160 години от рождението на Иван Вазов
|
|
160 години от рождението на Иван Вазов |
|
|
Иван Вазов Стихотворения из "Антология на българската поезия", съставена от Гео Милев
|
|||
|
Епоха на мечти несвестни, на златни сънища крилати, дни юношески, дни благати - извор на първите ми песни! Минахте в вечността далечна и с вас цветята, красотите и радостите, и мечтите на моята душа безпечна.
Аз пеех ви; и мойта лира ехтеше в сладко упоенье. Но ей кръвта кипна във мене и аз мених, мених кумира! Страданието на народа сърцето ми вдигна, разпали: запях към робите заспали, запях за бунт и за свобода.
Отечеството видях волно. Но аз паднах във робство тежко: любов - туй божество слепешко, скова сърце ми произволно. И дълго аз страдах, обичах, смирен пред страшний си владетел край пропасти, над бездни тичах без утешител, без свидетел.
Ръка за помощ не простирах, търпях със гордост потаена, но в моята душа смутена порив за песни не намирах. Беди и мъки върволица съдбата върху ми навлече и мисля, че на злото вече прочетох сетната страница.
Да следвам ли? Но да повтарям аз нямам мощ страданье вето; зарасли рани на сърцето е страшно пак да ги разтварям. Сега е пусто, хладно, клето! Не сеща страстните вериги: но не от туй, че то сломи ги, не! Те сломиха ми сърцето!
Да, пусто е, изнемощяло, като кандило без елеят, в света, де бурите вилнеят, кат пукнат звон е заглушало. Години буйни веч бегали! Отечество! Любов! Тез думи за мен са сенки или глуми... Аз търся нови идеали.
Аз искам в туй сърце да гудя нов пламък, ново вдъхновенье, душата ми, що спи и вене, за нови песни да разбудя. Да, нещо сещам... нещо слушам... В мен дух небесен още тлее. Аз сънен съм, но не мъртвея, аз хладен съм, но не бездушен.
И ето веч кат луд се скитам и търся, гоня идеалът и вред на пошлости налитам, вред слушам звука на металът. Металът, да, металът сухи, кой прави днес - кумир свирепи - душите към светото слепи, сърцата към доброто глухи.
Но чувам вик: доволно, стига! Ти ново нещо не ни казваш, напразно смешен се показваш, хабиш перо, мастило, книга... Млъкни със твойта лира слъзна, ръждива истина не щеме! - Ти имаш право, бедно племе: тя и на мене веч омръзна!
1880
За нас е радост, слънце златно в навъсен ден когато бляска, но лучът му грей по-приятно през някоя тъмнична рязка.
Една звездица - и тя тоже моряка води сред морето, едничка искра нявга може пожар да дигне до небето.
Огънят, в който Хус изчезна, огря вселената по-ясно, в нощ мрачна, бурна и беззвездна светкавицата грей ужасно.
Тирани, всуе се морите! Не се гаси туй, що не гасне! Лучата, що я днес гасите, тя на вулкан ще да порасне.
Тук всичко мре, изтлява, гние и тез, що бдят, и тез, що падат, престоли, царщини и вие и червите, що вас изядат.
Едната светлина е вячна - една във хаоса грамадни! Със нея тоя свят се начна, със нея няма да пропадне.
Във мрачен гроб фърлете нея - тя повеч блясък ще се пръсне, убийте я във Прометея - тя във Волтера ще възкръсне.
И ако слънцето изчезне от тия небеса приветни, то някой в ада ще да влезне, главня да вземе, да ни светне!
1883
Ето вечерния час. Огнений заник изпраща на нас своята сетня, приветна усмивка, тихо природата иска почивка, в сладка умора и нега, и страст. Ето вечерния час.
Сладък зефир се разлива. Чудно листата си шъпнат свенливо тайнствени речи, въздишки свети, като любовници в сладки мечти, и над вселената полусънлива сладък зефир се разлива.
Всичко утихва, мечтай. Млъкват и ветри, и песни, и лай; само ручейката хладно ромони в мрака под тъмни надвиснали клони. Звездното небе безмълвно сияй; всичко утихва, мечтай.
