Бр. I - 2011 (42)


 

 

Мария Чулова

ПОРОЦИТЕ В "МЪРТВИ ДУШИ" ОТ Н. В. ГОГОЛ

 

Поемата „Мъртви души“ е най-значителното произведение на Гогол. Започната през 1835 г., тя първоначално била замислена да отрази смешни явления, които писателят „възнамерявал да смеси с трогателни“. По-късно съставя друг план, според който романът-поема трябвало да бъде написан в три тома.

За нас е най-интересно да проследим сюжета, фабулата и духовния пълнеж на първия том от творбата. Както сюжетът на „Ревизор“, така и на „Мъртви души“ бил даден на Гогол от поета Пушкин.

В „Мъртви души“ авторът пренася читателя в чифликчийския бит, с неговата старинна крепостна обстановка и рисува нравите на губернския град. Тук завръзката е много проста - колежкият съветник Павел Ив. Чичиков е загубил мястото си в митницата поради мошеничествата си и търси нови средства да поправи своето състояние. Най-сетне той измисля един много хитър план, който се състои в следното. В годините на крепостничеството в Русия селяните на чифликчиите били описвани на всеки десет години и през това време се плащало данък и за умрелите. Чичиков решава да тръгне и да пътува и купува „мъртви души“, т. е. незаличени от списъците умрели селяни, които иска да заложи в опекунския съвет, за да забогатее. Понеже без земя не може да купи селяни, той лъже, че ги купува, за да ги пресели в Херсонска губерния - в измислен чифлик, какъвто действително възнамерява да закупи, ако успее да заложи мъртвите души. Купувачът на мъртви души съвсем безшумно пристига в Губернския град №№, който прилича на Калуга по описание, след като се настанява в хотела и се осведомява за държавните учреждения и техните шефове, целият следващ ден посвещава на визити и „изразява почитта си“ на всички градски сановници. Той успява да ги очарова с ласкателства и приятни обноски. Запознава се с едрите чифликчии в губернията, на които също прави добро впечатление, и бива поканен да ги посети в именията им.

В това пътуване из губернията Гогол предава сблъскването на Чичиков с най-различни характери, което служи като източник на най-комични сцени. Четейки поемата, Пушкин възкликва: „Боже, колко е тъжна нашата Русия“. Оказва се, че смехът преминава в сатира, а оттам и в сълзи. Реалистът е свободен и дързък творец - обновявайки художествения метод, той прекрачва през привичните структурни жанрови рамки без да им противопоставя нови. В поемата не откриваме магически реализъм. Смехът на „Мъртви души“ извира от ситуациите, но още в по-голяма степен от образите. Именно в тяхното извайване и попълване на галерията Гогол е вложил най-голяма сила на таланта си.

Героите са лишени от истински духовен живот и не са способни на нравствено развитие. Те са сраснали с еснафския бит и отдавна са престанали да извършват някаква полезна дейност. По този начин изгубват всякакви културни интереси и се ограничават духовно. Сякаш действат инстинктивно, завръщат се към животинското си начало. В някои отношения са бездушни, а постъпките им механични. Загубили човешките си качества помешчиците са се превърнали в същински мъртви души. Внушението на образите се постига чрез изображение на средата, физически портрети, индивидуалната реч, детайлите и резките контрасти.

Галерията от образи се открива с Манилов - първият избраник на Чичиков. Околната среда хармонира с личността му. Маниловата къща е построена на място, където си дават среща всички дори най-малки ветрове. Вътрешната уредба е хаотична, всичко е разхвърляно в пълно безредие или е подредено по нелеп начин. Всичко съответства на пълното безредие в мислите на Манилов, в разговорите и постъпките му. Лицето на Манилов е такова, че колкото пъти го погледне човек, толкова различни неща си помисля за неговия притежател. Чрез това лице, в което има твърде много захар, е демонстрирана разлятост, мекост. Той всъщност не може да предизвика никакво определено впечатление: всеки път се мени в зависимост от някакво външно въздействие или под влияние на внезапно изникнали емоции. Чичиков си свършва най-бързо и безпроблемно задачата при Манилов, поради неговата безхарактерност. У него все още не са заличени всички проблясъци на човешкото чувство, затова може би във втория том Манилов щеше да се прероди. Погледнато отстрани, той не е лишен от някои привлекателни черти. Дори сам той вярва в нравствените си качества и духовна нагласа. Стреми се да се покаже пред госта си по-образован и начетен, отколкото е в действителност, отнася се с уважение и любезност. Манилов притежава собствен кабинет, в който на масата лежи една книга с отбелязана 14 страница вече от две години. Той обича да говори за красиви неща, да разсъждава върху възвишено-абстрактни теми, като често изпада в меланхолия и мечтателност. Живее високо на върха, самотен, отделен от своето общество, Манилов се превръща в празен фантазьор, забравил всекидневните си грижи и проблеми. Гордее се със своята изисканост и учтивост в обноските с хората, любува се на изтънчените си маниери в обществото. Малко се казва за миналото му, но се споменава, че в полка, където е служил, са го смятали за „най-скромен и образован офицер“, най-деликатен човек. Това показва, че той умее да печели доверие и уважение от хората с желанието си да се хареса на всички. В облика на Манилов се откроява преди всичко неговата сладникава „приятност”: „На вид той беше солиден човек, чертите на лицето му не бяха лишени от приятност, но в тази приятност, като че ли имаше твърде много захар, в маниерите и обноските му имаше нещо угодническо, което търсеше разположение и познанство. Той се усмихваше привлекателно, беше светлорус с ясносини очи“. Портретната му характеристика е лаконична, подчертава неговата безличност и неопределеност, вътрешната му пустота.

