ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ
|
|
ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ |
|
|
Ламар (1898-1974) СТИХОТВОРЕНИЯ Ламар (Лалю Маринов Пончев) е роден на 1 януари 1898 г. в с. Калейца, област Ловеч. Завършва Търговската гимназия в Свищов през 1916 г. и Школата за запасни офицери през 1918 г. Участва в Първата световна война. След войната работи в Троян, откъдето е уволнен от чиновническа служба за анархистичните си убеждения през 1923 г. Премества се в София и се сближава още същата година с Гео Милев и Христо Ясенов. От 1925 г. до 1947 г. Ламар ръководи основаната от него печатница "Ново изкуство", редактира и издава сп. "Новис" (1929-1932 г.). Участва във Втората фаза на Втората световна война. След 9 септември 1944 г. е редактор на списание "Български воин" и "Турист", на вестник "Ехо" и др. По-известни произведения: "Арена" (1922 г.), "Железни икони" (1927 г.), "Запад-Изток" (славянска поема, 1944 г.), "Утро над родината" (стихотворения, 1951 г.), "Мъдростта на годините" (1959 г.), "Зуници над България" (лирика, 1962 г.), "Светло и сред нощ" (роман, 1962 г.), "Дъбово усое" (импресии, 1965 г.), "От изгрев до залез" (роман, 1966 г.), "Размразената лавина" (есета, мисли и спомени, 1970 г.), "Земни видения" (стихове и поеми, 1975 г.) и др. [Справката е препечатана от статията за Ламар в Уикипедия]
КАМБАНИ
Камбани си е сътворил човекътда пеят и за радост, и за смърт, а той се лута в своя земен път да слуша тая песен десет века.
Камбаните на мойто многолетие стопиха се в душата ми с мечти – разтварям многокрилите врати да влязат прилепите със летение.
Да дойдат птиците от своя полет, да донесат приветствия от юг, и щъркелът – най-верният съпруг, да кацне на комина като пролет!
Тогава млъкват тъжните камбани – остава песента и любовта, възпели земната ни красота и дните ни, във детството мечтани!
ЖИТИЕ
В тоя път на живота и мъката, дето аз съм вирял като драка, неповярвал в катрана на пъкъла, ме донесъл не щъркел, а сврака!
И живях, и се бих със другарите във словесни войни и потоци, че ний бяхме деца на България и на бунта най-верни отроци!
Да ми кажеш сега, че съм селянин, то е вярно, но имам промисъл, че и аз тоя век ще разстрелям със словата, които съм писал!
Не съм знаял големите мъдрости, но съм вярвал в словата си бащини и във песните негови къдрави, на ергените в мъките гащави!
Една сила кипеше сподавена – да я проснеш на въже, ще блесне! И моми ни дариха прославата с любовта и народните песни!…
ЗЕМЯ
Земя от камъни и пръст, и глина, застинала в душата на човека, дарила си му милиони века, но го отглеждаш само сто години!
А той те преора и обезкрили, горите ти превърна във скрижали, където мъдреците са раздали на глупостта си пламналите сили!
Не можеш то позна сега човекът, издирил из недрата ти урания, и някога във свойте изпитания ще те простреля като стара крепост!
Тогава върху твоите оврази човекът умъртвен ще се разложи да натори планинските подножия със своите безумства и омрази!
БУХАЛ
В таваните на моите мечти прикацна бухала на младостта; той каза: аз и ти ще се люлеем в любовта, ще сричаме това, което извира от сърцето!
Отвърнах му, че аз не съм оная птица върху книгите, която като таласъм се взира в сънищата недостигнати.
А той надигна си крилата и искаше да отлети, но що са моите мечти без бухала на времената?…
Той идва всяка нощ при мен, прочел романите старинни, и казва: в небесата сини се ражда радостния ден!
Аз казвам: ти си птица ненагледна, отбивай се да видим есента с листата позлатени от легенди и отшумели с любовта!…
НЕЗЕМНА СИЛА
Човекът е по-силен от земята, че той отгатна нейния въртеж, че той гори от мисъл и копнеж към тайната, все още непозната!
Че той разкри сиянието звездно и вложи го в душата си с любов: той всякога е бил така готов да се стреми към върхове и бездни!
Човекът, който мисли дръзновено и пада като жълъда във мъх или до камъка поема дъх, но все върви нагоре устремено!
Неземна сила го е вдъхновила да се изскубне като беден роб, да не промисля и за своя гроб, дори когато няма вече сила.
Човече, в твоите пътеки стръмни, и в мирозданието да си пръв, ще има още да проливаш кръв, додето мръкне и додето съмне!
ГЕОРГИ ШЕЙТАНОВ
Никой не го е виждал, че през целия си живот живя нелегално. Статиите му в “Пламък” носят най-яркия белег на бунтовната сила на онова време, където мисълта и парабелумът съжителствуваха. Заловиха го предатели и го разстреляха в Белово.
Изхаби се коланя на кръста ти с парабелум да спиш и да ставаш; загрубяха ти в огъня пръстите от стрелба по далечната слава!
Твойта мисъл се раждаше в корена, като дъб се разстилаше гъста, затова беше вечно разтворена и скръбта на бедняшката къща.
Дето влизаше, там и нощуваше, добрина те провожда до прага и посрещат те нощните чували над горите от бури и влага.
Тъй живя с любовта, с парабелума, Но предател през пътя ти мина И предатели тебе разстреляха, Невидял ни покой, ни родина!
БОСТАН
Тук слънцето е сътворило динята по образ и подобие – земя, на привезло, по тънко от змия, и оплодило с много плод годината.
И пъпешът приел е с пламък златото на жегата и зноя на пръстта, а босият човек от красота не вижда как го е претляло лятото.
Бори се ти, човек, с мотиката да изравниш скръбта и радостта, отгатнал на всемира мъдростта!
Че както е разцъфнала игликата и кумонигата гори във жар, сред тях си ти най-възвишена твар.
МИСЛИ
И все си мисля, че летя нагоре, в загорето на нашето съвремие, до тиквите и зелките големи, набъбнали в небесните простори!
Говорят ми, че аз съм изостанал сред мъките на смелите ни селяни, че мойте мисли вече са простреляни от чувствата на старите бостани!
О, моля ви, недейте да тъжите за мене и съдбата ми голяма, разтворена във сватбата пияна
и в хоровода дивен на лъжите, където истините дивно бликат на българина със езикът!…
|
||
|
|
|
|
|
Публикувано в
|
|