Цяла природа почива. Млъква гората, полето заспива. Ангел невидим в надземния шир плува и носи услада и мир, всичко в едно се дихание слива: цяла природа почива.
1883
Ох, не за радост, не и за разтуха при теб дойдох, о бащино огнище, на мойто детство люлка вече глуха, на мойта младост жално пепелище.
Печално гледат тез останки прашни, тез срутени стени, грамадни ями, тез дупки с бурени обрасли, страшни, кат гробове зинали под крака ми.
Ах, де оградата оная мила, де раснах, пях, минувах дни благатки, де зрейше мойта младост, ум и сила под толкова любов и грижи сладки?
Де оня дом, във чий прозорци чисти засмяно утром слънцето блещеше? Де младата лоза с зелени листи, коя над двора весела висеше?
Де чучура с вълни шумящи, светли? Де чемиширите бухлати, гъсти? - Гласът на перястите будни петли и песните на птичките чевръсти?
Уви, днес всичко глухо, запустяло! И тук, и около: трева, грамади. Скръбта живей в туй място погрозняло и гущерът - в разсипаните сгради.
Едвам тук-там лица печални, бледни, кат призраци се мяркат в бучинишът, моми повехнали, вдовици бедни, остали живи само да въздишат.
Направо впивам очи насълзени да зърна нещо в тез останки гробни, следи на пламъци и разрушенье, на сънища мъчителни подобни.
Не видя нищо! Всуе аз блуждая, и къта, де пръв път видях небето, уви, едвам аз мога да позная - и то по свиването на сърцето.
1882 (Поля и гори, 1884)
Мечтател безумен, образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен, Раковски, ти дремеш под бурена гъст, из който поглежда полусчупен кръст. Син, дреми, почивай, ти, който не спеше, ти, кой беше вихър, котел, що кипеше над някакъв злобен, стихиен огън. Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?
Природата веща беше се сбъркала: тя от теб да стори гений бе искала, затова в глава ти като в една пещ фърли толкоз пламък и възторг горещ, но друг таен демон се намеси тамо: ти стана създанье от крайности само, елемент от страсти, от злъчка и мощ, душа пълна с буря, с блясък и със нощ. Твойта вражда беше вражда сатанинска, твойта любов беше любов исполинска, любов без съмненье, без свяст, без предел, що кат кръст огромен ти беше понел. Твоят символ беше: смърт или свобода, сънят ти - Балкана, кумирът - народа, народа с безчестье и с кърви облян. Твоят живот целий беше един блян! Ти гледаше бледен в бъдещето скрито. Ти се вреше дръзко в миналото срито и оттам влечеше кат победен знак векове от слава, затулени в мрак, за царе, юнаци вълшебни преданья, обраснали с плесен старинни сказанья; твоят орлов поглед виждаше навред от българска слава останки безчет и в тъмна ни древност, бездънна провала, ти вкарваше смело вселената цяла. Нищо невъзможно за теб не оста. ти даваше образ на всяка мечта. На неми загадки, сфинкси безответни предлагаше твойте въпроси заветни; исторйята, мракът, времето, редът не значеха много в големий ти път; ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен, нещастен мечтател, апостол и воин, в един час делото на пет векове. Чухме ний твойте горди викове, когато при Сава и при Дъмбовица викна пръв "Свобода! Сяйна е зорница!" И ту с перо остро, ту с гореща реч надеждите сейше наблиз и далеч. Един само буден сред толкова спящи, ти един за всички като демон бдящи работи, бори се, стреска, вълнува, тук мъдрец замислен, там луда глава, мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана, поет и разбойник под съща премяна, мисъл и желязо, лира и тръба: всичко ти бе вкупом за една борба. Исторйята има да се позамисли във кой лик безсмъртен тебе да причисли.
Ти умря. И пътят към гроба ти ням обрасъл е вече със бурен голям, и прахът ти гние без сълзи набожни... Не зарасна само, герою тревожни, проломът широкий, който ти тогаз в бъдещето тъмно отвори за нас!
