СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ
|
|
СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ |
|
|
Надя Стефано
СТИХОТВОРЕНИЯ
|
|||
|
импресия (по Моне) без пясък пясъчните часовници (щяха да) са просто стъкла без стрелки стенните часовници - украшения (или нямаше да ги има) тогава паяците (щяха да) се опитват да уловят времето а рибарите паяците и лодките няма(ше) да имат гребла само тишината (щеше да) носи ехото на камъните (защото) единствено утрото спира нощта
(от)пътуване сега оставам за кой ли път на мястото където е коминът в дома в който припознавам смехът на сянката си сива
но питам се за кой ли път това ли е домът до който тичах след всяко сляпо недописване и всеки неуспешен опит (за завръщане)
ще тръгна пак за кой ли път (познавам си нозете) обувки все ми липсват и шапката на скитник
епилог на прощаване ...не винаги тежи и думите са... някак си ...излишни... не търсиш и не помниш сторени злини... оневинени плахи стъпки се стопяват
на тръгване ...не винаги вали и слънцето е някак близко не знаеш колко много ще боли когато нова рана се отваря
на разсъмване ...не винаги е тихо и гласът ти някак свито може да кънти а вътре в теб ...е празно
на прощаване ...не винаги сълзи на миналото вехто наметало безпътие не значи без следи
все от някъде започва другото ...Начало
|
пробуждане (или винаги има възможност(и))
време е да изхвърля (полу)забравените остатъци натрупани като ненужни вещи в тъмна и студена стая
време е да изтупам тишината от постелята с избродирани суеверия проспали от куртоазия свежия въздух на дивото привличане
(онова което спасява от фалшива благородност
онова което разголва до безмерна лудост)
време е да напусна кожата си така остаряла от светска пародия привидно естетизирана
време е да измия очите си с възможности преминаващи докато сънувам че го правя
задкулисно
вървя по ръба и нося под мишница избледнели от чакане истини
(докато)
в очите напразно о(т)глеждах Луна неказани думи сключваха сделки
където когато намирам затварям очи и в моята тъмна половина където пустош е синоним на красиво два свята се сблъскват когато значението се (пре)връща в начало а празното отхвърля всички обвинения (без замяна на болни надежди) срещу недохранена реалност
затварям очи и в моята тъмна половина намирам покой
опит за определение
този град ме привлича до болка с празни улици, с криви пътеки без тротоари, без дори светофар и птици няма, и музика само един (леко) остарял вехтошар
често в този град се разхождам няма залез и изгрев там няма нищо не тръгва и нищо не чака само един часовник самотен той отдавна обаче е спрял
градът, който ме мами до лудост няма граници, няма ‘може би’ и ‘ако’ дори и възможности няма, тишина(!) илюзии няма, нито сини мечти, няма стени – градът извън мойта реалност
|
||
|
|
|
© Надя Стефано.
Публикувано в
|
|