180 години от рождението на Лев Толстой
|
|
180 години от рождението на Лев Толстой |
|
|
Елена Блаватска
ЛЕВ ТОЛСТОЙ И НЕГОВОТО НЕЦЪРКОВНО ХРИСТИЯНСТВО
Толстой е велик майстор на художественото слово и велик мислител. Целият му живот, цялото му сърце и разум са били заети с един парещ въпрос, който в една или друга степен е оставил отпечатък върху всички негови съчинения. Ние усещаме неговото помрачаващо присъствие в “Детство”, във “Война и мир” и “Ана Каренина”, докато той окончателно не го погълна в последните години на живота му, когато бяха създадени трудове като “Моята вяра”, “В какво е моята вяра?”, “Какво да правим?”, “За живота” и “Кройцерова соната”. Същият този въпрос гори в сърцата на мнозина, особено сред теософите; това наистина е въпрос на самия живот. “В какво е смисълът, целта на човешкия живот? Какъв е крайният резултат от неестествения, извратен и измамен живот на нашата цивилизация, такъв, какъвто е натрапен на всеки един от нас? Какво трябва да правим, за да бъдем щастливи, постоянно щастливи? Как да избегнем кошмара на неизбежната смърт?” На тези вечно стоящи въпроси Толстой не даде отговора в ранните си съчинения, защото самият той не го беше намерил. Но той не можеше да прекрати да се бори, както направиха милиони други, по-слаби или по-страхливи натури, без да даде отговор, който да задоволи поне собственото му сърце и разум, и този отговор се съдържа в петте гореспоменати труда. Това е отговор, който всъщност не може да задоволи теософа във формата, в която го дава Толстой, но в неговата главна, основополагаща, насъщна мисъл ние можем да намерим нова светлина, свежа надежда и силна утеха. Но за да можем да я разберем, ще трябва накратко да проследим пътя, посредством който Толстой достигна до намерения от него свят, защото докато не съумеем да почувстваме, както и да разберем вътрешните процеси, които са го водели, неговото решение, подобно на всяко друго решение на въпроса на живота, ще остане мъртва буква, чисто интелектуална словесна концепция, в която напълно отсъства жизнената сила, обикновена спекулация, лишена от жива истина и ентусиазъм. Подобно на всички мислещи мъже и жени на нашето време, Толстой изгубил вярата в религията още в детството, защото тази загуба на детската вяра - неизбежна във всеки живот - не представлява като правило резултат от дълбок размисъл – по-скоро това е естествено следствие от нашата култура и нашия жизнен опит. Той самият казва, че вярата му е изчезнала и не знае как е станало това. Но неговият юношески стремеж към етично усъвършенстване се запазил в продължение на още около десет години, постепенно заглъхвайки, докато накрая напълно изчезнал. Виждайки около себе си тържествуващи амбиции, любов към властта, егоизъм и чувственост, виждайки презрение и насмешливо отношение към всичко онова, което се нарича добродетел, доброта, чистота и алтруизъм, и бидейки неспособен да усети нито вътрешно щастие и пълнота, нито външен успех, Толстой вървял по пътя, по който върви света, постъпвал така, както виждал да постъпват другите, вземал участие във всички порочни и низки постъпки на “благопристойния свят”. По-късно той се обърнал към литературата, станал велик майстор на словото, най-преуспяващия писател, като се опитвал, както самият той разказва, да скрие собственото си невежество, поучавайки другите. В продължение на няколко години той продължавал да потиска своята вътрешна неудовлетвореност, но пред него все по-често и все по-мъчително се изправяше въпросът: Защо живея? Какво зная? И с всеки изминал ден той виждал все по-ясно, че не може да даде отговор. Той бил на петдесет години, когато отчаянието достигнало връхната си точка. Намиращ се на върха на славата си, автор на множество прекрасни творби, изпълнени с най-задълбочено познаване на хората и жизнена мъдрост, Толстой осъзнава невъзможността за по-нататъшно продължаване на живота. “Човек не може да си представи живота без желание за благополучие. Да желаеш и да приближаваш това благополучие – това именно означава да живееш. Човек изследва в този живот само онова, което може да подобри”. Нашата наука, напротив, изследва само сенките на нещата, а не тяхната истинска същност, и като се намира в заблудата, че това второстепенно и неважно е същественото, науката изкривява идеята на живота и забравя своето истинско предназначение, състоящо се в проникването именно в тази тайна, а не в изучаването на онова, което се открива днес, за да бъде забравено утре. Философията ни казва: “ти си част от човечеството, затова трябва да съучастваш в развитието на човечеството и в реализацията на неговите идеали; целта на твоя живот съвпада с целта на живота за всички други хора”. Но как това може да ми помогне да разбера, че живея заради същото, заради което живее цялото човечество, ако не са ми казали кое е онова, заради което трябва да живее самото човечество? Защо съществува светът? Какъв е резултатът от това, че светът съществува и ще съществува? Философията не дава отговор. Скептицизъм, нихилизъм, отчаяние – в тази посока водят подобни мисли мислещия човек, ако той търси последната дума на мъдростта в науката и в различни философски школи. Такова е и реалното, вътрешно ментално състояние, в което се намират мнозина, както във, така и извън Теософското Общество. Според отношението към този въпрос на живота Толстой разделя хората като цяло на четири групи: Някои, притежаващи слаб и незрял интелект, живеят щастливи в невежеството си – за тях въпросът на живота като такъв не съществува. Други в достатъчна степен осъзнават и разбират този проблем, но съзнателно се отвръщат от него, подкрепяни от благоприятни външни условия, които им позволяват да преминат през живота като в състояние на опиянение. Третата група образуват хората, които знаят, че смъртта е за предпочитане пред живота, прекаран в заблуда и невежество, но те продължават да живеят, тъй като не притежават достатъчно сила, за да сложат внезапен край на тази измама – живота. Най-накрая, съществуват онези силни и … натури, които осъзнават целия идиотизъм на този фарс, който се разиграва с тях, и с един удар слагат край на тази глупава игра. “Аз не можех да направя нищо” – казва той – “освен да мисля, да мисля за ужасното положение, в което се намирах… Моето вътрешно състояние по онова време, което ме доведе до ръба на самоубийството, беше такова, че всичко, което бях направил дотогава, всичко, което бих могъл да направя, ми изглеждаше глупаво и лошо. Дори онова, което ми беше най-скъпото в живота, което толкова дълго ме отдалечаваше и отвличаше от жестоката реалност – моето семейство и моето творчество – дори това изгуби за мен всякаква стойност”. Накрая той се измъкнал от тази пропаст на отчаянието. “Животът – това е всичко – заключил той – аз, самият ми разум представлява създание на този всеобщ живот. Но същевременно Разумът е създател и последен съдник на човешкия живот, присъщ на самия него. Как тогава разумът би могъл да отрича смисъла на последния, без да отрече самия себе си и без да се нарече лишен от смисъл? Следователно аз мога да нарека живота безсмислен само защото не съм познал смисъла му”. Убеден, че Животът притежава има смисъл, Толстой го търси сред онези, които наистина живеят – сред хората. Но тук той отново среща разочарование, най-горчивото от всички, тъй като именно тук е била неговата последна надежда. Защото сред хората той срещнал единствено решение на въпроса на живота, основаващо се на представа за вселената, противоположна на разума, и на сляпата вяра, която той отдавна отхвърлил. “Аз подложих” – разказва той – на допълнителна проверка представите на моя разум и открих, че разумът в недостатъчна степен отговаря на моите въпроси, доколкото той не разглежда концепцията за Безкрайното (Безпричинното, Извънвременното и Извънпространственото), защото той обяснява моя живот, протичащ във времето, пространството и причинната обусловеност отново в термини на време, пространство и причинност: такова обяснение всъщност е логически коректно, но само в термините на същите тези компоненти, тоест оставяйки първоначалната и крайна основа на живота – единственото, което ни вълнува и интересува – необяснено. Религията, напротив, прави точно обратното: тя не признава логиката, но познава концепцията за Безкрайното, с която съотнася всичко съществуващо и в някаква степен дава правилни отговори. Религията казва ”Ти трябва да живееш според Божия закон, резултатът от живота ти ще бъде или вечно страдание, или вечно блаженство, смисълът на твоя живот, който не се унищожава след смъртта, се състои в съединяване с Безкрайния Бог… концепцията за Безкрайния Бог, божествеността на душата, зависимостта на човешките постъпки от Бога такива са представите, зародили се в съкровените дълбини на човешката мисъл, без които не би имало никакъв живот и без които самият аз не бих могъл да съществувам”. “Но какво е Бог? Върху каква последователност от мисли се основава вярата в неговото съществуване и в зависимостта на човека от него? Ако аз съществувам” – разсъждава Толстой – “тогава трябва да има смисъл от моето битие, и смисъл за тази основа, и някакъв първичен смисъл, и именно това е Бог. Аз усещам успокоение, моите съмнения и осъзнаването на моето сиротство в живота изчезнаха. Но когато се питам: какво е Бог? Какво трябва да правя спрямо него? – аз откривам все същите банални отговори, които отново разрушават вярата ми… Но аз имам в себе си концепцията за Бога, самия факт и необходимостта от такава концепция – и никой не може да ме лиши от това. Откъде идва обаче тази концепция? Откъде идва нейната необходимост? Тази необходимост е самият Бог. И отново усещам радост. Всичко около мене живее и има своя смисъл. Представата за Бога – това наистина не е самият Бог, но необходимостта от създаване на тази представа, стремежът към познанието на Бога, благодарение на когото аз живея – това е именно Бог, живият и жизнедаващ Бог… живеейки в тази мисъл, ти действаш като проявление на Бога, и тогава животът ти ще свидетелствува за съществуването на Бога”.
