180 години от рождението на Елена Блаватска

Бр. II - 2011 (43)

Елена Зорина 

УПАСИКА.

Е. П. БЛАВАТСКА И УЧИТЕЛИТЕ

Времето – това променливо ехо на вечността – чрез множество отзоваващи се един на друг гласове утвърждава необичайността на новия етап на планетарната еволюция на човечеството. Душата на планетата – човечеството – преживява особено състояние, обозначено в науката като системна криза, която предшества или раждането на ново качество, или самоунищожение. Новото еволюционно стъпало се нуждае от осъзнаването на един прост факт: по-нататъшното развитие е възможно само на основата на космическия мироглед. Старите ортодоксални – научни и религиозни подходи не отговарят на задачата за формирането на нов тип човечество, появата на което настъпва в съответствие с естествения ритъм на промяна на космическия живот. Убеждението в могъществото и господстващото положение на човека в света, което се  утвърди в културата през епохата на Ренесанса, изигра своята положителна роля, но консервирането на силното егоистично начало притежава разрушително действие.  “О въртящ се пременен, блестящ свят, пълен с ненаситно честолюбие, където семейството и държавата поделят между себе си най-благородната натура на човека, както два тигъра своя улов, оставяйки го без надежда и Светлина!” Надеждите на човечеството са свързани с това, че духовният импулс, който произтича от трансцедентен източник, е подготвил всичко необходимо за изменението на енергетиката на човека и осъзнаването на този изключително важен факт. Същевременно обаче този потенциал не е реализиран и нахлуването на хаоса в еволюционното движение се поддържа от безсрочния юношески инфантилизъм на обществото, превърнал се в печален атрибут на историята.  Нарушаването на ритъма на развитие принуждава човечеството да живее в сянката на истинската реалност било с фантастична жажда за чудо, било с рационално-прагматично разбиране за света.

През  XIX век е бил направен изключително благороден опит да се противостои на сянката на хаоса, която преследва човека.  Той се оказва по силите на една руска жена – Елена Петровна Блаватска. “Успехът на подобен опит би трябвало да разчита и да се основава на знанието на хората, които ви заобикалят. Той напълно зависи от социалните и морални условия на хората при тяхното докосване до най-дълбоките и най-съкровени въпроси, които могат да вълнуват човешкият ум – божествените сили в човека и възможностите, които се съдържат в природата”. Титаничният труд на Е. П. Блаватска не е бил единствен.  “Дъжд от учения” се излива върху човечеството през XIX и XX век, носейки със себе си светлината на незримото духовно преображение. Велико Откровение донесоха на света семейство Рьорих. Земните хора – Блаватска и семейство Рьорих прокараха път към новото осъзнаване на битието: теософията и Живата Етика като един мост лежат между съкровената мъдрост на вековете и мъдростта на възникващия свят.  Осъзнаването на космическата същност на човечеството довеждат Блаватска и Рьорихови до два най-важни по своето значение извода: пряко свидетелство за Висше Присъствие на планетата (Бялото Братство на Махатмите) и констатацията за преходното стъпало на космическата еволюция на човечеството.

Ако вторият извод може да бъде възприет емпирично без особени усилия дори по силата на житейски наблюдения, без да споменаваме и за научните достижения, то да се осъзнае първия е значително по-трудно, изхождайки от инертната природа на човешкия разсъдък. Вестта за Махатмите, донесена от Е. П. Блаватска, се определя от така наречения принцип на свидетеля, тоест от уникалността на човешкия опит на общуването с носителите на свръхчовешко духовно знание.  Областта, която обитават Махатмите “е скрита от човешките очи не от  кой знае какви природни препятствия – високи планини или дълбоки води, – а от пространството на духовния опит, което се различава качествено от другите човешки знания“. Този опит е наистина уникален, доколкото, изразявайки се с думите на Р. Генон и П. Флоренски, води до познаването на надчовешката истинска реалност (Махатмите и Шамбала). Нагледността и конкретността на този опит се сблъскват с неразвитостта на чувстващата и мисловната природа на човека, отсъствието на сила (енергия)  за репродуцирането на специалното психосъстояние, необходимо за общуването със силите, които са по-висши от човешките; догми, прагматизъм, което прави опита изключителен не само в неговия генезис, но и в степента на пряко влияние върху всички структурни равнища  (проявени и непроявени) на битието на човечеството.  “Невидимите” земетресения – изключително мощните духовни тласъци от последното столетие, съпътстващи завършека на жизнения цикъл на разрушаващата се култура, изискват най-голямо внимание, защото онова, което по думите на А. дьо Сент-Екзюпери дава смисъл на живота, дава смисъл и на смъртта. Херметическото значение на предявяваната на човечеството Мъдрост е присъщо както на отиващия си еволюционен цикъл, така и на раждащия се подобно на Феникс, от пепелта на земята.

На прелома между двете епохи прогресът на човечеството предполага информацията за планетарния духовен център (Бялото Братство)  и за съществуването на единната езотерична традиция да се направи достъпна за всички хора с цел  те да могат да осъществят свободен избор на своята история. “Учителството, – пише Л. В. Шапошникова, – представлява основата на човешката култура, без която тя на практика не може нито да съществува, нито да се развива.  В която и да е област на нашия труд, творчество, образование обезателно присъства Учителят. Темата за Учителя преминава през цялата наша история. Променят се формите и задачите на Учителството, променят се областите, в които то действа, но винаги остава неговата принципна основа – предаването на знания и навици.  В това отношение училищният учител или майсторът, който обучава ученика, се намира в една верига с Великия Учител или Космическия Йерарх. Тях ги отличава един от друг само качеството и равнището на енергетиката. Колкото е по-висока енергетиката на Учителя, толкова по-широки са неговите информационни възможности. Великият Учител – това е същност, която е свързана с Космоса и неговите Висши йерархически структури. Той донася на нашата планета не само знания, които са й нужни в дадения период от нейното еволюционно развитие, но и необходимата й енергетика. Защото еволюцията се движи чрез изменението, или по-точно, повишаването на тази енергетика”. Кой и защо е способен да възприеме знания от Висш Източник? Как се осъществява приемствеността в предаването на знанията? Една от възможните версии като отговор на тези изключително сложни въпроси лежи в плоскостта на темата “Махатмите и Упасика”.

Упасика – жената-чела, ученичката в света – са наричали Елена Петровна Блаватска нейните Учители. Дошло е времето нещата да се назоват със своите имена и да се посочи истинското значение на жизнения подвиг на Е.П.Б. Неговото съдържание представлява пряка инициация на човечеството в единната планетарна Мъдрост, а негова трансцедентна основа е аватаричният импулс, реализацията на който за много векове напред определя стратегията на световната еволюция. “Творците на света се раждат тук на Земята, отново и отново”. Буда, проповядвайки Дхарма на Земята, се проявява едновременно в три лица: Дхиан – Буда  – в света, наречен Арупа , Бодхисатва – в Рупа (света на  формите), и в света на желанията (телесно) – като човек.  Получаваните от аватаричната  личност духовна сила и велико състрадание се внедряват в ноосферата на планетата, формирайки архетипните признаци на човечеството от бъдещия етап. Тези признаци се съхраняват от окултното братство в продължение на целия цикъл на съществувание на дадената култура, а признаците се персонифицират от хора-вестоносци, които знаят как посредством творческа дейност да реализират потока на аватаричния импулс. Такъв вестоносец е била Е.П.Б. Мащабите и последствията от нейната работа сред човечеството могат да бъдат оценени двояко: от гледна точка на преобразуващото влияние на теософията върху последователните равнища на архетиповете на менталността, социалността и т.н., и от позицията на личността на самата Е.П.Б. И двата аспекта заслужават самостоятелно разглеждане поради тяхната извънредна важност. Теософията или Божествената Мъдрост, същност и основа на всички световни религии и философии, е призвана да сформира алгоритъм на интелектуалната активност на новото човечество и по този начин да зададе основния тон на реализацията на потенциалните възможности и глъбинните цели на световната еволюция.  От способността на човечеството да асимилира теософията, да съхрани и използва това знание в съответствие  със задачите на новия цикъл зависи неговата по-нататъшна съдба. ”В процеса на постепенната еволюция на човечеството по време на “пладнинната” фаза на великия цикъл на битието последователно действащите аспекти на архетипната единна планетарна традиция се разкриват, за да посрещнат новите потребности на човечеството и ситуации, предизвикани от неповторими възможности”. 

Индивидуалността на Вестоносеца и протичащия чрез него поток на Божествената Мъдрост са взаимно свързани. Преминавайки през прозрачния кристал на личността на Вестоносеца, светлината на Мъдростта се оцветява в неповторимите цветове на висшия Манас (Разума) на този човек. Настъпва онова, което Е. И. Рьорих е наричала индивидуализация на мисъл-образите. Волята и съдбата на Вестоносеца се определят не от неговите биологични и психологични особености на тялото и характера, а от мисията му. Мисията на Е.П.Б. да сформира основните принципи и положения на Единната планетарна традиция (Теософията) и да основе теософско общество, - подчинява целия й живот, и това безусловно свидетелства, че ние си имаме работа с Адепт на езотеричното знание. “Само Блаватска знаеше”, - пише за Елена Петровна Е.И. Рьорих, един несъмнен за нас авторитет. Заедно с това не бива нито за минута да се изпуска от внимание, че изпълнението на мисията на Блаватска става възможно само в резултат на изключително напрегнат труд, личен щурм на непристъпната крепост на знанието, и следователно имат пряко отношение към нейните дълбоко личностни характеристики, психотип, изпитания, които се срещат по нейния жизнен път, историята на контактите й с хората. Без отчитането особеностите на личността на Е.П.Б. не е възможно да се разбере в истинската светлина кармичния аспект на нейната мисия.  Нейната съдба не представлява частност, малко значим детайл на бързотечния живот. Зад частните сюжети стои някакво всеобщо свойство: законите за всеобща трансформация на човешката природа, които се поддават на интерпретация само поради тяхната близост до чистите води на аватаричния източник. Мисията на Е.П.Б. се слива с нейната съдба:  от първите срещи със своите Учители до прякото претворяване на техния замисъл е изминат труден път. Ще добавим, че тя го изминава сама. Отсъствието до нея на човек, който да й бъде равен по мощта на своите способности, не довежда Е.П.Б. до завладяващото желание за “просто човешко щастие” , защото тя по-скоро е била от онези хора, за които твърде човешкото изглежда отчасти животинско. Онова, което се е считало за идеал и участ за жената от XIX век, нея не я устройва.   Причината за това е в строежа на душата, а душата, както казва Майстер Екхарт,  е “тайна крепост в съкровените дълбини на човешкото същество”.  Фиксираността на телесното битие е способна до безкрайност да разширява “мъртвата зона” и от двете страни от центъра на душата: субстратът на тялото натрупва признаци на нарастваща материалност (Н. Кузански), а индивидуалността се губи в личността (телесна самоидентификация); личността се губи в тълпата.  Истината на душата предполага осъзнаването на идеите на собственото битие, ролята в него на екзистенциалния (езотеричния и психическия) и съзнателен принцип.  “Човешкият мозък представлява неизтощим производител на космическа енергия с най-фино качество от низшата груба енергия на Природата; и съвършеният адепт превръща себе си в център, от който се излъчват потенциалности, които пораждат корелации след корелации в продължение на бъдещите еони от време. Това е ключ към тайната на неговата способност да проектира и материализира във видимия свят  формите, които неговото въображение е построило от инертната космическа материя в невидимия свят.  Адептът не създава нещо ново, а само приспособява и действа с материалите, които Природата държи готови около него, и с материала, който в продължение на вечности е преминал през всички форми”. Резултатът от мисловната работа на адепта представлява “образуването на фина форма на духовната енергия, която в космическата дейност е способна да произвежда неограничени резултати; докато автоматично действащия мозък съдържа, или натрупва в себе си  само известно количество груба сила, която е безплодна за ползата на индивида или човечеството”. “Човекът постоянно заселва своя поток в пространството със света на  своите порождения, напълнени с  неговите увлечения, желания, импулси и страсти – поток, който реагира на всяка чувствителна или нервна структура, която влиза в съприкосновение с него, пропорционално на неговата динамична интензивност. Будистът нарича това своя “Схандба”; индусът именува това “Карма”. Адептът отделя тези форми съзнателно, другите хора ги образуват безсъзнателно. За да бъде успешен и за да съхрани своята сила, адептът трябва да пребивава в самота, и повече или по-малко вътре в своята собствена душа”.

Темата за адепта започваме да долавяме, когато се сблъскваме с неговия труд в полето на собствения опит. Писмата на Махатмите дават ясни ориентири за разбирането на феномена на адепта и позволяват да се вгледаме в тайната на онази, която е била Елена Петровна Блаватска. “Адептът представлява рядко цвете за своето време, и винаги те са били сравнително малко в едно столетие. Земята представлява поле за нравствени битки, не по-малко отколкото на физическите сили, и неистовото бушуване на животинските страсти под въздействието на грубите енергии на низши групи етерни агенти винаги се стреми  да потисне духовността... Също така е вярно, че нашият брой именно сега намалява, но това е благодарение но това, че ние  сме от човешката раса, подложени на нейния цикличен импулс... Считайте ни за полубогове, и ако моето обяснение не ви удовлетвори, разглеждайте ни като хора, може би малко по-мъдри вследствие на специално обучение”. “Нито един от живущите не е по-свободен, отколкото ние, след като сме излезли от периода на ученичеството.” “Човек рядко става Адепт, без да се роди като естествен Пророк".