Сантиментални са представите му за хората от средата, която го заобикаля. От разговора с Чичиков узнаваме, че според него всички чиновници от губернския град са най-прекрасни и забележителни хора. Губернаторът е „препочтен и прелюбезен човек“, вицегубернаторът се оказва „мил човек“ и т.н. Манилов е във възторг от Чичиков и го смята за безценен приятел, мечтае да живее с него на брега на река и вечер да разсъждават за „приятни неща“. Цялата тази представа за околните, определено положителни натури, говори за неспособността му да различава характерите, тяхната двулична и измамна същност.

Манилов е умствено ограничен и маскира това с необикнове-ната си вежливост. Дори когато се опитва да прави това, той е несъвършен. Показателен пример за прекаляването му с учтивостта е настойчивостта му пред вратата на гостната. Накрая и гостът и домакинът преминават едновременно през входа. В стремежа си за образованост той е привърженик на франкофилството, затова говорят нелепите или просто неподходящи гръцки имена на децата му - Алкид и Темистоклюс. Описанието и държанието им предизвиква комичен ефект и ги отдалечава от античните герои. Семейството се раздалечава от руските корени и страни към чуждопоклонничество. Най-силно е разкрита бедната душевност на героя, когато научава за съмнителната сделка с Чичиков - за продажба на мъртви души. Манилов не само изтървава чибука си, но и отваря уста. Този знак на недоумение е неосъзнат няколко минути. От друга страна положително у него, за разлика от другите помешчици е това, че той не се възползва да спечели пари от сделката, а подарява ненужните за нищо мъртви души, които го обременяват с данъци. Картината на неопределения облик на героя се допълва от надписа на беседката в парка „Храм на самотно размишление“, както и фантасмагоричните му проекти за строежи.

Социалният паразитизъм, апатията и господарското безделие са превърнали Манилов в отпусната духовна развалина, защото е напълно обезсилен и изолиран от реалните процеси на руската действителност. Героят съществува в някакъв свой илюзорен свят, отдавна забравил западащото си стопанство. Маниловщината е присъща степен на деградация на лицемерната бюрократична прослойка. Тя е социално явление. Но това е най-слабата степен, защото Манилов е единственият от помешчиците, който изпитва вътрешен смут, макар и краткотраен, когато става дума за сделка с мъртви души. Много общи черти има между Манилов и Тентетликов от втория том.

След Манилов Чичиков се отправя към Собакевич, но неочаквано попада при Коробочка. Тази „случайност“ е само привидна. Композиционен замисъл е съседството на Манилов и Коробочка. Посредством съпоставянето и контраста по-рязко се открояват характерите им. Той е безпочвен сантиментален фантазьор, а тя е груб и практичен хищник.

Особено място е отделено на описанията на обстановката, на битовата и социална среда. Всичко - от закътаната и плътно оградена къща до вътрешната уредба на дома - създава представа за патриархалност и старомодност, за претрупаност. В стаите няма простор, защото всичко е запълнено с мебели, а в скриновете са скътани пари, разпределени в различни кесии според стойността си. Духовният облик на Коробочка напълно хармонира с тази обстановка. Тя е крайно ограничена, невежа и суеверна. В сравнение с другите помешчици портретът и не е така пълен, но дори и детайлите в него иронично подчертават нейното нищожество. В душата на Коробочка има двуемирие: тя приютява и езически и християнски вярвания. Заедно с вярата си в Бога тя притежава и вяра в Дявола. Нейните примитивни представи за света се формират от примеса на мистичните предразсъдъци и езическото суеверие с вярата й в сънищата и гадаенето на карти, както и със страха от задгробното наказание. Тя обаче не е лишена от господарско самочувствие. В стопанството й се произвежда доста, но няма пазар. Всичко у нея издава трезво практичното отношение към света, който за нея не излиза извън тесните граници на малкото и имение.

