ЕСЕ
|
|
ЕСЕ |
|
|
Манол Дешев ВЛЮБЕНИЯТ ОХЛЮВ (или спирална любовна история с елементи на родолюбие)
Добър ден! Явявам се съвременник на едно абсурдно време. Честно! Сега моралът е нещо толкова абстрактно, колкото са добродетелността и честната дума. Усмивка, мили мои съвременници. Оптимизмът е наша национална черта още откакто Търново пада през 1393. Успокояваме се, че винаги има и по-лошо. Така е. Но винаги има и по-добро, а ние не се сещаме за тази възможност. Българин да се наричам... нататък всеки може сам да продължи изречението по свой уникален начин. И всеки един нов вариант ще е далеч по-оригинален от оригинала, в условията на днешния ден. Не е ли абсурдно? Не! Все пак това се случва тук, в България. Аз съм творец на собствения си живот. Всеки жител на планетата има правото и волята да каже това. Ама едно е да твориш в държава, където има гражданско общество и ЗАКОНЪТ е над всички, а съвсем друго е да твориш в държава, където ЗАКОНЪТ е рядко споменаван юридически термин в апокрифни учебничета. Творба ще има и творец също. Българите можем да създадем и покажем на света картина като МОНА ЛИЗА в наша художествена галерия. Но тя ще бъде рисувана под непрекъснат дъжд, в тъмна нощ, от сляп, еднорък инвалид въоръжен с водни боички с изтекъл срок на годност и без четка. Ето горе-долу колко далеч сме от Европа. Но вие не си мислете, че жител на Англия, Франция или Германия при подобни условия и с тези средства би нарисувал МОНА ЛИЗА. Не. Дори Леонардо да Винчи не би се наел. Проблемът ни е комплексен. Ние сме бедни, озлобени, зле възпитани, дребни хорица, които вместо да полагат усилие заедно да излязат от дупката, избират да завлекат надолу всеки дръзнал да погледне звездите. Мечти.... не, мерси. Дай ми не’кви кинти. Човешката цивилизация е велика не защото навсякъде по света има огромни молове, хипермаркети, хиляди модели автомобили, най-различни парфюми и най-добрата цифрова телевизия в тази част на Галактиката. Не! Тя е велика защото са се раждали хора като Левски, Буров, Вапцаров, Емил Димитров, Георги Аспарухов, Жана Д’арк, Джордж Сорос, Байрон, Фил Колинс, Зинедин Зидан. Някой от тях сме убили със задоволство, на други им предстои да бъдат очернени до неузнаваемост. Това сме ние. Едни зверчета с особен блясък в очите, чакащи своят час, за да разкъсваме оногова, който ни храни. Борба, йерархия, без морал, без скрупули, победа на всяка цена. Днес си още слаб и си със силния, но мисълта ти е за утре, когато водачът ще се наведе да пие вода и ще имаш възможност да го бутнеш в дълбокото езеро на пропилените възможности. Това си ти, това съм аз, кариериста, човекът с ненормирания работен ден. Онзи, когото всеки сочи за пример – успелият. С цената на подлостта и задкулисните заговори. Малко гелче в косите, евтино парфюмче – турско менте, китайски обувчици за 15 лева, ризка и панталонче, отново произведени в източните провинции, от най-проспериращата икономика на съвременния свят и един от най-бедните народи. Усмивка! Да, това е нужно. Сигурен съм, че кариеристът спи усмихнат. Не защото е щастлив, а заради необратима атрофия на лицевите мускули и невъзможност те да се върнат в отпуснато състояние. Не им е смешно, те са болни хора със сериозен медицински проблем, изискващ незабавна намеса на пластичен хирург. Тук някак естествено се налага да споменем и производството и консумацията на оригиналния български продукт ФК „Левски” – София. Общо взето народите по света имат различни начини да извадят адреналина от жлезите си с вътрешна секреция в кръвообращението. В Испания има гонитба с бикове, в Бразилия - карнавали, във Германия - Октоберфест, в Румъния си имат Дракула, Полша има Русия, а нашият начин е да наблюдаваме епичните битки на „Левски” с „Миньор” от култовия град Перник. Още по-страшно става когато този същият ФК „Левски” срещне отбор от новосъздадена държава с първи в историята си евросблъсък. Ето този новият отбор от новата държава подобаващо започва като по традиция забележителен европоход. И ФК „Левски” влиза в историята. Дори влиза в много истории. Ама за това най-добре може да ви говори господин Батков. Аз съм само лоялен клиент на цифрова телевизия. Иначе снегът постоянно ни изненадва в средата на януари и когато достигне 5 см блокира държавата. Нищо... Септември ще бъде Май... ама друг път. Не дочакахме комунизма. Всъщност някои го дочакаха. Внуци и правнуци на висши партийци в момента живеят в капиталистическия комунизъм построен от безобразното ограбване на народни безсъния и съдби. Ограбени сме Аз и Ти. Хотели, банки... пари – това са нашите мечти построени с нашите пари. Те – само притежават нoтaриалните актове и ги използват, иначе са си наши. Обичам България, защото мразя себе си. Не искам повече сълзи. Няма да гледам настрани. Мога да съм охлюв, живеещ в спирална черупка. Криейки се в спирален мрак, ще мисля за възможността да бъда друг. Ще създам други мечти. И ще чакам, там на тъмно, те да бъдат открити и откраднати. Какво да кажем за милионите от нас, които напуснаха кораба? Те мислят различно. Те не го казват на глас. Но душата им крещи – мразя България, защото обичам себе си. И се питам дали не са прави? Защо нашата мила Родина ни кара да бъдем крайни ли? Ами защото в Любовта няма среда, иначе тя не е истинска. А който не обича истински някои или нещо, душата му е празна. И той е никой.
|
||
|
|
|
|
|
© Манол Дешев.
Публикувано в
|
|