Текстовете от Писмата на Махатмите формулират няколко положения, които имат императивен характер, и които преследват една единствена цел – благото на човечеството. “Човечеството, приятелю мой, е огромен сирак, единствен лишен от наследство на тази Земя.  И дълг на всеки човек, способен на лишена от егоизъм подбуда е да направи нещо, макар и най-малкото, за Общото Благо”. “Дългът, разрешете да ви кажем, за нас  стои  по-високо от всяка дружба или дори любов, тъй като без този постоянен принцип, представляващ неразрушим цимент, свързващ в течение на много хилядолетия разпръснатите пазители на великите тайни на природата, – нашето Братство, не, дори самото наше учение отдавна би се разпаднало на неузнаваеми атоми”. Разбирането на Махатмите за собствения дълг към човечеството се опира на иманентната на хората способност да разкриват светенето на вътрешния човек. “Нищо, – пишат те, – не ни привлича към човека, освен неговата растяща духовност ... Вашите най-велики хора се считат за нищожества на арената, където величието се измерва посредством мярката на духовното развитие. Когато древните основатели на вашите философски школи идваха на Изток за учението на своите предшественици, те не предявяваха никакви искания, с изключение на единственото – искрена и самоотвержена жажда за знания”. По тази причина “в Европа повече откъдето и да било другаде е необходимо Световно Братство, тоест обединение по “сродство” на силни магнетично, но различни енергии и полярности, концентрирани около една доминираща идея. Онова, което не може да достигне един, ще достигне обединеното мнозинство”.  “На нашите предци се налагаше да узнават всичко сами, за тях беше заложена само основата. Ние предлагаме да заложим такава основа за вас (европейското човечество – Е.З.),  но вие не се съгласявате да приемете нещо по-малко от завършено здание, готово за притежание”. Текстовете на Писмата със своята  определеност свидетелстват за високия нравствен дълг на Махатмите пред човечеството, дългът на по-големите братя по отношение към по-малките братя   в отношенията между които  изключват схемата “господари – роби”. “ Никой не се надява, че ще може да носи товар по-голям, отколкото му позволяват силите. “Същесвуват “вродени магове”, мистици и окултисти от момента на своето раждане и по правото на прякото наследяване на тази способност, свързана със серия от превъплъщавания и еони страдания и неуспехи. Те, може да се каже, са “устойчиви” на страстите. Никакви искри от земен произход не могат да раздухат пламъка в техните чувства и желания; никакъв човешки глас няма да намери отговор в техните души, с изключение на големия повик на човечеството”. Така, Махатма М. казва, че неговата “любов към колективното човечество представлява негово нарастващо вдъхновение;  и ако някой желае са привлече вниманието му към себе си,  той трябва да превъзмогне това разпространяващо се влечение с най-силна мощ”.  Но и в тези случаи има ограничения. “На Адептите, тоест на въплътените духове, се забранява от нашите мъдри и непрестъпваеми закони напълно да подчинят на себе си друга, по-слаба воля – волята на свободнородения човек”. Всъщност, именно въплътеността на адепта прави възможно неговото взаимодействие с хора, стоящи на по-ниски стъпала по великата стълбица на освобождението. Степента на влияние на последните чрез сили, които са недостъпни на привичните форми на личния опит, обикновено се оценява от масовото съзнание като тайна магия. Ясно е че, за адепта използването на такива сили е атрибут, иначе те не биха били адепти. Но скрити сили притежават също така и вървящите по така наречената Лява Пътека – Черните Магове. Както твърди Е. П. Блаватска, процесът на овладяването на магически атрибути може да бъде преориентиран от една единствена зла мисъл в посока към безцеремонното подчиняване на някой по-слаб човек. За разлика от черните магове адептите нямат право и не могат да установяват пълно господство върху което и да било безсмъртно Его и затова могат да въздействат само върху физическата или психическата природа на човека, оставяйки по този начин неговата свободна воля абсолютно непокътната. Оттук следва, че ако човек не е влязъл в психическо взаимодействие с Учителите и не е подкрепян от силата на своята твърда вяра и предаността към своите Наставници, последните, когато и да се опитат да предадат своите мисли на оня, у когото тези условия не са изпълнени, изпитват големи трудности при проникването в мъглявия хаос на сферата на такава личност”.  

От писмата на Махатмите, от обширната кореспонденция на Е. П. Блаватска се вижда колко тежко са се отдавали контактите с европейските ученици и с какви усилия последните са асимилирали новите за тях, но вечни и затова ясни и прости истини. Така, Учителят К.Х. пише: “Чувствам се изморен от тези безкрайни диспути. Колкото повече се опитвам да им обясня на двамата (на Синет и на Хюм – Е.З.)  обстоятелствата, които ни управляват и довеждат между нас  до толкова много препятствия за свободното общуване, толкова по-малко те ме разбират!...  Сякаш ние викаме един към друг през непроходимо дере, и само единият от нас вижда своя събеседник. На практика никъде във физическата природа не съществува такава планинска бездна, така безнадеждно непроходима и пречеща на пътника, както онази духовна бездна, която не ги допуска до мен”. “Условностите на изморения свят нас винаги малко ни интересуват, и  най-малко сега, когато търсим хора, а не церемониалмайстори, преданост, а не външни приличия”. “Ние никога не хленчим пред неизбежното, но се стараем от най-лошото по-възможност да направим най-доброто. И макар да не тласкаме и да не мъкнем в тайнственото царство на окултизма онези, които нямат желание за това, и никога не избягваме да изразим своето мнение свободно и безстрашно, все пак ние винаги сме готови да помогнем на онези, които вървят към нас, дори на агностиците, които заемат отрицателната позиция нищо да не знаят, освен феномените, и на нищо друго да не вярват”. Трудностите на контактите със западните ученици се задълбочават още и от внедрената в европейската култура традиция на диференцираното, така наречено линейно мислене, за разлика от континуалното, недуалното.  Навикът да се възприема цялото като сума от простите елементи (една логическа крачка след друга)  налага своя отпечатък върху възприемането на езотеричната традиция: нейните школи са били планирани като отделни, а понякога и конкуриращи се  помежду си за познанието на истината.  Следва да се помни, че такъв подход не отразява истинската реалност.  А тя се състои в това, че в “днешно време, – според свидетелството на Махатмите, – съществуват три центъра на Окултното Братство, далечни един от друг географски и също толкова далечни екзотерично, но истинната езотерична доктрина по своето същество е идентична... Всичките те се стремят към същата велика верига, но външно нито една не прилича на друга в детайлите по метода на действие. Това е обичайно явление, ученици, които принадлежат към различни школи на окултната мисъл, да седят в нозете на един и същи Гуру.  Упасика (мадам Б.) и Суба Роу, макар и да са ученици на един и същ Учител, не представляват последователи на една и съща философия: едната е будистка, а другият е адвайтист”. Това свидетелство се явява принципиално по тази причина, че търсенето на Истината не е ограничено от принадлежността към школа, също както и възраст, каста и пол. Както са казвали древните мъдреци, не следва да се повтаря пътя,  по който веднъж са минали майсторите, но следва да се търси онова, което те са търсили.

Изобщо казано, принципите на субординация в системата “Учител – Ученик” не са усвоени все още от Запада в достатъчна степен. Тази тема изисква специално внимание още и поради това, че тя разкрива не само особеностите на жизнения път на Е. П. Блаватска, но и някои личностни характеристики на нейните Учители. Те, както беше казано, са въплътени Адепти, но те и хора, и затова са толкова  ценни за нас трохите сведения за вътрешния живот, разсипани по страниците на техните писма. Информацията за Учителите на човечеството живее в света на хората, но се запазва и тайната на движението по пътя на Светлината. Толкова по-величествен е за нас подвигът на Махатмите, които, въпреки че познават човешката природа, отново и отново предприемат безпримерни усилия по пробуждането на дремещото човечество, опити, превръщащи се в зрими книги, картини, мелодии от самия живот. “Малцина от нас  (с изключение на онези, които са достигнали до крайната негация Мокша) са в състояние дотолкова да се освободят от влиянието на нашите земни връзки, че да бъдат нечувствителни в различна степен към висшите радости, емоции и интереси на обикновеното човечество. Дотогава, докато крайното освобождение не погълне Егото, то би трябвало да осъзнава най-чистите симпатии, предизвикани от естетическото въздействие на високото Изкуство;  неговите най-нежни струни  би трябвало да отговарят на призива на най-светите и благородни човешки привързаности”. Очевидно е, че за хималайските Махатми Индия винаги  е била свещена привързаност. В писмото до Хюм ние намираме: “Вие се гордеете, че не сте патриот, – аз не се гордея с това, защото учейки се да обича своята страна, човек се научава да обича цялото човечество”, и по- нататък: “Индия още не е загубила своите адепти и своето “Непроизносимо име” – изгубено име! Индия още не е мъртва духом, макар тя бързо да умира”. Човешко страдание се чува в горчивите думи на Учителя К.: “Индия изглежда покрита със задушлива сива мъгла – морално атмосферно явление – одическа еманация на нейното порочно социално състояние:  тук-таме блещука точка светлина, която отбелязва поне малко духовната същност на човека, който се стреми и бори за висше знание... Аз толкова страдах от това  принудително вглеждане от неголямо разстояние в моралното и духовно състояние на моя народ и бях толкова потресен от това по-близко запознанство с егоистичната низост на човешката природа (винаги съпровождаща преминаването на човечеството през нашето стъпало на еволюционния кръг)”. Всъщност, всички Учители на човечеството, и основателите на световни религии, и творците на национални култури, и светите подвижници, - всички до един необикновено силно са обичали своето отечество, без колебание принасяйки своите животи и труд за неговото благо. Условията на живот са могли да захвърлят такива хора в най-неочаквани места, като Е. П. Блаватска например, но и там тяхната мисъл отново и отново се връща към родните брегове. Може да се каже, че признакът на огромна любов към Родината, която изгражда творческия дух на строителите на културата, представлява признак на реалния адепт.

Много страдания, безкраен брой лични усилия и борба са необходими за достигането на статуса на адепт. Това е заслужен резултат. Толкова по-важно е да се осъзнае пътя, водещ към истинното знание.  В писмата на Махатмите се съдържа кратка, но изключително точна формула “Нужно е да се окажем годни за ученичество, преди да открием своята годност да бъдем адепти”. “Колкото повече, колкото по-искрено е неговото (на чела – Е.З.) негодувание, изразено с думи или в кипенето на сърцето, толкова повече той е годен, толкова по-добре той е надарен, за да стане Адепт,  той е свободен и няма да му се налага да отговаря за употребата на най-оскърбителните думи и изрази по отношение към заповедите на своя Гуру, само ако той излезе победител  от огненото изпитание; ако не се поддаде на всички съблазни, отхвърли всяко прелъстяване и докаже, че нищо, дори онова, което му е по-скъпо от живота, обещаването на най-скъпоценният дар, неговото бъдещо посвещение в Адептство, не може да го принуди да се отклони от пътя на истината и честността или да го накара да стане измамник”.  Това означава, че въпреки личните и понякога съществени недостатъци, в човешкия материал, готов за ученичество, има нещо, което го кара да търси връзка с Учителите, да повтаря тези опити, защото ученичеството не може да бъде достигнато само чрез натрупвания на сведения.

Целия този път изминава Упасика. Да видим как са оценявали нейния труд и дни самите Махатми М. и К.  “Жена с най-изключителни и чудни дарби”, и “заедно с това тя притежаваше големи лични недостатъци, но и такава, каквато беше, тя си остана ненадмината, тъй като нямаше по-подходящ човек за тази работа”. Ние я изпратихме в Америка, събрахме ги заедно (с Олкът) и изпитанието започна. От самото начало и на него, и на нея беше дадено да разберат, че резултатът изцяло зависи от тях самите. Те и двамата се предложиха за това изпитание, отплатата за което се намираше в далечното бъдеще, подобно, – както понякога, говореше К.Х. – на войници доброволци в безнадеждно дело.  В продължение на шест години и половина те се бореха против такива неравни сили, които биха изплашили всеки, който не би работил с отчаянието на човек, вложил живота си и всичко, което му е скъпо, в едно отчаяно върховно усилие”. “Няма съмнение, че тя е заслужила част от упреците, не е възможно да се отрича, че тя изобщо се увлича от преувеличения въобще,  и когато работата стигне до “раздуването” на онези, на които тя е предана, нейният ентусиазъм не знае граници. Така тя направи от М. Аполон Белведерски;  нейното пламенно описание на неговата физическа красота го е карало неведнъж да подскача от възмущение и за чупи своята озонова тръбичка, бранейки се подобно на истинен християнин; също така с нейната красноречива фразеология аз самият съм имал удоволствието да чувам, как са ме превърнали в “ангел на чистотата и светлината” – само че без крила. Понякога ние не можем да не ѝ се разсърдим, но по-често се смеем. Все пак чувствата, които се намират в основата на всичките тези смешни излияния, са твърде горещи, твърде искрени и правдиви, за да ги уважаваме или дори да се отнасяме към тях равнодушно.  Аз не мисля, че някога съм бил толкова дълбоко трогнат от нещо, както това, на което бях свидетел, през целия си живот, както бях трогнат от възторжената радост на това бедно старо създание, когато ние неотдавна се срещнахме двамата в своите физически тела с нея, единият след три години, другият почти след две години отсъствие и телесна раздяла. Даже нашият флегматичен М. беше изваден от равновесие от токова проявление, в което той се явяваше главен герой. На него му се наложи да употреби своята сила и да я потопи в дълбок сън, иначе биха й се спукали някои кръвоносни съдове, включително бъбреците, черния дроб, и нейните “вътрешности” – както обича  да се изразява нашият приятел Оксли – в нейните трескави опити да размаже носа си о неговия плащ за конна езда, зацапан със сикимска мърсотия! Ние и двамата се смяхме, и все пак, нима можехме да не се трогнем от това? Разбира се, тя е напълно непригодна в качеството на истински адепт: нейната натура е склонна към твърде страстна любов, а ние нямаме право да се поддаваме на лични привързаности и чувства. Вие никога не можете да я познавате така, както я познаваме ние, затова никой от вас никога няма да бъде в състояние да съди за нея безпристрастно или правилно. Вие виждате повърхността на нещата; и това, което вие бихте нарекли “добродетел”, придържайки се към очевидността,  за него ние бихме съдили само след като измерим обекта до неговите най-дълбоки дълбини и въобще предоставим на очевидностите сами да се погрижат за себе си. По наше мнение, Е.П.Б., в най-добрия случай, за тези, които я обичат въпреки нея самата е необикновена, странна жена, психологическа загадка, импулсивна и добросърдечна, но все пак не свободна от порока на илюзиите.  Ние, от друга страна, под одеждите на ексцентричността и лошотията намираме в нейното вътрешно “Аз” много по-дълбока мъдрост от тази, която вие  бихте могли когато и било да постигнете. В повърхностните детайли на нейния прост, трудов, обикновен живот и дела вие различавате само непрактичност, женски импулси, често – абсурдност и глупост; ние – обратното, ежедневно се натъкваме на онези черти от нейната вътрешна натура, във най-висша степен фини и изискани, които биха стрували на непосветения психолог години на постоянно и напрегнато наблюдение и много часове щателен анализ и усилия, за да си съставят мнение за дълбините на най- фината от тайните – човешкото съзнание –  и една от най-сложните машини – ума на Е.П.Б.  – и по този начин, да се познае нейното истинско вътрешно “Аз”.

