ЕСЕ

Бр. II - 2011 (43)

Андрий Будугай 

ЦЯЛОСТНОСТ: ЛИНГВО-ЕЗОТЕРИЧЕН  АСПЕКТ

На Бойко и Дияна Златеви

1. Моят път към понятието „цялостност”^*

 В началото на статията искам да споделя с читателя един случай в моя живот отпреди повече от петнадесет години в Украйна. Беше в град Бердянск, Запорожка област. Баща ми постъпи в болница. Когато отивах на посещение при него, веднъж той ми посочи един от мъжете в отделението и каза, че този пациент и денем, и нощем стене от болка. Следващия път баща ми сподели, че при болните минала цяла комисия от лекари. Всеки от медиците отивал при този болен, преглеждал го и заявявал, че това заболяване не е от неговата специалност. И тъй, човекът може „спокойно” да си боледува и бавно да умира...

Този случай ме порази и аз посветих не една година от живота си на търсенето на отговор на въпроса: защо се получава така. И сега, като чувам злата шега на хумориста от Русия Михаил Задорнов, че сега специалистът по ляво око не ще се заеме да лекува дясното и обратно, вече разбирам какво се крие зад тези думи. А тогава се случи така, че започнах едва ли не опипом, почти като слепец, да се доближавам малко по малко към отговора.

По някакъв начин добра услуга ми направи една индийска притча, която вероятно сте чували. В нея се говори за това, как при един слон завели петима незрящи, които никога не били виждали това животно. Казали им, че ще ги водят при слона поотделно, с молба да го опипат и да кажат на какво им прилича той.

Първият опипал един крак и сравнил слона със ствола на дърво, вторият хванал опашката му и го сравнил с въже, третият, опипал ухото му, – с лотосов лист, четвъртият, докоснал корема му, – с голяма чаша, а петият, хванал хобота, – с лиана. И ето, възниква въпросът: „Истината ли са казали тези незрящи?” Ако всеки от тях бе заявил, че онази част от слона, която е опипал, прилича на едно или друго нещо, той би казал истината. А всъщност се е получила подмяната, за която ще говоря малко по-нататък.

А ето втория случай, който ми подсказа отговора на поставения въпрос и ми помогна да сложа много неща по местата им. Това е филмът на полския режисьор Ежи Хофман „Знахар”, в който каруца прегазва младия син на мелничар и счупва краката му на няколко места. Неумел доктор го оперира, но поставил костите неправилно и момъкът остава инвалид. След известно време юношата решава да се самоубие, убеден, че причината за неговото състояние са греховете на баща му, довел до просешка тояга своя брат, с когото заедно били наследили мелницата...

Антоний Касиба (главният герой във филма, който след нанесен жесток побой загубил паметта си и не помни дори името си)^[1] в селските условия и с най-примитивни инструменти съумява да оперира и двата му крака така, че момъкът оздравява и спира да мисли за самоубийство.

Но от всичко това за нас сега главното е, че пътят от състоянието на безизходица до радостта от живота бива извървян само с изменението в разположението на костите на краката. Казано с други думи, нито една кост не е добавена или извадена – сменени са само местата на някои от тях: Антоний чупи неправилно зарасналите кости и ги подрежда, както трябва. И в други сфери на биологията и техниката е така – дори да са налице необходимите части (детайли и съставни елементи), трябва да се знае как правилно да се съчетаят, разположат една спрямо друга и свържат.

2. Двата вектора на съзнанието

 Как човекът придобива знанията, нужни му за изграждането на съответните композиции (съчетания и напасвания) в живота си? Според моите разбирания това зависи от разширяването и същевременно от извисяването на нашето съзнание, което работи едновременно по два вектора, в две посоки – навътре и навън. И тук ще отбележим, че съзнанието веднага разпределя дейността си в тези две посоки, но центърът му се фокусира поред ту към микрокосмоса – своя вътрешен свят, ту към окръжаващия го макрокосмос. Тази взаимовръзка на вътрешното и външното се определя от това, че всеки от нас, всяко съществуващо съзнание, е съставна част от Вселената.

Самото име на Вселената подсказва, че тя е обитавана от безкрайни множества различни същества, едно от които е отделното съзнание, а това означава и всеки човешки индивид. Ще подчертаем, че думата индивид^[2] е свързана с лексемите индивидуум и индивидуалност. Преведена от латински, думата индивидуум означава „неделим” – най-малката съставна част на Вселената, която наричаме съзнание. А думата индивидуалност ни насочва към идеята, че съзнанието се проявява с нещо особено, което го отличава от останалите съзнания.

С течение на времето, чрез нашето съзнание, ние усвояваме все по-нови и по-нови области от пространството. Да си припомним думите на Иисус Христос: „Познайте Истината и тя ще ви направи свободни!” Като възприема и запомня нещо ново, правейки го „свое” ^[3], усвоявайки неговите компоненти и принцип на изграждане, съзнанието придобива за себе си нова степен на свобода. Не случайно давам тази смислова редица. Вие навярно забелязахте, че в нея присъстват близки една на друга думи: свое, усвояване, свобода. В славянските езици те са етимологично сродни и в основата им е залегнал принципът на принадлежността. Към такъв извод ни насочват и съкоренните с тях лексеми свойство, особеност^[4], особа, способ, способност, приспособление.

Ще отбележим, че за да се развива хармонично, съзнанието трябва последователно да променя фокусирането на вниманието си. Като открие нещо интересно навън, привличащо вниманието му (явление, предмет или друг обект), и след като го проучи до определена степен, то „потъва” в себе си и с течение на времето намира там някакво подобие на този външен обект.

Редом с този вътрешен аналог на изучавания обект съзнанието забелязва нещо друго, което се превръща в поредния обект за проучване. Това го импулсира отново да премести своя фокус навън – за да получи допълнителни сведения, да ги обсъди с други съзнания или да реализира възникналите около изучавания обект идеи.

Ще отбележим, че развитието на съзнанието по два вектора – навътре и навън – съответства на принципа на Хермес Трисмегист, известен в езотериката като метод на аналогията. Той гласи: Както долу, така и горе, както вътре, така и отвън.

Редуването във фокусирането на съзнанието навън-навътре вероятно може да бъде сравнено с редуването на десния и левия крак при ходенето или с редуването на качествата „ин” и „ян” в даоската монада. Тук бих искал да повторя думите на специалиста по китайски език и култура Ленчо Димитров от София за това, че в знака Ин-Ян трябва да се съзира не само проявлението на дуализма чрез мъжките и женските качества, но и триадата, троицата. Тя се явява път към целостността^[5], която се състои именно от тези две качества, а те пък, от своя страна, се проявяват единствено в нея. Както е казал Лао Дзъ, ако говорим за кокошката, длъжни сме да помним за петела и обратно. Тоест петелът и кокошката се явяват като двата полюса на единното цяло, което за нас се проявява в този вид птици – кокошките.

Връщайки се към редуването във фокусирането на съзнанието, можем също да кажем, че е възможно то да бъде сравнено и с дейността на лявото и дясното полукълбо на главния мозък^[6] или пък с конкретното и отвлеченото (абстрактно) мислене.

Един учител по виетнамски вид кон-фу учи, че конкретното и абстрактното в идеала трябва да се вземат във взаимовръзка, тоест все пак цялостно. Ако говорим за нещо конкретно, нужно е при това да прибегнем и към абстрактното, за да направим обобщение. А когато човек говори за отвлечени категории, ще трябва да се постарае и да свърже тези категории с конкретните им проявления, с примери. Иначе може да ни изненадат следните две опасности.

