ИСТОРИЯ НА НАУКАТА
|
|
ИСТОРИЯ НА НАУКАТА |
|
|
Николай Зелински В ТЪРСЕНЕ НА ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК1
Положението, което химията заема в днешно време сред другите отрасли на човешкото знание, е вече напълно определено. Тя заедно с физиката и механика представлява основата на цялото естествознание, тъй като всички явления, които протичат около нас в неорганичната или в органичната природа са от механично, физично и химично естество. Нашата наука със сигурност може да бъде наречена рожба на деветнадесети век, всички най-ценни хипотези и факти бяха добити през завършващото сега столетие. До последните години на миналия век качественият метод на изследване беше главният метод за изучаване на химическите явления и се обръщаше малко внимание върху количествата употребени вещества и количеството получени продукти. Но важността на количествените методи на изследване ставаше все по-осезателна и везните в ръцете на Лавоазие доведоха до твърде важни резултати. Така беше показано, че при химични превръщания никога не се отбелязва загуба на вещество или ново негово зараждане; сложните тела се образуват и изчезват, като се превръщат в други съединения, но веществото и теглото им никога не се създава и не се изгубва. Тази основна истина на химията, изразена в принципа за запазване или несъздаваемост на веществото, беше за първи път ясно установена от убедителните опити на гениалния Лавоазие2. Тя представлява заедно със закона за запазване на силите крайъгълен камък на съвременното учение за природата. Определянето на количествените отношения, налични при всяка химична реакция, даде ценен материал, който способства за последващото, напълно научно развитие на нашата наука. В края на миналия век, вече след основаването с трудовете на Лавоазие на новата химия, един философ като Кант продължава да смята химията за “емпирично изкуство”, “експериментално учение”, лишено от априорни представи и приложения на математиката. Ако в началото на XVIII век фактическият материал и неговата теоретична обработка в областта на химията дават все още малко основания за признаването на елементи на строга научност в нейните направления, то какво да кажем за оня период в историята на развитието на химията, в който се падна да живее и работи на Ломоносов? Ломоносов умира през 1765 г.; трудовете на Лавоазие се появяват малко по-късно. Така Ломоносов по време на пребиваването си в Европа (Марбург и Фрайбург) през трийсетте години е потопен в кръга от идеи на господстващото по онова време направление, което скоро след това пада по времето на научната дейност на Лавоазие. За да разберем какво влияние е могла да има върху мирогледа на Ломоносов съвременната му европейска наука в областта на химията, е необходимо да си спомним какво е представлявала химията по-рано и какъв е бил сборът и научната ценност на всички онези представи за материята, елементите и техните превръщания, които са предшествали новата ера в развитието на химическите знания. Историята на развитие на химията се разделя на пет епохи: химия на древните (Египтяните и Александрийската школа); епохата на алхимиците; епохата на медицинската химия; епохата на флогистона и епохата на новата химия от нашето съвремие.