 Много малко са текстовете, от които би могло да се получи информация за непосредствените отношения на Е.П.Б. с нейните Учители:  това са Писмата на Махатмите и писмата на самата Е.П.Б. На основата на такива неоспорими свидетелства по-добре се разбират принципите на отношенията между Гуру и неговия чела, непривични за Цивилизацията от европейски тип. Развитието на тези отношения си има своите специфични закономерности. Преди всичко, истински Учители в света има много малко, и още по-малко са онези, които прибягват до физически контакт. Само при извънредни обстоятелства, както в случая с основаването на теософска школа за европейското човечество законът е бил нарушен. “Вие знаете, – пише К.Х., –  че аз бях единственият, който се опитваше и настояваше на своята идея... за поне малко отстъпление от извънредната твърдост на нашите правила, ако ние искаме европейските теософи числено да се увеличат и да работят за просвещението и ползата на човечеството”.  “Но аз съм сам, а вие сте много, и нито един от моите Събратя с изключение на М. няма да ми помага в тази работа... Хората търсят познание до пълна изнемога, но даже те не усещат нетърпение да помогнат със своето знание на другите; оттук възникват хладината и взаимното равнодушие, които правят онзи, който знае, несъстоятелен пред самия себе си и нехармоничен с обкръжаващата среда”. “На нас ни се налага с ревностна грижа да опазваме своя умствен план от враждебни влияния, ежедневно възникващи при нашето преминаване през земния живот... Железният закон изисква всеки сам да придобива каквито и да било сили”.  “Помните, че моят Брат (Учителят М.) и аз (Учителят К.Х.) – сме единствените сред Братството, на които е скъпо разпространението – ( в известни предели) на нашите Учения, и Е.П.Б. беше до сега наше единствено оръдие и разбран агент... Тя ни даде огромен стимул за завършване на делото... Ако Е.П.Б. беше умряла преди да й намерим заместник... всичко това би угаснало”. Уникалността на личния контакт с Учителите, осветена от еволюционни задачи, а не емоционални пристрастия, довежда до мисълта, че Учителят съвсем не търси ученици и не се намира в ревностно очакване на тях. Точно обратното, търсещият ученичество в школата на Мъдростта (ученичество, а не адептство), разчитайки на своите, и само на своите  собствени сили, завоюва вниманието към своята персона. Как тук да не си припомниш библейския израз “царството Божие със сила се  взема!”  Нещо повече, дори твърде безпокойното очакване не само че е уморително, но също така и опасно. Всяко горещо и по-бързо биене на сърцето отнася толкова много жизнени сили. Страстите и привързаностите не могат да бъдат поощрявани от оня, който иска да Знае: защото те разрушават земното тяло със своите тайнствени сили; и онзи, който иска да достигне своята цел, трябва да бъде студен. Той дори не трябва да желае твърде настойчиво или твърде страстно целта, която иска да достигне, иначе това същото желание ще възпрепятства възможността за неговото изпълнение, в най-добрия случай ще задържи и отхвърли назад...”  Внимателността при избора и контакта с ученика има кармично основание. А това означава, че в продължение на огромни периоди от време, на много животи неотстъпен устрем, който Е. И. Рьорих  нарича “огнен” и е била много повече от права, отчитайки метафизиката на огненото качество на стремежа, което подготвя дългоочакваната среща с Гуру. "Докато ученикът не е преминал през този период, ние му предоставяме сам да се сражава в своите битки, така, както умее; и така на нас понякога ни се налага да постъпваме  с висшите и посветени чела, с такива като Е.П.Б., щом им е разрешено да работят в света, нещо което ние повече или по-малко избягваме... ние позволяваме  нашите кандидати да бъдат изкушавани по хиляди начини с цел да проявят цялата тяхна вътрешна натура и да й дадат шанс да остане победителка по еди или друг начин. Нас всички са ни проверявали така; и докато някой си Мурад Али се провали, аз издържах. Венецът на победата е готов само за онзи, който сам се оказва достоен да го носи;  онзи, който атакува Мара в единоборство и побеждава демона на похотта и земните страсти; и не  ние, но той сам го полага на своето чело. Не е била празна фразата на Татхагата: “Този, който овладява своето Аз, е по-велик, отколкото побеждаващият в хиляди битки,” –  няма друга по-трудна борба.  Ако това не беше така – адептството би било евтина придобивка”. Учителят идва само тогава, когато ученикът е готов.

Кармичният характер на отношенията между Гуру и чела има преки последствия и за двете страни. Грешките на ученика като тежък товар лягат на плещите на този, който е взел върху себе си отговорността за другото съзнание: “Споделяйки тайните с другите, Адептът по неизменен закон  отсрочва своя собствен прогрес към Вечния Покой. Справедливостта на този закон се намира извън човешката логика, в съответствие с която благите деяния донасят на носителя неизменно благи плодове. Както изглежда, обичайната логика се сблъсква тук със закона за съизмеримостта. Губейки съизмеримостта, губим истината, особено, ако се вземе под внимание, че става дума за състоянието Нирвана (Вечен Покой)., което също така не представлява краен пункт за Архата, а космически ритъм на вечното израстване, присъщ на цялата безпределна Вселена. Присъствието на ученика променя кармата на Учителя, но и дава на последния допълнителни средства да подобри света. Но, разбира се, ученикът получава много повече, доколкото “Светът на силата е свят на Окултизма... ученикът преди всичко открива този свят... За да стане човек Адепт, са необходими дълги години, но най-накрая той става властелин. Скритото става явно, тайната и чудото изчезват завинаги... Но всеки е длъжен да започне от началото, а не от края”. В процеса на развитие на отношенията Гуру със своя чела “началото и краят” имат важен смисъл: от първия осъзнат стремеж да се търси учителя до спонтанната среща с него разстоянието се измерва не в един живот, но още по-голямо разстояние отделя този етап от закономерните и постоянни срещи със своя учител.  Далеч не всеки, който е получил (или мисли, че е получил) вест от единния за планетата източник на Мъдростта по силата на кармични заслуги, може да разчита на постоянен контакт с Учителите: новото знание носи в себе си опасности, които е в състояние да оцени, отчитайки съзнанието на ученика, само неговия наставник. Учениците могат да грешат, могат да се заблуждават, само предателството е изключено от техния живот. Е.П.Б. пише за учителя  К.Х.: “Защо този човек имаше върху мен такова влияние? Аз и до сега не знам причините. Но ако той ми кажеше да се хвърля в бездната, за не бих се поколебала нито за секунда.  Аз се страхувах от него и самата не знаех защо – защото никой не беше в общуването си по-благороден и по-непосредствен, отколкото той”. Справедливо отбелязва П. Ф. Беликов в книгата “Рьорих. Опит за духовна биография”, че приетите ученици от детските си години “се намират под наблюдението и покровителството на Учителя и не веднъж, в предишните си животи, вече са били призовани към служение и в настоящето си въплъщение изпълняват мисията на Учителите. Такова едно приближение в предишните животи и поръчението в текущото въплъщение дава право на установяването на постоянна връзка с Учителя, на Неговото ръководство. Но това не означава, че Планът на Учителите им се открива моментално във всичките негови детайли. Винаги става поетапно проясняване на мисията”.

През 1877 година Е. П. Блаватска, спомняйки си за срещите със своя Учител, пише: “Аз се запознах със “Сахиб” преди около 25 години. Той идваше в Лондон... Оттогава не го бях виждала, докато чрез един индус не получих от него писмо... В Лондон, при първата наша среща той ме погледна с голямо съмнение (напълно оправдано) и ме попита, готова ли съм аз направо веднага да отхвърля неизбежната анихилация на своята душа след смъртта и да му повярвам. Погледнете неговия портрет, оттогава той изобщо не се е променил. По силата на своя произход той би могъл да седи на трон, но той се отказа от всичко, за да живее в относителна неизвестност, и раздаде своето огромно състояние на бедните...  Аз не мога, нямам право да ви разкажа всичко, но в крайна сметка, аз напуснах Ню Йорк и прекарах 7 седмици в напълно пусто място, в гората в Сангусе, където се виждах с него всеки ден; отначало тези срещи ставаха в присъствието на един индийски будист, след това  вече оставах сама, но всеки път  просто умирах от страх. Този индиец не беше двойник, той се намираше в своето обичайно тяло. Той пръв започна да организира Теософското общество. Той също така подбра всички бъдещи членове на Обществото, предсказа на барон Палм, че ще умре през май на следващата година и му предсказа да се погрижи за кремацията на своето тяло... Те също така смятат, че нито на земята, нито на небето има нещо по-висше от човешкото безсмъртно всемогъщество на духа. По-високо от този индивидуален дух те поставят само Неизвестният Велик Бог, или по-точно, Същността на Висшето Божество, доколкото, както вие знаете, всичките те отричат съществуването  "un Dieu personnel "... Моят “стопанин” обича Христос и прилича на Него много повече, отколкото който и да е съвременен християнин, и разбира се, почита Христос, много повече, отколкото Римският Папа, Лютер или Калвин”. В друго писмо: “В Англия аз го видях само два пъти, и при  нашата последна среща той ми каза: “Вашата съдба лежи в Индия, но това ще се случи по-късно след 28 или 30 години. Отидете там и разгледайте тази страна”.  Аз отидох – не знам защо!  Аз бях като в сън. Прекарах там около две години, пътешествайки, всеки месец получавайки пари – от кого, нямам представа, и честно следвайки даденото ми напътствие...  Когато той ми написа: “Връщайте се в Европа и правете, каквото искате, но винаги бъдете готова да се върнете” – аз предприех своето пътешествие из Гвалиор”.

 И така, поетапността на изпълнението на мисията е свързана с постепенния ръст на вътрешния човек, с реализацията на необходимите  за ученика качества и принципи. Понякога е необходимо твърде много време за осъзнаването на  едно просто нещо – да се откажат от чудесата и феномените, привличащи която и да е човешка натура в периода на приближаването към тайнствените сили на окултния свят.  Не е излишен и съветът на самите Учители да се постараем “да прокараме път през Великата Майя, против която учениците по целия свят винаги са били предупреждавани от своите Учители – против алчността и преследването на феномени. Подобно на страстта към пиянството и опиума, тя нараства, колкото повече се удовлетворява. Ако не можете да бъдете щастливи без чудеса, вие никога няма да познаете нашата философия”.  “Умът, който търси доказателства за Мъдростта и Знанието във външните явления, на който са му нужни материални свидетелства, е недостоен за правото да бъде посветен във великите тайни на “Книгата на света София”. Онзи, който отрича Духа и го подлага на съмнение на основата на неговата материална обвивка, “априори”, ще бъде неспособен да познае тези тайни”. Всички, които са се удостоили да се учат в школата на истинното знание, от собствен опит са се убеждавали, че чудесата никого и никога не са направили по-добър, по-нравствен, може би само по-здрав. Но както помним, телесното здраве е абсолютно благо само за животинския човек. Затова безкомпромисна вяра и на нейната основа желязна воля трябват, за да “се надигнете  с предизвикателство и пренебрежение против вашия чист и мирски интелект, което да ви даде най-доброто разбиране на съкровените неща и на неизвестните закони...  да надигнете глава против хладния и духовно сляп разсъдък... По пътя към окултните науки следва да се придвижваме чрез усърден труд и да го пресичаме с опасност за живота... всяка нова крачка, която води към крайната цел, е заобиколена с капани и безжалостни тръни.  Пътника, който се осмели да стъпи на него, първо го карат да застане лице в лице и да победи хиляда и една фурии... Съмнението, скептицизмът, презрението, насмешката, завистта и – накрая – Изкушението... този, който иска да види намиращото се от другата страна, е длъжен първо да унищожи тази жива стена, той трябва да притежава сърце и душа, облечени в стомана, и от желязо, да бъде винаги решителен и в същото време кротък и нежен, скромен и затворил своето сърце за всички човешки страсти, които водят към злото”.

Предупреждението против страстното желание на феномените има по-дълбоко метафизично основание: езотеричното знание е способно интензивно и достатъчно бързо да предизвиква усилен ръст на зародишите на доброто и злото, които се коренят в човешката природа. Всъщност пътят на ученичеството под наблюдението на Учителите представлява интензивен ръст на потенциите, които дремят в дълбините на душата, но ще се наложи ученикът сам да се бори със собствените демони.  “Малко са хората, познаващи своите вродени способности. Само тежките изпитания на неприкритото ученичество ги развиват (запомнете тези думи: те имат дълбоко значение)”.

