ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА
|
|
ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА |
|
|
Георги Н. Николов ТЪЖНА МАДОНА В ЧЕРНО ПРОСТИРА ДЛАН НАД ВЪЛНИТЕ
След 1878 г. духовният живот у нас получава мащабни измерения, които се чувстват и в литературата. Обогатява се тематичната палитра. Авторите могат да сверяват естетическите си търсения с европейски и световни образци. Трайно се настаняват редица течения с различна идейна платформа и нови теми привличат вниманието на творците. Сред всички, със свое скромно място, е и темата за морето. Тя има свои корени и преди Освобождението с преводните образци на Йоаким Груев и с убедителната изповедност на Петко Славейков. С трайно присъствие на синия феномен в лириката на Харалан Ангелов, когото можем да разглеждаме като пръв български маринист именно поради своята последователност в маринистиката. Вече в началото на ХХ в. следа оставят Константин Величков, Арсени Йовков, Пейо Яворов, Христо Силянов и пр. Дори Йордан Йовков не остава безучастен и посвещава на морето стихове, които звучат искрено и убедително. Сред тези имена се нарежда и Екатерина Ненчева – първата наша поетеса в свободна България и първа сред жените у нас, включили морето в литературното си наследство...
Веднага възниква въпросът: “Мадоната в черно, както я наричат, маринист ли е в общоприетия смисъл на това понятие?” Отговорът не може да е еднозначен. Всеки автор възприема морето чрез свой индивидуален маниер. За едни е груба, трудова реалност. Други са привлечени от неповторимата импресия, която откриват в многоликата природна даденост. Символистите поднасят пред олтара му сложен набор от чувства, терзания и търсения, безкрайно далечни от познатия делник. Цялото творчество на Ненчева в книгата “Снежинки” - 1909 г., е символна изповед. Плод на вътрешна борба между отчаянието от туберкулозна смърт и бурна надежда за още подарени години. Затова присъствието на морето в стиховете й не е случайно. То е завоалиран и все пак един от централните силуети в стиховете. Носител на одухотворена мощ и пантократор, който може да отдалечи крехката човешка същност от чашата с горчиви страдания. Да му внуши посока към вечност и безсмъртие. Да го успокои, приласкае и върне в милите радости на живота, към които Ненчева е така привързана. Иначе казано – морето в нейната лирика е обобщаващ символ на спасение, любов, радостно утро, безметежен покой. То е всичко, което изнурената от разкъсващи очаквания жена може да бленува: Гледай, друже! Лекокрила лодка там далеч в морето се белей; слушай как вълна със песен тиха, кротка в шир на воля я люлей.
Ах, да чакаме ний тук – вълната до брега ще лодката да спре... И тогаз ще ний поемеме веслата по безкрайното море.
И сами – съвсем сами – в морето, нек вълна ни лудо понесе! Все едно за нас – един до друг където ни вълната отнесе... * * *
Символът “море” в лириката на Ненчева е неспокойна мозайка от далнини, устремени в миражната безкрайност. От сини равнини, глъбини, пустош, вечност. И от разпенена граница между водата и брега с ясно втъкано послание, че тя е всъщност предел между тленното и вечността. Негов вестител е времето, което равнодушно отнася душите на людете в царството на забравата. Цялото същество на авторката се бунтува пред възможността споменът за нея да се размие с годините. Тя не желае да застине в рамките му. Не желае плисъкът на вълните да кънти равнодушно в пространството и да заличава стъпките й по мокрия пясък. Подсъзнателно авторката долавя сходство между истинската същност на морето и женската душа. Двата символа са многопластови, противоречиви, измамно достъпни, буреносни. Но в покой със солена добрина приласкават лутащата се индивидуалност и отмиват тегобите на битието. Сочат изход от предизвестения финал на пътя му, “сдобрявайки” вечния антагонизъм между живота и смъртта: О, плачущи вълни! Вий плачете за страдните сърца, във сълзи вечно потопени... Плачете! – плачете тихо, тихо... да не би света да чуй тъги им, вам потайно поверени. Плачете, о, вълни – разгръщайте обятия си хладни за тях – за страдните сърца, че само вий едни покой им дали бихте, хладни, плачущи вълни... * * *