Коробочка познава отлично стопанството си и е изцяло погълната от дребните домакински грижи. Знае наизуст всички крепостни селяни и колко от тях са умрели. Опитва се да се пригоди и към новите икономически условия. Чичиков веднага забелязва приличния вид на нейното село. Когато й предлага да купи мъртви селяни, помешчицата категорично отказва, защото се бои да не бъде измамена. По-късно проверява цената на мъртва душа в града. У нея е изключително изострена подозрителността към хората. Не се споменава много за миналото и и за причините за нейния характер. Алчността на Коробочка обаче се оказва по-голяма от страха и след дълго и дребнаво пазарене с госта се съгласява да продаде „стоката“. И то след като „изваденият“ от равновесие от твърдоглавото й скъперничество Чичиков използва „помощта“ на дявола, от който тя ужасно се бои. Още тук проличава цветността и хамелеонщината на главния герой, който веднага променя политиката си спрямо различните по тип хора. „Впрочем - отбелязва иронично уж почтен и държавен мъж, а всъщност излиза, че е цяла Коробочка“. Тъкмо с намеренията и желанията си от всяко нещо да извлече някаква изгода, тази помешчица е типично явление на руския провинциален живот от миналия век. Самото и име, което означава кутийка, отговаря на стремежа и за непрекъснато натрупване на пари. Още от появяването и на сцената тя създава впечатлението за крайна ограниченост и простотия. Нарича госта „шопар“ и с други груби и просторечиви думи.

След Коробочка, която обича заседналия живот е въведен Ноздрев - „човек исторически“, защото появата му винаги поражда някаква история. Помешчикът се отличава с неуморна живост и пъргавина на характера, но неговата енергия е хаотична, безплодна и се проявява в скандали, побоища, лъжи, в играта на карти. Гогол внушава типичността на Ноздревия характер: „Всеки му се е случвало да срещне доста такива хора. Наричат ги отворени хора“. По-нататък писателят поставя героя в широка социална рамка, като говори предимно в множествено число. „Нито на едно място, гдето се появяваше не минаваше без история“, всъщност всичко може да се очаква от прахосник, побойник, нечестив картоиграч, лекомислен тип, лъжец и самохвалец. Той е циничен и агресивен в скандалджийското си поведение. Такива хора се проявяват в епохата на упадък, несигурност и разложение. В цялата поема Ноздрев е прав само в един случай. Когато нарича Чичиков „мошеник“ и „подлец“, „негодник“ и „двуличен човек“. Единствено Ноздрев не продава мъртви души.

Гуляйджията е отвратително творение на крепостническата действителност, която е сложила траен отпечатък върху непоносимия му характер. Уродливите обществени нрави и порядки са давали възможност да се изгради неговата аморална нагла натура. Времето на Ноздрев е авантюрно време. „В много отношения - пише Гогол - Ноздрев беше разностранен човек, т.е. годен за всичко“. По леконравие прилича на Хлестаков и Хлобуев. Нагажда се към момента и е готов да „трампи“, каквото и да е било. И всичко това не с някаква пресметлива, користна цел, а просто заради „неуморната си живост и пъргавина“. Оттук и неговата „чудна страст“ - непрекъснато да пакости на околните, да клевети и да прави „гадости“ - и на най-ближните си: „разстройваше някоя сватба, търговска сделка и съвсем не се смяташе за ваш неприятел“. При Ноздрев сетивното познание и животинското е изразено още в името му, както и от това, че винаги е заобиколен от кучета. „Острият му нос от няколко десетки версти подушваше да има панаир и всякакви спорове и балове”(в ІV гл.). Богато е надарен от природата с множество най-порочни страсти. Подобно на Манилов неговата неизтощима енергия е безцелна и безсмислена, а страстите му са по-пошли и уродливи. Ако Манилов можеше да се похвали със скъпа и изискана коприна, претенциозен бронзов свещник със седефени украшения, дори пепелта на лулата на помешчика беше разпределена на красиви и равни купчинки, макар да лежат не в пепелниците, а по первазите на прозорците, то гордостта на Ноздрев е неговата латерна и кучетата му. Единият е човек на безполезно мислене, а другият - на такова действие.