Любопитно, е че традиционното европейско образование другояче разглежда ученичеството: счита се, че то винаги и при всички условия облагородява и че от само себе си се разбира, че не  таи нито опасности, нито тежки изпитания. Чисто рационалният подход към трансформацията на ученика, невидима за окото, поражда устойчивото отвращение на европейците към изпитанията, кара ги да виждат в тях посегателство върху свободата на личността. По тази причина, между другото, европейците на се чела. За два века известните случаи са само два, максимум – три. Всички  те са преминали през изключително тежки изпитания и са ги издържали. За да развият своите психически сили и да пробудят духовните, им се е наложило да променят начина си на живот. Ако подобни жертви не се принасят, то следва да се занимаем с събиране на сведения и да чакаме, както правят това и са правили това безброй хора. "Само една пътека извежда на Пътя и само в края на този Път може да бъде чут Гласът на Безмълвието. Стълбата, по която се изкачва устременият, е изградена от стъпалата на страданието и  скръбта; само гласът на светостта може да ги утеши. Горко ти, ученико, ако донесеш макар един порок със себе си, ако не си го оставил долу. Стълбата ще се разруши и ти ще бъдеш низвергнат. Нейното подножие се крепи в дълбоката тиня на твоите заблуждения и грехове и преди да дръзнеш да преминеш през широката пропаст на телесността, ти трябва да си умиеш нозете във Водите на Отречението. Горко на този, който се осмели с нечисти нозе да оскверни макар и едно стъпало. Черната леплива кал ще се втвърди, ще обхване стъпалата и ще прикове дръзкия на място. И също като птица, уловена уловена в коварните примки на птицеловеца, той не ще може да се придвижи вече напред. Неговите пороци ще се облекат в образи и ще го повлекат надолу. Неговите грехове ще издигнат глас, подобен на хохот и виене на чакали при залез-слънце. Неговите мисли ще станат неприятелска войска, която ще го хване и отведе като пленен роб. Убий своите желания, ученико, обезсили своите пороци, преди да тръгнеш по върховния Път. Унищожи своите грехове, направи ги навеки безгласни, преди да започнеш своя възход. Смири своите мисли и устреми цялото си внимание върху своя Учител, Който ти още не виждаш, но Когото вече предчувстваш. Съедини всичките си чувства в едно чувство, ако искаш да бъдеш в безопасност от врага. Иначе няма да се открие за твоите очи стръмната пътека, която води към Учителя. Дълъг и изморителен е пътят, който се разстила пред тебе. Единствено съжалението за миналото, което си оставил зад гърба си, може да те повлече надолу и ти отново ще трябва да започнеш своето тежко въздигане нагоре. Не се оглеждай назад, или си погубен. Не вярвай, че въжделението може да се унищожи, като го кърмиш и удовлетворяваш: това е лъжа, внушена от Мара. Чрез такова кърмене порокът се разраства и става все по-силен, така както червеят в сърцето на цветеца става по-голям  и тлъст. Розата трябва отново да стане пъпка, изникнала от родното стебло преди този червей да подяде сърцето на цвета и изпие жизнения му сок. Златното дърво ражда драгоценни пъпки, преди неговият ствол да повехне от бурите. Ученикът трябва да стане като дете преди още първият звук да стигне до слуха му. Светлината от Единия Учител - неугасимата златна Светлина на Духа  - хвърля върху ученика своите светозарни лъчи още от самото начало на Пътя: те пронизват гъстите, тъмни облаци на телесността. Ту тук, ту там тези лъчи я озаряват подобно слънчевата светлина, която пронизва гъстия листак на вековните лесове и пада на земята като светли петна. Но помни, ученико: докато плътта не престане да желае, главата не охладнее и душата не стане твърда и чиста като блестящ елмаз. Сиянието няма да проникне в съкровения покой на твоята душа; То не ще съгрее сърцето и мистичните звуци от духовните висоти няма да достигнат до твоя слух, колкото и ревностно да слушаш на първото стъпало". Приведеният откъс от книгата “Гласът на Безмълвието” (а тя на свой ред, се отнася към  паметниците от предбудистката епоха – Книгата на Златните Правила) е адресирана към учениците и разкрива само част от принципите на вътрешния ръст на човека. тук е мястото да споменем, че Е.П.Б.,  която разкри за нас тази източна перла, е знаела тези правила практически наизуст.

Към онова, което е необходимо на първите стъпала на ученичеството, трябва да се добави още нещо съществено. Успехите в борбата със самия себе си извършват тайна работа вътре в човешката душа, като я обособяват от света, незабележимо сливайки "пътя към себе си" с "пътя от другите", и по този начин ни въвеждат в изкушението да разглеждаме собствените си действия единствено в аспекта на натрупването на "добра" карма. Оттук, без да го желае, ученикът се стреми да претегля като в аптека своите постъпки, като се ръководи от девиза да не си навреди, без да подозира цялата дълбочина на ямата, в която пропада. "Ето защо, – пишат по този повод Махатмите, – избягвайте несъстрадателния дух, защото той ще застане на пътя ви като гладен вълк и ще погълне най-добрите качества на вашето естество, които са започнали да се появяват. разширявайте, вместо да стеснявате, вашите симпатии: повече се старайте да отъждествите себе си с вашите събратя, отколкото да стеснявате кръга на сродството". "Не допускай, палещото слънце да изсуши дори една сълза на страдание, преди самият ти да я изтриеш от очите на страдащия". Да, наистина мъдростта изважда змийското жило на самостта от човека, тя е способна да спре колелото на преражданията и помага да се достигне Посвещение, но тя може и да лиши сърцето от състрадание. Не такъв е бил пътят на Христос и Буда, сляли в самия си живот състраданието с мъдростта. Както е казано в "Гласът на Безмълвието", прозрелият истинската причина на страданието Гаутама Буда, Владиката на Милосърдието, Лъвът на Закона, "незабавно напусна сладостния, но себелюбив покой на тихата пустиня и от отшелник се превърна в Спасител на човечеството. Сей добри дела, и ще пожънеш техните плодове. бездействието в делата на милосърдието се преобразува в действие на смъртоносния грях".

Всички Махатми, всеки един от тях в своето време, са преминали през сурови изпитания, за които честно предупреждават. И въпреки това, без да се обръща внимание, че на пътя, към който се призовава ученика, той трябва или да загине, или да победи, и трето не е дадено, отново и отново човешките сърца се опитват да щурмуват непристъпната крепост. За сериозността на предложението “опитайте се” – нееднократно пише Е.П.Б.: “Нещастната аз се отнасям към посветените и добре помня, колко мъчително в моя живот нахлуваше думата “опитай се”, и колко често треперех от страх, че ще разбера неправилно техните заповеди и ще си навлека наказание за това, че ще отида при тяхното изпълнение твърде далеч или, обратното, ще проявя недостатъчно усърдие. Струва ми се, че приемате всичко това за детска игра. Искам да ви предупредя, Хенри, (писмото е адресирано до Х. Олкът през 1875 гадина – Е.З.) преди безразсъдно да се хвърлите в тази бездна...  Но ако вие запазите писмото, което ви изпращам, и се съгласите с думата “Неофит”, вие сте загазили, приятелю, и обратен път повече няма да има. Преди всичко върху вас ще се стоварят изпитания и изкушения срещу вашата вяра. (Спомнете си моите 7 години предварителна инициация, опасностите и борбата с цялото Въплътено Зло и легионите Дяволи, и добре си помислете, преди да приемете това предложение).  В писмото, което ви изпращам, има тайнствени и ужасни заклинания, които могат да ви се сторят твърде човешки и изкуствени. От друга страна, ако вие все пак сте се решили, помнете моя съвет, ако искате с чест да издържите изпитанието. Търпение, вяра, никакви съмнения, пълно послушание и Безмълвие”.

Предупрежденията, указанията за безбройните трудности, с които са пълни текстовете на Е.П.Б. и нейните Махатми, са изпълнени с дълбок смисъл по тази причина, че встъпването по пътя на изпитанията (а това е синоним на ученичеството) не само ускорява работата на кармичния закон, но напълно променя екзистенциалните перспективи на неофита: по този път има само два изхода – или да загинеш, или да победиш.  Колкото и да е широк пътят, водещ към знанието, той, колкото и това да е парадоксално, няма алтернативи. Затова страховете на Е.П.Б., предизвикани от съмнението в правилността на нейните собствени действия, са основани не на ужаса пред “влошената карма”, а на истинското мъжество да отговаря за своите постъпки.  Главното е в това, че не за себе си се е борила и писала Елена Петровна, не на себе си тя е посвещавала своите успехи, не за своята “историческа мисия” е мислила. Нейният жизнен път показва, и по-добре е да се каже доказва, защо и как ученикът се жертва заради тези цели, които му стават ясни далеч не веднага, и самата яснота се постига сред огромна борба със себе си. Махатма К.Х. в писмо от 1884 година особено отбелязва духа на доброволната жертва на Е.П.Б. и Х.С. Олкът: “ Те притежават онова (простете за постоянното повторение, но на това също така не обръщат постоянно внимание), което Ние така извънредно рядко намираме у другите – НЕЕГОИСТИЧНОСТ и гореща готовност за самопожертване в полза на другите; какво “множество от грехове” няма да се покрие от това! Това е тривиално, но все пак аз казвам – само в несгодите може да се познае истинската същност на човека. Това е истинско мъжество, когато човек смело приема своята част от колективната Карма на групата, с която той работи,  и не позволява да се огорчава и да вижда другите по-черни, отколкото те са в действителност, или да стовари своята вина върху някаква “черна овца”, жертва, която е специално избрана. Такъв правдив човек ние винаги ще защитаваме, и, въпреки неговите недостатъци, ще му помогнем да развива онова хубаво, което го има в него. Такъв човек е възвишено неегоистичен, той потапя своята личност в делото, на което служи и не обръща внимание на неудобствата или на личните оскърбления, несправедливо отправяни към него“.

Неведнъж са обвинявали Блаватска в мистификация на срещите й с Учителите. Една от причините за обвиненията се състои в това, че историята на контактите със своя Гуру още не е написана от нито един ученик. Само на основата на редки и поради това безценни свидетелства, често косвени (както в случая с анализа на кореспонденцията на А. П. Синет с Махатмите, направен от В. Хансън), могат да се преодолеят трудностите в разбирането на този факт.  Европейското човечество като цяло не е склонно да приема с доверие опита на общуването с Учителите, ако той не е масово потвърден, така да се каже, не е “протоколиран” в присъствието на свидетели. По-скоро тук работи вкоренилото се разминаване между мисъл, дума и действие, към което е свикнало човечеството на протежение на векове. Такова вътрешно противоречие у Е.П.Б. не е имало: не може, според нейните собствени думи, “да бъдеш теософ и да не живееш по теософски”.  Животът, който е станал Път, и Пътят, който е станал живот, изискват твърде много от обикновения човек и не всеки е способен да го понесе. “Човекът няма по-ценна собственост, отколкото възвишения идеал, към който той неуморно се устремява, и в съответствие с който той формира своите мисли и чувства, и изгражда – а това е най-доброто, което той може да направи – своя Живот”. Наистина човекът е това, за което мисли. Христос е четял в сърцата на хората като в отворена книга, както и Той, това умеят да го правят Махатмите. Само духовните потенции могат да ги привлекат към човека, но прекият контакт възниква само тогава, когато способностите се сливат с мисията, служат на неличните потребности. По силата на това без инициация е трудно да се достигне общуване с Учителя.  Самите Махатми нееднократно са подчертавали, че само чрез Е.П.Б може да бъде предоставена възможност на европейците да се срещнат с тях, и по никой друг начин. През нашия век общуването с Хималайското Братство се е осъществявало чрез семейство Рьорих, и да се претендира за контакт, заобикаляйки ги, е било невъзможно. Но за това е необходимо “огромно самоотречение от САМИЯ СЕБЕ СИ, безусловно и абсолютно, в мислите също така, както и в действията.  Това е АЛТРУИЗЪМ, и той извежда практикуващия отвъд пределите на каквито и да било категории и рангове измежду всички живи същества. “Той живее не за себе си, но за света”, веднага щом приеме върху себе си този труд. Много се прощава в течение на първите години на изпитанието. Но той ще бъде “приет” не по-рано от времето, когато неговата индивидуалност изчезне, и той ще трябва да стане целият благотворна сила в Природата. След това за него съществуват два полюса, два пътя, и няма място за отдих помежду тях.  Той ще трябва или уморително да се възкачва, крачка след крачка, често през многобройни  прераждания, без да се надява на деваханичен пробив, по златната стълбица, водеща към състоянието на Махатма (архат или бодхисатва), или – той ще падне от тази стълбица на първото лъжовно стъпало...  Всичко това или е неизвестно, или напълно се изплъзва от погледа. Наистина, онзи, който е способен да върви след мълчаливата еволюция на предварителните стремежи на кандидатите, често намира за доста странни идеите за спокойното овладяване на способностите на своя разум. Съществуват такива хора, чиито мисловни сили са толкова изкривени от външни въздействия, че те си въобразяват, че плътските страсти могат да бъдат толкова очистени и възвишени, че тяхната ярост, сила и огън могат да бъдат, така да се каже, насочени навътре; че те могат да бъдат натрупани и съхранени в гърдите на човека, дотогава, докато тяхната енергия не започне да се разпространява навън, но тя ще бъде насочена по посока на най-висши и най-святи цели: а именно, докато тяхната колективна сила не предостави на нейните обладатели възможността да влезе в действителното светилище на душата, и да остава там в присъствието на Учителя – ВИСША СЪЩНОСТ!  Заради тази цел те не се борят със страстите си, не ги унищожават. Те просто с голямо усилие на волята ще позагасят силните езици на пламъка и ще ги държат под контрол вътре в себе си, позволявайки на огъня да тлее под тънкия слой на пепелта ... Защо да не си въобразим, че една дузина скунксове, поместени в чистата атмосфера на ЦЗОНГ – па (манастира), може да излезе от там, благоухаейки на тамян? Може ли да се случи това ? Едва ли. “Учителят” в светилището на нашите души – “Висшата същност” – това е божествен дух, чието съзнание е основано (във всеки случай, в течение на живота на човека, в който той е поместен) изключително на разума, който ние  се съгласихме да наричаме човешка душа (“духовната душа представлява обвивка на духа)”.

