ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО
|
|
ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО |
|
Освен като основоположник на ракетостроенето, големият руски учен Константин Циолковски (1857-1935) е и забележителен философ, един от най-видните представители на руския космизъм. До 1931 година Циолковски издава своите философски съчинения сам, със свои средства, в тиражи от няколокостотин екземпляра. Днес тези книги са библиографска рядкост. В продължение на десетилетия по-голямата част от философското наследство на този изключително оригинален мислител остава в архивите. Причината за това е, че възгледите на Циолковски, макар и определяни от самия него като материалистични, не съответстват на господстващата по онова време в СССР официална марксистка идеология. През последните няколко години съществуващата празнина започна полека да се запълва, в Русия излизат от печат не само публикуваните в началото на миналия век произведения на Циолковски, но и такива, които досега са били достъпни само в ръкопис. Появиха се и редица научни публикации, посветени на философията на Циолковски. В България, доколкото ни е известно, философски текстове на Циолковски досега не са публикувани. Затова се постарахме да подберем два кратки текста - "Разговор за Бога" и "Радостта от смъртта", които да дадат на българския читател първоначална представа за философията на Циолковски и за неговия стил на мислене.
Константин Циолковски
РАЗГОВОР ЗА БОГА
Вие сте човек на науката. Интересно ни е да научим какво Вие мислите за бога. Ние бихме искали да чуем от Вас, че представата за бог е несъвместима с науката, т. е. с точното положително знание.
- Но какво разбирате под думата "бог"? Различните народи я разбират по различен начин. В преобладаващата част от народите има многобожие, т.е. те наричат с това име множество предмети или понятия. Божествено достойнство са получили различни животни и техните изображения (под формата на картини или статуи), хора (императори, герои, мъдреци). Такива богове, разбира се, съществуват или са съществували. Да бъдат отричани, означава да се отрича очевидността.
Така също за богове са приемани Слънцето, Луната, звезди, планети, Земята и други небесни светила. И тези богове не бива да се отричат. Те са пред очите ни. За богове са приемани и приказни същества: таласъми, горски духове, водни духове, русалки, въображаеми повелители на гръмотевични бури, вулканически сили, планини, океани и т.н. Такива богове също няма. Това са плодове на фантазията и илюзията. Техният произход е от недостатъчното знание и погрешни изводи от наблюдението на природата ( звуците издавани от птиците и други животни, халюцинациите на болния или възбуден мозък, сънищата и т.н.). На тях също, както и на веществените богове, са приписвани напълно фантастически свойства: да влияят върху живота на всеки човек. Нерядко те са били безсмъртни, притежавали са могъщество и са били ту добри, ту зли, въобще са проявявали общочовешки свойства. Понякога те са изпълнявали или поне са слушали молитвите на хората и са се подкупвали от принесените им жертви под формата на убити или изгорени растения, животни, хора, и вещи. Разбира се, това е невъобразима нелепица и същества с такива свойства ние не познаваме. Вече самото противоречие между тези вери и изобилието на богове, говори достатъчно красноречиво против тях. Както всички грешки, такива вярвяния са донасяли лоши плодове, като например, човешкш жертви и всякакви други. Безплодността им е очевидна.
- А какво ще кажете за висшите представи за бога на евреите, мохамеданите, християните и др. Съществуват ли техните богове?
Тези представи са обгърнати с много суеверия и са противоречиви, така че да се съди за тяхното съществувание е доста трудно. Дайте ми определение поне за еврейския бог, и тогава ще Ви кажа своето мнение за него.
- Отхвърляйки дебелия слой нелепости, прилепили се към еврейската вяра, може така да се определи тяхното определение за бога: непонятно, страшно и справедливо същество, подобно на човека, но с висши свойства, съвършено, безсмъртно, желаещо почитание, умилостивявано с кървави жертви, невидимо, царстващо, преимуществено на Земята и особено благосклонно към евреите (обичай своите и ненавиждай враговете)1. То наказва човека за грешките и го награждава за хубавите добри постъпки. Но цялата оценка се отнася до земния живот и до един народ. Ако и да има някакво висше същество, то не е с такива свойства. То не е възможно да играе ролята на бог, защото е твърде много ограничено и отразява само ограничения ум и малките знания на малък даровит народ. При това сега са се народили по-даровити народи , и евреите малко помръкнаха в тяхната светлина. Освен тази ограниченост на еврейския бог, няма никакви положителни данни за неговото битие.
