ИСТОРИЯ НА НАУКАТА
|
|
ИСТОРИЯ НА НАУКАТА |
|
|
Андрей Зелински ЖАЛОНИ НА НАУЧНИЯ ПЪТ БИОГРАФИЯ НА АКАД. НИКОЛАЙ ЗЕЛИНСКИ 1. ФОРМИРАНЕ НА ХИМИЧЕСКИ МИРОГЛЕД
Химията е “майката на всички науки”. Прието е, че нейното название произлиза от думата “хеми” – името, с което се е наричал северен Египет в древността. И затова, по право, за баща на химията често сочат легендарния. Хермес Трисмегист (Трижди велик), започнал веригата от безкрайните химични превръщания на земното вещество, последствията от манипулацията с което усещаме върху себе си и до днес... За втора родина на съвременната химия е смятана Германия – родината на Фауст, където, освобождавайки се от алхимията, тя получава своето “второ раждане”. Но “майката на всички науки” така и си остава по своята същност “херметическо знание”, тоест наука за “посветени”.
Н. Д. Зелински като студент в Императорския Новоросийски университет. 1881 г. Н. Д. Зелински (1861 – 1953) навлиза в химията на границата между епохите, когато селска Русия едва е влязла в числото на индустриалните държави в света. Химията е неговата първа и единствена научна любов, на която той не изневерява в продължение на целия свой дълъг, почти столетен, плодотворен живот. Той навлиза в химията, когато още не съществуват нито каталитичната химия, нито биохимията, нито физическата химия, нито фармакологичната химия, нито биогеохимията, нито химическата защита, и несъмнено е стоял при люлката на тези научни дисциплини, и по право може да се нарича техен “баща”, наред с Пастьор, Менделеев, льо Шателие, Вернадски, Вислиценус и много, много други. Той навлиза в химията, по време на разцвета на “Века на науката”, на почти религиозната вяра в научното знание, в неоценимата полза, която то може да донесе на човечеството. Когато още не е открит онзи апокалиптичен ужас, в който науката (в частност и химията) може да въвлече това човечество: отровните газове, бактериологичното оръжие, атомната бомба, атомната енергетика и катастрофалното замърсяване на цялата Биосфера на Земята. Ако ХIХ век заложи основите на съвременното химическо мислене, основано върху методите на точното опитно изследване, то той поражда и новия тип учен: на смяна на натуралистите с енциклопедичен обхват, прехвърлящи своя поглед от микроскопа върху телескопа и от минерала върху растението, идва ученият-специалист, който фиксира своя интерес в определена област от знанието и който обхваща цялата теория и практика в дадена област, целия неин исторически опит. Принадлежейки към този последен тип учени, Н. Д. Зелински въпреки това запазва в себе си чертите на натуралиста, та нали той започва своята научна дейност през втората половина на ХIХ век. На стръмния и висок бряг на Днестър, редом с бившето Дворянско събрание, се е съхранила едноетажна къща, където се е родил и прекарал своите детски години бъдещият учен. От страната на двора се е намирала градина, която е свършвала при самия склон над реката. Тук на края на стръмния наклон, детето е можело дълго да лежи на тревата, без да откъсва очи от резкия завой на бурния Днестър, бреговете на който са били потопени в градини и лозя. А по-нататък всичко тънело в синеещата се лека мъгла на безкрайните простори на Приднестровието. За първи път тук момчето се е научило да диша с пълни гърди, и това усещане за свободата на детските години, облъхнати от топлия южен вятър, той ще носи със себе си през целия си живот; подобно на това както Днестър, постепенно разширявайки се, носи своите води срещу стихията на морето, така и целият творчески живот на Н. Д. Зелински може да се представи като една кипяща река, носеща вълни в океана на общочовешкото знание. Николай Дмитриевич Зелински е роден на 7 февруари (25 януари) 1861 година в Тираспол – околийския град на бившата Херсонска губерния. За неговите предци са се запазили много малко сведения. Бащата, Дмитрий Осипович Зелински, произхождал от потомствените дворяни на Волинска губерния. Николай Дмитриевич разказваше, че по майчина линия неговият прадядо е бил турчин, петгодишно момченце, спасено от Суворовите войници по време на пожара при щурма на Измаил през 1790 г. и след това възпитано от полка. На момчето е била дадена фамилията Василиев, впоследствие той се жени за рускиня, а неговият син, Иван Василиев, се жени за дъщерята на тирасполски помешчик – Мария Петровна Храбро-Василевска. От този брак те имат три дъщери, най-голямата от които, Дария Ивановна, е майката на бъдещия учен. Той не помни баща си, тъй като последният умира от туберкулоза през 1863 г. на възраст тридесет и една години, когато детето още не е навършило и две години. Две години по-късно от