ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ
|
|
ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ |
|
|
Радко Радков
СТИХОТВОРЕНИЯ
БЪЛГАРИЯ
Кой носи на рамо заветния сноп и сплита косичник от жълта ръкойка? Кой прави бунтовник от свития роб, икона от селска девойка? Кой хвърля в браздата цъфтящи звезди и ражда мъже легендария? Кой Левски и Ботев роди – България!
Кошута ли пие от извор вода, елен ли с клонати рога я размъща, с очи я избистря, когато в беда юнак от Балкан се завръща и в струите кървава риза пере, че пукнала пушка обжари я. Кой с билки кръвта му ще спре – България!
Когато на паметник хладния бронз върл флаг с ятаган-полумесец загърля, от старите църкви излиза Христос и в пъкъла флага захвърля. Защото си имаме две знамена, едничък е стягът ни, стария, с лъва в трикольор-светлина – България!
Димящите турски окопи помни и щурма на Одрин със “Шуми Марица”. Поручика, паднал със сабя встрани, на лоба с разперена птица. Кой вдига пехотата прашна на щик, кой с въглена жертвен обгаря я – да хвръкне със страшния вик – България!
Не искаш да колиш, тъй както те кла на пътища лепкави зъл агарянин. Ти майка дори на врага си била – арапина с кон аждраханин. Напет капитан бяла риза пере през лютия мраз в януарiя. Кой няма за теб да умре, България!
ПРЕЛОМЯВАНЕ НА ХЛЯБА
Да, ние знаем своята съдба. Пръхтят във всеоръжие конете, тръби, тръби пришествена тръба на нашите бащи над гробовете!
Пред дверите на звездни векове застава иереят, цял в позлата, и ние преломяваме на две телата на избитите си братя...
СЪРЦЕТО
Възможно е на крехко стъбълце да израсте момиче от земята и да обвърже моето сърце с голямото сърце на необята.
Възможно е от сивото перце да излети орлица и – крилата – да кацне в мойте предани ръце с голямото сърце на свободата.
Възможно е в бръшлянено зелен и бистър въздух да върви луната като жена в отминалия ден.
Възможно е. Щом ти стоиш до мен в най-истинския сън на светлината, която е едничкият ми плен.
ГРЕХОВНА НОЩ
След механата в мелницата стара на манастира – с камък посивял – греховните си ласки съм отдал на твоите с неосквернена вяра.
Рубините на папската тиара, която в Рим отблизо съм съзрял, не бих сравнил с червения корал, гърдите ти наострил в будоара.
Не будоар, а манастирска стая. новопокръстена, все още ти езичница бе в тази нощ-омая.
С ръце и устни формите ти вая... Свети Никола нека ми прости – за този рай да не изгубим рая...
СЪЛЗАТА
На края на ресниците преляла, избра една от твоите страни да струйне бистра, без да се свени, че тайната ти мъка е издала.
И в шепата му капна чудно бяла и чиста – в перла той я промени – нагоре тръгна сноп от светлини от малка перла, току-що изгряла.
Той я държи в прободените длани и вижда в нея малкия ти син, и болката, и майчините рани.
Росата им сълзяща ще остане в цъфтящата му шепа, райски крин за теб и за малцината избрани.
ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА
Когато облачета от кадения из пръстени кадилници кръжат над гробищната пръст и натежат над жито, хляб и плодни приношения.
Когато над свещи, цветя, моления жените заизвиват, заредят, те виждам жива, сякаш няма смърт и плът са спомените, не видения.
И всеки гробен камък става мост и някъде в небето се изгъва тревясалият селски коловоз.
А твоята коса от абанос с тревите се развява и потъва сред облаци, възнасящи Христос.
КОСМИЧЕСКО ДЪРВО
Най-сетне – достолепното дърво, одеждено с най-есенната знатност – оранж и охра, тъмна мед, всезлатност, светилникът на брачно празненство.
А Магдалена – топло зарево на излъх земен, ствол на необятност от шарки, светодарна кръговратност, на нашите планети тържество.
Дървото ни е орбита, корона кръжаща в огневата на сезона, в шумака му реката ромоли.
А шумка за раздумка не помръдва. Безветрието сън несбъднат сбъдва, преди с ветреца да го сподели.
НОЕМВРИЙСКИ ПРАЗНИК
Разшари се ноември до потрес и завеси листопадни от атлас червени, жълти, охрени завеси развеси весел в пролома под нас.
Развеси ги, за празник ги понесе, в средата на гористия боаз, издърпа ги, възторжено ги смеси прегръдка на въртопи от несвяст.
И розовото облаче, в което е скътан раят, вилните лозя порозовило, милва се в лицето
на Магдалена и една сълза попива в кърпичката си – в небето, така че в нея да се отразя.
АКАДЕМИЧНА БОХЕМА
По калдъръмни улички с фенери запалени и с кръстчета над тях сърцето ми спокойствие намери, душата ми – и воля и размах.
Верандата ни – в глъч, в бохемски смях. по звън на пълни чаши се катери луната към засипаните вери на праотци под жълтия й прах.
И Търновград с триумфи и измени от миналото търси в тебе, Рени, съвременност. А твоите черти
от пясъчник до пясъчност са сити с пранилските черти на Нефертити. Днес нейното скулптиране си ти.
ПРИЗВАНИЕ
Обичам с капка слънчева печал в очите си и в плен на ветровете, във този век, нехаещ за кралете, да скитам като преоблечен крал.
Да срещам огнения портокал в бръмченето, в дима на градовете, над уличка, където вечер свети – немигащо – окото на локал.
И в пеещи размери да си спомня, разтворил книга, твоето лице, когато самотата е огромна.
Да стигна нощем в някое селце, да няма нищо, само звън на стомна и струята в самото ми сърце.
|
||
|
|
|
|
|
©
Радко Радков. Публикувано в
|
|