1882 (Епопея на забравените)
Брацигово падна подир славни битви. Както вред борбата почена с молитви, с надежди и песни и свърши с погром. Батак се предаде, уви, пълзишком, Копривщица легна при първата буря, топът черешови не спаси Клисура с високите урви; бледната зора видя в кръв и в пламък Средната гора,. Панагюрци храбри след десет дни горди откриха вратите на мръсните орди; Каблешков-героят, таз душа вулкан, биде фанат пленник чрез един аркан от селяне прости и лъвът Бенковси, туй смешенье странно от Левски и Раковски, загина юнашки въз една река, издаден не казвам от коя ръка, защото срамът ми изгаря челото...
Борба страховита! В която числото надви на възторга - таз плява, тоз дим! Ударът бе тежък и неотразим. Бунтът се удави в паника ужасна, де всичко високо падна и угасна. Инстинктът на роба обади се пак със всичкий си ужас, със всичкий си мрак. И паданья бързи, и измени нови, стиден плод на дълго влачени окови, фърлиха в борбата своя вечен срам. И тази епоха на кръв и на плам през всички епохи и през вековете ужасна и мрачна в хаоса ще свети, растеща всечасно в по-голем размер и ще фърля вечно като облак чер въз нашта исторйя една сянка тайна от кръв и позори и слава безкрайна.
1882 (Епопея на забравените)
(из пролога)
Тогава България цяла, България на Крума, горският юнак, и на Симеона, и на цял рояк борци венценостни, и на Самуила, левент македонски - отчаяна сила; на Бенковски, Левски - нашия светец, на Ботева, паднал в борбата певец, България - майка на толкоз героя, България цяла с исторьята своя, със свойте преданья, ядове, беди, стоманени мишци, бронзови гърди и сила пет века във мъки калена; със своята вяра, мисъл вдъхновена - въстана ужасна - лвица разярена - и през гори урви, през дъжд, сняг, думан, в борба с урагана - сама ураган, - настръхнала, боса, страшна, дива, кална, в гнева си отчаян почти идеална, мина и с развени лъвски знамена при Сливница спря се, като планина!
И в три дни създаде цяла епопея.
(Сливница, 1885)
Кат гледам твоите палати вети, о, вечний Рим, и твоя Ватикан велик, създание на вековете, и Колизея - рухнал истукан
на силата, де плачат ветровете, и Тибъра, и твоя разкопан скелет, и славата, и праховете на старий мир, на тоз изчезнал блян,
аз диря с поглед Цезаря и Брута, или Корнелйя, римлянка прочута, или Хорацйя - песник увенчан. Напразно тез велики сенки гона: весталките ми смигат от балкона и жрецът поздравлява ме пиян.
(Италия, 1884)
|
Звуци сладки до мен стигат в тоя нощни час свети и в душата ми повдигат цял рой сладостни мечти.
Болно струните сърдечни тръпнат и изпущат вик, чудни спомени далечни жив изново взимат лик.
О, млъкнете, звуци мили! Не намирам веч покой! Спят долове, спят могили... А аз плача, Боже мой!
Пловдив, 1881
1.
Казват, че небето ясно, слънце, пролет и цветя вливали в сърцето страстно балсама на радостта.
Но аз бягам от светлика, красотата мразя аз, всичко, що: люби! ми вика, плаши ме със своя глас!
Язвата ми кат жарава във сърцето ми пламти, времето я съжалява и пространството люти.
2.
Млад съм аз, бях горд и силен. Бях, и неотдавна, да. Моят дух горещ, окрилен не предвиждаше беда. Помна как в вълните бързи плувах весело, без страх, помна как с ония сълзи смело аз се подиграх! Помна, о, душа страдална, твойте стонове, молби, твойта клетва, реч фатална - твойта страшна реч: люби! Тя звучи, звучи и вече пред мен свети като жар, както огнените речи, що прочете Валтазар!
3.
Идол чудни, идол страшни, колко пъти те сломих и пред твоите части прашни аз чело си пак склоних! Из прахът, във кой без слава гордостта ми те свали, твоят призрак пак въстава и от мен се не дели. Той умът ми занимава, тои в душата ми цари, той сънят ми населява, гали, души ме, гори!. . .