Гогол създава сатиричен ефект и чрез комичното снизяване на своите герои до нивото на животните или предметите. Така например, когато изисканият Манилов притваря от удоволствие очи, той заприличва на примижал котарак, когото леко погъделичкват зад ушите. Цялата портретна характеристика на Собакевич е изградена върху разгънатото сравнение с мечка от средна величина. Главата си също държи наклонена като животно и смазва с лапите си всичко, което се доближи до него. Жената на Собакевич върви плавно като гъска. Малките очички на Плюшкин гледат неспокойно като миши. Главите на хазаите в имението на Собакевич заприличват на краставица и молдованска тиква.

Побойническата страст на Ноздрев е подчертана от предметите в кабинета му: турски кинжали, всевъзможни пушки, рогове и ловджийски принадлежности. Латерната на Ноздрев започва с мазурка, продължава със старинната френска песен „Малбрук на поход тръгна“, за да завърши с неочаквани промени: веднъж печели от хазарт, друг път залага и губи почти всичко. Има вулгарно-цинични реакции, чрез което не признава елементарни общоприети норми на поведение. Увлеченията му се менят неусетно и често завършват с „глупост“. Човек без достойнство и морални задръжки, той е отдаден на веселието и удоволствието от живота и не е пригоден за никаква полезна дейност. В дома му цари пълен безпорядък, нито стаите отговарят на предназначението си, нито вещите съответстват на това, за което са създадени. Любопитството му го кара да приеме сделката с интерес, главно като поредна възможност да задоволи страстта си към постоянна размяна. Разговорът е динамичен, придружен с бързи смени на интонацията и поведе-нието. Речта на Ноздрев е специфична, напрегната, изпълнена с много ругателства, картоиграчески, кучкарски жаргонни думи. Оставаме с впечатление, че единствено портретната характеристика е положителното нещо при Ноздрев: „Той беше мъжага, среден на ръст, доста строен, с пълни румени бузи, с бели като сняг зъби и с черни като смола бакенбарди. Той беше свеж, сякаш кръв с мляко; лицето му просто пращеше от здраве“.

Ноздрев е исторически човек, защото винаги ще се разгласи история с негово участие: „или жандарми ще го изведат под ръка из залата, или приятелите му ще бъдат принудени да го изблъскат, или ще се нареже в бюфета така, че само се смее, или пък така ще почне да лъже, че, най-после и самият той ще се засрами“. Напълно липсват морални устои в характера му. Изчезнало е чувството му за красиво и осмислено съществуване. Макар и кипящ от здраве и преливащ от енергия, помешчикът е мъртва душа, защото прахосническото всекидневие е убило у него човешкото.

Следващата визита на Чичиков е у Собакевич. Този помешчик е пълна противоположност на Ноздрев с изключение на приликата в здравословното им състояние. Главната характерна черта на Собакевич е стремежът му към извличане на печалба. Той се отличава от другите помешчици не само по своята недодялана външност. Безчувствен е към ласкателства, а нежностите не го трогват. Собакевич е груб, неподвижен, мрачен. Прилича на мечка. Но в сравнение с другите Собакевич е по-умен и по-хитър търгаш, с по-трезва преценка за хората и за живота. Живее в обстановка, която има странна прилика със самия него. Обича да си похапва и е чревоугодник. Не умее да си служи с тънки хитрини, не лицемери, не скрива грубия ги егоизъм. На него са му съвършено чужди маниловското съзерца-телно благодушие и ноздревската гуляйджийска разпуснатост. Но за разлика от Коробочка той се занимава само с парични сделки и стопанството му върви зле. Собакевич добре се ориентира в обстановката, познава хората и трудно може да бъде измамен. Този крепостник е по-практичен и по-целенасочен, по-добър стопанин от двамата помешчици. Собакевич успява да се приспособи към новите порядки и в социално-исторически план е по-устойчив, ще просъществува по-дълго. За него всички градски сановници са мошеници, целият град е населен само с такива хора: „мошеник мошеника язди и мошеник кара“. Лаком за пари, „човек-юмрук, който не може да се разтвори като длан“. Освен това, той умее да пази в тайна сделката, от която е извлякъл изгода - взема най-висока цена за душа. Чичиков - се бои от Собакевич, защото вижда в него опасен противник. С голяма предпазливост и многословни заобикалки той пристъпва към целта на своята визита. Дори не нарича душите умрели, а само „несъществуващи“. Домакинът му го слуша безучастно, но веднага разбира същността на въпроса - „Вам ви трябват мъртви души? - попита Собакевич твърде просто, без ни най-малко учудване, като че ли ставаше дума за жито... Ще се намерят, защо не...“. Чичиков се замисля дали Собакевич има душа. Само че къде е тя? Заровена е някъде по-тайно като у Кошчей Безсмъртни. Невъзмутимо, с търгашка безцеремонност Собакевич пристъпва към сделката, като хвали „стоката“ и направо определя цената („по сто рубли на парче“) без да прави разлика между реални и несъществуващи хора. От разговора между двамата контрагенти научаваме много добри неща за покойните крепостни селяни, за техните занаяти и особености. Забележителна е сцената на предплата за мъртвите души, разиграна в края на пета глава. Всеки от тях се страхува да не бъде измамен: дали ще получи разписка или пари. Моментът предизвиква горчив смях, защото разкрива срамно и унизително хищничество и безчестие.

