ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА
|
|
ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА |
|
|
Георги Н. Николов ОРИЕНТАЛСКИТЕ НАПЕВИ НА ЕДИН САМОТНИК
Днес творчеството на Георги Волокин /Николов – анаграма, б.а./, би изглеждало чудато и може би наметнато с краските на овехтяла екзотика. Навярно е така. Но в 1926 г., когато в бургаската печатница “Обновление” се ражда книгата “Джейда – спомени от Алжир”, съдържанието й съвсем не изглежда странно и с евтини сюжетни интерпретации. То е отзвук от интимните преживявания на войника от Френския легион Георги Волокин в Мароко и в Алжир. И съвсем не се вписва с очакванията за кървави баталии, добре платен за времето героизъм и расови разсъждения в полза на белия цвят... Веднага добавяме, че на последната корица стои уточнение: “През тази година авторът ще издаде “Дим от кандилницата” и “Танц над фереджето” – с ориенталски сюжет, което произведение пише по настояще”. Все пак, какво ни привлича в “Джейда”? Книгата е представител на нашата емигрантска литература във варианта, когато създателят й се връща в родината, за да я създаде. А принадлежи на този дял от литературната история, защото каква е професията на легионера, ако не вид безродност? В това е спецификата й. В това – интересът към нея днес. Тя се различава от другите книги на български автори в диаспората, защото не принадлежи към нея. А към военна структура с интернационална физиономия и платени задачи. Това превръща Волокин в международен безродник. Странник без корен и без надежда да открие близки по психология и начин на мислене “колеги”. Ще ни се да мислим, че не той единствен ни е оставил лирика и емоционални белетристични фрагменти, ала и днес Легионът трудно допуска чуждестранния изследовател до архивите си. Което впрочем е разбираемо, но не и за отминалите близо девет десетилетия. С лица в униформи, които забравата е прегърнала безвъзвратно... Тогава, остава ни “Джейда”. Какво е основното чувство, споделяно по страниците от лирическия герой? Можем да го определим като смразяваща самота. Като търсене на най-малка взаимност от жената с източна хубост, готова да обърне взор към легионера. В цялата си поетична изповед Волокин зове митичната Джейда – събирателен образ на галерията арабски имена по редовете. И, откривайки я в бляновете си, слива призрачното й същество с реалните копнежи на влюбен мъж. Волокин и Джейда се превръщат в две лица, в две същности на вековечната човешка потребност – любовта: – Кажи ми, мъничка Зилма, но без да криеш пак, защо си седнала сама на белия чардак?
През целий ден аз скитах вред, като след зла беда и търсих в жалба и несрет любимата Джейда.
– С камилата от утринта, сестра ми е на път и късно ще се върне тя, над залез във градът.
Но, тя остави ти хурми, кус-кус, масло, хейрям и две целувки даде ми – на тебе да ги дам! “Дар!” Призрачната обич, с която Георги Волокин се спасява от самотата, минава като ориенталски напев през повечето стихотворения: “Ти и аз”, “Призраци”, “Ако бях”, “Ти питаш”, “Някъде далече”, “Южна нощ”, “За маслини”, “Нима”, “Пред пепел”, “Без болка”, “Предсказание”... Те всъщност са монологична изповед пред арабската красавица, вливащи се от творба в твърба. Трудно могат да се нарекат цикъл, а сравнението им с поема би било твърде условно. Но лирическият герой и любимата му са център на поетичното повествуване, около което са вградени и други теми – митологични, битови от местата, които легионерът Волокин е пребродил, тук там – и социални. Но те само допълват емоционалната палитра на любовта, която всъщност ражда самата книга. Ще бъде погрешно, обаче, да твърдим, че реалното в живота е изцяло отречено от поета. Сравнението със “север” нееднократно се появява в стиховете. Ту като сравнение между Джейда и жените от далечния негов край, ту като спомен за България и за застиналите в мислите родители. Тогава носталгията влиза в болезнените си права и отрича всички илюзии, с които Волокин се обгражда срещу действителността. Обръща взора му към най-скритите кътчета на душата. Прави го още по-самотен, като крайпътен камък, брулен от несекващите пустинни ветрове. Темата за родината е привидно скрита, епизодична в лириката на поета-легионер. Но тя тихо, макар зад кадър, доказва своята непреходна стойност и в “Джейда”, извисена над романтиката и призрачните чувства. Коренът на родовата принадлежност доказва истинските нравствени ценности още по-убедително тогава, когато младият кълн е изтръгнат и не намира в далечните краища покой и тишина: Не! Не пей ми, дружке, родна песен че мори ме скръб, по бащин кът; там сега е смъртоносна есен, само хризантемите цъвтят.
Там ме майка траурно жалее, стар баща – пречупил е гръбнак те не знаят своя син къде е и дали ще се завърне пак.
Прелетяха много ята птици, от далечни Север придошли – нито вест, ни привети сърдечни от дома не носят ми, нали?
