ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА
|
|
ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА |
|
|
Георги Н. Николов ЖАДНИ ИСКРИЦИ ПИЯТ СВЕТЛИНАТА НА МРАКА...
Човешката орис прилича на албум от светлосенки, които тлеят в затворените страници на преживяното, за да се преродят отново с бъдните ни дни. Трудно ще приемем, че отделната личност сама е господар на пътя, който извървява от раждането до неумолимия финал. Защото като творение на обществото тя се подчинява на утвърдени негови закони. На политически катаклизми, социални вълнения, религиозна принадлежност и пр. граждански наслагвания, формиращи понятието “човек”. То не е еднозначно и напомня груб къс скала, върху която поставят отпечатък доброто и злото. Между дланите им постепенно се ражда личността. А тя непременно ще се сблъска с дилемата на Ремарк, макар формулирана по друг повод и гласяща: “Време да се живее и време да се мре”...
Траян Траянов-Тъмен Пред подобен избор е поставен и поетът Траян Траянов–Тъмен /1894–1949/ , когато след тежко раняване в Балканската война губи зрението си. “Пръстите ми конвулсивно стиснаха дръжката на пистолета и аз захапах дулото – разказва той в мемоарната си книга “Ден и нощ”, С., 1941 – Изстрел не последва. Показалецът ми се колебаеше да натисне спусъка. Нещо го караше да разтегне и удължи минутата, дори и секундата, която ме делеше от смъртта. И тъкмо тогава нейде в далечината изкукурига петел. Аз трепнах като събуден от сън. Разбрах – жаждата за живот бе по-голяма от отчаянието. Сложих пистолета на масата и едва чуто процедих през зъби: – Не, аз съм млад и трябва да живея!...” В сравнително краткия си път Траянов-Тъмен създава сбирките “Изгасналото огледало” - 1928, “Слепият гуслар” - 1931, “Нощ е наоколо” - 1935 г. Самите заглавия сочат амвона, от който се леят песните на автора. Те са мъка по изгубената светлина и удовлетворение, че животът продължава. Упование в Бог и в необозримата му същност, даряваща вътрешно спокойствие, хармония на чувствата и оптимизъм, какъвто ражда само преодоляното страдание. Наистина, по редовете често гостува и споменът за “зрящите” дни. Долавя се горчивина от невъзможността отново да се завърнат. Могат да бъдат заменени с чистата човешка любов, но и тя рядко присъства в дните на Траянов. Лириката му е символна и гамата от чувства прилича на мощен прибой, горещо целуващ брега на живота, за да се оттегли смутено в дълбините на неизвестността. Все пак позитивното в книгите на Тъмен надделява. За разлика от творчеството на своя брат Теодор Траянов, авторът се бори с песимизма. С хладната абстрактност и дистанцираната от реалния живот изповедност. Нерядко споделеното от него се извисява до екстаз: Аз Бога на слънцето любя с безкрая на първия ден, и в новата пролет се губя от вечната младост пленен.
Аз любя и всички възторзи, които са нявга били, брегът на безумния бързей изсечен от черни мъгли.
Където стоят на колени децата на сляпа любов и молят, от Бога, смутени причастие и благослов. “Възглас”
Благодатен чернозем, върху който избуява лириката на Траянов-Тъмен, е напоената със спомени памет. Тя в цветни картини разказва на читателя за детството и юношеските възторзи. За очакванията от живота, който едва започва и на всички носи щастие. Но тук са и трагичните плодове от войната с прекършени съдби, с угаснал взор, надежди, очаквания. “Гробницата на милионите невинни отнима на един богато надарен поет – отбелязва “Вестник на жената” от 1932 г. - най-красивия дар на природата – очите. И той, осъден да не види никога светлината с очите си, дири нейната красота в дълбините на своята многострадална душа”. А списание “Хиперион” от същото време добавя: “Песните на Тъмен говорят за възхода на един талант, който ще отрази непосредствено и с широкия замах трагичния живот на ония, които истински обичат живота на видимия свят, без да могат някога да вкусят от неговите радости”. Защото, потапяйки се в емблематичното “Аnno Domini 1913”, съзираме барутна градина на злото, която трябва да бъде изтрита от лицето на многострадалната земя: Къде е съвестта смутена ръце към Бога да простре? Дими се цялата вселена, в надгробен блясък потопена я плакне кърваво море! ........................................ Къде си ти, о силний Боже, къде си ти поне сега, когато всеки всичко може и в твойто име родно ложе потъпка с бяс и поруга?