Ако зациклим в конкретното, можем неусетно да загубим връзката си с духовното, силно да се „заземим” и нашата същност да стане материалистична. А ако наблегне на абстракцията, човек може да се откъсне от реалния живот и от придобиването на материален опит, който също е част от програмата на неговото въплъщаване.

Именно световете с по-плътна груба материя са предназначени да ни дават възможността да проявяваме и доказваме на практика кои са нашите идеи и доколко съответстват на Истината. Ще илюстрирам това с примера с архитекта, даден от Макс Хендел в книгата Космогония на розенкройцерите.

В главата на архитекта се ражда идея за красиво здание и той се заема с чертежи. И след време установява, че на някои места е допуснал грешки, които чертежите му помагат да открие. Залавя се да преработва своите пропуски, а при започване строежа на това здание също може да се открият някакви грешки или недоизпипани работи. В хода на отстраняването им този „творец на музика в камъка” се приближава все повече към идеалната идея на замисленото от него здание. Именно този процес (пренасяне на съответния проект от света на мислите във физическия свят) ни помага да разберем колко е нужен светът на материята и колко е необходимо да възприемаме света комплексно и цялостно.

3. Развитие на съзнанието вътре в племето

 Сега искам да разкажа как ми изглежда процесът на възприемане и запаметяване^[7] на нови области в пространството. В началото съзнанието сàмо набира сили, учи се да бъде самодостатъчно и цялостно. То още не е способно да застане лице в лице с окръжаващия го свят и има нужда от някаква среда, в която да може добре да се развиват и организмът, в който това съзнание живее, и самото то. При животните такава среда е стадото, при рибите – пасажът, при птиците – ятото или орлякът, при някои хищници – глутницата, при човеците – родът и племето. В онези далечни времена да се окаже извън границите на племето за индивида е било равносилно на гибел, на смърт.

Представата на човека за себе си и за окръжаващия го свят тогава се е оформяла не толкова индивидуално, колкото колективно. В родово-племенното общество определящ фактор е била езическата религия, чието название самό по себе си в голяма степен отразява нейната същност. Нека си спомним, че на старославянски думата език е имала две значения: 1/ „език” в съвременния смисъл (например български, гръцки, ирландски); 2/ „народът, говорещ този език”, или неговият носител. Територията на разпространение на езика е съвпадала с територията, където са живеели неговите носители. Тоест това е била земята, където е живеело съответното племе или народ.

На тази територия, освен хората, са живеели и други същества – птици, животни, риби, стихиали – души на стихиите^[8]. Имало е езически богове, общи за групата племена, например дух на река, която тече през земята на тези племена, или дух на вятъра, дух на бурята и т.н. Шаманът, или жрецът, е бил свързващото звено, посредникът между тези същества и хората от племето. С помощта на различни ритуали и заклинания той е установявал магично-симпатична връзка и е извършвал жертвоприношенията. Всъщност, думата жрец означава: именно това:„принасящ в жертва”.

Всеки човек, роден на територията на племето, е бил свой по кръв. Когато вече бил достатъчно пораснал и ако е минал през обреда на посвещението^[9], той е преминавал от състоянието на юноша, отрок^[10], в състояние на пълноправен член на племето и е получавал цялата полагаща му се свобода.

Пълнолетният човек е усещал и запаметявал всичко съществуващо вътре, в границите на племето, и го е възприемал като свое, родно, нормално. А всичко, което било извън пределите на земята на племето, извън нейните граници, е носело в себе си опасност, а понякога и зло. В националните езици все още са запазени много думи, създадени по този повод в онази далечна епоха. Например лексемата край е със значение „пределна линия, до която се простира нещо”, „страна”, „област”, „местност”. Тя по същество означава „граници” и това, което се намира в пределите им. Сродната й руска лексема кроме /освен/ ни насочва към нещо, което се намира отвъд границите, излиза извън пределите на нещо.

Думата крайност /тежко положение/ означава също това, което излиза извън пределите, което изпада от съдържанието на понятието норма. В руския израз тьма кромешная /непрогледен мрак/ можем да съзрем идеята, че мракът се намира в пространството отвъд границата на обитаемия свят.^[11] Възможно е с това гнездо да е сродна и нем. лексема krank /болен^[12]/. А сродната с тази група лексема скромен показва, че човекът, обратно, се намира в пределите на нормата и не излиза извън нейните граници.

Друго етимологично гнездо, което бих желал да приведа като пример, води началото си от лат. дума terra /земя, територия/. Думата екстремен означава „краен, пределен; излизащ извън рамките на обичайното” и произхожда от лат. extremus /краен/, което на свой ред идва от лат. exter /намиращ се навън, външен/, съставено от ex- /из, вън/ и ter- /земя/.

Към същото гнездо принадлежат и думите термин /с първоначално значение „граничен стълб”/, терминатор /намиращ се между две територии/, интерес (първоначално означаващо „съм /esse/ между /inter/)”.

Към опасността при напускане територията на племето могат да насочват следните думи:

– перипетии /блуждаене извън границите, по периферията/, където гръцката представка идва от πέρας със значение „край, финал”;

– българската дума премеждие, свързана с межда;

– руската дума чёрт /дявол/, свързана с думите черта, чертая, очертание на предмета^[13];

– думата риск, свързана с украинската дума риска /черта/ и явно с немската дума reisen /пътувам, пътешествам/: сравнете и руската дума рыскать /бродя из местността да търся дивеч, ловувам/.

А за хората, живеещи извън племето, извън неговите граници, в езика са запазени лексеми, които говорят или за това, че чужденците са потенциални източници на опасност, или за това, че те са предизвиквали насмешка сред съплеменниците си, минавали са за ненормални. Например такава е лексемата странен, имаща значение „чужд, непонятен; предизвикващ недоумение” и свързана етимологично с бълг. лексема страна и с рус. думи сторона и посторонний. Първоначално славяните са наричали всеки представител на народ от германоезичната група немец и това е означавало „ням, не умеещ да говори нормално (т.е. по нашему, на нашия език), непонятен”.

Древните гърци, елините, наричали всички онези, които не били гърци, с пренебрежителното варвари, защото всяка друга неелинска реч те възприемали като непонятна, като повтарящи се звукове „бар-бар”. За древния грък цялата огромна населена с елини област е била Ейкумен^[14], което означава „обитавана страна”^[15]. Извън нейните граници можели да живеят само дивите и неразбрани варвари. По-късно тази дума е била заимствана от римляните и те наричали варвари всички, които не били елини и римляни. А самите римляни наричали елините Graeci, което означава „онези, които говорят като гарги^[16], тоест грубо и непонятно „грачат”.

Древните гърци са ни дали още една група думи, за която можем да припомним в контекста на нашия разговор. Това са думите екзотика и екзотичен^[17]. Лексемата екзотичен означава: първо, „намиращ се извън общоприетото, обичайното; далечен, чуждестранен”; и второ, „чудат, необикновен”.

Възможно е да се открие и в други езици и култури връзката между понятията чужбина и ненормалност. Например в холандския език лексемите zόnder /без, освен/, zόnderling /странен човек, чудак/ и zόnde /грях/. Става явно, че първоначално за грях е било възприемано напускането на територията на племето и свързаните с това напускане последици.

Приключвайки темата за границите, бих искал да кажа, че във философията има термини, означаващи липса на граници, но за изразяването на това понятие езикът така или иначе също се опира на понятието за граница. Например: в руския и българския език безграничный, безграничен, в украинския – безмежний със същото значение^[18]; абсолют /безусловното съвършено Начало на битието/^[19]; трансцендентален /извънпределен спрямо някаква определена сфера, спрямо света като цяло/ ^[20]. Всички тези термини са се създавали вече не от езическите родово-племенни култури, а от наднационалните култури, от културите на световните религии.