Алхимик в своята лаборатория. Средновековна гравюра. Алхимичните стремежи са се изразили по-определено чак през втората епоха от развитието на химията; но от най-древни времена и до първата четвърт на нашето столетие въпросът за тайнственото превръщане на химичните вещества е бил тясно свързван с химически манипулации. В общата история на развитие на химията въпросът за “философския камък” заема особено видно място. Древните алхимици се стараят да придадат на своето изкуство ореол на тайнственост, отнасят неговия произход към дълбините на времето, като му приписват интересно историческо минало; в развитието на това изкуство виждат участието на философи от Гърция и Рим: Платон, Аристотел, Демокрит, Плиний Стари, Тацит; тясно свързват със своето изкуство множество исторически предания. Мойсей в своя библейски образ за тях изглеждал като алхимик; той превърнал горчивата вода в сладка; златния телец превърнал в течност, която давал да пият на чадата Израилеви. Който може да превърне златото в течност, е способен да превърне течността обратно в злато. Възгледът, че злато може да се добива от други метали, е исторически записан през пети век след Р.Х. От това време нататък срещаме израза “философски камък”, приписван на онова вещество, с помощта на което е възможно металите да бъдат превръщани в злато. Много алхимици виждат люлката на своето изкуство в Египет и считат за свой учител Хермес Трисмегист, от когото са останали съчинения, но за чийто живот се знае малко. Много вероятно е това лице да е тъждествено с египетския жрец Хермон или Хермес, за когото Гален свидетелства като за учен, притежаващ големи практически сведения. Оттук вероятно идват и изразите, съхранили се до днес; химията е наричана “херметично изкуство”, изразът “херметично затворен” и до днес постоянно се употребява от физиците и химиците. Развивайки се на египетска почва, в Александрийската академия алхимията придобива мистична насоченост, което било свързано със старогръцката философия, и опитното изследване на превръщанията на металите постоянно било сравнявано с магия или вълшебство. През VII век културата на древен Египет става достояние на арабите. Новата народност влиза в контакт с тази култура, бързо я усвоява и не след дълго издига от своята среда учени в областта на математиката и особено в медицината. Изучаването на свойствата на металите, изкуството неблагородните метали да бъдат превръщани в злато едва ли е процъфтявало в друго време и у други народи в такава степен, както при арабите. Не само на Изток, но и в отново завоюваните провинции на Запада, в Испания, “херметичното изкуство” бързо се разпространявало. Висшите школи на арабите в Кордова, Севиля и Толедо, от Х век се посещават от чужденци, търсещи знания. Оттук по техен образец се основават университетите във Франция, Италия, а по-късно и в Германия. Арабският философ и алхимик Гебер, действащ в Севилската школа, направил особено много за развитието на положителните химически знания. Той бил алхимик в най-добрия смисъл на тази дума, намиращ научен интерес в изследването и на такива задачи на природата, които нямали нищо общо с изкуството за приготвяне на злато. През XIII столетие с алхимията е запознат вече народът на Северо-Запада: мислители като Алберт Велики в Германия, Роджър Бейкън в Англия са последователи на алхимистични възгледи. Бейкън, колкото и странно да изглежда, е бил убеден в съществуването и силата на “философския камък”, с чиято помощ е било еднакво възможно и да се прави злато, и да бъде удължен животът.
Меланхолия. Гравюра върху мед на Албрехт Дюрер. 1514. Вярата в авторитета е била силно подкрепяна от схоластичната школа от онова време; чудото изглеждало възможно на мислителите и философите, затова тези възгледи като доказани постулати се пренасяли върху заобикалящото общество. Преди всичко алхимията намерила сигурен приют под стрехите на манастирите; но изкуството да се произвежда злато било толкова привлекателно, че скоро с алхимия започват да се занимават хора с най-разнообразно обществено положение. В началото на XVII век, когато става ясна безрезултатността на отделни опити да бъде намерен “Философският камък”, се забелязва възникването на дружества, поставящи си същата цел: така, през 1654 г. било основано Нюрнбергското алхимическо дружество, забележително с това, че Лайбниц е бил продължително време негов секретар. Алхимичните стремежи, намерили израз в опитите да бъдат решени нерешими въпроси, отчетливо се проявяват през всички периоди от развитието на химията и засягат дори нашия век. Гьоте е бил увлечен от алхимията в своята младост; през 1832 г. се появява история на алхимията от проф. Шнайдер, в която авторът стига до заключението, че съществува химически препарат, т.