същата болест умира на възраст двадесет и пет години и неговата майка. Осиротялото момче остава напълно под попечителството на своята баба Мария Петровна Василиева, изтъкнатата роля на която при формирането на нравствения и физически облик на внука е била извънредно голяма. Съзнавайки възможните последствия от тежката наследственост от страна на родителите, тя направила всичко необходимо, за да даде на внука си прекрасно телесно каляване. Той много се занимавал с физически труд, яздил, преплувал бурния и хладен Днестър. Подобно спартанско възпитание дало своите резултати и Николай Дмитриевич до преклонна възраст се отличаваше със здраво телосложение, забележително здраве и неуморна трудоспособност. Още по-голяма роля изиграва неговата баба в нравственото формиране на своя внук. От най-ранна възраст тя му предава принципите на хуманността, честността, трудолюбието; от нея той получава своите първи представи за обществото и човешките взаимоотношения. Николай Дмитриевич е роден няколко дена преди отмяната на крепостното право в Русия и цялото негово детство преминало в атмосферата на реформите от 60-те години. Мария Петровна се отнасяла с голямо съчувствие към тези реформи и нейните първи уроци по обществознание дълбоко се отпечатват в сърцето на детето. Детските години на Николай Дмитриевич преминават в имението на неговия баща близо до Тираспол. “В детството моите най-добри приятели връстници бяха селските деца, аз растях, общувайки постоянно с тях”, – спомня си той по-късно. Своето първоначално образование бъдещият учен получава вкъщи, след това в околийското училище на гр. Тираспол и, най-накрая, в Ришельовската гимназия в Одеса. През есента на 1872 г. бабата и внукът се преселват в Одеса, където той постъпва във втори клас на класическата Ришельовска гимназия, по-късно подробно описана от Н. Г. Гаринин – Михайловски. Ришельовската гимназия в Одеса се е отличавала с високото равнище на своя преподавателски състав и давала на своите ученици широко хуманитарно образование със задължителното знание на гръцки и латински. Превъзходно било организирано и преподаването на история, която Николай Дмитриевич силно обикнал от тогава и неведнъж с благодарност си спомнял за своя преподавател Турчаковски, чиито ярки и живи уроци-лекции задълго се врязали в неговата памет. Същевременно преподаването на естествените науки било слабо застъпено в гимназията. “Химията – като предмет, се спомняше той за тези години, – тогава не се преподаваше в гимназията въобще; ние имахме физика, и в учебника по физика на химията беше отделена всичко на всичко една страница”1. Но въпреки това интересът към химията възниква у момчето много рано. “Аз бях на 10 години, когато се опитвах да произведа хлор, действайки със солна киселина върху манганов окис.” – разказваше той впоследствие. Характеризирайки като цяло проведените в гимназията години, ученият отбелязва: “Гимназиалните ми години протекоха в епохата, когато класицизмът в подхода към училищните занятия достигаше до големи крайности. Занятията с древни езици отнемаха маса време, бяха твърде обременителни и не по силите на всички, но за навика за труд, за известна дисциплина в труда, аз отчасти съм им задължен”. В средата на 70-те години И. М. Сеченов е чел публични лекции в голямата химическа аудитория на Новоросийския (Одески) университет. Мария Петровна, която се интересувала от естествени науки, познавала Сеченов като знаменит физиолог, който със своята работа “Рефлексите на главния мозък” е бил известен по това време на цялото образовано общество. Ето как разказваше Николай Дмитриевич за своето първо запознанство със Сеченов: “Лекциите на Иван Михайлович по физиология посещаваше моята баба и ме взимаше със себе си. Аз бях тогава на 14-15 години. Първата лекция беше “За кръвообращението в организма на човека”, тогава аз за първи път видях Иван Михайлович..... Тази лекция ми направи огромно впечатление. Аз бях като зашеметен. За първи път през всичките гимназиални години, когато главата ми беше натъпкана с изучаването на древните езици – гръцки и латински – аз получих ярко, живо впечатление от напълно нова област на знанието, която откриваше едно ново разбиране за закономерностите в живата природа, в човешкия организъм. Сеченов отваряше нова страница в историята на естествознанието, будеше младите умове, извършваше революция в науката. По отношение на всички неща, които той изнасяше, класическата школа си нямаше и представа... Поредицата лекции, които ми се удаде да чуя, оставиха в мене неизгладима следа и послужиха като основание за това, че аз твърдо спрях своя избор върху естествените науки и след завършването на гимназията през 1880г., постъпих във естествено историческия клон на физико-математическия факултет на университета” 2. Много години по-късно, вече в стените на Московския университет, двамата учени ги свързва топла и искрена дружба. 