В нравствено отношение Собакевич е още по-жесток и безпощаден експлоататор, който безогледно се стреми към забогатяване. Доминиращите му характеристики са задушили и най-дребните прояви на истински човешкото и са го превърнали в по-голяма мъртва душа от останалите. Животинското начало, грубият практицизъм и чревоугодничеството изсмукват цялата му енергия и внимание. Тези негови качества личат още от умело създаденото портретно описание. „Когато Чичиков поглежда Собакевич отстрани, този път той му се видя приличен на мечка от средна големина. За окръгляване на тази прилика фракът му имаше съвсем мечешки цвят, ръкавите му дълги, панталоните му дълги, стъпваше с целите си стъпала полегато и накриво и постоянно настъпваше чуждите крака“. Гогол избягва детайлите в неговия портрет, но отбелязва, че природата „не е мъдрувала“ много при неговото сътворение и не е използвала „дребните инструменти”:  „Просто е дялала с пълен размах: ударила с брадвата веднъж станал носът, ударила втори път - станали устните, с един голям свредел изчовъркала очите и, без да го оглади, го пуснала на белия свят като казала: „Нека живее“. Фигурата удивително напомня за битовата обстановка и мрачната атмосфера в неговия дом, както и самата постройка. Когато Чичиков пристига в селото, забелязва, че всички къщи са много солидно направени. Господарският двор е заобиколен със здрава и прекомерно дебела дървена ограда. Стопанските постройки са направени от тежки греди, назначени да траят цял век. Тази грубоватост е присъща и за собственика, както и устойчивостта на всякакви неблагоприятни условия, съответства на характера му. Ограничеността и уродливостта изпъкват в света на Собакевич. От прагматизма му следва и отрицанието от абстрактните философски разсъждения, омразата към нововъведенията, просветата и културата. Речевата характеристика на героя е също доказателство за груба вулгарност.

В представите на Собакевич всички негови познати са негодяи, глупаци и разбойници: „Всички са мошеници; целият град е такъв... Всички са христопродавци. Само един почтен човек има там - прокурорът, ала и той, право да ви кажа, е цяла свиня“. Дълбоко в душата си той е убеден, че няма почтеност и порядъчност у хората. Затова пък Ноздрев не без основания нарича Собакевич „Чифутомор“. Като че бащата на повечето герои е един, може да бъде и баща на Чичиков. Техните характери се изграждат при сходни обстоятелства. Живеещи в провинцията, далеч от губернския град, те предпочитат уединението и празното съществуване (с изключение на Ноздрев, който обича компания).

Най-деградиралият помешчик е оставен за последно посещение. Остроумието на руския народ е показано при назоваването. Людете наричат Плюшкин „закръпко“ и „рибарят”; „И когато награди някого с именце, ще мине то в рода и потомството му, ще го повлече той подире си и на служба и с оставка, и в Петербург, и накрай света. И колкото и да хитрува и да облагородява после своя прякор, ако ще и да накара разни пишещи хорица да го изкарат от древен княжески род, нищо няма да помогне....“ - отнася се за всеки с прякор. Ноздрев нарича Плюшкин скъперник, мошеник и куче, заради лошото му отношение към неговите крепостни, които мрат като мухи. Защото последният посетен от Чичиков е бил някога заможен, предприемчив и щастлив семеен човек, но след загубата на съпругата си се отчуждава от хората и обществото. Неговото оскотяване се дължи преди всичко на липсата на мотивация за борба в живота. Самотният помешчик дава изобилна храна на скъперничеството си, което има вълчи глад и колкото повече поглъща, толкова по-ненаситно става, човешките чувства, които и без това не бяха дълбоки у него, издребняват и всеки ден се губи нещо, за да запри-лича на развалина, вехтошар с неопределен пол.

