110 години от рождението на Рихард Рудзитис (1898-1960)

Бр. I - 2008 (31)

Гунта Рудзите

СЪРЦЕ, БЪРЗАЙ КЪМ УТРОТО!

ИЗ ЖИВОТА НА МОЯ БАЩА

Рихард Рудзитис – поет и философ, ръководител на Латвийското сдружение "Рьорих" и безкрайно грижовен баща на своите три дъщери, -  живее в нашите сърца със своите произведения, много от които сега са преведени и на руски език.

Рудзитис е изминал дълъг и труден път – бил е войник през Първата световна война и свидетел на ужасите на Втората световна, почти седем години от своя живот е прекарал в килиите на Лубянка и в ГУЛАГ. Но не са били по-малко и  радостните преживявания: творческата работа на поета, писателя, преводача, множеството пътешествия, в това число и в италианските Алпи, в Татрите на Чехословакия и в родната Латвия. Той става близък за семейство Рьорих (за което свидетелстват "Писмата от Планините" двутомник от неговата кореспонденция с Елена Ивановна и Николай Константинович), с Юрий Рьорих се среща лично. Рудзитис винаги е бил оптимист и е вярвал в по-доброто бъдеще на планетата.

Вилхелм Рихард е третото дете в семейството на селяните Екаба и Катарина Рудзитис, родил се е на Рижското крайбрежие, в Мелужи, на деветнадесети февруари през 1898 година. Ричинш изпитва всички трудности (ставането призори, ранното приобщаване към работата, оскъдната храна), но и радостите (близостта до природата) на селския живот. Налагало се е земята да се отвоюва от гората педя по педя. Белият пясък на Юрмала е ненаситен и иска още и още, тежките ръчни колички за наторяване оставят дълбока следа в дюните. Но той дарява раковини и кехлибар. В гората стройните борове, като тръби на орган, блещукат в лъчите на вечерното слънце. И в най-спокойния ден върхарите тихо шумоля, сякаш пеят. Гората отвъд Лиелупа – "Голямата река", е особена, там стволовете и клоните на дърветата са покрити със сив мъх, като с брада, там има много боровинки и гъби. Оттам, от областта Салас ("Островът") е бащата, неговите роднини, дядото Петър. Майката Катарина Амакар е дъщеря на стопанина, от околностите на град Тукумс.

Бурята в морето е страшна, вълните достигат до самите борове, но именно бурното море е станало близко за Рихард, за неговото лъвско и в същото време нежно сърце. И Лиелупа – широка, спокойна, с водни лилии, полски незабравки и полски карамфили на брега, покрит с пясък. Момчето, плувайки с приятели в една стара лодка, едва не потъва. Но много години по-късно той ще къса водни рози за своите дъщери , за най-голямата ще майстори патета от тръстиката, лодчици от борова кора за по-малките.

Пред зимата има по-малко работа, може да се разтвори книга, но за селянина тя е недостъпен разкош. Рихард събира в гората ягоди, гъби и ги продава на летуващите, с припечелените пари си купува книги, абонира се за списанията "Ауструм", "Нива", "Яунибас Текас" ("По пътеките на младостта"). Наистина, понякога се е налагало да чете на светлината на мъждукаща лампа на тавана, тайно от родителите си, за които четенето на други книги, освен Библията, е глезотия.

Научава се да чете рано заедно с по-големия се брат Андрей Густав. Но първоначално просто запомня прочетеното от брат си наизуст. Щастливият баща води и двамата си  си сина за проверка при пастора, като Рихард е едва на шест години. Разбира се, когато пасторът отваря друга, непозната страница, той не може да я "прочете". Опозореният баща вкъщи жестоко пребива нищо не разбиращото малко дете, и Рихард от тогава цял живот заеква.

Отначало той посещава началното училище в Пумпури, след това гимназията в Дубулти. Научавайки се да чете, след първото прочетено стихотворение веднага започва да пише стихове. Чичо му Юрис му предрича голямо бъдеще, и по времето, когато момчето болесува от тежко възпаление на белите дробове, му казва, че Рихард просто не трябва да умре, без да достигне целта.

Много му дава и Дубултинската гимназия с нейната голяма библиотека,  любим учител и директор в която е теологът, фолклористът и поетът Лудис Берзин. Книгите на Пинкертон момчето разменя за латвийски класици: Райнис, Аспазия, Карлис Скалбе. Любим поет му става Янис Порук. Той се запознава с красотата на народните песни – дайните, започва да се замисля за законите на мирозданието.

Представа за неговият духовен свят дават неголемите тетрадки, направени от листове на стари тетрадки, които сам си е подвързал – неговото ръкописно списание. Удивява финият, чист рисунък на молива му: портретите на любимите му поети, винетките, илюстрациите. Тук има не само преписани стихотворения, новели от латвийски писатели, но и първи самостоятелни опити, преводи на Р. Тагор от руски език, – можем само да се удивяваме на майсторството на момчето.

По това време започва да води и дневника си, който продължава до края на живота си. Рихард го води от дванадесет – четиринадесет годишна възраст, и след известно време го преписва наново, вземайки от предишните тетрадки най-важното. Той започва с описването на своя род, на произхода си. Запознаваме се с неговите приключения в гимназията, в Дерптския университет, четем за Първата световна война, през която той е бил войник, за първата си чиста любов, олицетворяваща най-светлите чувства към жената.

С годините съдържанието на дневника става все по-лаконично. През 1930-1940година – това вече е дневник на сдружението "Рьорих", с изключение описанието на няколко събития: лични срещи, раждането на дъщерите му, общуването с приятелите.

