СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ
|
|
СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ |
|
|
Първолета Маджарска СТИХОТВОРЕНИЯ
|
|||
|
ГОСПОДИ, НЕ МИ СТИГА ВРЕМЕТО. За никого и за нищо вече не ми стига. Захлупват ме думите като лавина, като отприщена речна дига.
И заплитат ме лепкави паяци във интриги, във ъгли, в мрачини полудели и остава ми силица малка нищожна да изпъна гърба си, утрото да застеля.
Да си открадна зрънце мъничко време, което все някога да ме разлисти. Господи, не ми стига времето да се прекръстя и да се пречистя.
ДВА КАРАМФИЛА
В памет на Милена /1989-1999/
ПОСТАВЯМ ДВА ЧЕРВЕНИ КАРАМФИЛА – две капки кръв върху ревера на снега. Свещица паля заледена и мълча.
От снимката ни гледа закачливо, усмихва се момиченце на 10. Във мраморния град на неговата порта – три имена, тире и две години. И снимка с панделка, която се усмихва.
На прага – малки фигурки на ангел, на Дядо Коледа, еленчета, елхички… И мъничко пиринчено звънче – разклатим ли го, ще ни чуе мигом, като сърничка плаха ще доприпка. - Здравейте, как сте! – весело ще пита – очите й – черешки антрацитни– във миг ще прихнат да се смеят…
В ушите ни ще прозвъни звънче. Свещта ще изгори и задими. Пред портата на мраморния град – два карамфила – капки кръв.
|
ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА, за да огледа нивите, пчелина и обора. Сто пъти рухна неговата стара къща, откакто в нея вече не живеят хора.
Полазиха я, избуяха бурени и кореняци, оплетоха наоколо редици жилав плет. И паяжините навред разрошиха мустаци. Нападнаха я дървояди – дървен кош със смет.
По месечина дядо старият се пак завръща. До снимката на баба има кътче горе. Не е това, не е онази неговата къща. Не са онези нивите и стоката в обора.
Дорде духът му вампирясал нивите обхожда, ще се възражда тази, скътана в сърцето клада, и ще гори и на децата в неродените им рожби.
ПО-ПИЯНА ОТ МЪЖ и по-грешна от Дявол, пия звездната ръж и се къпя в жарава.
Мое древно момче, целуни ме, за Бога. Виж, морето влече – аз да плувам не мога.
Дай спасителен бряг. Аз обичам те в синьо. По-пияна от Бог съм в морето от вино.
Мое древно момче, отвлечи ме, за Бога. Времето ни сече и на нещо залага.
Аз залагам на теб. Всички карти откривам. Мое древно момче, прегърни ме, загивам.
ЕДНА ПАЯЖИНА СЕ СПУСКА ОТ НЕБЕТО. Бавно, бавно, почти незабележимо. Все по-ясно я виждам. Все по-ясно я виждам… Стълбица плете невидима, проклета.
Господ ми я пуска плавно, за да прибере душата ми отчаяна на своята планета. |
||
|
|
|||
|
|
|
©
Първолета Маджарска. Публикувано в
|
|