мир със самите себе си:
Светът понамали галопа – нали е стар и уморен! Машинката му се разхлопа и някой ден съвсем ще спре.
Хрипти с изчерпани ресурси – без бърза кръв, без ретростраст. И чака кардиохирурзи да го закърпят със байпас. „Антиинфарктно”
Стиховете на Атанас Капралов провокират закостенели съвести. Повдигат завесата пред социален водевил с предварително раздадени губещи и печеливши роли. Авторът е режисьор с решаващ глас кой да напусне драмата след труден катарзис. На кого зрителите да дарят овации и защо друг ще бъде изгонен в миманса. Животът е крехка ладия сред неспокойно море от съдби, чисти копнежи, мътни стремления. Спасителният бряг е далеч и се познава по лъчите на мили спомени. За родния кът, за образа на майката, за жарките трепети на любовта. Те го зареждат с нови сили да тръгва пак и пак по неравния друм на проповедното месианство. Да оцелява в грубата власеница на човешко себеотдаване. Рядко срещан с викове „Осанна!”, повече – с крясъци „Разпни го!” Наградата му е да бъде изслушан, а понякога – чут и разбран. Може би днес, или в друго измерение. Духът е плод на безсмъртното време. Той свети в тленна обвивка, блести и след връщането й в пръстта. Защото е рожба на вечността в нейната вселенска безкрайност. Макар със земни ориентири, правещи я реална, достоверна и убедителна:
Понякога се гърчи застрашен ЧОВЕКЪТ в мен. Миг лудост – и го няма! Но пърха той, ликува той спасен, защото горе бди за него мама.
Понякога от болки и беди не виждам утре... Свят, висиш на косъм! Но няма страшно – Мама горе бди и на самия Господ вяра носи. „Мама бди”
Различни критици определят Капралов като явление в българската литература. Бих добавил: явление в тежък период от нейното съществуване. Той отбелязва връщане към добри поетични традиции, които вплита в прозрения за бъдеще време. Авторът среща отчуждените връстници с Балкана и Родопите. Пее за добруджанско жито и спомня тракийска ръченица. За разлика от представители на нови поетични генерации не се срамува да издигне в култ родината. Лирикът щедро запечатва шевиците на българския дух в безкрайните измерения на Космоса...Но улисан в обществена мисия не забравя интимните нотки на всевластната любов:
Може душата ми да е при хората тук, може в друга галактика твойта да крета. Няма страшно: на сърцата по мъдрия звук ще се открием и преродим в нова планета. „Привличане”
В „Жив и свободен” Капралов отново се изявява като лечител на човешкия дух. Като верен съдник как да пазим българската нравственост днес, за да се влее чиста в съзнанието на идни поколения. Обрича ни да бъдем верни на родовия корен, където и да сме по света. Съхранената национална идентичност е първо условие да бъдем реални граждани на планетата. Съгласни сме с с прозренията на поета. И сме готови да споделим с него неравния друм на предречени от съдбата митарства. Като не ще изостанем от него някъде зад завоя на човешката умора и неверие... |
||
|
|
|
© Георги Н. Николов. Публикувано в
|
|
