НАУКА
|
|
НАУКА |
|
|
Андрей Будугай, Олга Будугай ЕЗОТЕРИЧНИЯТ АСПЕКТ НА ПОЕЗИЯТА
На съвременния етап от развитието на отечествената наука в условията на независима Украйна научните работници получиха възможността да се обърнат към теми, които в условията на тоталитаризъм бяха затворени за нас, но извън пределите на Съветския съюз интензивно се изследваха. Сред тях значимо място заема езотеризмът, който представлява ключ към разкриването на процесите на живот и еволюция на Вселената. Той способства за разширяването на границите на дейността на всяка от съвременните науки, за извеждането им от задънената улица на тясната специализация, за диалога между религиозно-духовния опит на човечеството и различните отрасли на хуманитарното и техническото знание, тоест способства за цялостното (а следователно и изцеляващо съзнанието) възприемане на света. Терминът “езотеризъм” произлиза от гръцката дума «эсотерикос» (“вътрешен, скрит; потаен, укрит”) [7; С. 519] и означава онези знания, които в миналото са притежавали само посветените. Според езотеричната доктрина човечеството е получило тези знания от Йерарсите, които ръководят духовната еволюция на нашата планета. В известна степен за синоним на термина “езотеризъм” можем да смятаме думата “окултизъм”, която произлиза от латинската дума “occultus” (“таен, скрит”) [7; С. 325]. Разликата между тях се състои в това, че езотеризмът се занимава повече с теоретичната област на познанието за фините светове, докато окултизмът – с непосредствената практика на овладяване на тези светове. Постепенно езотеричните знания и постулати от състоянието на известни единствено на посветените преминавали към статута на екзотерични (гр. «экзо» – «вън, отвъд пределите на», а «экзотерикос» – «външен»: ср. гр. exotikos – «чужд, чуждестранен»), достъпни за широк кръг от хора. Този процес е протичал много по-интензивно в последно време и протича сега, защото човечеството еволюира, не стои на едно място, и съзнанието на хората, количеството притежавана от него информация, стъпка по-стъпка нараства. Езотеричните знания са заели значително място и в изкуството. В частност, в литературата се е сформирало цяло едно направление, което условно можем да наречем “езотеричен или окултен романтизъм”. Известният съвременен езотерик Сергей Ключников пише: “На запад към представителите на окултното романтично направление можем да отнесем Булвър-Литън, Густав Майринк с неговите романи “Голем” и “Валпургиева нощ”, Ричард Бах със знаменитата му “Чайката Джонатан Ливингстън” и “Илюзии”, а също така в известна степен Съмърсет Моъм (романа “Маг”) и Херман Хесе (“Степният вълк” и “Игра на стъклени перли”). В същата редица е и Карлос Кастанеда, авторът на загадъчните текстове за Дон Хуан и учението на индианците яки. В Русия този жанр е представен от писатели като Всеволод Соловьов (известната му серия исторически романи), Вера Крижановска-Рочестър (романи за магове), Валерий Брюсов (романа “Огненият ангел”), Конкордия Антарова (романа “Два живота”)” [12; С. 4]. В известно отношение към същото направление спадат и някои произведения на украинския писател от планетарен мащаб Олес Бердник (повестта “Чаша с Амрита”, романът “Вогнесмих” и др.), Урсула ле Гуин (тетралогията “Землемория”), ненадминатия Джон Толкин (трилогията “Властелинът на пръстените”, “Силмарилион”, приказката “Ковачът от Биг Утън” и др.) и някои други представители на стила фентъзи. Целта на тази статия е да се опитаме да разкрием някои аспекти на езотеричното значение на поезията, на нейното първоначално предназначение. Ала Андреева, съпругата на изтъкнатия руски поет-духовидец на ХХ век Даниил Андреев, син на писателя Леонид Андреев, отбелязва: “поет в старото значение на тази дума” – това е “мисъл, слово, чувство, музика”, слети “в едно единствено явление. Именно това явление древните са наричали поет” [1; С. 20]. Поетите са били посветени в прекия смисъл на думата. Неслучайно самата дума “поет” в старогръцкия език е имала значението “творец, създател” и е свързана с глагола «пойео» («правя, творя, осъществявам, въздигам, съставям, съзиждам»). Както пише Едуард Шюре, “древната поезия не е нищо друго, освен алегоричен език. [...] Тайните на природата и най-възвишените нравствени идеи са се криели под нейната сянка. Древната поезия е била наричана език на боговете не само метафорично; тайният и магичен смисъл, който е съставлявал нейната сила и очарование, се е съдържал в самото й име. […] Poiesis произлиза от от финикийското phohe (уста, глас, език) и от ish (Висше Същество, в преносен смисъл: Бог). Етруското Aes или Aesar, галското Aes, скандинавското Ase, коптското Os (Господ), египетското Osiris произлизат все от същия корен” [18; С. 179]. Мисленето на предците се е различавало от нашето по мистичността на светоусещането, а древните езици са били много по-магични от съвременните, преминалите през “месомелачката” на материализма и откровения атеизъм. Между мисълта, идеята и