В заключение по въпроса за развитието на съзнанието вътре в племето бих желал да подчертая, че според идеала, националните (тоест езическите) и световните религии трябва не да се борят една срещу друга, а да образуват хармонично единно цяло. В световната практика е възможно да видим проявяването на подобно цяло в японската култура. Националната религия шинтоизъм там е образувала комплекс с такава световна религия като будизма. Нито една от световните религии не може да не се съобразява напълно с духовете на стихиите, минералите, растенията и животните. На тези същества също трябва да се отделя внимание, да умеем да отчитаме тяхното присъствие и с уважение да се отнасяме към тях.

А от друга страна, трябва да помним и да се стремим към това, самите световни религии да станат съставни части на общочовешкото духовно образование, което руският духовидец Даниил Андреев нарече Розата на Света^[21], религията на цялото човечество. Както пчелите събират за меда нектар от цветовете на най-различни растения, така и религията на човечеството трябва да обедини в едно общо цяло натрупаните ценности от всички национални култури, без да унищожи тяхната неповторимост и очарование.

4. Развитие на индивидуалното съзнание

 Сега е време отново да се върнем към индивидуалното съзнание, за което се отнасяше и всичко, което казах досега. Когато съзнанието възприема и запомня /на руски осваивает – започва да усвоява/ някаква област от пространството, собствената му природа го тласка и подтиква към по-нататъшен растеж и развитие. Нека си представим съзнанието като самоосъзнаващ се център с множество издънки от него – отделните знания. Именно този център е нашият истински Аз, който има изход в индивидуалната ни монада, а чрез нея е свързан с Абсолюта.

Идва мигът, когато при конкретното въплъщение този център на самосъзнанието се включва. Човекът започва да разбира какво е самият той, какво е и съществуващото извън него. Всяко от получаваните от този човек знания обхваща някаква област от пространството и се свързва с центъра чрез ментално-енергийна нишка.

Колкото повече и по-интензивно работи съзнанието, толкова повече от центъра му се излъчват такива нишки, толкова повече мостчета се образуват от него към другите съзнания, съставляващи Вселената. И при това постоянно се обезпечава връзка между центъра и която и да е от тези области. Свързващите нишки се намират, така да се каже, в режим на очакване. Тъй като сàмо центърът ще се поинтересува от онази област в пространството, с която са свързани те, веднага пропускат необходимата енерго-информация да мине през тях.

За да стане по-разбираемо това, което току-що казах, ще приведа пример. Нормалният човек осъзнава себе си като съществуващ независимо от тялото, а тялото само временно приютява неговия истински Аз. Този Аз, който в определен смисъл съществува сам по себе си, осъзнава, че собственото му име е еди-кое си, фамилното му име е еди-кое си, националността му е тази и тази, полът е мъж или жена, социалното му положение е такова и такова, има съответно гражданство, професия и т.н.

Човекът не може да мисли за всичко това едновременно. Но все пак той трябва и да осъзнава всичко това наведнъж, и да го държи в своето полезрение. В който и да е миг неговото съзнание е готово да „извади на повърхността” всякаква информация за себе си. Съвсем същото може да се каже и за базата данни на това съзнание за окръжаващия го свят.

Сега нека си представим, че това съзнание, заемащо определен обем от пространството, по време на своята житейска дейност е видяло или се е сблъскало с нещо ново за него, което е извън пределите на усвоеното преди това, с нещо, което предизвиква в него интерес, но със своя обем го превишава по обем, тъй като е по-голямо от него. Естествено, това ново нещо за съответното съзнание е сложно и непонятно. Подобно на слепец, това съзнание в началото трябва да го опипа със своите рецептори. А в основата на това понятие се намира латинската дума capio /вземам, приемам, получавам, привличам/: сравнете с думата внимание, в чиято основа режи глаголът имати със същото значение, както и capio.

След като е опознало привлеклия вниманието му обект отвън, съзнанието си е съставило представа за неговата форма и трябва да опознае същността му. А за това е необходим процес подобен по същество на нашия начин на хранене. Например ние не можем наведнъж да сдъвчем цялото парче хляб или някаква друга храна. Какво правим? От голямото парче отчупваме малко, такъв залък, който можем лесно да поставим в устата си и да го сдъвчем и глътнем. След това отчупваме следващия залък и правим същото. Повтаряме това дотогава, докато не се справим с цялото сравнително голямо количество храна.

По аналогичен начин постъпва и нашето съзнание. То разбива обекта, който трябва да опознае, на отделни части, съизмерими за него с понятието прости, и последователно, една по една, започва да ги изследва. При опознаването на всяка една от тези отделни части нашето съзнание се разширява до известен обем, съответстващ на обема на познаваемата част. С всяка следваща част съзнанието става все по-голямо и по-голямо по обем. След като изследва и последната част, то може вече да вмести в себе си наведнъж всички части на цялото, тоест онзи обект, който го е заинтересувал и сега трябва да бъде възстановен като нещо цяло.

И тука започват мъченията за „проумяване, разбиране чрез прозрение” на първоначалната композиция, за възстановяване на правилното съчетаване на нейните части помежду им. Когато това съзнание прозре тази първоначална композиция, тогава, условно казано тя, като единно цяло, преминава в разреда на простите неща. И по-нататък вече съзнанието я пази като единица информация, която при нужда винаги може да разложи на съставните й части и ако е необходимо, да използва която и да е от тях или да ги представи в цялост.

Сега нека направим лингвистично отстъпление, за да покажем как описаният процес се отразява в езика. Най-напред ще отбележим, че самото понятие сложен вече ни посочва, че то е съставено^[22] от някакви части. Ние наричаме сложно само онова, което все още не сме разбрали, схванали и изследвали в достатъчна степен.

Наименованието на самия процес изследване ни показва, че ние вървим по нечии следи, тоест че трябва да разберем нещо, което е създадено преди това от някого. От същото етимологично гнездо е българската лексема следвам /уча във висше учебно заведение/ и лексемите с общ корен и в руския, и в българския език: следить /наблюдавам, следя/, следствие /опит да се възстанови цялостната картина/, последствие /окончателен, краен резултат от някакъв процес, последица/, наследство /наследяване, наследство/^[23].

Ако полагаме усилия да извършим някаква работа, възможно е да наречем последицата от този процес и достижение /постижение/, което е етимологично сродно на българските лексеми стига, постижение, стяг /пряпорец, знаме/. Сродни на тях са и думите: бълг. обсег, рус. диалектна дума сяг /на разстояние една крачка/, укр. стежка /пътечка/.

Сродни на тях са и следните думи: рус. шаг /крачка/, укр. обсяг /обем/, досягнути /да стигна, да достигна/ и осягнути /да постигна; да обхвана с ума и зрението си/. Руският израз „постичь какую-то проблему” означава „да разбера, да обхвана съответния проблем с рецепторите на съзнанието си както външно, така и вътрешно, да го разнищя докрай”.

В истинския смисъл да се постигне целта означава пътят да се премине последователно – поетапно или крачка по крачка, за да се реализира тази цел и да затворим в кръг началото и края, независимо от това, дали става въпрос за материални, или за ментални, умозрителни, духовни неща. Не е случайност връзката между думите ум и умея.