(Гусла, 1881)
Душа прекрасна, де си ти? де скиташ се? де венеш? Една въздишка ми прати, да чуя как ти стенеш!
Аз искам, ах, да разбера какъв е твоя жребий... Кога ръцете си простра, да знам, че са към тебе...
Викни, викни! Но моя зов към тебе не отива. Напразно с толкоз жар, любов сърцето ми прелива.
Душата ми е тайнствен храм, от спомени населен, и твоя лик богува там, жесток и неразделен.
Желал бих аз пред тебе в прах да падна, да се моля, на мойта скръб, сълзи и страх да сам тогава воля;
да ти разтворя, като с нож, това сърце разбито, за сладък балсам жадно йощ, а с ядове напито!
Да те целувам упоен, да те прегръщам страстно, да искам прошка зарад мен, създание нещастно!
Защото аз те не разбрах, защото, без да зная, бутнах кумира си във прах, кат сън изгубих рая.
Защото бях в скръбта ти тих, студен, неблагодарен, защото жертва те сторих на светский съд коварен.
Но де си ти? Йощ грейш ли там, звезда възточна, бяла? Но ти зайдяла си, о знам, за мен поне зайдяла!
(Зихра, 1881)
След толкова години и скитане злочесто аз пак се жив завръщам във родното си место.
И всичко пак намирам красиво, разцъфтяло; от мойте мили само следа не е остало.
Пак тъй е планината величествена, дива и вятърът полюшва узреялата нива.
И видя пак Харманя, де скачаше хорото, и черната къпина при входа на селото.
Тя още трай, черней се въпреки времената, като тъга, зарасла дълбоко във душата.
1883
Отдавна немей той, от света забравен. Живей той, певецът, но с мъртвий е равен. Една нощ у него музата тропна’. – Кой ме буди в мрака? – каза той в смущенье. – Ставай, о поете, светло вдъхновенье аз за тебе нося – девата викна.
– Ох, иди, богиньо, късен час сега е! Моят дух озлобен сън, отдих желае, сън, отдих, ти чуйш ли! – вечни като смрът. Сърцето ми трепка в сънища гробовни, в него вместо песни съскат змий отровни и парливи рани пъшкат и горят.
Ил не знайш? Неволи страшни ме сломиха и рано измами горчиви затриха вярата ми в всичко, що възпях, любих. Видях, че мечтите мечти се остаят, че на злото земно далеко е краят, и ази сърдито лирата разбих.
Неведнъж чело ми сред буря клюмна, не с една надежда света и безумна простих се навеки и почти без жал... Тежък бе животът и всяк удар нови, що падна въз мене – един гроб изрови за някой сън златен, призрак омилял.
Видях силна младост без време строшена в усилья безплодни, видях преломена мойта горда воля от страшний живот. С много вече кривди мълком помирих се и сторих това аз, и не възмутих се – стискан на теглата в зверския хомот.
Видях как грохнаха моите кумири – и как злото светско без жалост изтири всякой култ и вяра из мойта душа; видях в кал светите мои идеали, знамената честни – оплюти парцали, с които търгува мръсната лъжа.
Видях я аз нея в царска багреница, честността в окови, правдата – в тъмница, видях аз на злото стихийната мощ, видях му и наглий триумф, тържеството, изгубих аз вяра в бога и в доброто и наста в душа ми безконечна нощ.
И сега, о музо, без олтар живея... Любовта една би... Уви, и от нея раните ще нося, дор бъда човек. Из чашата й сладка пих със всичка сила, но с капката нектар – море от горчила изпих и отровен останах навек.
За какво да пея? Де извор за песен? В душата ми само уломки и плесен, и тиня от бури, и отчаян мрак... Искра светла божа тамо не прониква и тя на доброто веч се не откликва, и дори да плаче тя забрави как!
Де извор за песни? В природата дивна? Тя ми стои чужда, като гроб противна с вечната си хубост и нетлен покой. Едно само чувство в душата ми свети, цъфти и вирее, като майско цвете: злобата – изчадье на мъки безброй.
