ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ
|
|
ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ |
|
|
Георги Н. Николов
“БАЙ ГАНЮ ТРЪГВА С ВЕЛОСИПЕД В ЕВРОПА”
Така съвременниците на Христо Станчев Бучекчиев го осмиват в пресата. Шегуват се с първия нашенец, осмелил се да покори Стария континент на две колела... И който ни е оставил за странстванията си пътепис с предългото име “Български пътешественник. Обиколил Европа на велосипед 9932 кл. За 79 дена”. А подзаглавието допълва: “Тръгнал на 10 Юний 1901 год. през гр. Румания, Руссия, Филандия, Шв. Норвегия, Данния, Германия, Холандия, Англия, Португалия, Испания, Италия, Швейцария, Франция, Белгия, Пруссия, Бавария, Австрия, Унгария, Сърбия и се завърнал в България на 28-й Август 1901 година”. А на следващата в София, печатница Зилбер, се ражда и книжицата, с портрети на автора и 13 илюстрации. Има ли предистория подобно четиво в ония вече далечни времена? Безспорно то не би се появило без динамичното развитие на колоезденето – една примамлива за времето си новост, както езиците волапюк и есперанто, както опитите във въздухоплаването, навлизането на електричеството в бита на човека и т.н. Самият Бучекчиев след успешния си велопоход явно е искал да бъде запомнен, защото е включил автобиографията си. От нея узнаваме, че се е родил на 14 февруари 1875-та в Севлиево, че е работил в Румъния, а после се захванал с търговия в нашата столица. А в “Предговор” споделя и действителния подтик за начинанието: “През 23 Май 1901 г., клуба ни, получи телеграмма от Пловдивските другари, в която – се известяваше, че на другий ден ще пристигне един наш другар, Джузепе Барбул... Поменатий... е преминал: Африка, Америка и Азия, а сега започва Европа.” А когато колоездачът, оказал се впоследствие аферист, пристига и контактите започват, “обърна се към нас и каза: - “Не вярвам да има между Вас, който, да се наеме, да направи такова пътишествие и надали ще има друг, който, след мен ще направи това”. Това негово заключение, което хвърли върху ни, не зная, как повлия на мойте другари, но аз, като стоях близо до него, до толкова останах искънфузен, щото, веднага се обърнах към него с думите: - “Г-н Барбул, не говорете така, а прекратете от да се хвалите толкова, понеже, има и Българье, които могат да направят, като Вашето пътишествие и между тия съм аз, който, с Вас ще предприеме без никакви средства да обиколи цяла Европа”. Като му казах това, той ме изгледа втрънчено и отговори: - “Вие... Вие ще направите това? Че Вие още от самото начало ще умрете из пътя!” Другарите ми при тоя му отговор, вместо да ме защищават пред него, за гдето гледах да им запазя честта, взеха да ми се смеят, като хвърляха върху ми разни епитети”. И разлютен, както сам определя вътрешното си състояние, Христо Станчев престъпва границата на житейския вододел до този момент. Факт е, че такъв колоездачен пробег е труден и днес, с добрите шосейни пътища и магистрали и с велосипеди... съществено различни от дядовите спомени преди повече от век. Предварително ще споменем, че средно на ден Бучекчиев е трябвало да изминава 125 км. и това звучи невероятно. В отделните фрагменти от разказа си той сочи и по-големи разстояния. В други: и по-малки, а уточнява, че понякога пътува с кораб, или трен. Ако се доверим на предложената от него статистика, той наистина се вмества в разстоянията между държавите, за които разказва. Но не толкова спортният подвиг е цел на тези редове. Повече ни интересува резултатът от спора между нашенеца и Джузепе Барбул, вместен между страниците на малкия пътепис... Книгата, както личи от подзаглавието, е панорама от впечатления за посетените държави. Нейна основа са изброените клубове – у нас и в чужбина – в които Бучекчиев заверява документите си. За него тези подробности, иначе чужди за читателя, са от особена важност, защото потвърждават присъствието му в споменатите държави. Потвърждават, че обещанието българин да извърши толкова дълъг колоездачен пробег е изпълнено. Още повече, че авторът неведнъж намеква