- Ами християнския бог? Какво ще кажете за него? Съществува ли той?
- Дайте определение на християнския бог. Иначе нищо не мога да кажа.
- Така да бъде! Ще се опитам. Аз пак изключвам всички нелепости и фантазии, прилепили се към понятието за християнския бог. Това понятие се е родило от европейското понятие за бог, но то е моного по-широко. Ето го. Бог е причина на всичко, всъщност той е самата Вселена ( Павел казва: ние с бог живеем и се движим)2. Действително, Вселената ще роди слънца, планети, живот на тях, съзнателни същества, подобни на човешките и по-висши, и разум и могъщество. Бог има безброй места на живот (в дома на отца ми има много обители...)3. В действителност, Вселената се състои от безкраен брой светове, подобни на земния, но достигнали зрелост и могъщество, до които ще дорасне след време и Земята. Бог е съвършен (бъдете съвършени, тъй както е съвършен Вашият небесен отец)4. Това съвършенство се изразява във вечност, неизменност, вездесъщност, доволство, могъщество, доброта и всеопрощение. Вселената, също така, като цяло, е неизменяема, вечна, всепроникваща (намира се и в нас, и в слънцата, и в ефира, и в животните, и в растенията, и в камъните, и в морето, и във въздуха, и в огъня). Пространството е също така атрибут или част от материята. Могъществото на космоса е несъмнено. Въпросът тук е в това, добра ли е тя. Ако тя е добра, то тя е и блажена.
Нашият земен свят едва се заражда, човечеството се намира в детска възраст и затова понася горчива участ. Но по земната съдба, по сегашният й момент не трябва да се съди за нейното бъдеще, за предстоящите билиони години. Тя скоро ще достигне щастие и съвършенство и ще бъде доволна от своята съдба. Такава съдба отдавна вече са достигнали някои най-добри планети и са разпространили това щастие чрез преселване и размножение на други безброй планети. По този начин, като цяло в космоса царува разумът, съвършенството и доволството. Тях ще ги достигне и земята (да се изпълни твоята воля на Земята, както на небето5, накратко - нека и на Земятя бъде както на небето).
- Ако давате такова определение на християнския бог, то, разбира се, той съществува. Не може да се отрича битието на Вселената. В своя зачатък тази представа за бог, макар и в смътни, противоречиви черти присъства в много религии. Очистете само от тях слоя замърсявания и Вие макар и с известно пресилване, ще стигнете до същността. Цялата тази същност има едно и също начало: изводите от съзерцанието на Вселената. Те са свързани с множество грешки и илюзии и затова в голямята си част са неверни. Само понякога, твърде рядко, се проявява здрава мисъл. Науката, изучаваща Вселената, дава най-вярната представа за нея, няма нищо завършено, затова и съждението за нея непрекъснато се усъвършенства. Необходима е извастна скромност, която да може да предполага още цяло море неизвестност. В противен случай ние изпадаме в ограниченост (фанатизъм) и самата наука ще замре, тоест ще престане да върви напред, както това е било някога в нейната история (Аристотел е казвал, че на Слънцето няма петна, значи, те въобще не могат да бъдат на него)6. Плодовете на тази научна скромност са търпимост, внимателно изследване на всички факти, колкото и те да изглеждат неверни от гледна точка на състоянието на науката към настоящият момент. Пантеистичната представа за бога трябва да върви напред, както върви напред и науката.
Но има и друга представа за бога, също близка до християнската: бог е идея или редица правила и закони, които водят хората и всички същества на Вселената към съвършенство и щастие. Такива идеи, макар, и може би сега да са неизвестни на хората, трябва да има. Затова, да се отрича такъв бог, също е немислимо. Според християнския възглед идеята за любовта към всичко живо, идеята за милосърдие, води към съвършенство. Ние мислим, че това е така, защото сме доказали, че милосърдието е по-разумно, защото е по-полезно и представлява висше истинно себелюбие.
1. Вж. Матея 5:43, Левит 19:17-18, Второзаконие 7:6, Второзаконие 7:16.
2. Вж. Деяния на светите апостоли 17:24-28.
3. Вж. Йоан 14:2.
4. Вж. Матея 5:48.
5. Вж. Матея 6:9-13.
6. Вж. Аристотель, "Метеорологика". Сочинения в 4-х томах, Т.3, Москва, 1981. Стр. 514-522.