е. “Философски камък”, посредством който металите могат да бъдат превърнати в злато. За “Камъка на мъдростта” са запазени множество неясни описания: ту му приписват свойства на огнеупорен прах с различен цвят; ту говорят за него като за благороден камък, представляващ рубиненочервен прозрачен кристал, гъвкав като смола и чуплив като стъкло. Употребяват го във вид на прах, често го наричат “тинктура”, “еликсир”, “Magisterium”. Манипулацията на превръщане на металите в злато се свеждала до следното: някакъв метал се разтапя в тигел и върху неговата повърхност хвърлят малко “Философски камък” – в този момент цялото количество неблагороден метал се превръща в злато. С най-незначителни количества от “магичния камък” можело да бъдат превърнати почти безкрайни количества неблагородни метали в злато. Според Роджър Бейкън 1000000, а според Раймунд Лулий 1000 билиона части метал се превръщат в злато под действието на 1 част “Философски камък”. Не можем да предполагаме, че вярата в превръщането на металите не се е основавала на положителни опити. Само че тези опити не могли да бъдат научно осмислени; сплавите са били приемани за превърнати в злато метали. Така ставало с медта и цинка, които смесени дават златист метал, но не и злато. Често употребявали за опитите златоносен пясък, без да знаят, че в него има злато, изплавяли го оттам и мислели, че са превърнали един метал в друг, като преувеличавали успехите на собственото изследване, и няколкото грама естествено претопено злато в очите на алхимиците пораствали до цели маси от този метал. Алхимиците се научили да добиват олово от минерала, наречен галенит ; от оловото изплавяли сребро, което също било естествено, тъй като галенитът съдържа известно количество сребро, но те не знаели това и правели извода, че оловото може да се превърне в сребро. От това те и заключавали за възможността чрез редица превръщания да се облагородят металите, т.е. да се получат по-скъпоценните измежду тях. Доколко разпространено било мнението за съществуването на “Философски камък” и за възможността металите да бъдат превръщани в злато е видно от редицата съдебни процеси, в решаването на които взимали участие юридическите факултети на университетите. Така, Курфюрстът на Саксония Август през 1580 започва процес срещу своя придворен алхимик Давид Бейтер, който се бил задължил да разкрие тайната на получаване на злато, но не изпълнил договора. Същият факултет взима участие в решаването на иска на граф Ербах към неговата съпруга: графинята приютила в замъка си един от скитащите адепти, който в благодарност за това превърнал всички сребърни съдове в замъка в злато. Графът предявил претенции за половината от вече златните съдове, но учените юристи от Лайпциг отхвърлили неговия иск, тъй като сребърните вещи преди превръщането им в злато били собственост на графинята и цялото злато трябвало да принадлежи на нея. Много често наричали себе си адепти лица, нямащи нищо общо с алхимиците, те дискредитирали преданите на своето дело адепти. Въпреки че с тях постъпвали много строго, когато мошеническите им трикове били разкривани, техният брой непрекъснато нараствал и най-ловките от тях достигали високо положение. Забележителна личност в това отношение бил Мануил Каетано; той се появил през 1695 г. в Мадрид и се считал за притежател на “Философския камък”. По настояване на баварския посланик той се отправил към курфюрста Макс Емануил Баварски в Брюксел, управляващ по онова време испанска Холандия, обещал му да приготви “Философски камък” в голямо количество и да го направи притежател на огромно богатство. Като извършил мошенически експерименти, той все пак успял да придобие доверието на своя покровител, от когото получил титлата фелдмаршал. Тъй като за тези експерименти отивало много от старото злато, а ново не се появявало, накрая го заподозрели и го хвърлили в тъмница. След шест години той бил освободен и отново се появил със своите услуги в двора на крал Леополд I, на пфалцкия курфюрст Вилхелм, а по късно като граф Каетано в двора на Фридрих I в Берлин. В присъствието на кронпринца Фридрих-Вилхелм той убедил присъстващите, че превръща