нейната реализация (лат. realis – «веществен, реален»), въплъщение, осъществяване (деяние > действителност) не е имало такива, както в наше време, енергетични прегради, обусловени от духовно невежество и наличие на фини същности с демонична природа, на които хората сами дават властта върху своята душа и дух. И затова, за да разберем по-добре езотеричното значение на поезията, в известна степен ще разкрием сакралния смисъл на езика, словото в неговото широко разбиране – словото като многоаспектно космическо явление, призвано да способства за превръщането на човека в сътворец на Духовните Йерарси, за завръщането му в светлите духовни измерения, в Дома на Отца. “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците” [Йоан 1:1-4]. Между Словото и Бог неслучайно тук е поставен знак на равенство. При превода на Библията от старогръцки език на църковнославянски (по-точно на старобългарски) лексемата “слово” заменила гръцката лексема “логос”, която имала значението “слово; понятие, учение; език; отношение; мисъл, ум”. Хераклит определял с думата “логос” също и общата закономерност, а идеалистичната философия – “духовно праначало; мировия ум; абсолютна идея; откровение; образ Божи; основна същност пна целия свят; външен израз на вечно скритата причина”. В езотеризма логосът – това е още и проявеното божество но нацията или народа [7; С. 255], а така също Демиург, който сътворява от себе си. Твърдението, че словото е в основата на създадения свят, можем да срещнем в множество езотерични източници. Изтъкнатият руски теософ Нина Павловна Рудникова подчертава: “Човекът е забравил, че светът е сътворен от словото, и че всички негови части са въплъщения на отделни думи. […] Съвременните […] човешки езици са се вулгаризирали, т.е. материализирали просто отпечатвайки понятията за обективния свят. Човешкото съзнание е забравило, че думите, съставляващи неговите езици – това са формули, духовното произнасяне на които извиква към действие психическата енергия, помагаща на тяхното въплъщаване във факти” [14; С. 193-194]. За същото пише в трудовете си известният английски теософ Ани Безант: “Ние признахме за източник, от който произлиза вселената, проявената божествена Същност, наричана Логос или Слово. Това наименование, взето от гръцката философия, по съвършен начин изразява древната идея: Словото, раздаващо се от Безмълвието, Глас, Звук, посредством който световете бива извикани към битие” [4; С. 38]. Целият свят не е нищо друго освен произнесено слово. […] И в космоса, и в човека еднакво се съдържа това свойство на звука, без който не може да има форма, звука-строител на формата, който я поражда. Всеки звук има своя отделна форма и притежава тройно свойство: едното – раждащо формата, второто, което я поддържа, и трето – разрушаващо я. [5; С. 61]. Отзвук от подобни постулати можем да намерим и в езика. Така например лексемите «слово», «слава», «слыть – прослыть», «слышать – слушать – слух – ухо, уши» са от едно гнездо. Ако отчетем, че с-з, л-в, к-х се редуват, не е трудно да разберем, че лексемите «слух» и «звук» са два полюса на едно и също понятие, които вероятно в миналото са имали общ корен. С думата «звук» са свързани лексемите «звон», «звонить», «звенеть», «звать», «называть», «зов», лат. vox, което има значението едновременно на «слово, израз» и «звук, глас». За синоним на думата “назовавам” можем да святаме лексемата “именувам”, еднокоренна с лексемите “имам” и старославянската «имати» («взимам»), които са свързани едновременно не само с името (имам > име > именувам, наименование), но и с обема, формата (в която се намира същността-дух, обитателят на тази форма). Лексемите «объём», «съёмка», «приём», «заём», «ёмкость» имат основата «ём-», образувана от старославянското «имати». Тази основа има значението “онова, което е събрано”. Така звукът, словото, формата и името са тясно свързани. “По своята онтологична природа всяко име е вещно. […] Да знаем истинското име на вещта – означава да познаваме нейната същност, да я сътворим в прекия и пълен смисъл на тази дума. […] Знанието на името не е филологически подход и не е механично произнасяне на звуци, а сливане с ритъма на индивидуалното естество, срастване с Логоса, ограничил неговата самобетнаст в идеалната природа. Името е форма на духа” [17; С. 679]. Познаването на същността на нещата давало възможност за общуване с техните души, същности (същности в езотеризма е термин, употребяван за живи същества, които живеят на фино ниво), за влизане в контакт с частите от духа, които се намират в тези форми-вещи. Именно такова знание е било присъщо на древните посветени, към които принадлежели и поетите. В познаването на космическите закони (принципи) се е съдържала тайната на владеенето на раздела от магията, който давал възможност да се въздейства върху света и се променя той чрез вибрациите на звуците и думите. Иначе казано, по своята същност поетите били жреци-маги, които владеели трите нива на постигане