Възможно е също така някакво етимологично родство от много стари времена да се крие и в тяхната близост с лексемите дума и думать /мисля/. А затварянето в кръг се изразява в езиците и чрез това, че в известен смисъл като синоними се явяват понятията кръгъл, цял и пълен. Затова именно, да се постигне, да се изпълни нещо е като да се напълни неговата форма в наличния обем с нужното количество от определено вещество и труд.

Когато обемът е изпълнен, затворената в него идея започва своя процес на жизнена дейност. Сравнете думите от общото етимологично гнездо начало, край /на руски конец^[24]/, укр. досконалий /съвършен/, переконання /убеждения/ и закон, производни с основата конь, която означава „предел, начало, край, граница”. Законът може да действа само тогава, когато неговото тяло-форма се изпълни с всичко необходимо от неговия създател.

По своята семантика, по смисловото си поле, до голяма степен са родствени на дадените по-горе групи от думи, към които спадат стига и следвам, също и лексемите стадий^[25], степен, стъпало, постъпка, простъпка, престъпление^[26] градус /степен или мярка за нещо/^[27] и свързаната с нея лексема ингредиент /влизащ в състава/.

Всяка от тези лексеми също в известна степен отразява етапите на пътя. Така например лексемата постъпка, свързана със стъпвам, подсказва някакво действие, което може да стане начало на нов път. За това свидетелства йерархичната последователност в израза: „Ако посееш постъпка, ще пожънеш навик, ако посееш навик, ще пожънеш характер, ако посееш характер, ще пожънеш съдба”.

Който е недоволен от съдбата си, трябва да потърси причината за своето положение в миналото си. Кармичният закон отбелязва, фиксира, не само всяко наше действие, но отчита дори нашите мисли, както и мотивите за всяка наша постъпка. Друг въпрос е, че ние не винаги отчитаме значението на една или друга своя постъпка, а когато тя се вкорени в съдбата ни, нейното проявление може да бъде за нас абсолютно неочаквано.

Лексемата съдба има синоними като руските думи удел /участ/^[28] и доля със същото значение. И за да можем да променим съдбата си, не трябва да се заемаме изведнъж с цялата си съдба. Трябва да започнем с най-малкото: да направим първата постъпка-крачка към онази съдба^[29], която бихме желали да имаме, а след това – и втората, третата и т.н., докато те не се закрепят в навик. За това косвено говори и думата преодолявам (имаме пред вид трудностите). Да преодоляваме означава да се придвижваме напред, като разделяме пътя си на доли /участъци/ и като се заемем с всяко от препятствията по ред и с всяко изпитание изцяло, „да стигнем до неговия предел”^[30].

Сега ще кажем няколко думи за споменатите по-горе лексеми простой /прост/ и прозревать /проглеждам, проумявам/.

Простой и просто имат основа сто-, същата, която е в думите стоять /стоя/ и е свързана с немските verstehen /разбирам/ и stehen /стоя/. Тоест, да се разбере нещо, това е „да стъпиш на крака” в духовното разбиране на съответния въпрос. И колкото да не изглежда удивително на пръв поглед, думата просто стои редом с лексемата да простя и в етимологичен, и в езотеричен смисъл.

За да простиш нещо, трябва най-напред да го разбереш. А най-често е невъзможно да направим това, ако сами не сме извървели пътя от греха, до който ни е довела определена наша простъпка, до разплатата за него, до осъзнаването на това, в какво именно не сме били прави и справедливи, и до поправянето на последиците.

Грехът в буквален смисъл е „грешка”, неправилно действие, което може да възникне от прибързаност или поради недостатъчни знания за себе си, за своята природа и за природата на окръжаващия ни свят. В крайна сметка грешката довежда до загуба на целостта, до някакъв недостатък или недъг, до духовна, а по-късно и до физическа инвалидност.

Нека си припомним по този повод, че руските думи оплошность /непредпазливост, немарливост/ и плохой /лош/ водят началото си от оплохъ със значение на „грешка”. А немската дума Fehler^[31] е сродна на думите Fehlen /отсъствие/ и fehlen /липсвам, недостигам; отсъствам; високопарно греша; провинявам се, съгрешавам/.

Когато сами сме изминали някакъв определен път от алфа до омега, ние сме узнали от личен опит какви последици може да има дадена постъпка. Ние сме способни изведнъж да прозрем всички основни етапи, очакващи стъпилия на подобен път човек, и да го предупредим за очакващите го опасности, а дори да му подскажем как да се измъкне от ситуацията, ако не обърне никакво внимание на нашите думи или в случай, че смисълът им стане разбираем за него едва след като започне да жъне първите плодове от своя грях.

В украинския език има и синоним на глагола да простя, който звучи като пробачити и е производен от лексемата бачити, която означава „да видя”. А руският глагол видеть /виждам, гледам/, както навярно читателят знае, има обща основа с думата ведать /зная, познавам, умея, чувствам, усещам/. Процесът на познанието^[32] в много езици е свързан със светлината. Нека си припомним поговорката „Учението е светлина, а не-учението – тъмнина”. Вероятно не случайно лексемата свет /светлина/ е тъй подобна на основата вет-, която се среща в думите привет, приветливый, а при редуване на гласна и съгласна дава ведать, вежливый, невежда /невежа/.

Мимоходом ще ви кажа и един интересен израз на руски: отведай моей пищи, който има не само значението „опитай храната ми, похапни си от нея”, а и „опознай я”. Нека си спомним какво казахме за връзката на рус. думи кушать /храненето/ и кусок /залъка / с процеса на разделянето на цялото на части, за да получим познание. Не е случайна и връзката между кусать /хапя/ и вкус – качеството, характерно за онези съзнания, които вече притежават някакви знания^[33].

Процесът на прозрението /рус. прозревание/ на съзнанието по даден въпрос е аналогичен на процеса созревание /съзряване, узряване при растенията/. По същество що е това созреть /да узрея/? – То означава да се събере нужното количество енергия, получавана от растението чрез светлината. Когато казваме, че все още не сме съзрели за решаването на даден въпрос, с това ние признаваме, че не сме набрали необходимото количество опит (знания) или сили.

Интересно е, че в английския език за понятието прозрение има лексема inside, която явно е производна от думата side /страна/. За да обясня подобна връзка, в началото ще дам един пример. В езика има четири вида изрази, които можем да смятаме за семантични синоними. Като говорим за големите познания на някого в някаква област, можем за употребим следните изрази: „той има дълбоки (задълбочени) познания”, „той има обширни познания”, „той има високо ниво на знания” и „той тънко разбира...”.

За нагледност можем да се обърнем към нашето триизмерно пространство. Не е особено трудно да си представим за къде се отнасят величини като висок, широк и дълбок, къде на трите равнини в триизмерното пространство можем да ги поставим. Но кажете, моля, къде да поставим понятието тънък /фин/ – „тънко разбиране”? А наистина нашето съзнание разбира, че и четирите израза са равнозначни. Тук именно могат да ни помогнат английските думи inside и side.

Нека си представим нашето съзнание като леща, която събира слънчевата светлина в един сноп, за да го изпрати на определено разстояние в дадена точка от повърхността на някакъв предмет. Енергията на светлината, събрана от площ, равна на кръга, определен от диаметъра на лещата, и приложена в една точка, има вече качествено различни свойства в сравнение с обикновената слънчева светлина. Скоро ще се получи пламък, ако светлината попадне върху горим предмет.