за крехкото си здраве и за липсата на средства, обезпечаващи далечния път и краткото време за изминаването му. А вече техническото “качество” на самия път живо интересува Христо Станчев. Докато е още у нас неведнъж съобщава как е покрит с кал, как гази из блата и с мъка изминава разстоянията. Понякога го застига бедствие: “Прах от разни частици – слама, пясък и пр., които бурята бе повлякла, цял ме обхвана около себе си. Изгубих равновесие и паднах заедно с велосипеда на земята, като се ударих доста силно... Постоях няколко минути така неподвижен, събрах си багажа, който бе разхвърлян по земята и с бавни стъпки влязох в един хендек (трап). От мястото гдето паднах до хендека имаше около 50 метра, но, до като измина това разстояние спирах се на няколко места, понеже щом стъпех на левия си крак... усещах такива силни болки, щото трябваше да се прехвърля моментално на другия – десний. В хендека стоях до като премина бурята”. Но авторът продължава и в разказът му съвсем не доминират личните несгоди. Навсякъде, където пристигне е добре приет в колоездачните клубове. В негова чест се уреждат другарски срещи, излети до местности, понякога му предлагат дребни суми. Когато е възможно пък, Бучекчиев демонстрира изкуството си на опитен велосипедист. На “велодромма” в Одеса показва “обличание и събличание дрехата, вдявание конец в игла и пресипвание две чаши бира една в друга, като след това ги испих; и всичко това извърших в време на движение. Публиката остана много благодарна, която благодарност изразяваше с същите викове, както и при започванието ми, като махаше кърпите си в ръце”. И никъде в посетените държави политическите разногласия с България не оказват влияние върху настроението на посрещачите. То е винаги топло, внимателно, човешко. Принадлежността към колоезденето пък прави контактите още по-свободни от условности. Клубът в града, към който Бучекчиев ще поеме на следния ден, предварително се уведомява с телеграма, за да приеме госта и му осигури кратък отдих. Все пак езиковата бариера започва да затруднява общуването. Авторът търси случайни преводачи да разкаже за себе си и за страната си. Всъщност, понякога му помага и нашата история. При това – в Хелзинки, Финландия: “В клуба заварихме няколко членове, между които имаше, и русси. Почти всички ме гледаха с любопитсво особенно финляндците... и щом се научаваха, че съм турист от България, веднага идваха при мен да се запознават. Расправих отчасти относително за моето Отечество, като раскривах по вечето добрите му страни. Между тях имаше и такива, които никък не са чували за него, но щом споменах името на града Плевен, то веднага се усетиха, като го наричаха Дунавская губерня”. Но за да предпази други туристи, а може би и свои последователи от трудности с езиците, Бучекчиев е приложил кратък сравнителен речник между български, шведски и фински. С него чужденецът може да запита накъде отива този път, да поиска храна и постеля, да помоли за лекар, да съобщи, че е колоездач. А най-вече, че е повече скитник, с надежда за разбиране и подкрепа... Тези подробности спояват техническото и спортното съдържание на книгата? А пътеписното? Картините в него днес напомнят стар фотографски албум – местата са променени, градовете – модернизирани. Все пак природните картини по естествен начин хармонират с примерите за желана обществена уредба, която впечатлява Бучекчиев в развитите европейски страни. Неговата наблюдателност запечатва обработени земи, фабрични комини, бучащи кораби в скандинавските пристанища, аристократичния блясък на дворци и съхранената памет на музеите. Но истински ценни днес са размишленията му за людете и за неравностойното им положение в делника. Разказва за пиянството на руските селяни, които според автора би трябвало да са щастливи, ала не са. В Малмьо и не само там съзира жалки същества, които “ходяха от человек на человек и простираха кокалястите си ръце, за да ги подарят барим с стотинка, с която, ще си купят хляб, ако не друго, който ще занесят в дома си, гдето ги чакат: жени, бащи, майки и деца...! Наместо с дрехи и разни труфила по тях, те носеха: истрити, одърпани на няколко места дрехи от разни платове; наместо ръкавички... простираха кокалести ръце за помощ, препукани от прилепений по тях кир. Тия бедни същества по цял ден ходеха гладни по улиците и много на рядко се сдобиваха с по няколко стотинки: повечето от тях бяха изритвани, поругани и изблъсквани на улицата като боклук”. Което описание властно напомня за Мартин Андерсен Нексьо с романа “Дита, рожба човешка”... Но в Англия нашенецът се натъква на социален пример, който изглежда повече като химера. Това е работническо дружество, в което трудът е разпределен според силите на мъже, жени, деца. След смяна хората се отправят в общежития. Имат собствени семейни стаи, готварница, скромно лично имущество. Навсякъде цари чистота и спокойствие. “Благодарение умението на самите господари, на тая фабрика, а така също и на самите работници, ако се сравни тъй недостатъчната, тъй нездравата храна, тъй неуредените спални, дето децата са натрупани като сардели на един сламеник с тая фабрика и здания, които разгледах през този ден, всичко това показва още, че тук се живее по-добре от другаде”. Трудно е да се повярва на тези картини, подсказващи възможна хармония между наемния труд и силата на парите. Историята е наситена с полюсни примери и много човешка мъка. Възможно е тази картина да е имала друго предназначение: за въздействие върху общественото съзнание у нас. Идея също утопична. Но каквато и да е тя в действителност, с иначе бедния си словен речник авторът показва съпричастност към страданията на обикновените люде. С това всъщност книгата му е актуална и днес. А също с любопитни подробности за водните улици на Венеция. За електрическите “транваи” из градовете на Европа. И с притеснението на Бучекчиев как ще се храни прав с чиния в ръка и с чаша в другата, когато е поканен на прием – нещо непознато за него и за пълненето на стомаха, по мнението му – доста изтощително. И още: с правдивото описание на морска буря на път към Португалия. Такива сцени са сравнително редки за литературната ни история във време оно и заслужават отделно изследване. Така, или иначе, “яви се силна буря, от която се повдигаха големи вълни, които вълни се втурваха като свирепи зверове върху парахода и го заплашваха с погибел. Почти всички пасажери отидохме в долний етаж и събрани в купом, чакахме последний час от живота. Силний рев на разярените вълни оглушаваше плача и охканията на повече от пасажерите, особенно дамите, които викаха с по високи гласове от колкото мъжете си... Вълните достигаха почти до самата куверта и целий под бе покрит с пяна, която – издаваше доста силна миризма. От време на време вятъра поутихваше и вълните се явяваха по на рядко до нас. Мина се около половин час и изведнъж духна силен вятър. Парахода, малко остана да изгуби равновесието си и потъне в дъното на океана. Вълните заливаха почти целий под, който бе захванал да се пълни с вода”. Но, в името на бъдещия пътепис и това митарство завършва щастливо. За да види Христо Бучекчиев милото си отечество, за което, както споделя, толкова е копнял из целия европейски път. В края на книгата Бучекчиев добавя няколко раздела: “Взглядове на медицината по Велосипедиския туризм”, “Технически отдел – избирание велосипеди”, подготвителен отдел за бъдещи далечни пътешествия и указания какви формалности се изискват от туристите-колоездачи в отделните държави. Всичко това днес извиква усмивки. Но същината на пътеписа – природа, обичаи, социални разсъждения, бит, исторически щрихи, оправдават раждането на “Български пътешественник”. Сам авторът се извинява, че е недостатъчно образован. Това е видно и от самия начин на повествуване. Но фактът, че този вехт спортен маратон се е състоял, е достатъчно значим, за да спомним и съхранилата го за нас творба. Примерите като нея не са много за началото на ХХ век. За стореното от Христо Бучекчиев пък благодарим – разбираемо е защо...
|
||
|
|
|
|
|
© Георги Н. Николов.
Публикувано в
|
|