на единството на словото. По този повод Едуард Шюре пише: “Египетските жреци, според гръцките автори, са притежавали три начина да обяснят своята мисъл. Първият бил явен и прост, вторият символичен и образен, третият свещен и йероглифен. Една и съща дума приемала според тяхното желание или своя обичаен смисъл, или символичния, или трансцедентния” [18; С. 146]. Тоест поетите могли да творят на няколко нива и в няколко измерения. В националните езици са се запазили отломки информация, които свидетелстват за съществуването на магична връзка между думата и вещта – продукт на уплътняването, въплъщаването, овеществяването на заложените в думата енергии, психични спирали. Ще дадем такива примери: 1) рус. «слово» и «условие», тоест преход на енергията на мисъл-образа, мисъл-формата чрез словото в привичния за нас триизмерен свят, в който съществуват физическите тела; словото става фактор на физическото съществуване, среда, в която живее всичко, което притежава физически тела, а в глобален мащаб словото на Бога – това е Вселената, името на която (вселена – калка от гр. «ойкумена», където «ойкео» – «живея, населявам») сочи, че та е жива; 2) укр. «мова» («език») и укр. «умови» («условия») – пример, аналогичен на първия; 3) гр. logos и еднокоренните санскр. loka («свят, пространство») и лат. lex («закон», принцип на мирозданието) > лат. lexica (всъщност, набор от думи - «закони» с различно ниво и обхват); 4) рус. «речь» и еднокоренното укр. «річ» («вещ»), резултат от уплътняването на словото; те са свързани с лат. res («вещ, предмет, дело») и лат. realis («действителен, реален», т.е. – «реализирана вещ, материализирана дума»); 5) лат. vox («звук, глас; слово, термин; език»), лат. verbum (едновременно «слово» и «действие», ср. укр. «дієслово» – «глагол» и укр. «дія» – «действие»), др.рус. «врать» («говоря»), нем. Wort («слово»), рус. «вещь-овеществление» (уплътняване на словото), ст.сл. «вещ» (от една страна – «глас, звук, слово», а от друга – «предмет, вещ»), «увещевание», ст.сл. «вещать» («пророкувам»), (рок-ректи) – говоря за онова, която ще стане, ще се осъществи, т.е. овеществи). От същия корен е и рус. «весть», «провозвестие», «повесть-повествование», «совесть» (слово, глас Божий в човека); 6) лат. for, fari от корена fa- (= санскр. bha- > санскр. Bhagavan – «Бог, Творец») със значение «говоря» [16; С. 532] и лат. facіo, facеre («правя; изработвам, строя; добивам, сдобивам се, получавам…»). Еднокоренни са им също лат. fаcies («външен вид; образ; фигура, форма» – уплътняване на мисъл-образа, мисъл-формата), лат. factum («деяние, дело, събитие, факт; постъпка» – резултат от въплъщаването-уплътвяване for, fari), думите с латински произход «фаза» (етап от процес), «фабула» («преразказ, басня, разказ, приказка, история»), «фабрика» («учреждение, където изработват нещо») и други еднокоренни на тях; 7) ст.сл. «деяти» («говоря») и ст.сл. «деяти ся» («произлизам, ставам») > рус. «деть, дену» («полагам, разполатам, скривам»): от същата основа са «надежда» и «надеждно» < др.рус. «дети» («слагам»; «надежда» е онова, което е положено в основата), гр. thesis («теза, положение»), рус. «дело-делать», «действие» и, възможно е, «дети» (деца) (онези, които трябва, “полага се” да имаме и в които трябва да влагаме своите сили, знание, душа; ср. руските изрази «быть в положении» и простонародното «делать детей»); 8) готското razda («език»), укр. «гаразд» («добре; наред») и руските заимствания от готски език «горазд» («този, който е в състояние, способен (да направи нещо)»), «гораздо» («много, значително, далече»), «гораздить» («правя, строя, измислям»), «угораздить» (вероятно, първоначално – да попаднеш под въздействието на нечия недобра дума); 9) ст.сл. «казати» («говоря»), лат. casus («случай, участ») и лат. causa («причина»), рус. «показать» (посочвам факти, нещо материализирано), «сказать», «сказка» (литературно обработено сказание за нещо, което има отношение към положените в основата на творението-свят закони); рус. «искажение» (изкривяване на първоначалното слово-идея; ср. укр. «скажений» («бесен»), др.рус. «казити» – «изкривявам, развалям»; «портить» < ст.сл «ректи-рот» – «говоря») – неслучайно великият поет Александър Пушкин е казал: «Определяйте значенията на думите […] и ще избавите света от половината му заблуди»; 10) англ. дума word («дума; език, разговор») и англ. world («свят») са думи, които толкова приличат си приличат и в древността биха могли да са етимологично свързани; 11) нем. Wort («дума») и нем. Welt («мир») – пример, аналогичен на предходния; 12) английските думи thing («вещ, предмет») и think («мисля, обмислям; считам; разбирам, представям (си)»). Че тези думи някога са могли да имат общ корен, сочи и това, че звуците g-k се редуват. В езиците в някаква степен намира отражение окултният принцип, че мисълта представлява главна движеща сила. Така например, лат. moveo, movеre («привеждам в движение») може да се съпостави с