Плюшкин е рядък тип, който е изключение за Русия, но е общочовешки в много отношения. Собакевич също дава бляскава характеристика за него: „Такъв скръндза, какъвто мъчно е да си представите. Затворниците живеят в затвора по-добре от него. Всичките си хора измори от глад“, „по-извинително е да се иде в някое непристойно място отколкото у него“. Степан Плюшкин владее огромно имение и повече от хиляда души, но от скъперничество ходи по-лошо облечен от просяк и в хамбарите му гният плодовете на благодатната руска земя. Изоставен от всички, презиран и оскотял, той сам гние в гнусотата на старческата си страст. Обезличаването е най-ярко изразено в момента, в който Чичиков не успява да разпознае пола му и го мисли за възрастна брадясала икономка. Гогол не без основание го нарича „дупка на човечеството“, понеже е крайна степен на разпадането на личността. Плюшкин напълно е загубил човешките си черти и е духовно опустошен. Освен образа на деградирал скъперник, той е имал възможност да се развие в един замечтан в спомените си човек, който е благодарен за щастливия си семеен живот от миналото си. Човешкото у Плюшкин е унищожено и погълнато от ненаситната жажда за натрупване.

Отвратителните страни на характера на „рибаря“ са особено релефно очертани с малко хиперболичното, но реалистично и живописно описание на външността и вътрешна обстановка на дома и градината му. Тук сякаш и времето е спряло. Няма развитие, никакви следи от настъпващия прогрес. Всичко носи белега на разруха и опустошение, безпорядък, старост и плесен, говори за пагубната му страст към безсмислено събиране на полезни и безполезни вехтории, които никога не влизат в употреба. Селото прилича на господаря си. По-изразително зловеща става картината, ако прибавим и огромните купища от гниещо жито, продукти и платове в складовете. Достоевски също има един герой от „Юноша“, който би предпочел да запали през зимата дървата, които има, посред полето, отколкото да ги раздаде на бедните. В същото време селяните на Плюшкин измират от глад, или, търсейки спасение, бягат от помешчика.

Докато виждаме стопанството без всякакво развитие, то героят е показан в развитие. Движението е в посока към пълната деградация на личността, към невероятната пошлост. В началото той е бил нормален човек с приемлива душевна физиономия. Някога е бил трудолюбив и пестелив стопанин, добър баща и къщовник: „в очите му личеше ум; с опитност и познаване на света бе проникната речта му и на госта биваше приятно да го слуша“. По-късно личните и социалните обстоятелства го унищожават. Става така, че у него не откриваме никакви духовни търсения, отчужден е от обкръжаващите го. Плюшкин казва: „Имаше на масата едно листче хартия, но не знам де се е дянало...“ Отдавна той не пише писма, подобно на Коробочка не би си купил хартия, но докато тя си изпросва от госта, то той не се и сеща, че може да му потрябва. След дългия диалог с Мавра - прислужницата, след уговорките за запечатването да се донесе борина, а не лоена свещ, се стига до „ритуала“ на писането: „Плюшкин седна на едно кресло, взе перото в ръка и дълго обръща на всички страни четвъртинката листче, като обмисляше дали не ще може да се отдели от нея една осминка, но най-сетне се убеди, че съвсем не може; топна перото в мастилницата с някаква мухлясала течност и множество мухи на дъното и почна да пише, нареждайки букви, прилични на музикални ноти, като сдържаше всекиминутно бързината на ръката си, която подскачаше по цялата хартия, и бъркаше скъпернишкия ред след ред и със съжаление си мислеше, че пак щеше да остане още много празно поле”(VІ гл.).