Но копнежът за любов и взаимност, неподвластни на броени дни, е истинският емоционален двигател за лириката на Ненчева. В маринистичните фрагменти лодка неизменно отнася двамата влюбени далеч от родния бряг. Играта на вълните олицетворява кипежа на чувства, които сливат пътниците в един единствен, блестящ с чистотата на помислите дух. Във факел на себеотдаването, търсещо взаимност и защита срещу нечакани беди. Целият символен инструментариум в “Снежинки” се корени върху борбата със смъртта. Върху нестихващия химн на живота, подхранващ странни протуберанси в пламъците на интимното. Съзнанието, че е обичана, се превръща в панацея за личността и перото на поетесата. Наистина, то често реди унили послания. После ги зачерква и върху тях изгряват светлите лъчи на надеждата. Сливайки се с лика на морето, понякога стигаща дъното му с вихъра на тъмна прокоба, Ненчева отново се завръща в живота под химните на любовта. За нея любов и съществуване са еднозначност, която се разбира от само себе си. Най-висш етап в скалата на духовна ценностна система. Без него човешката индивидуалност се обезсмисля. Разтваря се в уличната сивота и губи правото на себеуважение. Поезията на Екатерина е търсеща, далеч от монолозите на констативното прозрение. Внушава ни, че щастието е изменчиво. То трудно може да се заслужи иначе, освен чрез пълна отдаденост на любимия. Но може да бъде и сразено от вихрите на изменчивата човешка природа. Фарът, който тя внася на места в творчеството си, е господар на светлината и на мрака и присъжда на всеки от тях участие в ориста на лирическия герой. В тях отново битуват закодирани животът и смъртта. Свързва ги нишката на любовта, изтъкана от надежди. Всевиждащото око на морския маяк вярно ще отсъди кой да прекрачи прага на утрешния ден, окъпан в слънчеви зари. И кой в здрачни светлосенки да бъде изтрит от архива на човешките спомени. В подножието, върху което фарът е изграден, неумолимо се разбива пяната на мимолетност, дребни страсти и предречена тленност: Далече тамо, сред море пустинно – на скалата тъмна изгрява в тъмни нощи блед, вълшебен фар. Високо там, навръх скалата стръмна надеждата въздига вековечни си олтар...
И нас, чедата земни, мами фара от скалата стръмна нас, земните чеда, чедата на скръбта! Там мами ни, далеко, в бездна тъмна, измамният светлик, надежда сетня – във смъртта! “Надежда”
В някои изследвания за Екатерина Ненчева срещаме предположението, че с годините би могла да социализира творчеството си, прекъснато от ранна смърт. И в този ред на мисли – да го съобрази с вълненията на времето. Струва ми се, че подобни прогнози за отминал житейски и поетически друм са излишни. Защото авторът като такъв не е длъжен непременно да търси одобрението на масите. Много често, като се вслушва в шепота на вътрешното си “аз”, той е не по-малко убедителен, достъпен и емоционално извисен. Съгласни сме с извода на Веселин Ханчев, автор на предговора към “Избрани стихотворения” на Ненчева от 1941 г.: “Тя винаги е живяла извън границите на действителността, извън общо приетите човешки отношения, изхабени от дългогодишно употребление. И затова тя не може да приеме любовта на тая действителност, а вечно се блъска и се раздвоява между сърдцето си и земния живот. Духът й е така построен, че не може да се задоволи ни от обикновената обич, ни от обикновеното страдание, а търси някакъв друг свят, в който чувствата и животът на човека са пречистени от земната кал”. Това е истинският подтик Ненчева да търси с интимен взор морето. Да се докосне до непознатата му същност и да се приобщи към нея. Като в един момент изцяло му се довери, за да почерпи от него безсмъртие: Едва потрепват морски глъбини сънливи... А рой вълни от тихи светли далнини приветстват ме игриви.
...Как биха ме в обятия си със страст поели! И леко, леко... ах, за вечен сън тогаз те биха ме люлели... * * *
Да, Ненчева е първата българска поетеса, докоснала с творчеството си морето. Като символ то успешно онагледява индивидуалистичния подход на авторката към значими човешки теми. Към смисъла на живота с неговия нежелан финал. Към извървяния по волята на съдбата път с вопъл за още няколко стъпки в коловоза му, оказал се труден и мъчителен. Жената дарява живот, за да не се скъса никога нишката му. И е жестоко тя самата да бъде отнета от него без време, в своя разцвет, както си отиде Екатерина Ненчева. Дано понякога чува шума на морето, в което чрез дарбата си потърси безсмъртие. Вълните продължават да докосват брега и пеят чувствата, с които мадоната в черно тръгна към безвремието... |
||
|
|
|
|
|
© Георги Н. Николов.
Публикувано в
|
|