укр. «мова» («език, реч»). Еднокоренни на тях на тях са френските лексеми mot («дума»), motion («предложение (на събрание); резолюция»), moteur («движеща сила, източник на енергия; двигател, мотор; подбуждаща причина»), motif («мотив, подбуда, повод; муз. тема, мотив; произведения на изкуството – тема, сюжет»). Думата може да бъде сравнена с гена в биологията. По своята природа генът е своеобразна кристализация на вибрациите на душата, програма за разгръщането на нейната потенция във веществения, физически свят. Генът е като отвора в пясъчния часовник. Той е посредник между финия и физическия свят, проекция на духовния свят върху материалния. Думите, езикът на народа – това е неговият генетичен код, върху който се изграждат манталитетът, културата, съдбата, историята на този народ. На различните йерархични нива (народ, свръхнарод, субраса, раса, човечество) функцията на гена се изпълнява и от митовете в тяхното метаисторично разбиране. Първоначалното значение на думата «мит» (< старогр. mythos) е «слово, преразказ, предание». Онова, което сега, благодарение на последователното влияние на тъмните сили, се възприема от повечето хора като нещо илюзорно (< лат. illusio, -onis – «насмешка; грешка, неправилна мисъл, измама»), «митично», нереално, в действителност представлява ключ, код за разгадаването на много тайни на битието, мост към Духовните Светове. Та нали митовете, както и езиците, са били дадени на човечеството от Йерарсите на Силите на Светлината, които ръководят еволюцията на планетата Земя. Митовете са били предавани в устна форма чрез посветените, непосредствено от устата на йерофанта-учител (адепт, майстор) в ушите (рус. и бълг. внушение – букв. «в ухото, ушите») на ученика неофит. По-пригодни за възприемане и запомняне били митовете в стихотворна форма, която им придавали поетите-посветени. Такава една форма значително улеснявала процеса на запаметяване на информацията и благодарение на подредената форма на стихотворението свеждала до минимум (в сравнение с прозата) възможните изкривявания на съдържанието на мита от страна на неофитите, които все още недостатъчно дълбоко са проумявали същността на предадените им в стихотворенията езотерични знания. Яркият представител на Йенския литературен кръжок немският романтик Новалис (псевдоним на Фридрих фон Харденберг) писал: «Поет и жрец били първоначално едно, и само последващите времена ги разделили. Истинският поет обаче оставал винаги жрец, също както и истинския жрец – поет» [3; С. 32]. С митовете е тясно свързан и такъв един литературен род като епоса (< гр. epos – «слово, сказание»), жанрови разновидности на който са сагите (др.сканд. saga – «разказ»), билините, вълшебните приказки, легендите. В превод от латински «легенда» е «онова, което трябва да се прочете» < лат. lego, legеre («чета, произнасям; събирам, избирам; оглеждам, разглеждам»). С тях са еднокоренни гр. lego («събирам; смятам, изброявам; изразявам, говоря»), лат. lex, legis («закон»), гр. lexis («слово, език»). Със споменатите лексеми са етимологично свързани също така думи като: «колекция», «колектив», «елегантен», «лоялен», «легален», рус. «льгота» («привилегия»), «лексема», «лексика» (всущност, съвкупност от думи – малки закони), «логос», «логика», «диалектика», «лекция», рус. «нельзя» («не бива»), «полза», англ. light («светлина; лек»), англ. legible («отчетлив»), фр. leçon («урок»), фр. lecture («четене»). Към същата група можем да отнесем и лексемата «врач» [първоначално – «този, който лекува с помощта на думи»; аналогично както рус. «врач» е еднокоренна на лексемите нем. Wort («дума»), лат. verbum («дума; глагол»)], «враг», рус. «ворожить» («врачувам, бая, гледам, гадая»). Връзката между понятията «слово» и «врач» е свидетел на епохата, когато словото е имало сакрален характер и със словото са могли (= умеели) да лекуват или да убиват, в зависимост от мотивите за неговото използване. Големият ирано-таджикски философ и лекар Ибн Сина е казал, че ако болният след първото посещение на лекаря не се почувства два пъти по-добре, значи той е разговарял не с врач, тоест не с истински лечител, а по-скоро със самозванец. Творчеството на истинския поет способства за изцеляването на съзнанието и тялото чрез това, че от една страна майсторът на словото използва лексиката в светлия, а не в демонизирания аспект на нейния спектър от значения, а от друга страна – превръща думите в многопланови цялостни образи, съживява ги и и ги разполага в последователност, която им придава висок духовен смисъл. Тоест поетът създава от думите-образи съответна на тази задача композиция, за което отделно ще бъде казано по-долу. Всяка дума от почти чисто механично съединение на звуци в устата на типичния съвременен човек може да премине в състояние на оръдие на творчеството в устата на посветения при условие на осъзнаването на космическата същност на словото, която именно съответства на истинското предназначение на езика. При човек с високоразвито (= дълбоко, широко, изтънчено – т.