„Учеността“ на Плюшкин хармонира с тази на главния герой, който „написа на късче хартия“ данните си и „пътем откъсна прикования на един стълб афиш, за да го прочете по-добре, когато се върне в хотела“ и то след доста прилежно взиране (това са детайли от края на І гл.). Още в „Повест за това как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович“ се проследява почти пълното надделяване на първичното, животинското отношение към живота. Не е пропусната и приликата на Чичиков с животно: при сключването на сделката Чичиков „насмалко щеше дори да подскочи подобно на козел“. От устата на Коробочка прозвучава друго сравнение на късния неканен гостенин: „Ех, драги, та целият ти гръб и страната ти са оваляни с кал, като на шопар!“ (V гл.). Главният герой не пропуска да се отблагодари като казва на Коробочка: „Та с вас човек не може да намери думи! Наистина сякаш като някое, да не кажа по-лоша дума, куче, което лежи на сено: нито само яде сеното, нито другиму го дава“. Най-пълна е приликата на Плюшкин с животинския свят: „малките му очички още не бяха угаснали и играеха изпод високо израсналите вежди като мишки, когато подали из тъмните си дупки муцунки, с наострени уши и раздвижени въси, разглеждат дали не се е спотаила нейде някоя котка или някое палаво момче и душат подозрително дори и въздуха“. Така се затваря кръгът сравнения на помешчиците с животни, защото Манилов беше сравнен с разглезена котка. В миналото Плюшкин е бил като „трудолюбив паяк“, което също е консуматорско животно, но не толкова алчно в чревоугодничеството си, каквото е мечката. Най-беден и ограничен е речникът на Плюшкин, който нито има с кого да разговаря, нито има какво да каже. Присъдата на Гогол над пошлото в живота е произнесена и чрез показване липсата на доверие у повечето помешчици към другите. Всеки сравняват със себе си. Чувството за вътрешен дискомфорт ги води до отчуждение. Помешчиците са надменни и не допускат никого да застане над тях. Не случайно Коробочка най-категорично отсича за Манилов, когото не познава „Няма такъв помешчик“.

Наблюдавайки Плюшкин, авторът възкликва: „Жестока е, страшна е старостта, която ви чака напред и не ви връща нищо обратно!“. Единствено споменът за някогашния му съученик предоставя малко проблясъци за това, че навремето е общувал с хора. Чичиков въпреки изменчивостта си и нагаждането му няма готово решение как да подходи към Плюшкин. „Беше се наканил да почне с такъв дух, че уж бил чувал много за добродетелите и редките качества на душата му, сметнал за свой дълг да му засвидетелства лично уважението си; но се сепна и почувства, че това е твърде много“ когато се среща с най-деградиралия човек. По всичко Степан надминава дори Феликс Гранде от романа „Йожени Гранде“ от Балзак. В българската литература като че ли Хаджи Генчо е приличен нему, но няма същите мащаби и буди симпатии. Плюшкин живее в дрипи, под които не личи полът му, затова селяните го наричат „закръпко“. Непрекъснато е гладен. Мрази хората, даже и дъщеря си и внучето. В изблик на „щедрост“ е готов да нагости „благодетеля“ си с останалите отпреди година „помухлясали малко“ сухари от козунака, донесен от дъщеря му, и с един много хубав ликьорец...Чичиков вижда стъкълце, цялото обвито в прах, като че с фланела. По всичко личи, че е от времето на съпругата на Плюшкин: „Тази мошеница, икономката, беше го зах-върлила и дори го оставила незапушено, каналията недна! Буболечки и други нечистотии се бяха набъкали вътре, ала аз ги поизвадих и сега е чистичко, та ще ви налея една чашка“. Чувствата, предизвиквани от него, постепенно се градират - смях, отвращение, ужас.

Усетът на Гогол за детайла, умението му да индивидуализира чрез специфичното за всеки герой, стремежът да изгради запомня-щи се образи карат литературния критик Добин да отбележи, че писателят изследва дреболиите като мъдрец и прозорливец. Всеки детайл има символично значение при изграждането на сюжета и образите с оглед на конкретната задача на автора: да произнесе присъда над измамничеството и низкото в живота.