Съвсем същото нещо става и със съзнанието, което изпраща своята енергия към даден проблем. Помислете за думата съсредоточавам се. Тя означава процес аналогичен на фокусирането от лещата на слънчевата светлина – средата в този случай е енергията на определеното съзнание, изпратена към една точка-проблем. Когато хора медитират върху една точка от някоя стена, ако те правят медитацията както трябва, рано или късно, подобно на кумулативен снаряд, „пробиват” тази точка и ще се окажат от другата страна на стената. Тоест съсредоточеното съзнание попада в гореспоменатата друга страна, по-точно – в друго измерение. Когато уточняваме нещо, също фокусираме съзнанието си в една точка, насочваме го чрез вектора на вниманието към онова място или положение, което желаем да отделим за по-фина и извисена работа с него.

Правейки своеобразна равносметка на нашите езотерични мисли за постигане от съзнанието на цялото посредством съставните му части, ще кажем в този контекст още няколко думи за творчеството. Защо винаги най-трудно ни се удава началото и краят на което и да е дело? Защото в началото трябва да съберем енергия да прозрем цялото и да създадем съответните на него условия. А след това, като започне следващият етап в работата над това ново нещо, ние разделяме целия обем работа на съставни части (етапи, детайли, компоненти, части и т.н.). И тогава става по-лесно да се работи, та нали е по-леко да обхванем със съзнанието си само една част, отколкото цялото. И така човек вече по-спокойно работи над всяка от съставните части.

Но, както казахме по-горе, този относителен покой изчезва, щом той пристъпи към завършващия стадий – съединяването на частите в цялото. Тука започва нов кръг от мъчения, но от друг род. Обаче преходните периоди се отличават и с нарастването на степента на свобода. Човек вече се освобождава от предишния режим (форма на работа), образно казано излиза на кръстовище, където за него се появява възможността да поеме по някой от пътищата. И затова мракът така особено се старае да ни обърка и отклони именно в преходния период, да всее у нас нови страхове, скривайки при това новите възможности.

5. Отразяване в езика на понятията „цяло” и „част”

 В началото ще изтъкна, че в езика има доста голям брой понятия за цялото и частите. Но няма да се опитваме да обхванем всички, а ще се спрем само на някои от тях. Предполагам, че и тази част съвсем няма да е малка.

Ще започнем с думата ас /майстор в работата си, виртуоз/. В латинския език думата as първоначално е означавала „цялото като мерна единица за тежест, чиято една дванадесета част била наричана унция /uncia/. Лексемата as е преминала във френския, немския, полския и други езици и е придобила (освен първоначалното си значение) и други значения: „туз; едно око”, а по-късно и „ас, майстор”. Тоест майстор е този човек, който е преминал всички етапи на усвояването на някаква работа и ги е съединил в единно цяло.

Единното, защото то е онази мистична единица, за която навремето си изтъкнатият посветен Питагор е казвал, че тя се ражда от нулата, от нищото, а след това започва да се дели и дава начало на всички числа и на самата Вселена. На някои етапи от своето деление единицата образува някаква цялостна композиция, а след това отива по-нататък, в безкрайността, която чрез единната си граница се съединява с породилото я нищо.

Но всичко това е метафизика, в която няма да се задълбочаваме – ще обърнем внимание само на думата композиция, която току-що казах: тя е лексемата, която отразява цялото, съставено от частите. Композиторът е човекът, който съединява в едно цяло всички части^[34]. Съвсем друг въпрос е какъв е съответният композитор и как обединява той тези части – хармонично, съгласно космичните закони, образувайки жизнеспособно и животворящо цяло, или уроди и инвалиди, по подобие на онзи негоден доктор от филма Знахар или на Франкенщайн.

Древните гърци, елините, са наричали хармония съзвучието на разнозвучни части. И в това на пръв поглед просто определение се съдържа велика мъдрост. Ако композицията се състои само от идентични части, тя ще бъде еднообразна и неинтересна. Тоест в нея няма да има жизнен тонус. И обратно: ако в композицията има прекалено голямо количество разнообразни съставни части, всяка от тях ще се стреми да привлича вниманието само към себе си, а тогава композицията ще бъде крещяща, стресираща, и бързо ще предизвиква умора и неприемане, отхвърляне. Необходимо е да има определено съотношение между съзвучните и разнозвучащите части. И в намирането на правилната мяра в тяхното съотношение се състои изкуството на композицията.

Изграждането на нормална композиция може да се нарече и съчинение, която дума произхожда от древноруската дума чинь /порядък, действие, време/, образувана от основа, паралелна на древноиндийската дума cayati /събирам, строя/. Руската дума чинить първоначално е означавала „следя за реда”, а по-късно „правя нещо” > поправям. Впрочем, украинската дума вчинок има значение „постъпка”, тоест понятията чин и стъпвам са свързани помежду си чрез понятието ред. А старославянската дума восчинати е имала значение „преразглеждам решение, премислям по друг начин, пререшавам”, тоест на финия (тънкия) план тя е аналогична на онова, че човек се връща към мястото или времето, когато е започвало безчинството, безпорядъкът, за да поеме след това по друг път.

С думата композиция е тясно свързана лексемата компонент /съставна част на нещо/. Обикновено компонентите, съставляващи рецептата за приготвяне на дадено нещо (наборът от съставките), по своя брой са точно и ясно определени, особено ако става въпрос за лечение, например за хомеопатия или лекарствени смеси и сиропи (микстури). Размерът или обемът на компонентите се определя с понятието пропорция, което също ни насочва към взаимовръзката между отделните части-порции. А към лексемата пропорция се доближава и думата корпорация, имаща в латинския език значение „обединение, съобщество”.

Ще подчертая, че броят на съставните части и точно определеният им размер, пропорцията, са характерни и за такова понятие като бялата светлина. Ако един от съставляващите я цветове е съвсем малко над или под нормата, тоест, условно казано, ако се наруши „рецептата на цвета”, светлината няма повече да бъде бяла или прозрачна. А при естественото разлагане на светлината се образува природното явление дъга, чието име е свързано с нещо чисто и радостно. Така украинската дума райдуга означава буквално „дъга на рая”, а един неин синоним също на украински е веселка и показва, че тя радва и сгрява душата.

За връзката между цялото и неговите части свидетелства думата с гръцки произход система, имаща буквално значение „цяло, съставено от части”, тоест от теми. На части-теми се разделя някаква наука, дисциплина, която е предназначена за обучението на други хора. Темите ни позволяват по-бързо и по-леко да обхващаме предмета, който изучаваме.

По нещо е подобна на лексемата система и гръцката дума синтез, имаща значение „съединение, свързване на някаква група явления в единно цяло”, а в науката – „метод за научно изследване на явленията във взаимовръзката между тях и взаимодействието им”. Нека си спомним по този повод и лексемата синтетичен, означаваща нещо, получено в резултат на синтез и до неотдавна възприемано като триумф на науката, а по-скоро като носено от нея проклятие: синтетични цветя, храни, напитки, материали и т.н. Употребявайки цялата тази синтетика, ние също незабелязано за самите нас ставаме синтетични.

А понякога се стига дори до положение, че след смъртта тялото на даден човек не се разлага поради това, че е приемал голямо количество храни, съдържащи съвременни синтезирани консерванти. Тялото му става своеобразна мумия, която явно може да създаде много проблеми на живеещата в него душа и с това да предизвика в нея немалко допълнителни страдания.

Думата с латински произход комплекс /съвкупност, съчетание от предмети, явления или свойства/ етимологично е сродна на лексемата комплект /пълен набор от някакви предмети, съставляващи съвкупно някаква цялост/, чието начало е в латинската дума completus /пълен, напълнен/.