е. излязло в четвъртото измерение) ниво на съзнанието думите получават окултна сила, стават проводници на инспирациите от Йерарсите на Небето. При това силата на инспирацията (= инволтацията) е правопропорционална на нивото на развитие на посветения. Всяка негова дума започва да съдържа в себе си, по думите на украинския писател-мистик и вестител Николай Гогол, “бездната на пространството”. Следва да отбележим, че пространствата на думите са в по-голямата си част иноматериални, а техните граници се определят от далечината на проникване на мисълта както на посветения изобщо, така и на поета в частност. Да си спомним например описанието от Михаил Булгаков в романа “Майстора и Маргарита” на събитието, когато Воланд, притежавайки огромен обем на съзнание и придобити в продължение на стотици хиляди години знания (= магична сила), организира бал с голям брой участници в един московски апартамент. В действителност, както можем да се досетим, балът е осъществен не в апартамента, а в отвореното от съзнанието на Воланд едно от измеренията на Ада, а може би и в измерение на неговото собствено съзнание (макар по принцип едното да не изключва другото). Думата в поезията – това е на първо място образ (< рус. раз-разить), който съдържа в себе си понятие, сгъстък на мисъл-форма, или, говорейки с езика на Агни Йога, проводник на “чувствознанието” (= интуиция), обитател не само на нашия физически, но и на други, по-фини слоеве-измерения, а същевременно – и съединяващо с тези светове звено. От гореспоменатат лексема «образ» води началото си производната «образование», която има предвид както създаването на новото (в рус., на бълг. – образуване – бел.пр.), така и ученето, формирането на твореца, неговото изграждане. А творческият процес е невъзможен без «въображение». Ученикът започва да се учи чрез «подражание» (< рус. раз-разить), което не е нищо друго, освен навлизане в начина на действие на онзи, от когото той се учи: ср. укр. «наслідування» – «подражание», а «слід» – «следа». Не притежавайки все още собствени знания и навици, ученикът възприема техните зародиши посредством почти механично преписване, копиране (може да се каже, «маймунствуване»), като навлиза в енергийните потоци, измерения, в енергийното пространство на твореца-учител. Подобно въздействие върху неофита може да има и разказът (ср. рус. «сказ», «указ», «сказка», «подсказка», «показвам»), и стихотворението, въвеждащо в неговото съзнание нови знания, прозрения («съзрявам» може да се съпостави с «доузрявам», а рус. «ведать» – с «видеть» («виждам»): виденье = веденье). Неофитът започва, както се казва, да «съобразява», да работи с образите, придобива творчески качества, които не са възможни без мислене, без работа с думите и понятията. В светлината на казаното си спомняме за думите на Иисуса Христа: «С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери». Тези думи могат да бъдат обяснени в две посоки. От една страна с това, че работейки с думи, понятия и образи с определен характер, човек влиза във взаимодействие с егрегора, с който те са свързани, а това означава, че започва постепенно да се свързва с него чрез множеството канали, сродява се с него, става едно цяло с него. От друга страна, човек, като «съобразява», се занимава в буквалния смисъл на думата със «самообразование», тоест чрез думите-образи започва от, така да се каже, стария себе си, да създава, да извайва, да «образова/образува» себе си новия. Първата посока можем условно да наречем външна, а втората – вътрешна. Това напомня работата по трансформирането на човека в източните бойни изкуства, където човек може да започне да практикува чрез външния или вътрешния стил. Но рано или късно вътрешното и външното се изпълват едно с друго и се сливат в единно цяло. В религията тези две направления също присъстват. Към духовната работа «по външната страна» можем да отнесем молитвата, обръщането на човека към Бога навън, разговора с Него. А за вътрешен път можем да смятаме медитацията, опита на човека да съедини съзнанието си с Божията искра, намираща се в самия него. Връщайки се към работата с образите, ще отбележим, че понякога тази работа може да протича неосъзнато и неправилно, като довежда до състояние, което в украинския език се обозначава с лексемата «образа» («обида»). Обида не е нищо друго, освен правене на самия себе си на своеобразна магия: има се предвид, че човекът, който се е обидил, сам се е открил на тъмните сили за разрушение чрез някакъв «неподходящ» образ, позволил им е да го ударят. Естествено, вечните агресори няма да пропуснат такъв момент, та нали те се хранят от страданията на другите души, паразитират върху онези, които са успели да завземат, които са се откъснали от Йерархията на Светлината или, казано другояче, са се отдалечили от Бога. За определена връзка на образа с действието говори и сходството на фр. image («образ, въображение; изображение, рисунка; икона») и фр. mage («маг, влъхва»). Важна