РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
|
Георги Михалков НЕСТИНАРКАТА
Когато стъпвах в огъня някаква неземна сила ме издигаше нагоре и ме носеше над горящата жарава. Забравях всичко, забравях себе си и света. Бях само дух, сянка над горящите въглени. Не знам каква беше тази магия и не исках да знам. Танцувах в огъня, бях родена да танцувам в огъня. Няма никога да забравя първия път, когато зърнах горящия огън. Бях малка, може би на четири или на пет години. Беше тъмно, много тъмно, но на мегдана в родното ми село имаше голям огнен кръг, приличаше на огромна медена тава, която светеше. Около тази тава стояха хора. По-скоро сенки, защото не се виждаха нито лицата им, нито очите им. Бяха тъмни сенки, скупчени около горящата тава. Стоях до тези хора, облечена в бяла риза и боса. Някой ме държеше за ръка. Не разбирах защо хората са около горящия огън на мегдана. Изведнъж отнякъде долетя музика, провлечена и тъжна и сякаш на мегдана стана още по-тихо. Чуваше се само музиката. Две сенки се размърдаха, излязоха напред и пристъпиха към огъня. На светлината от жаравата познах мама и баба. И те бяха облечени в дълги бели ризи и боси. В ръцете си държаха икони. Музиката ставаше все по-силна и по-силна и изведнъж мама и баба като бели птици се спуснаха към жаравата. Нагазиха в нея и започнаха да танцуват. Високо, над главите си, държаха иконите. Гледах ги като омагьосана. Те не танцуваха, а се виеха като алени пламъци, приближаваха се една към друга, после се разминаваха, а след това пак се втурваха към огъня като вятър. Не можех да откъсна очи от тях. Невидима сила ги носеше над огъня. Леки като перца, сенки, сред играещите пламъци, ту изчезваха, ту пак се появяваха, а музиката не спираше да свири и танцът им ставаше все по-вихрен. В тази нощ разбрах, че и аз ще танцувам в огъня. Някакъв далечен, но ясен глас ми каза, че съм родена да извивам снага в жаравата под звуците на небесна музика. След тази паметна за мен вечер, всичко друго в живота ми нямаше вече значение. Бях обсебена само от една мисъл, кога ще дойде дългоочакваният миг, когато ще прекрача в огъня. С всеки изминат ден се подготвях за този съкровен и велик момент. И той настъпи. Нима мога да забравя нощта, когато влязох в огъня. Взех в ръце иконата и станах друга. Забравих всичко. Пренесох се в магичен свят. Музиката ме вдигаше нагоре и летях, носена в огнения танц. Неземна сила движеше цялото ми тяло. Усещах дълбока радост и хармония. Усещах щастието. Това беше мигът на истинското, пълно щастие, най-върховният миг в живота ми. От този ден станах нестинарка. Хората, близките ми сякаш забравиха името ми и започнаха да ме наричат само Нестинарката. Когато завърших осми клас отидох да уча в големия град. Там никой не знаеше, че съм нестинарка. Бях едно обикновено момиче като всички други, но в сърцето ми не спираше да тлее любовта ми към огъня. Нямах търпение да свърши учебната година, да се върна на село и да вляза пак в огъня. Копнеех за празниците на огъня. Започнах по-често да се замислям какво е огънят и коя съм аз, и ми се струваше, че съм родена от огъня. Огънят ме беше създал и огънят щеше да ме погълне. И тази мисъл не ме плашеше. Нямаше нищо по-велико от огъня. В него се топяха греховете ни, в него се каляваха душите ни. За мен огънят беше както за стоманата. Правеше ме по-силна, но не тялом, а духом. Бях свободна и смела като огъня. Също като огъня можех с поглед да изгоря всеки, който се опитваше да си играе с мен. Струваше ми се, че няма сила, която да ме покори, но съм грешала. Човек най-трудно опознава себе си. Един следобед на морския бряг срещнах Манол. Стоеше до рибарска лодка, с навити крачоли и моряшка фланелка, загледан към хоризонта. Пред него вълните полягаха на пясъка като укротени вълци, а