Идеята за свързване в едно цяло предават и много други думи с представка ком-, кол-, кон-, сим-, син-, сис-, со-. Така например лексемите компот, комбинат, команда, комбинация, коментар, комуна, компания, колеги, колектив, конспект, консолидация, конструктор /буквално съставител/, симбиоза, симпатия, синкретизъм, синедрион, синклит, синод, синтаксис /на гр. „строеж, връзка, съединяване”/ – раздел от езикознанието, изучаващ връзката между думите и изграждането от тях на изречения и на текст.

Впрочем, и самата дума текст произхожда от латинската textus, която има значенията „тъкан, сплитане, сглобяване”. Бих желал по този повод да спомена за един филм за ветхозаветните времена. За да обясни нагледно на едно момченце, че в разбирането замисъла на Бога, за нас не всичко може да бъде достъпно– включително и нашата роля в Неговите планове, – един мъдрец му посочил килима и казал, че поотделно всяка нишка може и да не се досеща за онази роля, която изпълнява в рисунъка и фигурите. Но това съвсем не омаловажава нейната роля.

Към понятията за цялото се добавят и такива думи като общувам, съобщавам, съюз, социум, коалиция, кооперация, йога^[35].

Може също да споменем лексемите университет /на лат. universitas - съвкупност/ и група, водеща началото си от италианската дума gruppa, която пък идва от провансалската gropar /свързвам/.

Ще отбележим и лексемата концепция, произлизаща от лат. conceptus /мисъл, представа/. Както знаете, значението на лексемата концепция също насочва към идеята за някаква цялостност: първо, система от възгледи, едно или друго схващане за явленията и процесите; второ, единен определящ замисъл, основна мисъл на някакво произведение, научен труд и т.н.

Отделно ми се иска да кажа за такава дума като среднолатинската algebra, възникнала като преработена форма от арабската al-gabr, която буквално означава „ възстановяване на /разпокъсани и разбъркани/ части”. До голяма степен именно с алгебра се занимаваме ние с вас, когато се опитваме през частите да съзрем цялото, а в духовната дейност – Божия промисъл.

Ако трябва да говоря отделно за понятието част, освен гореспоменатите лексеми бих споменал и лексемата детайл, заимствана от френския език, където détail означава част и е образувана от глагола détailler /режа на парчета/ и на свой ред идва от лат. глагол taliare /разрязвам на части/, който е свързан и с лат. дума talea /прът, пръчка, кол/ и съкоренен с гр. дума талис /пораснала девойка/^[36].

От същия корен е и лексемата талия /това, което дели тялото на две части/. Към този корен принадлежат явно и немските думи Teil /част, дял; тех. детайл; елемент, част; юр. страна; участ, съдба /човешка/ и Teilnahme /участие; съучастие, съобщество; съчувствие, състрадание, симпатия/.

Можем да припомним и такива лексеми като дроб, свързана с дробя, подробности, а също и пай /дял, част/, както и руската паёк /дажба, порцион/, които идват от тюркската дума пай /част, жребий, щастие/.

Но, разбира се, най-ярката дума, отразяваща понятията за цялост и част, е щастие /рус. счастье/.

6. Щастието като многофункционален процес

 Ние вече, както ми се струва, достатъчно добре се ориентираме в това, що е щастие в духовен смисъл – това е хармоничното съединяване на необходимия брой части в правилна композиция, в правилно съотношение. А сега нека се опитаме да погледнем към понятието щастие под друг ракурс. Преди доста време се бях замислил над въпроса: щастието дали е повече състояние, или процес? За себе си разбрах, че повече съм го възприемал като състояние, към което човек трябва да се стреми. По същия начин бяха го възприемали и повечето от хората, на които задавах въпроса за тяхното разбиране за щастието. С течение на времето започнах да се придържам към мнението, че щастието все пак е повече процес, отколкото състояние, и сега ще се опитам да изложа моите разсъждения по този повод.

Ако говорим за някаква конкретна среда, в нейните условия трябва да се изгради собствена йерархия на качествата на съзнанието в зависимост от степента на тяхната значимост за дадените условия. Ако стане смяна на йерарха, съответно се променят и условията. А след като се променят условията, сменя се и съподчинеността на качествата едно на друго. Това, което в предишните условия е било първо, в новите може да стане седемнадесето; това, което е било второ, ще стане тринадесето или някое друго; това, което е било тридесет и шесто, ще стане първо, а осмото може да стане второ и тъй нататък.

Когато процесът ще бъде ръководен от още един йерарх, съподчинеността на качествата също по някакъв начин се променя. И това, което е било, например, в миналите условия първо, сега може да стане тридесет и девето, второто може да се измести даже на някакво четиридесет и девето място, третото – на четиринадесето, двадесет и петото – на първо и т.н. Тоест няма точно определена зависимост, та второто на стане първо, третото – второ и т.н. Редът в значимостта на качеството за всяко конкретно условие се изгражда като негов собствен. И онова съзнание, което се е научило да изгражда в различните условия своя индивидуална за тези условия йерархия, вече става способно да живее в хармония с окръжаващия го свят. А след като съзнанието набере опит за хармония при разнообразни условия, то става вече и мъдро.

С други думи, мъдростта е способността да виждаме ситуацията както цялостно, така и да различаваме кое именно в нея е най-важно, кое е на второ място, кое – на трето, а на кое можем да обърнем внимание едва след като всичко останало върви добре. Естествено, в екстремни условия мъдрецът най-напред ще се погрижи за най-важните за тези условия качества, защото те в даденото време са жизнено необходими.

Именно тази мъдрост позволява на съзнанието то самό да определя своето място в едни или други условия, своите силни и слаби страни, кога с какво е най-добре да се заеме. Украинският философ Григорий Сковорода в своя мироглед е изтъквал качеството сродност^[37], тоест до каква степен е съзвучна една или друга душа с един или друг вид работа. Господ затова ни е сътворил различни, за да може всеки от нас, в конкретните условия, да намери своето място и своя вид дейност. Състоянието щастие е възможно едва тогава, когато съзнанието правилно ще е направило такъв избор, правилно ще е изградило композицията от своите части^[38], от това, което това съзнание владее на материално и на душевно ниво, и от това, което съществува около него.

С една дума, нито една от съществуващите композиции в Космоса никога (помислете само какво означава тази дума!), никога не ще се повтори. Разбира се, има някакви идентични процеси и съществува понятието «цикличност». Но все пак нещо в следващия период ще се отличава съществено от предишния. А това означава, че не може напълно да се повтори онази композиция на съзнанието, която е осигурила хармония при предходния етап.

Съзнанието също трябва да се намира в постоянно движение, в търсене на хармония при новите условия, да внася определени корективи в придобития опит и паралелно с това да усвоява някакви нови области, тоест да се развива. Впрочем, самата дума развитие, както е отбелязал философът Лев Карсавин^[39], не е най-подходяща за означаваното от нея понятие, защото еволюцията, развитието не е просто развиване на спиралата по зададена някога програма. На всяка навивка на спиралата, от съзнанията се създава нещо принципно ново, което не е било заложено преди това.

Казано с други думи, щастието не може да бъде нещо, което може да се постигне веднъж завинаги и остава неизменно. Тоест щастието е не толкова състояние, колкото процес на търсене на хармония в различните условия. И затова много грешат всички, които са решили, че най-главното е да избегнат ада и да попаднат у Дома, в Царството Небесно, а след това могат да почиват на лаврите. Не, да се завърнеш у Дома, това е само програмата минимум. И в Царството Небесно душите не безделничат, а продължават да се трудят. Просто условията на труд там значително се облекчават от Божията благодат, а възможностите неизмеримо нарастват.