е също, че стихотворението притежава по-голяма от прозата магична сила, доколкото в него има, освен всички свойствени на езика окултни качества, и едно допълнително, присъщо на стихосложението, измерение. То се образува за сметка на подредените по определен начин думи, на тяхната своеобразна координираност (< лат. ordo – «ред») и подреденост в рими и значително по-ясно изразен, отколкото в прозата, ритъм. Към реда сочи и самото «стихотворение», което произлиза от гр. stichos («ред, порядък»). Стихотворението може условно да бъде сравнено с колона войници, къде то ролята на воините се изпълнява от думите. Нека си спомним, че за хора, които се движат в колона, е опасно да преминават по мост в маршова стъпка, тъй като сумарната енергия при едновременно преместване на нозете предизвиква явлението резонанс. А резонансът многократно увеличава силата на удара в сравнение със случая, когато същото количество хора вървят не в синхрон. Ще отбележим, че за задаване на ритъм са създавани така наречените работни песни, които са съпровождали определени трудови процеси с повтарящ се ритъм. Аналогична роля изпълняват своеобразните възгласи, използвани в единоборствата на някои народи: те съпровождат изпълняването на отделни бойни елементи или ката (комплекс от упражнения). Ритъмът притежава голяма, магична сила, защото на всичко в Космоса е присъщ свой, индивидуален ритъм (вибрация, честота на излъчване и поглъщане). Неизброимото множество ритми образува почти безкрайна йерархия, която може да бъде представена във вид на сменящи една друга октави. На ритъма е подвластно всичко съществуващо, а по-точно – всичко живо във Вселената. Ритъмът е основа на живота, дихание на Космоса. Ще повторим, че само щателно подбраните и разположени по определен начин, подредените и съгласувани в единен ритъм думи в стихотворенията образуват по-силен енергиен поток, отколкото в прозата. Именно повишената енергетика на стихотворението се използва като защита на съзнанието от нападения: плътно «поставените» думи на фино ниво образуват енергиен поток, който като със щит (> «защита»), защитава съзнанието от агресия. През този стих-щит на информацията, зад която е скрита агресията, й е значително по-трудно, а понякога и невъзможно да пробие. Но стихотворната форма може да се използва и от агресорите за нападение, както това днес често се прави в рекламата, която не толкова ни информира за стоката, колкото ни я натрапва. Самата дума «реклама» води началото си от лат. reclamare, където re- – «отново» и clаmo, -аre – «крещя; обявявам (извиквам)». Крясъкът в природата се възприема от много животни като еквивалент на силата, оръдие на нападение или, напротив, защита от него. При някои видове в двубоите между мъжките предимството се определя от силата на гласа – победата е на най-гласовития (= най-силния). Подобен маниер на изясняване на отношенията помежду си често възприемат и представителите на човешкия род, като се опитват да победят в спор, «да докажат своята правота» с повишаване на тон или с вик, надвикване. Силата и очарованието на поезията неколкократно нарастват при нейното съчетаване с «изкуството на музите» – музиката. Мелодията, мотивът добавят още едно измерение и разширяват сферата на влияние на стихотворението, издигат «словото» на ново енергоинформационно ниво [може би затова фр. mot («дума») толкова прилича на фр. motif («мотив»)]. Красивата песен представлява достатъчно устойчиво и жизнеспособно образувание, което може да живее в съзнанията на хората относително дълго – десетки години, а понякога и няколко поколения. Всеки отделен народ може а бъде сравнен с организъм, който се различава от другите народи-организми по определени свои индивидуални особености, отразени в песните, танците, облеклото, архитектурата, традициите и т.н. Със стихотворната форма са свързани игровият фолклор, хороводните песни, украинските коломийки и др. За тясната връзка на песента и поезията говори и фактът, че у много народи майсторството на поета и певеца (който може да бъде също музикант и автор на музика) често е обединявано в едно лице: ацтекските куикани (в превод «поет, певец»), гръцките аеди (гр. aoidos – «певец»), келтските бардове (келт. bard – «певец»), скандинавските скалди (др.сканд. skald – «поет, певец»), украинските кобзари и лирники, провансалските трубадури, немските минезингери, руските гуслари. Често тайните на изкуството на поета-певец са се предавали чрез специална система на посвещение, а самите певци са организирали духовни ордени със свои йерархии, закони и традиции. Например кобзарите са имали своя така наречен лебийски език (от «лебий» – «старец, странник»). Той е бил известен само на онези, които са били приемани за членове на ордена-цех, които след вземането на изпит, наречен «визволки», ставали посветени на този орден. Лебийският език позволявал да бъде разкрит самозванецът и така помагал да се запази чистотата на ордена, което било достатъчно важно.