80-те години в Русия се характеризират в сферата на естествените науки с голям подем. Един от най-големите естественонаучни центрове на страната тогава е била Одеса. Важно търговско пристанище на страната, град с голямо разноплеменно население и международни връзки, един от най-красивите центрове на юга на Русия по право наречен Южната Палмира, Одеса е била същевременно и център на интелектуалния живот. Нейно средоточие е бил Новоросийският университет. Тогава са били годините на разцвет на естествените науки в стените на този млад университет, преобразуван през 1865 г. от Ришельовския лицей. Спомняйки си годините на своето постъпване в университета, Николай Дмитриевич пише: “...Сред професорите на Одеския университет имаше и такива светилници на естествознанието като Вериго, Ценковски, Сеченов, Ковалевски, Мечников, Заленски, Головкински, Умов и редица други изключително достойни представители на руската наука. Аз съм щастлив, че учих в Университета, където те преподаваха, и бях техен ученик, а впоследствие техен по-млад другар и приятел”3. Блестящата напредничава мисъл на новоросийските естествоизпитатели от 60-тте – 80-тте години в много отношения определя естественонаучния мироглед на Н. Д. Зелински. Още от първи курс в университета Николай Дмитриевич решава да се посвети на органичната химия, или както тогава често са я наричали, на химията на въглеродните съединения. “Въглеродните съединения, или, както ги наричат по друг начин, органичните съединения, – пише той, – представляват голям интерес не само затова, че въглеродни съединения се срещат под формата на продукти от метаморфозата на растителния и животинския живот, но още и за това, че въглеродът сам по себе си, като елемент, открива такива свойства и особености, които не се срещат сред всички останали елементи, от които е създадена нашата планета”4. Бидейки основен материален елемент на живота, въглеродът, влизайки в съединение с водорода, кислорода и азота, се превръща в носител на колосален енергетически потенциал, отиващ за построяването на белтъчни тела – тези основни компоненти на живото вещество. “Силно изразеното динамично състояние на въглеродните съединения, – пише Н. Д. Зелински, – определя тяхното място и значение в природата: поддържането на живота на растителните и животинските организми би било невъзможно, ако органическите съединения биха представлявали химически системи от атоми със слабо изразено динамично състояние”5. До началото на ХIХ век карбонатните вещества са били получавани, както е известно, изключително от продуктите на жизнената дейност на растителните и животинските организми. Същевременно, започвайки със синтеза на карбамида, който бил проведен от Фридрих Велер през 1828 г., и историческият синтез на анилина, осъществен от Н. Н. Зинин през 1842 г. органическият синтез вече се е намирал на прага на своето раждане. И той действително завладява съзнанието на естествоизпитателите към средата на ХIХвек, когато серията знаменити емпирични синтези на Марселен Бертело, от една страна, и теорията на химическия строеж на А. М. Бутлеров – от друга, прогонват от органическата химия витализма, насочвайки я в естественото русло на широкото и свободното развитие. Започвайки от 60-те години на ХIХ век синтетическото направление се превръща в преобладаващо в органичната химия, и то веднага привлича вниманието на Н. Д. Зелински (по това време той е още студент в университета). Но органическият синтез, осъществяван на практика от химиците в лабораторията, с неизбежност е изисквал и теоретическа обосновка, за която теорията на химическия строеж на А. М. Бутлеров, която говори само за реда на свързването на атомите в молекули, се е нуждаела от по-нататъшно развитие. Най-важната задача е било установяването на пространственото разположение на атомите. Тази задача е решавала младата по това време наука стереохимия.
|
||
|
1. Зелинский Н. Д. Прежде и теперь. Ръкопис от архива на А. Н. Зелински. 2. Ibid. 3. Ibid. 4. Зелинский Н. Д. Несколько замечаний а природе органических соединений и асимметрическом углероде. Предисловие к кн.: Безредка Ш. М. Опыт истории развития стереохимических представлений. Одесса, 1892. 5. Зелинский Н. Д. Научное значение химических работ Пастера. – В кн.: Зелинский Н. Д. Собрание трудов, т. IV. М., 1960.
|
|
|
|
© Н. Д. Зелински. ©
Бойко и Дияна Златеви, превод. Публикувано в
|
|