зад него слънцето потъваше в река от меденочервени отблясъци. Приличаше на млад бог, изплувал от морето. – Била ли си на онзи остров там? – попита ме той и ме погледна така, сякаш ме е виждал хиляди пъти досега. – Не – признах смутена аз. – Искаш ли да отидем? Имам лодка. – Не. Страх ме е от морето. – Какво? Страх те е? Та ние всички сме дошли от морето. Не може да те е страх. – Дошли сме от огъня, от светлината – отговорих аз. – Виж ти – усмихна се той и белите му зъби ме ослепиха. – Огъня ли и защо не светим? – Всички светим. Всеки има своя светлина, но не всички я виждат. – Аз май виждам твоята и бих искал да те заведа на острова. – Може би някога. Манол сигурно наистина беше видял моята светлина и тя го беше привлякла, както аз видях неговата. От този ден всеки следобед той ме чакаше на брега до старата лодка, където го зърнах за първи път. Сигурно няма по-гореща прегръдка от неговата и по-пламенни целувки от неговите. И Манол беше огънят. Онзи огън, който ни гори и топи. Седнали на топлия пясък, притихнала в обятията му, можех да го слушам с часове как ми разказва за къщата, която ще построи на брега на морето и в която ще живеем двамата. – Ще има много прозорци и един голям чардак, надвесен над вълните. Сутрин ще ни събужда шумът на вълните и слънцето, залепено като златна пара на прозорците. Пред очите ни ще синее морето и ще ни люлее като в люлка. Дълго оставахме на пясъка. Не усещахме как вечерите ни покриваха със синьото си корабно платно и как високо над нас започваха да мигат като сигнални светлини безбройните звезди. Мълчахме, но морският вятър продължаваше да нашепва в ушите ми сладките думи на Манол. Усещах силното му рамо, обло и гладко като мрамор, а гръдта му продължаваше да излъчва онази топлина, която толкова много обичах. Припевът на вълните ме люлееше и небето приличаше на огромна жарава с хиляди малки въгленчета. В такива мигове исках да скоча, да полетя нагоре и да започна своя нестинарски танц там, високо над целия свят, за да ме видят всички. Манол искаше да заживеем заедно. Заведе ме в бащината си къща. Пристъпихме в притихнал двор с асма и със смокини. Долових упойващия аромат на узрели смокини и зърнах бялото им гъсто мляко, което се стичаше по тъмнозелените им листа. Стаичките бяха малки схлупени с дъх на изсушена риба и девесил. Казах на Манол, че не бих могла да живея тук, че копнея за планината, за гората, за огъня и тогава за първи път му признах, че съм нестинарка. – Ще построя къщата с прозорците и чардака над вълните – обещаваше ми той, но мен ме теглеха планината, гората, огънят. – Аз съм морето, а ти си огънят – въздъхна Манол. Разделихме се. Върнах се там, където правеха големите жарави, където танцуваха боси с икони в ръце, за да танцувам и аз и да усещам опиянението и щастието, което бях усетила в онзи далечен ден, когато за пръв път пристъпих в жаравата. Вече знаех, че всеки има своята жарава и своя вихрен и магичен танц. Но времената се промениха. Долу, покрай морето, построиха хотели и ресторанти и дойде един мъж, който каза, че в ресторанта ще направи жарава и ще показва на чужденците какво значи да танцуваш в огъня. Гледахме този мъж и се чудехме. Той избра мен. Не исках да отивам, не исках да танцувам в ресторант, но моите близки настояха. Послушах ги. Започнах да танцувам в ресторанта. Чужденците ме гледаха с широко отворени очи и не вярваха, че това е възможно. Мислиха, че е шашма. Мъжът ми даваше много пари, но колкото повече пари получавах, толкова по-труден ставаше моят танц. Вече не се носех като лек вятър над огъня и не се извивах като пламък над жаравата. Усещах, че огънят ще ме погълне и изпепели и една вечер не издържах, хвърлих парите в огъня и избягах. Избягах завинаги.
|
||
|
|
|
|
|
© Георги Михалков.
Публикувано в
|
|