Гореспоменатият Новалис
отбелязва, че «поезията в строгия смисъл на думата е сякаш почти промеждутъчно
изкуство между живописта и музиката» [3;С.34]. Да си спомним при това
езотеричното значение на звука като създател на формата, а също, че образите, с
които оперират както поетът, така и художникът (скулпторът, архитектът),
представляват сгъстъци от мисъл-форми. Тук е време да си припомним принципа на холизма: цялото не е механичен сбор от съставящите го част. Тоест цялото може да бъде или повече, или по-малко от сбора от части. По-малко цялото ще стане тогава, когато има дисхармония в композицията: тогава частите активно противодействат една на друга, взаимно се потискат и не позволяват една на друга да се разкрият. А противоположният полюс – полюсът на хармонията – действа, когато съставните части си сътрудничат, взаимно се допълват една друга, буквално взаимно се «изпълват», правят се взаимно по-цялостни, по-пълни. Така те образуват структура от по-висш порядък, способна да изпълнява задачите на следващото йерархично ниво. Както пише ученият от царска Русия Фадей Зелински, «няколко души заедно могат при еднакъв разход на време и труд да свършат повече физическа работа заедно, отколкото ако всеки би работил отделно» [11; С. 339]. Осъществява се взаимно усилване и частите се превръщат в органи на организъм с по-високо ниво на организация. Задачата на поета-посветен е да построи такъв организъм на духовни принципи, без да допуска при това в композицията, съединяваща частите, подмени, или поне да ги сведе до минимум. При построяване на композицията да се удържи от подмени на поета му помага «методът на аналогиите», който е базов в езотеризма, – методът на обединяване по пътя на проследяване на паралели, търсене и сравняване на идентични форми и процеси: «И това, което е горе, е също подобно (аналогично, а не равно) на това, което е долу, за да се изпълнят чудесата на едно-единствено нещо» [13; С. 20]. Гръцката лексема analogia има значението «съразмерност, пропорция (< лат. portio – «част»), съответствие, съобразност; подобие, сходство». Методът на аналогиите (съответствията) в древността е бил измежду най-щателно скриваните от профаните (непосветените) тайни и представлява подсказка, ключ към загадките на Вселената и човека като нейна съставна част – микрокосмос в макрокосмоса. Призванието на съзнанието, вървящо по духовния път, е да изобрази в себе си като в микрокосмос хармонията на Духовния Свят на Вселената, като разполага частиците на своето съзнание аналогично на структурната композиция на съответните им части на Космоса. Задачата на поета (както и на всеки друг творец) е колкото може по-пълно, по-обемно и по-точно да предаде в своите произведения принципите на небесния ред (= законите на Небесния Дом), да вмести максимално количество взаимовръзки от Света на Отца. Изобразяването в стихотворението на правилните (високо духовни) взаимовръзки довежда до изцеляване (съединяване в едно цяло, едино) на съзнанията на онези, които не притежават ниво на знания, подобно на това на поета. По такъв начин, поетът с помощта на думите (а всеки друг творец – със средствата на избраното от него изкуство) в буквалния смисъл лекува, изцелява. Истинският поет е и врач (лекар, лечител). Композицията на всяко едно произведение (в това число поетично) трябва да бъде правилна, т.е. цялостна, хармонична, да притежава определено (необходимо, в пълен обем) количество съставни части и нужната, подобаваща взаимовръзка между тях, точното тяхно взаимно разположение. Като пример ще разгледаме филма на полския режисьор Ежи Хофман “Знахаря”, в който един от главните герой в резултат от нещастен случай остава инвалид: счупените кости на краката били неправилно наместени от пишман-лекар и зараснали така, че юношата вече не може да ходи започва да мисли за самоубийство. Главният герой на филма Антоний (бивш професор по хирургия, след побой изгубил паметта за своето минало), чупи местата, където костите са съединени неправилно, и ги намества както следва (дума, която сочи, че зад нея стои прозрението на вече създаденото от висшестоящите йерарси-творци). Юношата става практически здрав и жизнерадостен. Ще отбележим, че понятията «цел», «здрав», «пълен» често могат да бъдат съпоставени с понятието «щастлив». Щастието (тоест «съ-частие») представлява хармонично съчетание на необходимия брой съставящи. А сродството на лексемите «цял – целувка – изцеление» сочи, че изцелението-щастие не може да бъде достигнато, ако в образуването на композицията (цялото) не достига една от съставните части. Отрицателен резултат ще има и в случая, когато всички съставни части са налице, но тяхната взаимовръзка не съвпада със замисъла, предопределен от Небесните Сили. Съответно, всяка част има своето време и място, където да се прояви, свой срок и функции, в зависимост от качествата, които е вложил в нея нейният демиург и които са