Тази радост на Земята в днешно време не притежават нито животните, нито хората. В същото време тя трябва да съществува, но се осъзнава само от малцина мъдреци.
Животните не знаят за своето раждане и не очакват смъртта: те не съзнават нито своето начало, нито своя край. Но те се стараят инстиктивно, механчно, без да знаят за смъртта, да избегнат разрушенията. В това е тяхното преимущество, в това е тяхното щастие, т.е. в незнанието на смъртта. В това те са подобни на най-великите мъдреци. Всякакъв страх има у тях, но нямат страх от вечна гибел. Такъв страх е присъщ на човека. Хората знаят за своето зараждане и неизбежен край, и това представлява кошмара на техния живот, особенно когато остареят или при болест. Въображението ги кара да предполагат различни ужаси: слепота, глухота, безчувственост, самота, страшния гроб, тежестта на пръстта. Нищо подобно, разбира се, няма, и мнозина разбират това, но не всички още са се освободили от тези илюзии. Под влиянието на подобни лъжливи представи някои източни народи погребват своите умрели без ковчези в изкуствени или естествени гробници. Страхът от смъртта и лъжливото въображение убиват хората предждевременно. Той съкращава живота, защото отслабва всички негови процеси. Отдавна е известно, че болшинството от хората умират преждевременно от мъка или от смъртен страх. Как става това убийство или съкращаване на живота? Мъката, в дадения случай, страхът от смъртта, ни кара да се съсредоточим върху него с всички сили. Останалите органи получават недостатъчно кръв, и така организмът убива сам себе си. Пазете се от мъката. Личната мъка е най-ужасното нещо.
Вярващите са щастливи, но под влияние на науката те са изгубили своята вяра: душа няма, има само тяло, то се разрушава, значи, всичко се разрушава. Отвъдното е ужасно още и със своята неизвестност. (Тургенев. "Пролетни води").1
Но болшинството от хората са невежи, те или въобще нямат научни знания или са повърхностни. Затова преобладава вярата с нейните предразсъдъци. Тя е слаба, но затова пък утешителна: има душа - вечна, неразрушима, имало я е винаги и винаги ще я има. Но плаши ужасът на наказанията, ужасът на вечните мъки, където огънят не угасва и черевеят не умира. Недостатъчната вяра, съмненията в бъдещия живот и страстите карат да се цени високо земният живот и за достигането на щастието да се съгрешава. Да се избегне греха е невъзможно. Значи посмъртното бъдеще е тъмно и заплашва със вечни мъки. Малцина са онези, които този страх кара да водят фанатичен, аскетичен живот в надежда на помилване. Но и тази надежда на единиците не е здрава. И така, почти всички 100% останали вярващи не избягват ужасите на бъдещото възмездие.
Значи и вярващите, и невярващите се мъчат в този живот, макар мъките им да са от различен род. Сякаш мъките на невярващите са по-силни. Страхът от вечно унищожение е по-лош от вечните мъки (Куприн). Още повече, че част от по-разумните вярващи се съмняват в тях и се надяват на милосърдие. Те основателно говорят, че ако човек е способен да прощава, то още повече ще простят висшите същества. Други пък смятат вечните мъки за нравствени, нещо като срам или разкаяние. Това все пак е по-леко от вечното изчезване.
Какво кара едни хора да вярват в съществуванието на душата, а други да не вярват в това?
И едните, и другите имат доста разумни и солидни основания.
Да вземем отначало вярващите. За съжаление, те са слабо запознати с естествените науки, но сред тях все пак има редица философи, задълбочени учени и даже мъдреци...
Човек умира. Мозъкът и всички части на тялото, при повърхностен преглед ни изглеждат същите, каквито са били и по време на живота. Къде са се дянали животът, движението, речта, мисълта, чувството? Пълно опустошение! Понякога разрушението на някои части на тялото е очевидно. Но могат да бъдат намерени много случаи, когато в тялото на умрелия не се виждат никакви повреди. Неспециалистът няма да забележи разрушението на нервите, скъсването на малките кръвоносни съдове, повреждането на сърцето, бъбрека и други органи. Обикновеният човек не вижда причините на смъртта и даже болестта приписва на отслабване на нещо, което той нарича душа. Отива си душата и тялото става безпомощно - няма кой да го оживи.