Е. П. Блаватска се е стремила да бъде, а не да изглежда, колкото й трудно да й е било. Тя не се е стремила да изглежда учена и всезнаеща, точно обратното, обичала е шегите и хумора, не веднага, но се е научила да разпознава хората, но винаги неизменно зад това е стояла искрена непредубеденост, недогматичен подход, нелицемерна любов към хората. Благодарение на това, а не на практикуването на особен йогизъм или отшелничество, Учителите са контактували с нея, а не с другите, дори и напреднали чела. Е.П.Б. с цялата си откровеност е заявявала, че търсещият истинното знание трябва от първи да стане последен, а последния да направи първи. От всички теософи Е.П.Б. е била най-скромният, най-търпеливият човек, помнещ, че най-силния звук издава празното гърне. Действително, трудно е да си представим Елена Петровна, пророкуваща с мантия и с короната на маговете на главата за милиони зрители или на стадиона. Всичките тези проповедници, ако и да не нанасят пряка вреда, най-често не ни учат на нищо: вътрешната сила, а тя може да бъде само силата на духа, не се проявява във външни ефекти, нейният носител винаги незабележимо преминава сред хората.

Създаването на Теософското общество и теософската доктрина заемат в живота на Е.П. Блаватска нов етап в развитието на отношенията с нейните Учители. През 1875 година от Индия е получена заповед да се основе философско-религиозно дружество и с това да се положи началото на Всемирното Братство между хората. “Терминът “Всемирно Братство” не представлява празен израз, – пишат Махатмите, – човечеството в своята маса предявява към нас най-високи изисквания“. “Това представлява единствената надеждна основа на световната нравственост. Ако тя представлява само мечта, то това, в крайна сметка, е една благородна мечта за човечеството: и това е целта на стремежите на истинския адепт”. Само чувството на дълбоко духовно родство може да противостои на “ненавистната вражда на този свят” (Сергий Радонежки).

 Следва да си даваме сметка, че през втората половина на ХIХ в. цивилизованото общество прогресирало, но човешката природа не се променила. Увлечението по спиритизма давало в съчетание с твърдия прагматизъм странни и опасни резултати; тази тенденция набирала сили в Америка. При създалата се ситуация станали необходими извънредни усилия за промяна на вектора на менталната активност на хората. Ние имаме възможността да прочетем какво са мислили самите Махатми по този повод: “Един или двама от нас се надяваха, че светът толкова е напреднал интелектуално, ако не интуитивно, че окултната доктрина  би могла да придобие интелектуално признание и импулс за нов цикъл от окултни търсения. Други, по-мъдри, както това изглежда СЕГА (писмото е било написано до Синет от Учителя М. През 1882г. – Е.З.) СА СЕ ПРИДЪРЖАЛИ КЪМ ДРУГО мнение, но съгласие за изпитанието беше дадено. Обаче, беше обусловено, че опитът трябва да бъде проведен независимо от нашето лично управление; че не следва да има свръхнормална намеса от наша страна”. Вместо психически феномени и “чудеса” на американците се предлагало да асимилират две прости, но трудноусвоими неща: факта на съществуването на Учителите и единния източник на Божествената Мъдрост. Тази работа предстояло да свърши Блаватска. “Учителят ме изпрати в Съединените Щати, поставяйки пред мен целта да направя всичко, за да прекратя некромантията и неосъзнатата черна магия на спиритистите. Обществото беше сформирано и постепенно в него бяха привнесени началата на Учението от Тайната Доктрина – най-древната школа по Окултна Философия, която в миналото реформира Господ Гаутама. Това Учение не може да се предаде мигновено. То е необходимо да се влива постепенно, капка по капка”. Е.П.Б. е първата в Щатите, която “възвестява за съществуването на нашите Учители, съобщавайки имената на двама членове на Братството, които дотогава  остават никому неизвестни в Европа и Америка (с изключение на няколко Мистици и Посветени, живели в различни епохи),  но съхранявани в тайна и много уважавани в целия Изток и особено в Индия”. “Аз разкрих цялата истина. Разказах за това, че аз познавах Адептите, “Братята”, и не само в Индия и отвъд пределите на Ладак, но и в Египет и Сирия (“Братя” се намират там и до ден днешен). Имената на “Махатмите” не са били известни по това време, познават ги само в Индия. Както и да ги наричат: Розенкройцери, Кабалисти, Йоги – всичките те са Адепти, мълчаливи, тайнствени, уединени, пазещи тайната, разкриващи се пред малцина, (както и аз), в течение на седемдесет години доказали своята абсолютна преданост, съблюдаващи мълчание дори под заплахата от смърт. Аз изпълних Техните изисквания и станах онази, която съм... Всичко, което ми беше разрешено да говоря – представлява истина. Отвъд Хималаите има многонационален център от Адепти. Таши-лама Ги познава, и те действат съвместно. Някои от Тях пряко са свързани с Него и все пак остават неизвестни сред ламите, които в болшинството си са невежествени. Моят Учител и К.Х., а също така и неколцина други, които са ми лично познати, се намират там. Те са свързани с адептите от Египет, Сирия, и даже Европа”.  

Борбата на Е.П.Б. и нейните немногобройни съмишленици за правилното разбиране на психичните феномени протича в точно съответствие с древния друидски девиз “за истината срещу целия свят”. От литературата е добре известна историята на Теософското общество, неговите подеми и падения, неговото съвременно състояние. Драматичността на перипетиите на неговата история, освен личната и социална детерминираност, почива главно на метафизичната истина на проникването на тайното знание в света. Става дума за пряката инициация на европейците в онова, което отдавна е било забравено от тях, и за което всъщност те не са подготвени. Дословно “инициация” – това е “влизане вътре”. Магията на инициацията, както и самите древни магически науки, днес са изгубен остров в океана на позитивистката култура. Инициативното действие, бидейки отнесено към вътрешния човек, духовното Его, “служи като фундаментална база, определяща тоналността на целия живот на човека – този най-капризен, неопределен и изменчив от всички инструменти, който в по-голяма степен, отколкото някой друг, изисква постоянна настройка; това е един глас, който подобно на суббаса на органа, лежи в основата на целия му живот...”  Задачата на планетарната инициация е да яви основния тон на истината, да сформира друг кръг от идеи и по този начин да промени самата екзистенция на човечеството. “Новите идеи трябва да бъдат посети на чисти места, – пишат за това Махатмите, – защото тези идеи засягат най-съществените страни на живота. “Не физическите феномени, а  световните идеи изучаваме ние, защото за да бъдат разбрани първите, преди всичко, трябва да разберем последните. Те засягат действителното положение на човека във Вселената във връзка с миналите и бъдещите съществувания, неговия произход и крайна съдба; отношението на смъртния към безсмъртния; на временното към вечното; крайното към безкрайното; мисли, които са по-широки, по-високи, по-понятни, признаващи световното господство на Нерушимия Закон, неизменния и неизменяемия, по отношение на който съществува само ВЕЧНОТО НАСТОЯЩЕ, докато за непосветените смъртни времето е или минало, или бъдеще – във връзка с тяхното крайно съществувание върху това материално петно от кал”. 

Работата на Теософското сдружение, основано от Е.П.Б. под ръководството на Махатмите, е била в много  от по-голяма степен сакрална, отколкото прогресистка, тоест съществено е променила кармичната сцена за много действащи лица. “Цената трябва да бъде платена за всичко, пише К.Х., – и всяка истина се заплаща от някого, в този случай Ние плащаме. Не бойте се, аз съм готов да заплатя своята част, както казах на онези, които поставиха този въпрос. Няма да ви напусна, също така аз самият няма да се окажа по-малко самоотвержен, отколкото бедната смъртна, която ние наричаме “старата Лейди” (Блаватска).” Теософите,  които се оказваха сред първите, които направиха известен факта на съществуването на Изток на Адепти и Учители, а също така и на Окултно знание, също така изпитаха тежестта на вълната от кармата, която се стоварва върху тях “като следствие от настъпилото в резултат на това оскверняване на Светите Имена  и Предмети”.  Прекрасно осъзнава и своя дял от отговорността за Теософското общество и Елена Петровна. “Аз единствена съм отговорна за резултатите, аз единствена трябваше да приема кармата в случай на неуспех и никаква награда в случай на успех... Аз виждах, че Т.О. ще разбие на късове или ми предстои да стана козел на отпущението. Което и стана. Т.О. съществува – аз съм убита, унищожени са моята чест, слава, името – всичко, което беше близко и скъпо на  Е.П.Б. Това е моето тяло, и то притежава изострени чувства... Лицемерие? Никой от нас не е бил лицемер.  Като Е.П.Б. аз бих могла  в нещо да греша. Но не бях ли аз тази която работи 40 години неуморно, играейки роли, рискувайки своето бъдеще, приемайки кармата за тази нещастна външност? Аз ИМ служих, без дори да имам право на глас. Е.П.Б. е непогрешима. Е.П.Б. – това е едно старо, болно, измъчено тяло, но това е всичко, което имам в този цикъл. Затова вървете по пътя, който ви соча – зад него стоят Учителите, но не вървете след мен или по моя Път. Когато умра и си отида от това тяло, тогава е възможно вие да научите цялата истина. Тогава ще разберете, че никога, НИКОГА аз не съм била лицемерна, никога никого не съм лъгала, но често съм позволявала на хората да лъжат самите себе си”. На друго място намираме: “Казвам Ви, че върху моите плещи лежи отговорността за милиони души... Моето име няма да умре, защото губейки себе си, аз спасявам милиони хора от страданията, невежеството и суеверията”.

Необходимо е да се направи едно уточнение, касаещо думите на Е.П.Б. за това, че тя е унищожена. Ситуацията е била свързана с подлостта и клеветата на съпрузите Куломб, разпространяващи слухове за уж осъществявано от страна на Е.П.Б. мошеничество. Без да се впускаме в подробности за тази истинска клевета, все пак ще отбележим, че не за себе си така се е притеснявала Блаватска. Най-голямата и мъка се е състояла в опасението, че след акцията на Куломб няма да повярват на това знание, което тя разкрива на хората в Тайната Доктрина, а също така ще хвърли сянка върху създаденото с такъв труд Теософско общество. Затова не съ отмъстително-себелюбиво чувство са пълни тирадите на Елена Петровна, но със съзнанието за своето човешко и женско достойнство. “На мен не веднъж са ми повтаряли, че аз не съм си изпълнила дълга като жена, тоест не съм споделяла ложето с мъжа си, не съм раждала деца, не съм им бърсала носовете, не съм се грижила за кухнята и не съм търсила скришом, зад гърба на мъжа си, утешение настрана. Напротив, аз избрах пътя, който ще ме доведе до известността и славата.  И затова можеше да се очаква всичко това, което стана с мен. Но в същото време за казвам на света: “Дами и господа, аз съм във вашите ръце и подлежа на съд. Аз основах Т. О., но върху всичко това, което стана с мен до тогава, е спуснато покривало, и то не ви засяга. Аз се оказах обществен деец, но това беше моят частен живот, за който не трябва да съдят тези хиени, готови нощем да изровят който и да е гроб, за да извадят трупа и да го изядат – не им дължа обяснения. Обстоятелствата ми забраняват да ги унищожа, аз трябва да търпя, но никой не може да очаква от мене да застана на Трафалгарския площад и да поверявам тайните си на всички минаващи покрай мен градски безделници или файтонджии. Макар че, към тях имам по-голямо уважение и доверие, отколкото към вашата литературна публика, вашите “светски” и парламентарни дами и господа. По-скоро ще се доверя на полупияния  файтонджия, отколкото на тях. Аз малко съм живяла в родината си в така нареченото “общество”, но аз го познавам  – особено в последните десет години – може би по-добре, отколкото вие, макар и вие в това културно и изтънчено общество да сте прекарали повече от 25 години. Е, добре, унижена, излъгана, оклеветена и окаляна, аз казвам, че би било под моето достойнство да се предам на тяхната жалост и съд. Ако аз даже да бях такава, каквато те ме обрисуват, ако имах тълпи от любовници и деца, то кой в цялото това общество е достатъчно чист, за да може открито, публично да хвърли пръв камък по мене?”

 Опитът на Блаватска да отстои своето достойнство може да бъде интерпретиран в много по-широк план: зад него стои реалният проблем с предаването на знания. Работата се състои в това, че езотеричната източна традиция настоява за фундаменталното значение на вектора на предаването, с други думи, важността на последователността на самата линия на разпространение на дълбоките истини на битието.  В нашия случай тази линия се проследява под формата на непосредствената инициация на Хималайските Махатми чрез Блаватска до членовете на Теософското общество. Целият драматизъм на ситуацията се заключава именно в това последно звено, на което се предава знанието. Безусловно, сред тези, които са получили знанието от самата Елена Петровна, с изключение на много малък брой лица, са били малцина онези, които са били достатъчно подготвени за нетрадиционно възприемане на себе си и света, да не говорим  за способността към корелация на собствената менталност и необходимостта от промени в начина на живот. Всъщност, както през XIX век, така и в XX век работата със собствената психика не се осъзнава от европейците като метафизична такава, изначално невербална, основана не на линейната рационалност, а на континуалността на потока на мисълта. На Източните учители отдавна е ясно, че водата, налята в мръсен съсъд, няма да съхрани своята чистота. Подобно нещо се случва и с Теософското общество: “добрият кораб” започва да потъва поради това, че “неговият скъпоценен товар е бил предложен на широките маси. Част от намиращото се в него е била осквернена от отношението на нечестивците, и златото прието за мед”.  Това е оценката на самите Махатми. При все това, днес може уверено да се утвърждава благотворното влияние на теософската мисъл върху менталността на Европа: “добрият кораб”  не е потънал и в неговия екипаж се вляха нови хора, след столетие приели върху себе си отговорността да мислят и да действат така, както това биха искали адептите на древната Мъдрост. Както е видно, сред истинските последователи на теософията малцина са формални членове на Теософското сдружение, увлечени, както справедливо са отбелязали запозналите се  с работата на теософския център в Адиар Рьорихови, по външната, етикетна страна на организацията на обществото. Но от това, че теософията е проникнала надълбоко, без да става аналог на многобройните политически и идеологически псевдоорганизации, тя само печели.  Едва сега дойде времето за истинската оценка на великото самопожертване на източните адепти, съгласили се да принесат в дар на европейците най-святото, което имат.