присъщи именно на тази съставна част. Такова съответствие на мястото, свойствата и функциите на всяка част можем да наречем с езика на изтъкнатия философ Григорий Сковорода нейна «сродност». Следва да се отбележи, че построяването на аналогии, взаимовръзки, различни ментални преходи е характерно не само за поезията, но и за високия хумор. Неслучайно шутовете, както и придворните поети, са заемали особено, привилегировано положение при кралските дворове. И едните, и другите в интерес на развитието на държавата е трябвало да се намират със своето съзнание не само в социума, но и над него, да бъдат в някаква степен небожители. Истинският хумор също притежава целебна природа и неслучайно казват, че няколко минути искрен смях дават на организма същата жизнена сила, която може да даде един килограм пресни плодове или зеленчуци. Тайната на хумора е в разкриването на незабелязани или забравени от другите хора взаимовръзки, в търсенето на неочаквани съпоставки, сравнения. Тези съпоставки довеждат до изцеляването и освобождаването на душите. Именно това свойство на хумора води до попадането му под забрана в тоталитарните режими. Духовният хумор, както и духовната поезия, е насочен срещу подмените и изкривяванията. Той се стреми към освобождаването на душите, попаднали в поставените от тъмнината ментално-енергийни капани поради своето невежество, поради използването на .неправилни мерки, пропорции, неизползване или недостатъчно използване на закона на аналогиите/съответствията и съразмерността. Демонизираният хумор, както и демонизираната поезия, е насочен против целостността и се опира на използването на различен вид извъртания, уловки и подмени, на нарушаването на космическите закони, мерки и съразмерности. Неслучайно три от седемте философски откровения на антична Елада, написани на Делфийския храм, се отнасяли до мерките, а Григорий Сковорода учи: «Във всичко най-добре се придържай към мярката» [15; С. 171]. Следователно едно от главните качества на поета е да бъде отчасти, подобно на същия този Григорий Сковорода, над светската суета, да усеща пулса на животворната тъкан на мирозданието, да вижда взаимовръзката между нейните компоненти-органи и да намира аналогии, о следователно, да притежава синтетично светоусещане. Според признанието на Новалис «няма нищо по-поетично от всички преходи и разнородни смесвания» [3; С. 33]. Творчеството на истинския поет хармонизира вече получените от читателя отделни късчета знание, образува нови асоциации, разширява съзнанието. С това той помага на делото на еволюцията (букв. «разгръщане»), на разтварянето на цветовете на душите, тяхното разгръщане, развитие (< вия се). Поетът, подобно на скулптора, извайва своята рожба. Семантиката на този процес добре се предава от руската дума «ваять» (ср. бълг. “вая” – бел. прев.), еднокоренна на лексемата «вить» (= спирала) (ср. бълг. “вая” и “вия”, “извивам” – бел. прев.). Спиралите са положени в основата на цялото мироздание. Този факт е отразен в думи от много езици. Ще дадем няколко примера. Лат. spiritus («дихание, дух, живот; полъх на вятър») прилича на думата «спирала». Укр. «світло» («светлина»), по всяка видимост, можем да съпоставим с лексемата «виться». Рус. «время» («време») – от др.рус. «веремя», има същата основа, както и «вертеть» («въртя»). С тях е свързано етимологично и остарялото «вития» («оратор») < ст.сл. веть («съвет, слово») и т.д. Идеята на спиралата предава и латинскада дума за стихотворение versus («стихотворение; ред, линия»), произлизащо от лат. verso, versare («въртя, усуквам») и свързано с фр. ver («червей»). Възможно е родството с тях на лат. veritas («истина») и лат. verbum («дума; глагол»). Към спиралата сочи и литературоведския термин «троп» (< греч. tropos – «оборот, завой, направление (на движението на слънцето по небето, образуващо кръг)»), по своята семантика подобен на лат. verto, versum («завивам»). Различните видове тропи помагат вещите и явленията от живота да бъдат видяни от различни страни и да бъдат намерени нови взаимовръзки. За това свидетелстват дори имената на някои тропи: синекдоха (< греч. synekdoche – «съотношение»), метафора (< греч. metaphora – «пренасяне»), метонимия (< греч. metonimia – «преименуване», всъщност, своеобразно разширяване на границите на името), алегория (< греч. allegoria – «иносказание»), хипербола (< греч. hyperbole – «преувеличение»). Правейки равносметка, можем да кажем, че истинската поезия прави човека по-цялостен, по-щастлив, учи ни да усещаме пулсиращата тъкан на Космоса, да живеем в хармония с нея, ставайки нейна пълноценна и пълноправна част, извисявайки се до нивото на сътворци на Йерархията на Силите на Светлината.
1. Андреева А.А. Жизнь Даниила Андреева,
рассказанная его женой // Андреев Д.Л. Русские Боги. – М.: Московский рабочий,
1993. – С. 5-26.
|
||
|
|
|
|
|
© Андрей Будугай,
Олга Будугай. © Бойко Златев, превод. Публикувано в
|
|