Но, от друга страна, дори жителите на Небето не могат да станат напълно и докрай щастливи, докато има светове, където демоничните сили вършат своите тъмни дела. Не случайно руският писател Фьодор Достоевски в романа си Братя Карамазови пише, че светът не може истински да бъде щастлив дотогава, докато в него има дори и само една сълза на дете. И той е определил като нормално състояние на съзнанието това, при което душата е длъжна да възприема греховете на другите хора като свои лични грехове.

Тоест съзнанието трябва да възприема целия свят като едно цяло, като свой роден дом, и да проявява нетърпимост към онова, което в този негов дом е не както трябва, неправилно. Но дори тогава, когато човечеството успее да одухотвори докрай световете на своя обитаван дом, щастието, според мен, все пак повече ще прилича не на състояние, а на процес. А състоянието, резултатът от одухотворяването на което и да е дело, е само промеждутъчен етап в Пътя на безкрайното усъвършенстване, в еволюцията на Вселената.

Както вече казахме, за голямото мнозинство вярващи хора върхът на щастието е да попаднат след смъртта си в Царството Небесно. Тоест в идеала си те свеждат всички свои стремежи на душата към едно единствено нещо: да заслужат със своите постъпки връщането си назад, у Дома, в духовния смисъл на тази дума.

И всичко сякаш е правилно и логично. До определена степен на развитие на съзнанието човекът вероятно не би могъл да разсъждава по друг начин. Но след като ние с вас вече извървяхме този път в осъзнаване целостността, според мен, трябва да започнем преосмисляне на някои положения.

Всички помните казаното в Евангелието, че в началото бе Словото. Именно това слово създава условията, някаква среда за живот. В една от тези среди живеем и ние с вас. Но нали тази среда се дели на много по-малки среди, например една такава по-малка среда са планините, които имат, от една страна, нещо общо помежду си, а от друга, значително се отличават. Не можем да твърдим, че Балканите са много сходни с Татрите, Андите или Памир.

Същото може да се каже и за горите, равнините, реките и т.н. Всяко от тези природни образувания в езотеричен смисъл е сътворено от някакво свое „слово”, тоест йерарх, духовно същество, и се поддържа от него. Всяко от тези същества влиза в космичната йерархия, която в Библията е наречена „стълбата на Яков”, и едновременно е съставна част от своето синархично ниво. Така например духовете на планините по нещо са идентични един на друг и образуват групата от същества, намиращи се на едно йерархично ниво сред синархиите, които по принцип взаимодействат помежду си.

Ако вземем хората, можем да признаем, че живеещите в планина си приличат по нещо един на друг и се отличават от живеещите в равнина или степ. Същевременно планинците се отличават помежду си и понякога тези различия са съществени. Сега дойде мигът да обърнем внимание на това, че не само условията са най-разнообразни, но и самите хора се отличават значително и коренно един от друг.

Представете си сега какви безбройни комбинации ще се получат, ако се осигурят разнообразни условия на различните характери. И всичко това трябва да става с взаимодействие и взаимодопълване. Това е толкова сложен механизъм, че нашето съзнание все още не е в състояние да го обхване и разбере. Но сега вече ние можем да направим първите си крачки по този път.

И тъй, човекът е бил сътворен по образ и подобие Божие. Думите по образ можем да разбираме в смисъл, че в него е заложено всичко, което съществува във Вселената, явяваща се сама по себе си въплъщение на Бога – всичко, но в микромащаб. Нашето подобие на Бога се заключава в способността ни да творим, да правим от множеството различни съставни елементи нови съчетания (композиции). А това означава, че човекът е многофункционална система, която при различни условия проявява различни свои качества. И тези качества помежду си образуват едновременно йерархия и синархия.

7. Цялостност в природата 

В природата всичко е изградено на базата на споменатите вече два принципа – йерархията и синархията. Йерархията обхваща цялата Вселена от самия връх – първоизточника на проявения свят, до най-нисшото ниво, което е в хиляди или може би милиони пъти по-малко от най-малката съставна елементарна частица на атома. Сигурно нашата наука все още не е успяла да се докосне до върховете и дълбините на тази най-огромна библейска Стълба на Яков. Съзнанието на обикновения човек обхваща само най-близките нива, повече или по-малко съизмерими с физическото тяло на човека. И само най-смелите новатори, вървящи по трънливия път, с воля да познаят Истината, могат крачка след крачка да преодоляват множеството ограничения.

На всяко йерархично ниво съществуват относително равни по силата и степента на своето развитие съзнания, които изграждат на това ниво своя синархична система – система за взаимодействие на съразмерните части, които я съставляват. Тука може да се причислят такива образувания като колективите, отборите и екипажите, групите, обществените организации и т.н. Самата дума организация може да бъде използвана като илюстрация към гореказаното. Та нали всяка човешка организация се състои от отделни индивиди, тоест организми, които на свой ред се състоят от органи. Взаимодействието между органите образува синархията на организма, взаимодействието между организмите образува синархията на организацията, която на свой ред е част от нещо по-голямо – жителите на града, населението на страната, на континента и т.н.

А йерархията се проявява в съподчинението и едновременно с това в сътрудничеството на различните нива: атомни частици – атоми – молекули – органоиди – клетки – органи – организми – организации – човечество – планета заедно с всички нейни обитатели – звездна система – галактика и тъй нататък. Съвкупността на всички тези съставляващи всъщност образува това, което в духовната практика е прието да се смята за космично братство.

Всяко от съзнанията е длъжно да работи не само на своето ниво, да взаимодейства не само синархично с относително равни на него съзнания, но и да влиза в сътрудничество с близките до неговото ниво други нива на същества стоящи и по-високо, и по-ниско в космичната йерархична стълба. И колкото повече такива нива са проектирани в конкретното съзнание, толкова по-хармонично може да стане това съзнание и толкова по-голяма полза може да принесе то и на другите, и на самото себе си.

Взехме тази схема в доста обобщен и опростен вид, за да кажем възможното за йерархията и синархията. Но на практика всяка от съставляващите части на което и да е йерархично ниво има много по-сложна структура. Като пример можем да вземем атомите на въглерода, които, съединявайки се само едни с други, могат да образуват три алотропни^[40] форми – графит, въглища и елмаз. А в съединения с атомите на други химически елементи те образуват огромно количество други вещества-композиции.

Но при това трябва да се отбележи, често структурата на цялото се усложнява още повече от наличието не само на физическия, а и на астралния, менталния и другите планове и от взаимодействието между тях, а и самите тези планове се подразделят на много други подпланове. Понятията тяло – душа – дух ни дават доста опростено разбиране за структурата на човека. А правилното взаимодействие между тези три съставляващи определя и здравето, и щастието ни.

Ще кажа две думи за здравето в езотеричен смисъл. То може да бъде разгледано като сложна композиция, обусловена, както вече видяхме, от необходимия брой части и от правилното взаимодействие между тях, от правилната им организация. Нарушението на правилната композиция води към увреждане, към инвалидност, което в превод от латински буквално означава „безсилие”. Не е случайна свързаността на думите цел, изцеление, целувка, цялостност, целомъдрие. За да бъде човек наистина здрав, той трябва да има всички компоненти на здравето.

Антоним на понятието инвалидност е и руската дума дюжий /здрав/, свързана семантично и етимологично с понятието на руски дюжина, а на български дузина, тоест с числото дванадесет.