Теоретична основа на работата на обществото, основано от Е.П.Б., представлява традицията на единната планетарна Мъдрост, за която най-добрите умове на Европа са оставали в пълно неведение. Навикът да се разглежда комплекса от езотерични знания като “шведска маса”, менюто на която е съставено от сбор от разнородни традиции, е унищожила самата универсалност на това знание, неговата цялостност. Благодарение на трудовете на Е.П.Б. изследователите са пренесли центъра на тежестта от частните традиции към техния единен планетарен източник, отражение на който представляват множеството действащи традиции. Синтезът между духовното и окултното знание Блаватска нарича Религия на Мъдростта, или Теософия. Теософията представлява “Божествената Мъдрост”, същността и основата на всички световни религии и философии, преподавана и практикувана от малцината избрани, от тези, Които Знаят. Необходимо е да се различава целостността на единното световно дърво на Мъдростта и специфичните учения, формулирани на тази основа от Блаватска и нейните Учители, имайки предвид  будисткия характер на предаваните учения. От това знанието, разбира се, не става по-малко цялостно и по-скоро именно будистката езотерична традиция е съхранила най-голяма чистота и прозрачност на своя канон, в сравнение с другите школи на мъдростта, оказвайки се в ситуацията на разширяване на кръга на знаещите, прехода от херметическото състояние към езотеричното.

Реализацията на духовния импулс на практика става възможна, защото теософията представлява, според определението на Блаватска, “чисто божествена етика”. Теософията показва “равнището на своята зрялост и неопровержимо го доказа на много хора, равнище, което превъзхожда каквито и да било възможности на инспирираната психика на оня, който може да се въобрази за пратеник за целия свят. Тя помества личната чистота на равнище, което кара девет от десет такива претенденти да се откажат от мисълта за своето предполагаемо наследство, и показва, че такова условие за чистота, много повече превъзхождащо който и да е общоизвестен идеал, представлява абсолютно необходима и всесъществена основа на духовната интуиция и постижението... Тя открива нов път,  на забравената философия, която е била жива много векове, познаването на психическата природа на човека,  който открива в себе си истинския католически светец и спиритичния медиум, когото църквата осъжда. Тя събира заедно реформаторите, осветява техния път, учи ги на това как най-ефективно да се трудят заради желаната цел, но забранява на когото и да било да си присвоява короната или скиптъра, и освобождава от безполезния трънен венец”.

Блаватска успява да постави през  XIX век проблема, който решава  ХХ век: етиката се разкрива не само в общественото и личното поведение, но и като вселенски закон, формулиран на езика на човешката нравственост, и който, както изглежда, представлява основата  на антиентропийното развитие най-сложната човешка система. В този смисъл нравствеността представлява логиката на хуманитарния (очовечен) космос, или иначе казано: нравствеността представлява един от логосите (духотиповете) на Макрокомоса. Нравствеността, взета в логически ракурс, изисква спазването на закона на непротиворечивостта, в дадения случай – съответствието на антропоеволюцията на космоеволюцията. Фактът, че законът на нравствеността постоянно се нарушава от хората, говори не за унищожаването на тази основа на поведението на човека във Вселената, а за сформирането на псевдологиката на затварящия се кръг, символът на който най-добре е въплътен в образа на циферблата със счупени стрелки. Псевдологиката се нуждае от собствени псевдозакони, и преди всичко от тъждеството на доброто и злото, от приоритета на Танатос над Живота. При отказ за различаване на доброто от злото дори прогресистките теории придобиват нездравия оттенък на инфернална агресивност.  Безнравствеността постепенно се трансформира в бездушност, и след това в бездуховност, превръщайки се в “слънце” за онова, което вече е мъртво.

Мисля, че всички ние следва твърдо за си изясним: най-възвишеното знание се подлага на невидима, непоправима деформация, ако неговият носител носи в себе си кълновете на безнравствеността; гнилочта така ли иначе ще се появи върху плодовете на неговите трудове. По своя генезис знанието, също както и красотата, съвсем не е анонимно (демиурзите не са склонни да се афишират). По тази причина знанието се слива с човека, а неговия жизнен Път става Път на знанието. Човекът-Път – това съвсем не е метафора. Това е формата на естествената еволюция на човешкото същество и вечната формула на неговите метаморфози. За онези, които искат да виждат истинската реалност, е достатъчно  възникващото някъде от дълбините чувство на безизкуствена искреност и истина, идваща от носителя на знанието, за да приемат неговото знание и да приемат неговия Път. Любопитно е,  че съвременната методология на науката, така старателно обосновала критерия за обективността на истината (колкото по-малко е субектът на познанието в науката, толкова по-качествено е знанието),  все повече се скланя към това, че само субектът прави знанието истинно; по този начин сциентистката западна култура все пак асимилира източната традиция.

              Е. П. Блаватска са я наричали “сфинкса на XIX век”. Това е много фина забележка, доколкото сфинксът е сложносъставно същество. Той е едновременно и човек, и лъв, и птица, и освен това съвместява в себе си мъжката и женската природа. Това е символ на отминалите епохи и забравените раси от хора, свидетелстващи за безкрайния път на човека-животно към богочовека (освен многото други тайни смисли). Тайната на Елена Петровна вероятно така и няма да бъде разгадана докрай, но за разлика от много хора тя е притежавала особени медиумични и ментални способности, преминала е през особен жизнен път, най-накрая – тя е била Упасика, ученичка на Махатмите в света. За всички тези качества имаме достатъчно много сведения, за да можем поне да се опитаме да се приближим до истинния облик на тази, която са наричали Е. П. Блаватска.

От детството си тя “обичаше пътешествията и приключенията, презираше опасностите и беше абсолютно равнодушна към указанията на по-възрастните”, – пише Вера Желиховска, сестрата на Е.П.Б. “Моето детство? В него имаше лудуване и пакости от една страна, наказания и ожесточение от друга. Безкрайно боледуване до седем-осем години, ходене насън по внушението на дявола”, – с усмивка си спомня самата Блаватска. Много усложнения предизвиквал нейният “долгоруковски” темперамент (получен по наследство от предците Долгоруки) – войнственост, смелост, избухливост,  емоционалност. С такъв темперамент през юношеството е било трудно да се живее, но само самата Е.П.Б. е могла да се справи със своето фамилно наследство. Много по-късно Х. С. Олкът, съмишленик и верен приятел на Блаватска от началото на 70-тте години, пише: “Аз попитах Учителя  защо не би могло нейният пламенен темперамент да бъде поставен под постоянен контрол и защо не би могла да бъде преработена в спокойна, владееща себе си жена, каквато тя и беше при известни обстоятелства”. В отговор на това е било казано, че такова въздействие би я погубило. Огненият и стремителен дух, който е оживявал нейното тяло, е изисквал извънредно отдаване на енергия.  Единствените същества, пред които тя се е прекланяла, са били нейните Учители, “но даже с Тях понякога тя беше понякога толкова войнствена, че при такова състояние на нейния дух дори най-меките от Тях не можеха или по-точно не искаха да се приближават към нея.” Така, Махатма К.Х. с тъга с тъга е констатирал, че на него му се  налага да действа чрез Е.П.Б., в която “в по-голямата част от времето бушува циклон”. Поради емоционалната й неуравновесеност Махатмите често са молили съратниците на Е.П.Б. да я оставят на мира, да не се приближават, докато бурята не стихне“. Аз ще приложа най-големи старания,  – пише К.Х., – за да успокоя нашия извънредно чувствителен – не винаги благоразумен стар приятел, за да остане на поста си. Лошото здраве, предизвикано от естествени причини, и душевната тревога я направиха до крайност нервна, и за съжаление, намалиха нейната полезност за нас. Две седмици нейните емоции летяха по нервите, както електричество по телеграфна жица. Всичко беше хаотично”. “Е.П.Б. е отчаяна: Коганът отказа на М. да й позволи през тази година да отиде по-далеч от Черната скала и М. много хладнокръвно я накара да разтовари своя пътен сандък. Опитайте се да я утешите, ако можете".

Ясно, е че при такава тясна психическа и ментална връзка, каквато е имало между Махатмите и Упасика, влиянието на последната върху първите е доста чувствително. Махатма К.Х. си спомня, че “едва започнал да се ползвам от благоговейната тишина, която обикновено следва след такъв катаклизъм (снежна лавина – Е.З.), аз бях грубо върнат към действителността. Познатия глас, такъв рязък, както гласът, който се преписва на пауна на Сарасвати, който, ако се вярва на преданието, подплашил Царя на Нагите, – крещеше по токовете: “Олкът пак е вдигнал самия Сатана на крака! Англичаните се побъркват... К.Х., идвай по-бързо и ми помогни!”  Трябва да кажа, че телеграмите на “Старата Лейди” удрят по човека като камъни от катапулта. Какво можех да направя, освен да дойда! Да доказваш нещо през пространството на човек, който се намира в пълно отчаяние, в състояние на морален хаос, беше безполезно. Така аз реших да се покажа от дългогодишното си уединение и да прекарам известно време с нея, утешавайки я, както можех”.

Махатмите сами определят причината, поради която не е било възможно насилствено да смекчават и изтънчват характера на Блаватска.  “Това би било незаконна намеса в нейната лична карма. Намесата би парализирала нейния необуздан темперамент, но би отслабила нейните други качества, нещо което би било тежка несправедливост и нито на йота не би ускорило нейната еволюция”.

“Трябвя да кажа, – пише Махатма М., – че тя страда жестоко, и аз не съм в състояние да й помогна, защото всичко това е следствие от причини, които не могат да бъдат унищожени – това е окултизъм и теософия.  Сега тя трябва или да победи, или да умре. Когато настъпи часът, тя ще бъде взета обратно в Тибет. Не обиждайте тази бедна жена, обвинявайте мене. Понякога тя е само обвивка, и аз често бивам невнимателен, следейки за състоянието й". Нека запомним думите на М. за последиците от въздействието на истинното знание върху същността на човека, по-късно ще се наложи да се върнем към тази тема. Да обърнем внимание също и на това, че Е.П.Б. никога не е имала добро здраве, а в последните години на живота й то значително се влошава. Тя понася болестите стоически: “Всичките ми мускули сякаш са заспали, като раците през зимата, жизнената енергия ме е напуснала, и с нея си отидоха последните сили, а мозъкът ми затъпя; аз се  късам на парчета: лекарите твърдят (макар всички да са магарета), че съм изтощила мозъка си от прекомерна работа”. “Мозъкът е пренапрегнат”, – казва лондонският оракул”. “Моралните страдания ме изсушиха до мозъка на костите, мой скъпи княже, а смъртта все не идва, ето къде е работата. Знаете ли Вие, че във времената, когато гладувах и живеех на тавана, аз бях сто пъти по-щастлива?” “Болният ми крак оздравява много бавно, но мен това абсолютно не ме вълнува”. Елена Петровна дълго е измъчвана от счупеното при падането коляно; по този повод има нейно любопитно свидетелство: Лекарите започнаха да мислят за това, да ме лишат от моя най-добър крак, и на мен по това време ми се струваше, че аз вече се отправям “на небесата” pour de bon, а доколкото не мога да търпя всичките тези мрачни лица на съчувстващи ревльовци  и други подобни неща, когато боледувам, аз настоях той да си отиде. Аз забелязвам в себе си  множество котешки наклонности, и една от тях се проявява в това, че аз през цялото време се опитвам да бъда на стража, за да “умра, по възможност, в самота... Пак поискаха да ми отрежат крака, но аз казах: “Гангрена или кръгли захарни бонбончета”, но аз това няма да го допусна и си удържах на думата. Представете си, дъщерята на моя баща на дървен крак; представете си как кракът ми  препуска в страната на духовете пред мен, pour lе coup!..  У децата би се появил отличен шанс да съчинят куплет, ето един такъв мил некролог “в стихове”, както казваше м-р Артемус Уорд, и да го завършат, както обикновено, с рефрена от неговия безсмъртен “Филаделфийски надгробен камък”:  “Отиде си, за да може, там на Небесата, с крака си да се срещне!” Не, благодаря! И аз събрах цялата сила на волята си (своята възкръснала сила на волята) и започнах да моля лекарите и хирурзите да отидат да потърсят моя крак в  “Сентен ла Граундс”.. Аз също така имах две или три други болести, които си изграждаха амбициозни планове да се украсят с някое латинско название, но бързо се освободих от всичко това. Малко усилия на волята, една хубава криза – аз със всички сили се постарах да постигна прелом в развитието на болестта – още едно усилие, предприето с помощта на “чипоносия пратеник”, и ето ти, аз, както и преди съм жива и Ви пиша писмо”.  

“Две-три” болести, за които споменава Блаватска, това са “само” хипертония, болен черен дроб, ревматизъм, който се е развил в резултат на преохлажданията по време на пътешествията. По-слабите хора само от една от тези болежки задълго не напускат леглото. Е.П.Б. е била съвсем друга. Във всеки случай, еднозначно може да се говори само за едно: силната воля и духовната целеустременост “прекършват” телесната немощ, карат болестите да отстъпят, макар  и да не ги унищожават.  Към това може да се добави и разбирането за кармичния характер на много от заболяванията, по тази причина имащи за човека смисъла на жизнено изпитание, което никой не е в състояние да отмени. В случая с Е.П.Б.  фактически се получава, че не благодарение на здравето, а въпреки неговото отсъствие Махатмите са я считали за най-добрата сред възможните носители на знанието. “У тях тя е предизвиквала особено доверие –  тя е била готова  да рискува всичко и да претърпява всякакви несгоди. Повече от който и да било друг притежаваща психически сили, подгонвана от извънреден ентусиазъм, неудържимо стремяща се към своята цел,  физически много издръжлива, тя е била за Тях най-подходящия, макар и не винаги послушен и уравновесен посредник. Друг на нейно място може би би допускал по-малко грешки в литературните трудове, но той не би издържал, както нея седемнадесетгодишния напрегнат труд и десет години по-рано би напуснал своето тяло.  И тогава твърде много неща биха останали неизвестни за света”. Възможно е именно изключително сложната сплав от противоположностите – желязна воля и емоционална импулсивност, издръжливост и лошо здраве, преданост към Учителите и абсолютна недогматизираност на ума – да са помогнали на Упасика да направи източната езотерична наука актуална за западния човек.