О, господи вникни в словата, вникни в разплакания глас, - тук хорът на слепци в тъмата гадай на цял народ съдбата, о Господи, помилуй нас!
Литературната критика в разни години подчертава, че творчеството на Траянов-Тъмен е далеч от социалните проблеми на съвремието му. Този извод е верен, но има свое обяснение. Нежеланият мрак откъсва поета от реалността, от грубата й мимолетност и делнични потреби. Приел жребий за живот в мрака, авторът се съсредоточава върху обобщени възприятия от човешката съдба. Неговият лирически герой – “слепият гуслар”, търси брод между тъмнината и слънчевия лик, скътал фрагментите на спомена. Стиховете обобщават тематиката си. Привидно докосващи реалността в минало време, те се откъсват от минаващите дни на календара. Живеят в сферата на философски разсъждения извън национални рамки. Случилото се във войната прави автора страдалец на света. Символизмът му помага да изрази чувствата си убедително и разбираемо за читателя, вкусил глътка от незрящото страдание. С всеки стих Тъмен проверява верността на своя избор да съществува. Да контактува с обществото чрез силата на поетично дарование и нетрадиционна емоционална палитра. Лириката на Траянов изразява смирена борбеност. Откупува правото му да съществува. Да е полезен на людете с искреността си като посланик на странен свят в неспокойния кошер на мирозданието. Голяма част от стиховете са изградени върху принципите на паралелното сравнение: светлина – мрак, символ – реални спомени, живот – смърт, любов – забрава, радост – скръб и т.н. Всяка стъпка на слепия гуслар е благословена от божествено присъствие и посоката й е внушена от неговия промисъл. Затова съдбата на Траянов е предопределеност, с която е прикован върху кръста на живота. Равен сред равните, но крачещ сред тях в ореола на страданието, озарило го с тъжната “привилегия” да е и необичаен. И да разказва за себе си с нейния пулс, плувайки в дълбините на живота. Доколкото е възможно и да остави следа в измамната му памет тогава, когато вълната гони вълна и изтрива в яростта си следите на миналото време: Той сляп е, той сляп е, о лес безконечен, той иде из вечния мрак, към тебе възлиза и носи разсечен в гърдите си божия знак.
Към тебе възлиза и в твойте дъбрави приседнал, заслушан в нощта, на своята гусла и теб да разправи за своя живот по света. “Повест”
Творчеството на Траян Траянов е тъжен химн за красотата на съществуването, обляно в светлина. Неговият емоционален силует е закодиран в редовете чрез размисъл, отчаяни надежди за тиха човешка радост и анализ за смисъла на живота в тъмнина. Траянов е по своему влюбен в живота и се стреми да бъде пълнокръвен негов изповедник. От тук и съмненията доколко е верен на мисията си и дали след смъртта песните му ще тънат в забрава. Спомени и реално битие в лириката му са последователно единство, поднесено завладяващо в обобщаващия цикъл “Пролет”: Ела, о младост, да се върнем по път изминат и се спрем, и бяла книга да разгърнем, и златен стих да прочетем.
Сред нова пролет да възпеем светкавици и ветрове, сълзи на радост да пролеем в зелени свежи лесове.
Днес поезията на Траянов има най-вече познавателно значение. Тя е малък щрих в общата панорама на българския символизъм. И без да носи особени художествени достойнства нагледно илюстрира възможностите на едно ослепено дарование. Което при “зрящи” обстоятелства навярно би се развило по-мащабно в други измерения. Но създаденото от Траян Тъмен не е израз на доминиращ индивидуализъм, нито на егоистични претенции за внимание поради сполетялото го нещастие. Опитите за пейзажна и за интимна лирика, както разсъжденията за ролята на личността, поставена в трудна ситуация, разкриват мислещ човек, отворен към света. Често литературната история пази заглавия и имена, останали встрани от вниманието на изследователи и читателска публика. Но гръмката слава е мимолетна, конюнктурната тематика – осъдена на забрава. Вечни са искреността, чистотата, добронамереното послание, човечността. С тези черти поезията на Траянов–Тъмен и днес заслужава нашето внимание. За жалост, откриваме истинската стойност на ценностите тогава, когато вече сме отпили от горчивата чаша на съдбата. Макар човекът да вярва винаги, че тя ще отмине именно него... |
||
|
|
|
|
|
© Георги Н. Николов.
Публикувано в
|
|