Тази хипотеза на еснафа се подтвърждава от припадъка и летаргията, които понякога продължават достатъчно дълго, при това даже сърцето не спира съвсем. Къде се е дянал животът, и защо той пак се е върнал? Много просто: умира душата и тялото става неподвижно и безчувствено, идва тя и животът се възобновява. При съмнителни случаи допускат даже, че душата само наполовина е излязля от тялото, и затова човек не е нито жив нито мъртъв.
Болните, трескавите, нервните виждат умрели, говорят с тях, а здравите от това си слагат обица на ухото и още веднъж се убеждават, че душа има и може да съществува отделно от тялото. Даже здравите виждат, под влиянието на наркотици или душевна възбуда, онова, което никой не вижда: умрели, отсъстващи, странни същества (дяволи) и животни (слонове и прочее). Сънищата понякога са толкова ярки, че се приемат за действителност. Колко лесно е да се заблудиш, когато не знаеш тънкостите на физиологията! Древните не са я знаели и даже мъдреците са достигнали до мисълта за съществуването на душата. Те са предали на нас това наследство. И ние - слабите, не можем да се освободим от него. Вярята е наследство от предците.
Измамите на спиритистите, а понякога тяхното увлечение, лекомислие и доверчивост подбуждат такива хора да вярват в душите на умрелите и живите.
Има и вярващи натуралисти. Как да се разбират техните заблуждения? Освен измамните спиритически опити и илюзии, у тях има още и сериозно основание за вяра в душата. Материята във животното непрекъснато се променя, както водата в реката. И това, примерно се извършна на всяка половин година. Ако човек е живял 60 години, значи материята в него се е възобновила 120 пъти в продължение на неговия живот. В същото време "Аз - ът", макар и да е променял своята форма, е оставал в тялото един и същ. Значи, "Аз - ът" не е материя, която изчезва, а нещо постоянно, което винаги пребивава в тялото. Този "Аз" представлява душата. Веществото си отива, тялото се разрушава, а душата остава: била е и вечно ще бъде.
Слабостта на физиологията, непълнотата и необяснимостта на много биологични явления е подбуждала даже задълбочени специалисти и изтъкнати учени да признават необходимостта от особена жизнена сила, близка до понятието за душа. За да бъдат последователни, те са признавали душата и в животните, даже в най-простите едноклетъчни и растенията.
На какво да се вярва? Има ли душа или няма, има ли възмездие и вечни мъки или това е наша илюзия?
В други трудове (например, "Монизмът на Вселената")2 аз доказвам, че макар и да няма душа, животът е непрекъснат, щастлив, могъщ, никога не е прекъсвал и никога няма да се прекрати, въпреки че променя своята форма (виж моя "Монизъм", "Научна етика" и други)3.
Каква радост е да знаеш и да бъдеш напълно уверен, че смъртта се слива с раждането, че новият живот е прекрасен, че той макар и да е разрушим, новото разрушение ще се слее с ново съвършено раждане, че разрушенията или "смъртите" ще се повтарят вечно, безброй пъти, и всички разрушения представляват не изчезване, а възникване. Изменя се формата, а същността остава, защото същността е материя, която е вечна.
Всички отминали и бъдещи смърти са само илюзия, смърт няма, има само раждане. Унищожаване няма, има само преобразяване. Тежкият и лош земен живот е случайност, много рядка във Вселената. Като цяло, всички раждания в живота са прекрасни. И нищо, освен това, нас не ни очаква. Смъртта е радост, награда, неизмеримо щастие, въпреки че се съпровожда на Земята с болка. Бъдещите смърти няма да са съпроводени със страдание.
Как това убеждение трябва да ободри живото същество, какви сили то трябва да му даде, колко много ще увеличи здравето и радостта му! Колко смелост, умереност, въздържание, правдивост и добри дела! От какво можем да се страхуваме, ако най-лошото на Земята, т.е. смъртта, е невъобразима радост!
1. Вж. Тургенев И.О. Вешние воды // Собрание сочинений в 12-ти томах. Т.8. Москва, 1956. Стр. 38-39.
2. "Монизмът на Вселената" е издаден в Калуга през 1925 и 1931 г.
3. Циолоквски има два труда, озаглавени "Научна етика". Първият е написан през 1927-1928 гг., а вторият е написан и издаден в Калуга през 1930 г.
|
(с) Дияна Златева, превод. Публикувано в
|
|