Емоционално-психическият свят на Блаватска е неразривно свързан с нейните особени сензитивни способности. Това  признава самата тя: “В младостта си аз изглеждах доста аномална, и това наистина беше така”. Смятали са я за странна, по различен начин са се отнасяли към нейните медиумични феномени, които винаги са я съпровождали, но не са били много тия, които са разбирали тяхната истинска природа. Вродената чувствителност на психичния апарат от ранно детство е позволявал на Елена Петровна да се прислушва към информацията, която постъпвала от астралния свят. Но за разлика от повечето медиуми, тя вече на близо двадесет годишна възраст намира метафизичния “фар” на своите пътешествия в морето на феномените. “Онова, което исках и търсех, беше онзи фин магнетизъм, който си разменят хората, човешката “сол”. В Атина, в Египет, на бреговете на Ефрат – където и да пътешествах, навсякъде търсех своя “астрален камък”. “Аз се стремих към неизвестното. Светът и особено, хората, привързани към празните приказки, познават само външната и обективна страна на моето юношество, раздувайки я в чисто християнски дух. Но никой, дори моите родители, не разбираха нищо от моя скрит вътрешен живот, от онова,, което в “Theosophist” наричах след това “живот на душата”. От шестнадесетгодишна аз винаги водех двойно съществувание, тайнствено, непостижимо даже за самата мен, докато не срещнах за втори път моя още по-тайнствен индус. От четиринадесетгодишна аз винаги прекарвах деня в своето физическо тяло, а нощта – в астрално”.  

Информацията от астралния свят, която така обогатявала опита на Елена Петровна, в същото време проявявала особеностите на своето влияние. Работата е там, че преждевременното познание на астралния свят е способно да спре развитието на човека, увличайки го със своите ярки фантоми. Потапянето в света на фантомите е можело да възпрепятства менталната трансформация на неукрепналото съзнание, затваряйки Егото в сферата на астралния свят (и много често именно в низшия астрал). Преодоляването на вродения медиумизъм за Блаватска е означавало спасение от астралната черупка и същевременно очистване на астралния канал за контакти с Учителите, който за нея често е бил най-естествения и простия. Иначе казано, Е.П.Б.  се е научила да чува и различава информацията, която постъпвала от висшите източници, от многогласието на астрала, и едновременно с това да се управлява, правилно реагирайки на възприеманите сведения. Но всичко това е можела да направи само тя самата, без каквато и да било външна помощ.

Известно е, че Е.П.Б. и съзнателно и спонтанно е използвала своите феномени като средство за доказване на съществуването на невидимия свят. Окултните явления, предизвиквани от нея, се оценявали от хората като “чудо”, което е желателно колкото е възможно по-често да се възпроизвежда. Самата Е.П.Б. също невинаги е можела да внесе яснота по въпроса за генезиса на феномените, което създавало голямо объркване в главата на посетителите, и в крайна сметка вместо повод сериозно да се замислят да съществуващите нива на битието, феномените са преставали да убеждават изобщо когото и да било в каквото и да било, предизвиквайки скрито раздразнение. В тези условия от Елена Петровна е била получена заповед за прекратяване използването пред публика на окултните феномени. “Съгласно правилата, броят на феномените би трябвало да се сведе до “0”. М. в най-добрия случай й забрани да произвежда феномени, и към тази последна крайност той прибягваше толкова често, колкото можеше, за велико неудоволствие на приятелите и теософите. Беше ли това или е недостатък на умствената възприемчивост в нея? Несъмнено – не. Това е психическа болест, върху която тя е имала малка или почти никаква власт. Нейната импулсивна натура винаги е била готова да я увлече отвъд пределите на истината, в областта на преувеличенията. “Всичко това е от Братята... Аз съм само смирена и предана робиня и оръжие” – това е явна лъжа. Тя, може би, и произвеждаше феномени благодарение на нейните природни сили и няколко дълги години на редовна тренировка, и нейните феномени понякога са по-добри, по-чудесни и по-съвършени, отколкото феномените на посветените чела, които тя превъзхожда със своя художествен вкус и чисто западната оценка на изкуството, например, в мигновеното създаване на картини. Нейната единствена радост е да бъде макар и малко полезна за нас. И по този начин тя продължаваше да се убива стъпка по стъпка, готова да отдаде заради нашата полза и прослава, както тя мислеше – кръвта на живота си капка по капка, и все пак непременно отричаше това пред свидетели и твърдеше, че към това тя няма никакво отношение.” Увлечеността на Америка по спиритичните феномени е означавала за Махатмите сериозно препятствие по пътя на духовния ръст, доколкото в този вид, в който е съществувала тогава, тя е потапяла човешкото съзнание в сферата на животинския психизъм, който разрушава със своите тайнствени сили организма на хората. Блаватска е трябвало да обясни преди всичко на своите приятели и съмишленици, че “спиритичните феномени, неподкрепени от философията на окултизма, са пълни с опасност и въвеждат в заблуждение... Всяко действие, което медиумите извършват с помощта на духовете, други могат за извършват и без тяхна помощ, посредством силата на волята. Всеки, който притежава способността, без да напуска телесната си обвивка, да действа посредством органа на астралното тяло, може да чете мисли, да предизвиква звъна на звънчета, да кара мебелите да почукват и да проявяват физически феномени”.

Започнала упорита борба с догмите на американските спиритисти. По този повод Е.П.Б. ще напише в дневника си: “Заповядано ми е да започна да разказвам на широката публика истината за спиритическите явления и техните медиуми.  От този момент нататък моите мъчения започват! О, М.! Нека да бъде твоята воля!” Тя е знаела какво пише. Истината за спиритичните сеанси е подготвяла почвата, очиствайки я за възприемането на теософското учение, това е бил необходим етап на разчистване на мястото в обществения разум. Разбирайки това, Блаватска пише:  “Мой свещен дълг е да откривам тази истина и да разобличавам лъжата. Възможно е да съм дошла тук сто години по-рано, отколкото е необходимо. Боя се, че това е така, отчитайки съвременното състояние на умовете... С всеки изминал ден хората все повече се интересуват от парите и все по-малко от истината. Моят слаб протест и стремителна воля могат да бъдат безполезни, но все пак аз съм готова за великата битка, въпреки всички препятствия. Умолявам ви, не ме считайте за сляпа фанатичка... Аз дойдох при спиритизма не под влиянието на лъжците медиуми, тези нищожни инструменти на неразвитите Духове от нашата сфера на древния Хадес... Преди много години, най-накрая аз удовлетворих страстните стремежи на своя ум с Теософията, преподадена ми от Ангелите”.

На Упасика й е било трудно: налагало и се е напрегнато да работи върху себе си и едновременно с това да се отбранява от тълпа враждебни фанатици-спиритисти, църковни служители и други подобни. А в същото време с нещо е трябвало да се прехранва. Средствата винаги не достигали. Елена Петровна не била богата аристократка и си е припечелвала хляба сама. В Америка е изготвяла за продажба изкуствени цветя (те се ползвали с успех), рисувала е рекламни картини, умеела да изпълнява красиви орнаменти чрез щамповане върху кожа. Спомняйки си за Париж, Е.П.Б.  е разказвала как е рисувала фрески на стените на апартаментите на императрица Евгения. Що се касае до периода с литературните трудове, то, работейки върху “Разбулената Изида” Е.П.Б. не е излизала от къщи по пет месеца. За нея е било напълно нормално да се труди по 17 часа на ден.  

В последното десетилетие Елена Петровна някак си особено е тъгувала по Русия, своята далечна Родина, далеч от която преминал животът й.

“Аз зная, – пише тя, – че съм обречена да умра тук в самота, подобно на куче, в обкръжението на своите ученици, които разбира се, са добри хора, но не са твърде дълбоки, и редом до мене няма да има нито една руска душа. Аз също така зная, че никога повече няма да видя нито своята страна, нито своите близки”. “Много бих искала преди смъртта си да видя и да чуя руски човек, честна дума, аз започвам да тъгувам по Родината и ужасно искам да видя своята страна”.

Печалните мотиви в писмата на Блаватска съседстват с шеговитите и насмешливите. Изобщо, чувството за хумор е особено явление сред феномените, произвеждани от Е.П.Б. Това качество характеризира и нея, и Махатмите, съвсем не като “учени сухари и изсъхнали морални мумии”. Но следва да помним, че сарказмът на Елена Петровна е бил адресиран изключително към самата нея и никога към другите хора. Така, в писмо да генерал Липит намираме следното: “Законите на учтивостта изискваха да отговоря незабавно, но аз бях толкова раздразнена и се чувствах толкова болна (или по-добре казано, чувствах се болна и затова бях толкова раздразнителна), че  смъмрих Олкът, опитах се да направя за посмешище Б. – скарах се с Джон, вдигнах истеричен скандал на готвачката, и, постаравайки се по този начин да угодя на всички, отидох да си легна”. “Шип, без да бъде теософ, дойде вчера вечерта, и топлеше коленете си на хладната  печка, а своето сърце – чрез съзерцанието на моите класически прекрасни черти. Казва, че... възнамерява да напише истинска “камея” в чест на Е.П.Б., а Вие, доколкото разбирам, се стремите да напишете биография? Че, кой, дявол да го вземе, може да Ви попречи да я напишете? Напишете, че съм се родила  на три различни места, в два различни един от друг моменти на времето в протежение на последните четири века, от седем майки и половин баща. Отбележете, че съм на между 273 и 19 години и носът ми е най-класическата черта на моята френология. Вие също така можете да добавите, че гореспоменатия “хобот”, изпълняващ в момента на моето раждане (или, по-точно, моето “последно раждане”) някаква друга задача, не би могъл да се яви  in propria persona, оставяйки вместо това своята “визитна картичка” на моето класическо лице. Напишете, че ме е възпитавала астраханска калмичка, а великодушно са ме отгледали и хранили камилите и кобилите на господаря на тези калмици. Хана Торец Ворчай-Тунге Чучмек-Зуру.

Не забравяйте да споменете, че, за почуда на мнозина, съм се родила с турска цигарка в устата, изумруден пръстен на големия пръст на левия крак, и, като капак на всичко, от пъпа ми е бил израснал един неголям храст цариградско грозде. Посочете, че са ме наричали Хелиона (а не Елена, както ме наричат сега), гръцко име, взето от Слънцето-Хелиос, защото (първо) през него ден е имало лунно затъмнение и онези, които са разбирали от пророчества, са били длъжни да направят заключението, че новороденото бебе ще затъмни Луната за години напред, и (второ)  това е дало възможност на духовенството и мисионерите от 19 век да пишат моето име с две “л-та” (тоест “Хеллиона”) и по този начин с голяма лекота да убеждават своето паство, че аз представлявам порождение на Ада. Е какво, нима приведените факти не са достатъчни, че да накарат самия Марк Твен да умре от “cholera morbus”, предизвикана от пристъп на завист и гняв ?”.

Следва да се каже, че пристъп на завист предизвикват текстовете на Е.П.Б. у опитващите се да пишат хора, а не само у известните писатели. Лекотата и изключителната простота, съчетани с изискан хумор, дори при превод от чужди езици, на които са били написани много от писмата, са очевидни. Найстина, който мисли ясно, той ясно излага. Веселата насмешка съвсем не умалява способностите на Е.П.Б. към педантична честност и сериозност, когато е ставало  дума за Теософията и Махатмите. Съчетанието на двете начала – строгостта и хумора – само украсяват палитрата от цветове на нейната талантлива натура, родена под знака на Лъва, тоест на Царствения Огън.

Екзистенциалните характеристики на личността на Блаватска са важни и интересни, но има въпроси, които към не се свеждат към тях. Например, загадката на извънтелесното общуване с Учителите, пророческата дарба, огромните знания, които са били необходими за създаването на “Тайната Доктрина”. Защо именно в нея са се проявили тези уникални способности, какво стои зад механизмите на тяхната реализация? Такива въпроси се отнасят до метафизиката на човека и изискват редица теоретични разяснения, основани на свой ред върху теософската антропология (учение за човека). Подходът към проблема за същността на човека в теософията се осъществява от позицията на два принципа: 1) всеки човек представлява особена седморна структура; 2) в човека следва да се различава неговата личност и неговата Божествена Индивидуалност, Божествено Его.