Злобата, о музо, пъклената сила, що всичко човешко в мен е угасила, змия, що ме гложди и ми дава мощ... Кажи ми, анчарът ражда ли мед пресен, отровата – нектар, а злъчката песен? Остави ме, музо! Бягай! Лека нощ!
*
Музата фърчеше в пространствата звездни. Един ангел, жител на висшите бездни, срещна я. „Що плачеш? Отде таз тъга?“ – попита я трогнат, кат видя сълзите, на девата кротка че блещят в очите. „От един покойник връщам се сега!“
Одеса, 1888 (Звукове, 1893)
I
Скиталец беден по светът, аз не намерих никой път душа - душа си да излея, да кажа за какво копнея без колебанье и без страх: тук укор вдигнах, тамо смях. И злобна ярост ме връхлете, и викнах: "Вий, кои без жал убихте моя идеал и моя бог, да сте проклети!" Но чух там отзив: "Клетий! Клетий!"
ІІ
Отидох в тъмните гори: "На вас, извиках, поне мога да изповядам, кат на бога, пожара, дето в мен гори. В мен има демон, демон страшни: аз искам щастие, но то не е ни в корист, ни в злато, ни в мир, ни в радости домашни... Аз друго търся, като луд, но страх ме е да бъда чут: Аз искам: слава, слава, слава!" И екът рече: "Лава... лава!"
III
Бегах в задрямалия дор и рекох: "Слушай мойта бол! Аз мрачен сьм, но ощ съм млад, в мен злото всичко не погуби, аз търся в тоя красен свят душа да любя - да ме люби, душа, но чиста от разврат, душа без маска, без преструвка, що дава нектара без яд и на гореща си целувка не туря никаква цена... За таз душа, душа една, бленувам, мисля и лудея. " Но екът рече: "Де я?... Де я?... "
IV
В усои страшни се найдох, де вятър даже не дохажда: "Усои диви, аз дойдох със мойта мъка, с мойта жажда. Вий нямате ли у нас кът затулен, таен от светът, къде поетът да отдъхне, да найде тишина и мир, къде сърце му да заглъхне - да няма струни, ни кумир, - където бремето да снема?" И аз чух отзив: "Нема!... Нема!..."
V
Дойдох в пространното море, де нищо не цъфти, не мре. "Море! Вълни! Стихия, вечност! Дълбоки бездни, безконечност! Кажете ми: Що е живот? Що е човек? И кой го праща в света за мъки, скръб и пот? Защо той мре, защо се ражда? Къде е висшата му цел? Дали в задгробния предел? Или в борбите на живота? Или на страстите в хомота? Защо е той - безсилн роб - от люлката до самий: гроб проклет за битка непрестайна?" Морето рече: "Тайна!... Тайна!... "
Et une voix sortit de l’ombre et dit: Non! V. Hugo
Отзивчивий гранит беседва с мен. Веднъж викнах - в един горчиви час: "Аз сам съм пак! Се сам! Скали, кат вас, в пустиня съм!... Ох, туй усамотенье до края ли ще ме дружи - всегда?"
Скалата рече: - Да!
"Познах живота аз... Душа усърна на грижи, скръб, измами в вечен плян. Мечта подир мечта и блян по блян разсяха се... О, няма пак да зърна на младостта си светлите дене!"
Скалата рече: - Не!
"Аз висоти стигнах - и в бури влезнах, аз славата вкусих - и злъчка пих, от гневний зъб на завистта патих, из боя горд, но с рани зли излезнах - злокобна мойта е била звезда!"
Скалата рече: - Да!
"Аз работих и сях, пях с вяра жежка във чест, в добро, във правда, но съзрях море злини, срамът на трон видях. О, камък, дай ми твоята мъртвешка коравост - да не чувствувам поне!"
Скалата рече: - Не!
Кога умра - туй сърце ще немее! Тогаз дано друг песник вдъхновен, на нов век син, и по-честит от мен, триумфа на Доброто да възпее и края на неправди и вражди!
Гранит, мълчиш! Защо не казваш: Да?
(Скитнишки песни, 1899)
|
||
|
|
|||
|
|
|
Публикувано в
|
|