Толстой отново придобил вяра, “убеждение в невидими неща”, и неговата религиозна
вяра в продължение на три години от неговия живот се изразявала в съответствие с
най-строгите предписания на православната църква. Но в края на краищата, след
като открил, че църквата и цялото християнско общество като цяло постъпва
напълно противоположно на главните му представи за истинната Религия, той се
откъснал от православието и поискал да разбере какво представлява за него
Истината в религията, по пътя на изучаване на Новия Завет. Но да се върнем към религиозните открития на Толстой. Изучавайки Евангелията, той открил самата същност на учението на Исус в Проповедта на Планината, разбирана в най-простия, буквален смисъл, “такъв, че дори малко дете би го разбрало”. Той разглежда като съвършен израз на християнския закон за милосърдие и мир заповедта “не се противи на злото”, която за него представлява най-точното проявление на истинното християнство, и тази заповед той нарича “единствен и вечен закон на Бога и хората”. Той посочва също, че дълго преди появата на историческия Исус този закон е бил известен и признат от всички ръководители на човешката раса. “Прогресът на човечеството в посока към доброто” – пише той – “се извършва от онези, които изтърпяват страдания, а не от онези, които ги причиняват”. Такава е същността на религията на Толстой, но ние ще имаме повече възможности да проникнем в нейния истински смисъл и да оценим практическите изводи, които произтичат от нея след като разгледаме, първо, неговото учение за религиозното щастие, и второ, неговата философия на живота. Аз вярвам, казва Толстой: (1) че щастието на земята зависи единствено от изпълняването на учението на Христа (2) че осъществяването на това учение не само е възможно, но е и леко и изпълнено с радост. Щастието, учи той, това е любовта към всички хора, единението с тях, а злото – нарушаването на това единство. Любовта и единството са естествените човешки състояния, в които се намират всички пора, които не са отклонени от пътя от лъжливи учения. Тези представи променили цялото му отношение към живота, всичко, към което той се стремил преди това, всичко, което се смята за толкова значимо в света – чест, слава, култура, богатство, по-високо качество на живота, заобикалящата обстановка, храната, облеклото, маниерите – всичко това изгубило стойност в неговите очи и вместо това той започнал да почита всичко онова, което светът нарича лошо и низко – простотата, бедността, недостига на култура. Но истинската същност на неговото учение лежи в концепцията за Всеобщото Братство на човечеството. Според Толстой Животът означава стремеж на човека към благополучие, към щастие, при това щастието, както видяхме, може да бъде достигнато само чрез изпълнение на заповедите на Исус. Дълбокото значение на тези заповеди се състои в истинен живот, а следователно също така и в истинното щастие, което се състои не в запазването на нечия индивидуалност, а в нейното поглъщане от Всичкото, от Бога и Човечеството. Доколкото Бог е Разум, християнското учение може да бъде формулирано по следния начин: подчинявай своя личен живот на разума, който изисква от теб безусловна любов към всички същества1. Личният живот, този, който е осъзнаван и желан само от собственото “аз” на човека – това е животински живот. Животът на разума – това е човешки живот, съществувание, присъщо на човека в съответствие с неговата природа. Максимата, завършваща стоическата философия – живей в съответствие с природата, според твоята човешка природа – има предвид същото. Ученията на най-мъдрите законодатели: брахманите, Гаутама Буда, Конфуций, Лао Дзъ, Мойсей – съдържат същото обяснение на живота и предявяват същото изискване към човека. Защото от най-древни времена човечеството е осъзнавало мъчителното вътрешно противоречие, което са усещали в себе си хората, стремящи се към вътрешно благополучие. И доколкото, за съжаление, не съществува друг начин да се разреши противоречието, освен да се пренесе центъра на тежестта на съществуването