Присъствието на Чичиков сред галерията от „мъртви души“ прави този свят още по-ужасен и безперспективен. Главният герой се движи в кръг - тръгва от град №№ и се връща там. Но това движение символизира потъване, защото е обратно на литургичното по посоката си. В замисъла на втори том движението ще се осъществи наляво и ще съвпада с литургичното. Събирателният образ на чиновниците има черти, сходни на дворянските. Това са пошлостта, отсъствието на духовни интереси, пълното равнодушие към обществения живот и широките социални проблеми, моралната безотговорност и крепостническа психология. Отделните детайли ни карат да мислим, че Павел Иванович е имал алтернативи. Понякога се замисля за възможността за свой дом и ретроспективно се връща към ученическите години, към съветите на баща си. Този, който би могъл да е духовен баща на преобладаващата маса помешчество. В Х гл. се връщаме в ученичеството: „Хем гледай, Павлуша: учи се, не лудувай и не обесничи, а най-вече угаждай на учителите и началниците...Ако угаждаш на началника, макар и да не успяваш в науките и бог да не ти е дал талант, пак ще вървиш напред и ще изпревариш всички. С другари не се води: те няма да те научат на добро; а пък ако трябва, води се с ония, които са по-богати, та при случай да ти бъдат полезни. Не гощавай и не черпи никога, а по-добре дръж се тъй, че тебе да гощават и най-много пази и скътвай парицата: това нещо е най-сигурно в света...В света всичко можеш да направиш и всичко можеш да превъзмогнеш с парата“. Синът почти неотклонно следва съветите на баща си. Случайно е показан Павел Иванович как се захласва по пленилата го блондинка по пътя към града. Гогол обобщава, че „навсякъде в живота, било сред неговите закоравели, грубовато-бедни, нечисто-плесенясващи, низши редове, или сред еднообразно-хладните и скучно-благоприлични съсловия на висшите - навсякъде човек ще срещне по пътя си поне веднъж явление, съвсем различно от всичко онова, което е имал случай да види дотогава и което поне веднъж ще пробуди у него чувство, неприличащо на онези, които му е било съдено да изпитва цял живот...“ Лирическото начало в поемата се свързва с проблема за пътя, творчеството, възпитанието, езика и руската тройка. В поемата младостта се приближава до добрите чувства и качества на героите, а старостта - с развалата. Чичиков се явява „ни риба, ни рак“, възрастта му е средна, дебелината - също. Гогол е взел модела на плутовския роман, но влага в него национално съдържание. Не се знае дали Павел Иванович е неблагонадежден, защото при събирането на чиновниците е обвеян със загадъчност, даже се правят сравнения с Наполеон, защото носът му прилича на неговия. Конете на Чичиков носят странните имена Заседателя и Наполеон, което принизява съответните лица. Представата за Наполеон е, че е антихрист и ще покори целия свят. Руснаците са водили тежка война с французите. Можем да си представим Чичиков като „малък човек“, който желае да спечели от нечестна сделка само заради идеята и един ден да стане като другите, човек със семейство, дом и деца. Огромната му енергия може да го спаси, но както е заложено в произведението той носи демонични черти. Приятелите го наричат „дявол“.

Цялото губернско чиновническо общество напомня за „Ревизор“ - злоупотреби, подкупи, беззакония и подтисничества движат хората и града в ежедневието. Такъв мошеник на мошениците може да се роди в тази действителност. Купувачът на души Чичиков, който е олицетворение на жаждата за печалба, е закален от дете в несгодите на бедността, свикнал на лишения, научен твърде рано от живота да разчита на собствени сили в борбата за материално благополучие, преодолявайки безцеремонно пречките. Той може да се похвали със сила на волята и упоритост при осъществяване на своите домогвания с енергия и практицизъм, които са способни да се проявят на всяка крачка. Проявява грижи за външността и обноските си, за да заблуди по-сигурно жертвите, които мами. Дори сърдечните увлечения се стимулират от материален интерес.

Все пак Павел Иванович е по-различен от другите. Той е несравнимо по-гъвкав и е енергичен, по-предприемчив и целенасочен, по-ловък и жизнено устойчив. Характерът му е с някои неуловими и неопределени черти. Лаконичните бележки за външността му подсказват безличност, изключителна гъвкавост и приспособленчество към ситуациите. Още от ученическите години се изявяват поразителната му изобретателност и стръвта към копейката: „Той винаги ще носи в себе си сребролюбието и никога няма да остави „непостижимата си страст“ и няма да загуби неизчерпаемата сила на своя невероятно спекулативен характер. Освен парите Чичиков в нищо друго не вярва и за тях е готов на всякаква подлост. У него няма скъперничество и стиснатост: “...нему се мяркаше занапред живот с всякакви доволства, с всякакви удобства, екипажи...”

След период на душевно разстройство през зимата на 1840 г. Гогол се обръща към мистицизма. При влияние на лицемерни набожници класикът хвърля в огнището втория том на „Мъртви души“, понеже тогава го вълнува призивът за спасение на душите. - Чувствителността на писателя е наранена и покрусен тръгва към Божи гроб, но това не променя мрачното му настроение. Гогол не осъществява намерението си да представи в катарзис душите в Русия. Строгият аскетизъм на писателя съкращава дните му.

Литература:

Петко Троев, „Един от друг по-пошли”.

 
 

 

 

  

 


© Мария Чулова. Публикувано в  на: 30.05.2011.

Бр. I - 2011 (42)