живака в злато и обещал за 60 дни да превърне в злато 6 милиона талера. На първо време Каетано бил заобиколен от голяма почит, дали му чин генерал-майор. Талерите обаче не се превръщали в злато, Каетано бил заподозрян и затворен в крепост (Кюстронг), но избягал оттам; скоро след това обаче бил заловен, въдворен отново в Берлин и тъй като въпреки заплахите не произвел злато, бил осъден: облекли го в дреха от фалшиво злато и го обесили на златна бесилка. Такава била участта на мнозина авантюристи, подобни на Мануил Каетано. Колкото и да била дискредитирана идеята за превръщане на металите в злато от измамите на разни авантюристи, все пак по този въпрос не се забелязват различия сред истинските алхимици. На “Философския камък” се приписват още нови възможности, той започва да се употребява в медицината и тук получава наименованието “велика панацея”. Всеки, който доживявал до дълбока старост, бил считан за притежател на философския камък. Запазено е преданието, че един алхимик доживял през XII век до възраст 1000 години благодарение на притежаването на “Камъка на мъдростта”. На този камък приписват и други свойства, действащи върху моралната страна от живота на човека. Общуването с това вещество дава разум и мъдрост, облагородява характера, превръща тъжното настроение в радостно и т. н. Практическото получаване на философския камък според възгледите на алхимиците представлявало големи трудности и не се удавало на всекиго. Първо трябвало да бъде намерено изходното вещество, Materia prima (“Първоматерия”), която чрез поредица последователни операции се превръщала в “Mercurius phylosophorum” и по-нататък във “философски камък”. Най-трудната задача било намирането на подходящия материал, който да са съсредоточени свойствата на първичната материя. Търсели я навсякъде, във всички вещества на заобикалящата природа: в металите, водата, въздуха, земята, в растителните сокове и животинските продукти. В процеса на тези търсения Бранд през 1669 г. открива фосфора чрез нажежаване на изпарения на урина. Интересно е, че алхимиците в своите търсения на “първичната материя” обърнали внимание и върху каменовъглената смола, която през последните десетилетия, благодарение на съвременното развитие на химията, наистина може да се счита за “първична материя”, превръщаща се в бои, чиято стойност в злато се изчислява в стотици милиони. В продължение на цяла редица столетия алхимиците не разполагали с нито един закон като отправна точка за своите изследвания, затова техните изследвания били лишени от реална ръководна идея. Като произвели много опити, те открили и много превръщания на телата, дали богат опитен материал, който осмислила и използвала съвременната химия. Арабският алхимик Гебер направил особено много за химията; на него му е известно добиването на метали от рудите, той вече различава сплавите от чистите метали; той описва за първи път получаването на сярна и азотна киселина и първи показва, че може по изкуствен път да се получи сол. От него са били изработени методи на химическо изследване, които и до днес не са изгубили своето значение. Гебер смятал металите за сложни тела, съставени от Меркурий и сяра; неговите последователи Роджър Бейкън и Алберт Велики продължили изследването на металите и техните соли. Към двата елемента на Гебер алхимиците добавили трети – “сол”. Тези три елемента в продължение на редица столетия били противопоставяни на четирите елемента на Аристотел. Този възглед на алхимиците за природата на елементите е залегнал в основата на по-нататъшните теоретични представи в епохата, предшестваща новата химия. Не трябва да забравяме, че алхимиците са открили доста много полезни съединения и смеси; тук спадат, между другото, изготвянето на спирт, етер, барут и порцелан. Утопичната идея на алхимиците за съществуване на “Философски камък” не им попречила да съберат ценен научен материал, имащ огромно значение за последващото развитие на химията. Такъв бил запасът от сведения по време на господството на флогистонната теория от втората половина на XVII и до третата четвърт на XVIII век.
|
||
|
1. Непубликувана лекция на Н. Д. Зелински по история на алхимията, прочетена от него през 1899 година в Голямата химическа аудитория на Императорския московски университет. 2. Вж. Н.Д.Зелинский. Заслуги Лавуазье в области химии. В: Академик Н. Д. Зелинский, Собрание трудов, т. IV, М., 1960.
|
|
|
|
© Н. Д. Зелински. ©
Бойко Златев, превод. Публикувано в
|
|