 В западната култура се признава дуалността на човека, наличието в него на телесно и разумно начало. На езика на науката това се формулира като психофизиологически (или психосоматичен) паралелизъм. Философите от гръцката античност и средновековните теолози са отбелязвали траиадичната структура на човека: тяло, душа и дух, при това, ако за полярността на тялото и духа повече или по-малко всичко е ясно, то човешката душа се е интерпретирала по различен начин най-вече  защото  тя е свързана с разума, а разума по принцип са смятали за атрибут на духа (или под дух са разбирали разум). Революцията в естествознанието на XVIII век положи началото на разбирането за душата като съзнание, но в такъв случай къде е в него мястото на духа и как той се съотнася към разума? За разлика от методологичната несъстоятелност на научните хипотези за психиката, съзнанието и разума, чийто проблем, следва да отбележим, все още не е решен в съвременната философска и научна методология, теософията предлага свое виждане за структурата на човека. Тази структура отразява единството в човека на физиологичното, екзистенциално-енергетичното, астрално-психичното, интелектуално-психичното и духовното ниво или състояние. Тялото в тази структура представлява временна одежда и действителна собственост на всяко живеещо Его, и най-често именно с него човек отъждествява себе си, което по правото на кармичното владеене не е чак толкова голяма грешка. Много по-важно е да сме наясно с висшите структури, собствеността върху които далеч не е толкова очевидна. Астрално-психичният комплекс, проявяващ се като “Кама” (което означава “тяло на желанията”), отговаря за поведението на човека-животно, използващ инстинктите и рефлексите, получени от животинските прародители. Дейността на разума (в системата на теософията той се нарича Манас) формира собствено човека, съзнателния индивид. Разумната, манасична природа на човека е по-висша от психичната, и именно тя е отговорна за менталната еволюция на човечеството (и изобщо за еволюцията на планетата). Теософската интерпретация на Манаса предполага неговото разделяне на нисша и висша ментална активност. Затова дуалността на човека от гледна точка на теософията изобщо не се състои в това, че човекът притежава тяло и разум, а в това, че самият разум е дуален. Опростено казано, “нисшият” разум е разсъдъкът, човешкият интелект, докато “висшият” разум заедно с Буддхи  и Атма представлява божественото начало в човека, неговата истинска духовна Триада (по-подробно обяснение на седемте принципа се съдържа в “Тайната доктрина” на Е. П. Блаватска, в съответните раздели на 2-ри и 3-ти том). Без да навлизаме в подробно обяснение на “висшата Триада” на Егото, ще отбележим, че тази триада отговаря за духовната индивидуалност (не личността) на човека, само тя е способна да го изведе извън рамките на “просто човека” към свръхчовека и свръхсъзнанието. «"Висшата същност", или духът, не може да усвои такива чувства (страсти и лични желания – Е.З.) също както водата не се смесва с маслото или с непречистена течна мазнина. Именно разумът, единственото звено и посредник между земния човек и висшата Същност, е единствено страдащият; той се намира в постоянна опасност да бъде увлечен надолу от тези страсти, които могат да се пробудят във всеки момент, и да загине в бездната на материята. И как би могъл той да настрои себе си на божествената Хармония на висшия Принцип, ако тази хармония се разрушава от самия факт на наличието на такива плътски страсти в светилището? Как може хармонията да тържествува и да побеждава, ако душата е увлечена от шума на страстите и земните желания на телесните чувства, или дори на “астралния човек”? Защото този “астрален” – сенчест “двойник” (както при животните, така и при човека) е спътник не на божественото, а на земното тяло. Именно тази връзка между личното Его, нисшото съзнание на манаса и тялото представлява обвивката на временния, ограничен живот. Подобно на сянката, хвърляна от човека, тя робски следва неговите движения импулси и се скланя към материята, без никога да се издига към духа. Само когато напълно умира силата на страстите, когато те биват унищожени в ретортата на непреклонната воля; когато бъдат умъртвени не само всички желания и страсти, но се убие и осъзнаването на личното Его, и като следствие от това “астралното” се смали до нула (не е излишна да се спомним думите на Елена Рьорих за това, че астралният двойник на Николай Рьорих е бил изгорен още приживе) – тогава може да се осъществи съюзът с “Висшето Его”. А докато “Астралът” отразява победилия човек, още жив, но не притежаващ повече подложена на страсти егоистична личност, тогава блестящият Авгоейдос, божественото Его, може да трепти в съзнателна хармония с двата полюса на човешката същност – пречистения материален човек и вечно честата духовна душа – и да се намира в присъствието на УЧИТЕЛЯ-ЕГО, мистичния Христос на гностиците, смесено, слято и вече единно с него».

И така, разумът на всеки човек е дуален: в него присъства както личното, преходното, така и вечното, духовното. В епохата на “забавяне” на духовния импулс от човешките дела господар е нисшият Кама-Манас, повече разсъдъчен, отколкото разумен (разликата между разсъдъка и разума е била проумяна още от Кант). Но това не означава, че трябва с отвращение да отхвърлим този, който претендира да бъде стопанин на къщата: това е действителна сила, подобна, според думите на Блаватска, на лопата за копаене. Той е инструмент, но не и стопанин на къщата. «Да, в мен има две същности – пише Е.П.Б., – но какво означава това? И вие имате две, само че моите са съзнателни, а вашите не са. В това се състои същността на въпроса: единствено усилената работа на висшия разум е способна да хармонизира действието на съзнанието, да изкаже, да “извади” от сферата на безсъзнателното на нивото на съзнанието не всяка информация, но онази, която определя непрекъснатостта на потока на съзнанието. «Думата "невъзможно" се изключва от езика на търсещия пътя. Ако не се отчайва в своите опити, той може да открие главното – своето истинско Аз». Истинското Аз на човека е безсмъртно, способно на самостоятелни и независими действия; неговата работа при обикновените хора най-често се проявява по време на сън, при Адепта е подчинена на неговата воля и се проявява във всеки нужен му момент. Осъзнаването на постоянното присъствие на Божественото Его, свидетеля и съдията, съвсем не е лесно за човека и изисква целенасочен цикъл от усилия, който се измерва не само в години, и със столетия. Състоянието на Знанието е отнемало от Блаватска толкова сили, че управлението на емоционално-психическия свят се е оказвало на периферията на вниманието. През 1875 година Учителят Серапис в писмото си отбелязва, че неуравновесеността на Блаватска е свързана с преходното състояние на нейната вътрешна природа. Самата тя твърди същото: “Никога още – във физически смисъл – не е имало момиче или жена по-студени от мен. В мозъка ми непрекъснато изригваше вулкан, – а в подножието на планината имаше ледник”.

Непоказната лична скромност на Упасика често е въвеждала в заблуда и нейните ученици, когато тя всичките своите достижения цялостно е приписвала на своите Махатми. “Моите знания са само наследство, което ми се пада от други. Аз съм не повече от отражение на някаква неизвестна ярка светлина. Не знам как, но тази светлина постепенно се е сляла с моето естество, разтворила се е в мене, по същество пронизвайки ме открай до край; следователно, всичките тези идеи са проникнали в моя ум, достигнали са най-потайните кътчета на моята душа, и аз нищо не мога да направя; аз оставам искрена...”  Божественото начало в човека е неговия Духовен Разум, и само тогава човекът може да стане Храм Господен; “В него влиза чистия и свят Дух, който се обединява с душата и тялото на човека, и по този начин, на земята отново се появява Троицата. Аз вярвам в незримия и всеобщ Бог, в абстрактния Дух Божий, а не в антропоморфичното Божество. Аз вярвам в безсмъртието на Божествения Дух във всеки човек, но аз не вярвам в безсмъртието на всеки човек, защото вярвам в справедливостта на Бога. Човек трябва да завоюва правото си на пребиваване в Царството Божие с добри дела и праведен живот”.

Блаватска е била обвинявана в неправдивост, неточност на съобщенията. Но нали е казано: не задавайте въпроси, и няма да чуете лъжи. На Елена Петровна й е било забранявано от нейните Учители да разкрива всичкото знание, което тя е получила от тях. Затова вместо дипломатически хитрини тя направо е казвала до какви предели може да информира обществото, и е била при това твърде правдива, откровена и неспособна да се преструва, за да може изкушеното в интриги общество да я разбере правилно. Обучението в съзнателно разделяне на седемте принципа и тяхното управление в периода на пребиваването  в Ашрама на Махатмите завинаги  си остава тайната на Елена Петровна. Тази окултна тренировка й е позволила да достигне концентрация на ума, която й е дала възможност адекватно да възприема тестовете на “Тайната Доктрина”. Личността на Е.П.Б. е била, по този начин, инструмент, който е разпределял целия материал, който е контролирал неговата форма, изразителност, оттенъци, налагайки по този начин отпечатък на собствения стил... Подобно на това, както дневната светлина, прониквайки през храмовия прозорец, придобива оттенъците на цветното стъкло, така и мислите, които са предадени чрез мозъка на Е.П.Б., са се променяли от изработения от нея литературен стил и способността за тяхното изразяване.  Самата Блаватска вижда ситуацията с предаването на знания по следния начин: ”Когато пиша за непознат или малко познат ми предмет, аз се обръщам към Тях, и един от Тях ме вдъхновява. Той ми дава възможност просто да преписвам от ръкописи, и даже печатен материал, който възниква пред очите ми във въздуха, по време на което аз нито веднъж не съм била в безсъзнателно състояние. Именно осъзнаването на Неговото покровителство и вярата в Неговото могъщество ми позволиха да стана такава сила и умствено и духовно... и даже Той (Учителят) невинаги е необходим; защото по време на Неговото отсъствие по някакви други работи, Той оставя в мен заместник на своите знания... В такива моменти вече пиша не аз, а моето вътрешно Его, моето “светло аз”, което мисли и пише вместо мен... Не зная, Вера, вярваш ли ми или не, но нещо необикновено става с мен. Ти не можеш да си представиш, в какъв удивителен свят на картини и видения живея. Аз пиша “Изида”, по-точно не пиша, а прерисувам и копирам онова, което тя лично ми показва. Понякога ми се струва, че древната Богиня на Красотата сама ме води през всички страни и тяхното минало, и аз описвам това. Аз седя с отворени очи и, изглежда, виждам и чувам всичко, което реално става около мен, и в същото време виждам и чувам това, което пиша. Не ми стига дъхът, боя се да помръдна, опасявайки се, че магията ще изчезне. Като във вълшебна панорама бавно минават пред мен столетие след столетие, образ след образ. Аз пропускам всичко това през себе си, съединявайки епохите и датите, и знаейки със сигурност, че не може да има грешка. Нации и народи, страни и градове, отдавна изчезнали в тъмнината на праисторическото минало, възникват, след това изчезват, отстъпвайки място на други, след което на мен ми казват съответните дати. Отминалото време се сменя с исторически периоди, митовете ми се обясняват със събития и хора, съществували в действителност, и всяко изключително събитие, всяка нова страница от тази многолика книга на живота застава пред мен с фотографска точност. Моите собствени пресмятания ми се явяват по-късно като отделни цветни картини с различна форма в играта, която се нарича casse-tete ("главоблъсканица"). Събирам ги заедно и се опитвам правилно да ги разположа една след друга, но разбира се, не аз правя това, а моето ego, моето висше Аз. И всичко това става със съдействието на моя Гуру и Учител, който ми помага във всичко".

Огромното духовно напрежение на Е.П.Б. по време на работата е изисквало пълна всотдайност, и е предизвиквало претенции от страна на съратниците. Махатма  К.Х. е бил принуден да приповдигне малко завесата на тайната, опитвайки се да защити Упасика.  Привеждаме писмото от 1881 година в цялост. “Аз с болка осъзнавам факта, че обикновената непоследователност на нейните (на Блаватска) твърдения – особено когато тя е развълнувана – и странното поведение, според вас, я правят доста нежелателен проводник на нашите съобщения. При все това, любезни Братя, ако вие узнаете истината,  ако ви кажат, че този неуравновесен ум, привидното несъответствие на нейните речи и идеи, нейната нервна възбуда, казано накратко – всичко, което се смята за разстройващо трезво мислещите хора, чиито понятия за сдържаност и маниери са шокирани от странните  избухвания – както те смятат  – нейния темперамент, и което ви е така противно, ако вие бихте знаели, че тя в нищо от това не е виновна, – вие,  може би, ще погледнете на нея със съвсем други очи. Въпреки, че още съвсем не е дошло времето да ви посветя в цялост в тази тайна и че вие едва ли сте подготвени за разбирането на великата Тайна, дори ако ви я разкажат – все пак вследствие на причинената огромна несправедливост и обида аз съм упълномощен да ви разреша да погледнете от другата страна на завесата. Това нейно състояние е тясно свързано с нейната окултна тренировка в Тибет и е предизвикано от това, че тя сама е изпратена в света, за да подготвя постепенно пътя за другите. След почти  стогодишни безплодни търсения на нашите глави им се наложи да използват единствената възможност изпращането на европейско тяло на европейска почва, за да служи като свързващо звено между тази страна и нашата. Вие не разбирате? – Разбира се – не. Тогава, моля ви, спомнете си какво тя се опита до ви обясни и какво вие доста сносно усвоихте, а именно – факта на съществуване на седем принципа у съвършеното човешко същество. Сега – нито един мъж или жена, ако те не са посветени от “5-ти кръг” не може да напусне територията Bod-Las  и да се завърне обратно в света в своята интегрална цялост, ако мога да се изразя така. Най-малкото, на един от неговите сателити ще се наложи да остане по две причини: първата – за да образува необходимото свързващо звено, проводник за връзка; втората – като най-добрата гаранция, че някои неща никога няма да бъдат разгласени. Тя бе изключение от това правило и вие сте виждали и друг екземпляр – човек с голям интелект, на когото се е наложило да остави там една от своите обвивки и поради това сега е смятан за доста ексцентричен. Поведението и състоянието на останалите шест зависят от вродените качества, психофизиологичните особености на даденото лице, особено от идиосинкразиите, предадени посредством онова, което съвременната наука нарича “атавизъм”... Но да бъде държана отговорна за своята чисто физиологична възбуда и да й бъде дадено да види вашите презрителни усмивки беше с положителност грешно. Простете ми, мои Братя и уважаеми Господа, моите откровени изказвания... Аз не мога да постъпя другояче и да не изкажа силното си неодобрение към онова, което – колкото и полирано да е отвън – все пак представляваше, дори при обичайни обстоятелства, ЖЕСТОКОСТ».

В цитираното писмо става дума за същинската трансформация на човешките принципи (структури). Психофизичната трансформация, преживяна от Упасика и обусловила странностите на нейната натура, още приживе създала друг човек, макар външно тя да си останала Блаватска. Помощник и работник на Махатмите в света, Елена Петровна е заслужила правото да я считаме за наш Учител. Да си спомним цитираните от Блаватска думи на Учителите: «Само Блаватска знаеше». Годините на борба за Елена Петровна бяха победа не само защото в света излязоха най-добрите нейни деца – нейните книги, но и защото упоритият труд прояви Светлината на нейния Дух, създавайки нов Адепт.

Опасният и болезнен процес на трансформация на личността беше преминат през ХХ век от още една забележителна жена – Елена Ивановна Рьорих и беше наречен [от нея] “огнена трансмутация” на енергийните центрове, запалване на Свещените Огньове. УЧИТЕЛИТЕ – Същите, които водеха в живота Упасика, са наричали Елена Рьорих “Урусвати” – Утринна Звезда. Подробностите за нейния огнен опит станаха известни сравнително неотдавна. Това означава, че е дошло времето за онези, които смеят да дерзаят и могат да продължат пътя на Упасика и Урусвати. 

Нима пътят през цялото време се вие все нагоре и нагоре? Да, до самия край. Нима дневният път ще отнеме целия дълъг ден? От заранта до вечерта, Приятелю мой.

"Новая Эпоха", № 2 (10), 1996

© Елена Зорина. © Дияна Златева, превод. Публикувано в  на: 28.09.2011.

Бр. II - 2011 (43)