ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
|
|
ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА |
|
|
Георги Н. Николов МОНА ЧОБАН С “ПАРИЖ, 18” – РОМАНС ЗА ОТМИНАЛОТО БЪДЕЩЕ
Програмистът Димитри съществува именно в такъв свят. Който е създаден с усилията на правителствено законодателство чрез стерилизация на половете. Чрез нея новите поколения се раждат по изкуствен път и, както прогнозира авторката, съвършени – физически, умствено, с ясно предназначение в отреденото им житейско време. Ала безпаметни за минали години и за собствената си история, каквато нямат. Според романса тя не им е нужна, както всякакви останки от предни поколения – семейство, любов, емоции. Светът им е стерилен. Това ги прави спокойни и доволни от себе си. Светът им е илюзия за пълноценно съществуване и за разумен свят... Или, той е утопична реалност, застинала в устрема си към бъдност. “Това бе основният пробив на човечеството през последните десет години – елиминирането на емоциите и чувствата, пълното освобождаване от размислите, от анализите, от философстването: чист здрав разум, яснота и перфектност! Ако човек не беше тръгнал в тази посока, ако не се беше справил така бързо с емоциите, докъде щеше да стигне? Навярно досега да е загинал или светът да се е превърнал в клоака от бедствия. Добре, че избра вярната посока и съвсем бързо се справи с излишното. Никакви емоции, никакви грижи!” Все пак този свят дели място със спомена. Все още не е отмряло поколението на Димитри, което е обичало, разхождало се е по улиците на живия Париж, посещавало е университети. Раждало е деца, обичало е, търсело е своята реализация. Негова илюстрация в повествованието са споменаваните комуни, образът на съпругата Рени, копнееща за майчинство, на полузабравените родители и детските години. Тези спомени трябва да умрат. Както и хората, които помнят... Вестител на посланието, напомнящо предстоящ Апокалипсис, ще изиграе Асида – главна редакторка на Държавния правителствен вестник. Като Димитри и тя е живяла в “старото” време. Но, за разлика от програмиста – неин приятел и емисар за предстоящите събития, не е пожелала да го забрави. Съхранила го е в личния си компютър в пет събитийни раздела, може би най-важен от които е семейният. Философското внушение на Мона Чобан за смисъла на човешкото битие е вплетено в пространно описание на святи за славянския дух празници. Като добавя, че и двамата й герои са с кръвта на източното православие – от Кавказ и Балканите. Но над тържествения за душите празничен камбанен звън се рее вестта за болестта вълчанка. Асида е прозряла истината за предстоящото унищожение на всички “отпреди” – геноцид без право на помилване именно защото помнят. Защото притежават реални, живи, противоречиви чувства и мислят самостоятелно. Индивидуализъм в новото общество не се допуска. Нито отклонение от установените норми. Нито в краен случай – право на протест. “Имаме само година, най-много две – споделя трескаво Асида – и ние, родените от родители, ще изчезнем. Ще изчезнем завинаги! Като динозаврите. Не, дори повече. Никой от новото поколение няма да знае за нас. Следите ни ще бъдат изличени окончателно. Никой няма да ни помни, защото не ни познава. Няма да ни пише нито в учебниците, нито в книгите по история, защото такива бездруго няма. А и ние не се различаваме по нищо от новите хора. Външно сме си съвсем еднакви. Телата ни функционират по един и същи начин, устроени сме почти еднакво. Единствената ни разлика е, че някога ние можехме да изпитваме емоции, че някога ние чувствахме. Единствената ни разлика е, че дори да се откажем от чувствата, ние знаем какво е това. Можем да ги върнем и да ги управляваме. – Защо тогава е проклетата ваксина, защо е този лупус или каквото и да е там? – Защото от нашите чувства и емоции можем да се откажем само ние самите, защото можем да ги управляваме сами, а не някой друг. Защото те не подлежат на чужд контрол”. В антиутопичния романс на Мона Чобан се преплитат няколко сюжетни линии с ясно изразена философска багра. За историята на човечеството, отречена по силата на повествованието от новия тип разум, и за неговата бъдеща история. За ролята на личността в динамиката на съвремието, поднесена чрез съдбите на Димитри и Асида – своеобразни страдалци в името на спомените, живия живот и предстоящото им, осъзнато унищожение. Но в съвремие, където човешкото множество е разделено на категория с висша предопределеност и на плебеи с право на отмиране. Масовата стерилизация, провеждана от правителство в сянка, но над всички хора, означава роботизация на човечеството. Но именно това е утопичното в романса. Защото авторката ни внушава необходимостта да бъдем живи люде с многоцветна чувствена палитра. Да помним и почитаме родовите си корени и да се радваме на отредените ни земни мигове. Професорът по история е всъщност символ на познанието за отминали поуки, които човечеството не бива да забравя, ако иска да върви напред. И че програмирането на живота в лицето на Димитри не означава изолация от неговия радостен, противоречив кипеж. Мона Чобан живее в Париж, но не е забравила българските си корени. Дори когато разказва в романса за столица на бъдещето, стерилна и застинала във време на липсващи човешки страсти и мъртви човешки спомени... Преди всичко, книгата й – послание търси контакт с нас чрез внушението за отминаващо бъдеще, така умело разказано в сюжетното решение на “Париж, 18”. И доказва, че новаторство има тогава, когато творческата идея изпреварва скоростта на делника. А добавяме, че целият антиутопичен романс на Мона Чобан е новаторство...
|
||
|
|
|
|
|
© Георги Н. Николов.
Публикувано в
|
|
Димитри
и Асида: два полюса в един цялостен образ, илюстрират творческата идея на Мона
Чобан в засега най-новата й творба “Париж, 18” - определена от нея като
антиутопичен романс. Дело на издателство Сиела, София, 2010 година, той е вече в
ръцете на читателите и предлага достатъчно поводи за размисъл. Защото темата за
алиенацията, интерпретирана многократно от творци по всички краища на планетата,
неизменно внушава идеята за самоизолация на отделния човек. Която, гарантирана
от предимствата на технократизма, води човешкото общество до нов тип
взаимоотношения – условни, дистанцирани, хладни и премерени във всяко едно
отношение. Иначе казано, социализацията между хората на подобно общество е
заменено с примерите на лично доволство. А то отрича всичко останало и го
превръща в ненужен спомен, пречещ на илюзорния свят на отделната личност.