на човека2 от собствената личност, която никога не може да бъде запазена от разрушение, към вечното Всичко, става разбираемо защо всички мъдреци от миналото, също както и най-великите мислители от последните векове, са създали учение и нравствени закони, идентични по своя общ смисъл, защото те са видели по-добре от останалите хора и това противоречие, и неговото решение. Не е трудно да се види в какво се състои основното противоречие на личния живот. Онова, което е най-важно за човека, единственото, което той иска, онова, заради което, както му се струва, той единствено живее, а именно неговата личност, се разрушава, защото скелетът, разлагайки се, не остава “себе си”; докато онова, което той не желае, което не представлява ценност за него, чийто живот и чието благоденствие той не усеща – се оказва именно онова, което има продължение и наистина живее. След пробуждането но разумното съзнание, което по-рано или по-късно може да се осъществи във всеки човек, той осъзнава пропастта, която лежи между животинския и човешкия живот, той разбира това все по-пълно и по-пълно, докато в края на краищата – на едно по-високо ниво на осъзнаване – фундаменталното противоречие на живота не бъде осъзнато като само привидно, принадлежащо единствено на сферата на животинското съществуване, и смисълът на живота, който безуспешно е бил търсен от “личностния” човек, най-накрая бива открит. Той се открива не с помощта на логически изводи, а интуитивно. Духовно пробуденият или възроден човек внезапно открива себе си пренесен във вечното, извънвременното състояние на живот на чистия “Разум” 3, в който не може да има повече никакви илюзии, противоречия, загадки… разумният живот като първоначален и единствен истинен живот представлява също така нормалния живот на човека, и човекът като такъв може да бъде наречен “живеещ” само в онази степен, в която е подчинил животинското в себе си на законите на Разума, и това е точно така, както и животното наистина живее само тогава, когато се подчинява не само на законите на веществото, от което се състои неговото тяло, но и на висшия закон на органичния живот… Ако веднъж е било осъзнато, че върховенството, особено в човешкия живот, принадлежи не на личността, а на разума, тогава няма нищо свръхчовешко в следването на естествения закон на човешкия живот, и по отношение и в използването като средство на онова, което е просто средство за истинен живот, а именно личността… но може да възникне въпросът: защо тогава притежаваме личност, ако трябва да се откажем от нея, да я отречем? За да може личността, подобно на всяко друго средство, да служи само като способ за достигане на целта – и друг отговор тук не е възможен. Личността не е нищо друго, освен “лопата”, която е дадена на разумното същество, за да копае с нея, за да се притъпява в процеса на това копаене и да се наточва отново – за да бъде използвана, а не за да бъде чиста и да се пази от употреба. Да се използва средството като средство, не означава да го отричаме, а значи просто да бъде поставено в служба на съответната цел, тоест на Разума.
Такава е философията на живота на Толстой, еднаква в своята основа с учението на
теософията. Но изпитвайки недостиг в универсалността на тази последната,
притежавайки твърде силна склонност към изопачените и фрагментарни изречения
само на един Учител на Мъдростта, философията на Толстой се оказала безсилна да
го ръководи на практика и, както показва изучаването на неговите трудове, в
действителност го е довела до вътрешни противоречия. Но тези вътрешни
противоречия, намиращи се само на повърхността, на физическо ниво, имат
сравнително малко значение в сравнение с онова реално освобождаване от илюзиите
(в които живее мнозинството от нас), което той осъществи. "Луцифер", септември 1890 г.
|
||
|
<1> Това е
абсолютно същата доктрина, на която е учел Буда и всички останали Посветени,
в това число Платон. Този факт е разбран от Толстой, но той не му е придал
необходимото значение. |
|
|
|
©
Бойко Златев, превод. Публикувано в
|
|