В украинския език има дума видужати /оздравявам/, свързана с лексемите дюжина /дванадесет/ и дъга. Седемте цвята на дъгата заедно дават белия цвят, в основата на който е положено взаимодействието на трите основни цвята – червения, жълтия и синия в определени пропорции. На свой ред седемте цвята съответстват на седемте степени в музика, които дават октава. И тя има дванадесет полутона.

Бих искал да отбележа едно явление в човешката психика, което условно бих назовал антицялостност^[41]. Имам предвид комплексираността. В същността си тя е сбор от отделни недостатъци, тоест недоразвити качества в човешката личност^[42]. Такъв комплекс, бидейки слаба страна на човешкото съзнание, лесно се превръща в център на демоничните сили в това съзнание.

Зад всяко от отделните несъвършенства стои съответен конкретен демон. В своята съвкупност демоните наподобяват нещо като вражеска банда. Ако съзнанието реши да се бори с всичките си недостатъци едновременно, тогава демоните се сплотяват и се противопоставят, като действат колективно срещу усилията на дадената личност. Затова може би най-добрият начин е човек да приложи принципа на разбиване на цялото на части.

Тоест човек трябва да се бори с отделните си недостатъци, като ги побеждава един по един, а не да се захваща да се бори изведнъж с целия сбор от своите недостатъци. Тук ще припомня това, което казахме по-горе, че и съдбата си човек трябва да променя постепенно, започвайки от най-простите неща.

Да си представим дланта на недоброжелател, който ни е откраднал нещо много свидно и го стиска здраво в юмрука си. Най-сигурният начин да разтворим този юмрук е да го разтваряме със сила пръст по пръст.

С всяка победа над себе си съзнанието ни все по-леко и по-леко преодолява недостатъците, онези, които му пречат да проявява своята положителна същност по пътя към Божествената си цялостност.

По аналогичен начин човешкото съзнание може да се освободи и от онова сериозно и главно увреждане, което му е било нанесено в незапомнени времена от библейската Змия. Това увреждане засяга не конкретно някой отделен човек, а целия човешки род едновременно^[43]. След като мисията на Иисус Христос сред човеците е била прекъсната, човечеството е изгубило възможността да си върне тази цялостност по някакъв по-безболезнен начин^[44]. И затова именно засега пътят към спасението на човешките души лежи не в спасяването наведнъж на цялото човечество, а в спасяването на отделните му представители.

Тоест, тук ние виждаме една ситуация, напомняща онази, която се създава и при борбата срещу комплекса от недостатъци: трябва да се започне работа от малкото, от отделния човек. Във връзка с това ми се иска да напомня, че човешкото съзнание е съвкупност от отделни съставляващи-знания, които условно можем да сравним с атомите на въглерода, от които е възможно да се съгради или чупливият графит, или играещият с целия спектър на светлината (= космичните енергии) елмаз, тоест космичното съзнание.

Но проблемът се състои в това, че нашето съзнание се формира не просто спонтанно, а доста хаотично и не със спазване в достатъчна степен на някакъв ред. Съзнанието ни трябва постоянно да работи както върху своя растеж, върху разширяването-увеличаването на своите съставляващи, така и върху построяването от тях на правилна композиция.

Човек трябва да помни, че е сътворен по образ (има идентична структура) и подобие Божие (призван е да сътворява, да влиза в Неговата Йерархия от демиурзи). И тук е изходът както за нашето самоизцеление, така и за изцелението на обкръжаващия ни свят. За това е необходимо да възприемаме света цялостно, с прозрение за замисъла, който е вложил Господ във всяка от съставляващите този свят части-фракции. Тогава и в нас самите няма да има хаос, всяка част ще бъде поставена на своето място и ще заема своя обем.

С други думи казано, проумявайки Божия Промисъл и влизайки в резонанс с Него, ние поставяме своите съставляващи (частите на съзнанието ни) на техните места и постепенно се изцеляваме. А когато човекът стигне до някаква степен на просветленост, тогава неговият вътрешен мир-съзнание става елмаз – преден пост на Силите на Светлината. След като разбира това и работейки постоянно за самовъзстановяването на хармонията вътре в себе си, човекът едновременно и допуска да влезе в него Царството Небесно, и сам влиза в него, става пълноправен небесен жител. Не напразно Иисус Христос е предупреждавал, че Царството Божие се завладява със сила и че пътят към спасението минава през тясна, а не през широка врата^[45].

Укрепнали вътрешно, ние постепенно ще съумеем да започнем да поправяме и нещата вън от нас, отстранявайки подмените, изопачаванията и грешките, направени от Врага на човешкия род. Настъпва моментът, когато отделният човек (съставна част от човешкия род) вече усеща благословението свише, идващо на помощ за изпълнението на подобна самовъзстановяваща работа на другите съзнания. Тогава нишките на Царството Божие започват да проникват и в тези души. При това ни се иска да подчертаем, че това трябва да бъде именно помощ, а не изпълнение на духовната работа вместо някого си: даже усилията на гениалния лекар ще бъдат безсилни да спасят болния, който не започне сам да помага на лекаря да се бори с неговата болест.

Колкото по-интензивно се извършва подобно сътрудничество^[46], толкова по-достъпен става Домът на Оетца за всички съзнания, участващи в тази работа, толкова по-близко е и спасението на цялото човечество^[47]. И сега вече ролята на атомите на въглерода поемат не отделните съставляващи даденото съзнание, а всяко от съзнанията на сътрудниците.

Естествено, от качеството на тяхното взаимодействие зависят и успехите в отблъскването на нападките на тъмните сили. А тези успехи не могат да не нарастват, защото духовният статус^[48] на отделното съзнание и духовният статус на групата може съществено да се различават.

Различен е и статусът на едно съзнание, което съвсем наскоро е встъпило осъзнато в духовния си път, в сравнение с друго съзнание, нямащо желание да поеме по такъв път, и с трето съзнание, стигнало до определени върхове по този път. Не случайно в Единадесета книга на Учението Жива Етика, която е озаглавена АУМ, е казано: „Широка е областта на човечеството. Със своя Връх тя докосва Висшия Свят в лицето на героите, сподвижниците; долу тя произвежда космически боклук, който напълва камъните на съседните планети. Неизмеримо е разстоянието между сподвижника, който вече е осенен от Светлината на Висшия Свят, и утайките от сметта”.

Както се казва, няма предел на съвършенството – в широкия смисъл на тази дума. И на всяко йерархично ниво съществуват негови критерии и степени за изграждане на цялостност. Съвсем разбираемо е, че за онези видове цялостност, които сами по себе си ознаменуват висшестоящите нива, ние можем или да се досещаме (ако става въпрос за нивата, които са най-близки до нашето), или въобще да нямаме дори най-смътна представа за тях. Но нека това изобщо не ни смущава – всяко нещо идва в своето време, а сега вече ние залагаме като зародиши възможностите си за работа на съответните нива, когато ще започнем да виждаме и разбираме какво нещо е целостността.

И така, посоките на изложените дотук разсъждения остават отворени за всекиго, който желае и може да продължи сам това пътешествие в тези малко изследвани области. Авторът ще се радва, ако е допринесъл с нещо в стремежите към най-всеобщото благородно дело: разкриването на святата Истина за мисията на човечеството – и в сегашната епоха, и в общата еволюция на Вселената.

Украйна, гр. Переяслав-Хмелницки, 11.09.2010, сб.

Превод от руски: Невяна Керемедчиева,

Редактор: Емилия Манолова.

© Андрий Будугай. © Невяна Керемедчиева, превод. Публикувано в  на: 30.09.2011.

Бр. II - 2011 (43)