Не, не пей ми тази родна песен, – тя ме носи в моите земи; там сега е погребална есен, и над хижи, над поля ръми... “Там” Тази емигрантска, легионерска поезия носи много тъга и опит да пресече стремежа на други люде да напуснат родния край. Сред многоезична реч да се чувстват самотни и никому непотребни. Веселието в “Джейда” напомня застиналата маска на мим, който не може да се отърси от нея. И който е лишен дори от житейски кръстопът с право на връщане обратно. Няма избор, няма конкретни очаквания. Легионерският път е неясен и емоциите са пречка в трудния, монотонно повтарящ се делник. Не пречи само Джейда в химеричната си същност, защото е измислена. Безпомощна мечта, разсейваща се някъде на хоризонта.. Но слаба утеха за Георги Волокин, който не живее в мир със себе си. Не се чувства истински необходим в Легиона, нито в спомените на своите близки. И авторът търси своеобразна реабилитация в далечна България от разстояние с “оптимистични” стихове, чужди и излишни в общата композиция на книгата. Подсказва ни, че иска да се върне увенчан със слава и да убеди близките в правотата на каузата си сред арабските пясъци: От снежния Север, аз ида и нося за тук и рудници ледни и бури и гръм за битва жестока със мощното Слънце на юг, и – цял победител желая да съм.
Ще гася! И ще се бия със светлия ден, та да стане кърваво-чер свода син .................................................................. .................................................................. ...И с лаври и слава, аз да бъда възнаграден не като Бог, а като български син!
В панически страх слънцето да избяга и спре на Север и – се пръсне в много слънца; и там – над брега, край водите на Черно море, да стопи ледовете във родни сърдца. “Желание” Тези студени символи, вплетени с познатото от стиховете бягство в света на опиянената екзотика и несъществуваща любов, откриваме и в прозата. Тя илюстрира късове наелектризирана чувственост. Сцени от живота извън Легиона, в които за Георги Волокин няма място и... разбира се, сцени с Джейда. Но те също кореспондират с родния край. А той – с пламтящите географски ширини на Арабия и двата символа, каквито са в иначе реалната си същност, спорят за надмощие. Неговият финал откриваме на парахода, отнасящ Волокин далеч от африканския бряг, когато Джейда е вече мъртва. Няма съмнение, че образът й, иначе събирателен за женската ласка там, е изграждан върху конкретна личност: дива, неопитомена, с татуирани върху кожата племенни символи. Но кипяща от страстна чувственост, която дори необятната пустиня не може да постави в клетка. Тази желана загадъчност притъпява болката по севера, но двата свята трудно биха влезли в идилично равновесие: “Зори. Огнен пурпур запалва Изтока и скоро пясъчниците ще се превърнат на огромна пещ. Слънцето ще посее смърт!... – Спри, Джейда! Ти се измори. Твоето лице е бледо, като лимон и тялото ти трепери... Стига! И скрий се под чадъра на сянка, защото палящ ден ще ти поднесе отровно питие, подсладено с румената кръв, от твоите стъпки по пода... Спри: - Не играй и не пей! Моите песни са родени в студените степи на Севера, дето има ледове, сняг и слана... – Спри, Джейда! Иде слънцето и ще разтопи теб и моите песни... Аз не искам да остана сам в тая чуждата земя. Сам – без теб и без сърдце! – Спри! Ти не можеш да бъдеш жрица на слънчевия Бог. Никога, вече!...” Но, така или иначе, в емоционално наситените белетристични фрагменти, без оглед на привидния сюжет, който интерпретират, царува самотата. Тя заема ненужния си трон още във встъпителните редове, писани в Sidi – Belle – Abbes през октомври 1923-та. Те споделят, че никой не е свил букет на странника и в пътя го изпровождат само майчините сълзи. Изповедната същност на прозата в “Джейда” от открехването на страниците в книгата, до нейния не по-малко тъжен финал, композиционно и чувствено уравновесяват “Джейда”. Правят я не случайна среща между белетристика и поезия, а илюстрация на една жестоко самотна личност, губеща се в отредените й дни. Можем да твърдим, че книги – сбор от поезия и споделена разказна елегичност не са рядкост в 30-те години на ХХ в., както и във времето по-късно. Но те са създавани на родна земя. Тематичният кръгозор визира само “аз” и “тя” в полите на безвремието – без предизвестено начало и загатнат край. Днес стойността им е предимно познавателна. Такава е и за творението на Георги Волокин, но върху литературно-историческите лавици на емигрантската литература. При това – в толкова специфичния й, “легионерски” вариант. Във вида на българския Ахасвер, все пак получил право да види края на мъките си. Убедени сме, че в мотото към сборника – стих на Христо Ясенов – Волокин съзира себе си в разговор със света: Аз имам нерадост и вопли безмерни и морната жажда на пясъчна степ; аз имам отрова от горести черни и топли молитви и песни вечерни, които говорят за Теб!
Като достойнство на лириката му ще добавим, че една от творбите – “Призраци”, търпи фолклоризация и се превръща в много популярна за времето си песен. Както стихове на Смирненски, на Магда Минева-Петканова и на редица още автори: Преди години в разкошен палат живял е султан Алд-Юина; той бил е владетел могъщ и богат и имал два възрастни сина.
По-младия любил девойка една от бедна колиба в полето и тяхната обич по-светла била от всички звезди на небето!..
Днес, след толкова години, книгата на Георги Волокин “Джейда – спомени от Алжир”, изглежда доста чудновата. Ще се прочете трудно от “съвременник”, свикнал да приема критично поднасяните му заглавия с модернистичен, философски, наднационален и пр. привкус. Ние пък мислим, че в галерията на литературната ни история подобна чудноватост е добре дошла с необичайността си, с географската си отдалеченост и с непосредствените впечатления, родили я за живот. В никакъв случай не надценяваме нейните качества, нито на легионера, поднесъл на българските читатели малкото стихове и проза. Но сме на мнение, че преди да изхвърлиш от литературната нива мъничкото писмовно зрънце, трябва да си намерил по-голямо. И много по-плодовито, разбира се...
|
||
|
|
|
|
|
© Георги Н. Николов.
Публикувано в
|
|