Първата световна война по най сериозен начин се докосва до сърцето на Латвия. В Русия се евакуират заводи, предприятия, бежанци. В Дерпт е евакуирана и Дубултинската гимназия (напуснатата сграда в Дубулти е била разрушена през време на военните действия). Рихард завършва училището в Дерпт, там се състои и неговата конфирмация. Той постъпва в стария Дерптски университет, отначало в медицинския, а след година във филологическия факултет, където се организират студентски вечери с четене на стихове. Тук за първи път е напечатано негово стихотворение – "Вечна младост" (вестник "Ново слово" от 27 ноември 1917г.), и първите преведени от него дванадесет стихотворения от "Градинарят" на Рабиндранат Тагор   (студентско списание "Младеж", 1918 г., първи брой).

Дълбоко влияние върху неговия мироглед оказват лекциите на преподавателя на Дерптския университет, теолога Карл Кундзин за проблемите на етиката, и не по-малко, демонстрациите на революционно настроените студенти след февруарската революция през 1917година. Думи от дневника му по това време: "Аз желаех от великото Слънце да донеса на земята чаша с нещо  прекрасно. И на всяко същество да налея по капка" (19 февруари 1918 година).

Тези години са били години  на търсене, макар целта за него да е ясна - "да бъде полезен". Осъзнавайки, че не е пригоден за медицината – твърде е чувствителен, страстно желае да бъде свещеник, но за това пречи речевият дефект. Изучава Библията на пет езика, в това число и на старогръцки. И все пак решава да стане поет - да предаде своята жар на перото, да въплъти етиката, мъдростта на света, неговите закони. (Мога от сега да успокоя читателя – качествата на поет по рождение побеждават сухата дидактика.)

В какво е смисълът на живота? На деветгодишна възраст той пише на Лев Толстой, впечатлен от неговата книга "Круг чтения", но отговор не получава. На двадесет и три – на Р. Тагор, когато последният гостува в Австрия, и получава отговор: "Пиша с надеждата, че Вашите духовни стремежи в края на краищата ще победят всички вътрешни и външни трудности. Излишно е да се говори, че всички проявления на истината се нуждаят от препятствия, – великите творения на скулптурата са създадени не от восък, а от камък. Хората са художници в живота,  и човешкият дух твори света на своите идеали  от вещество, което е инертно и не е изразено в него" (17 юни 1921 г.).

Рихард тъгува заради враждата между хората, той мечтае за съдружество, за сътрудничество. Ромен Ролан отговаря на писмото му: "Този, който е творец, не може да бъде дълбоко нещастен. Защото процесът на творчество сам по себе си е радост. Трябва вечно да следваш своите вътрешни подбуди, направлявайки ги чрез разума, да вървиш след живия Бог в себе си. Който живее в сърцето на действителното, не може да бъде самотен. Самота няма нито в началото, нито в края. Тя е само по средата – у този, който забравя извора и морето" (25.12.1926 г.). Рудзитис се радва на писмата, но отговор на своите мъчителни въпроси така и не получава.

През 1918г. заедно с другите студенти и бежанци Рудзитис се връща вкъщи от окупирания от немците Дерпт. Той работи по строителството на защитните укрепления, а през есента на 1919 г. го призовават в действащата латвийска армия. Той не разбира какво да прави с пушката си, знае само, че няма да стреля в друг човек. По чудо остава жив, защото в деня, когато загиват почти всички войници от неговия взвод, още сутринта са го изпратили да отнесе някаква депеша. Когато помага да се погребат загиналите, го преизпълва изпепеляваща ненавист към инициаторите на войната. Рихард не може да разбере разликата между светлокосите юноши от едната и другата страна, изпратени на тази касапница.

След дългите походи по залетите с дъжд пътища на Курземе го разпределят в редакцията на вестника "Латвияс Карейвис" ("Латвийски воин"). Там работят поетите Янис Судрабкалн, Петер Ерманис (няма нужда да се удивяваме, че там са публикувани толкова лирически строфи).

След демобилизацията през есента на 1922 година под редакцията на преводача и познавача на антична литература Аугуст Гиезено излиза първият сборник с негови стихове – "Песни на човека", където  ритъмът на мощните вълни на хекзаметъра зове към човечност и космичност.

След това се появяват статии за особеностите на гръцката естетика и музика, а през 1927 година в негов превод излиза сборникът с древногръцка поезия "Мелодиите на пчелите", която със своето настроение се слива с мелодиите на неговото сърце.

Ако древните поети са твърдели, че самата наша Земя е създадена от импулса на любовта, –

Когато на небесата любовта се е родила,

Тя за битие Земята ни е сътворила (Низами), –

то едва ли и племето на поетите е можело да възникне без тази чудна одухотворяваща сила на любовта. Навярно това наистина е така, защото най-прекрасните стихове на всички времена са посветени на нея. За дружбата и любовта говори следващата книга със стихове на Рудзитис – "На прекрасната душа" (1933), която не след дълго е преиздадена.

През ноември 1926 година Рудзитис се жени на Ела Страдзин, тогава вече актриса от Лиепайския, а след това от Националния театър. И до днес от запаленото от него светло семейно огнище се греят три дъщери, шест внука и три правнука.

Какъв беше той като баща? С него беше хубаво. Не бяха много миговете, които Рихард Яковлевич можеше да посвети на семейството си, но той умееше да използва и времето, когато вървяхме заедно, и вечерните минути край детското креватче. Винаги ни е било трудно да свързваме двата края, но за децата в джоба на баща ни винаги можеше да се намери блестящ  кестен, а в чантата – клонче песекиня или златист есенен лист за жена си. Той подаряваше идеи, фантазии, неизменно нови игри, не много често смях, но много светъл хумор.

Баща ни обичаше музиката, обичаше да пее. Нямахме пари за пиано. (през юношеството си Рихард е свирел на цитра и мандолина), но той ни учеше да усещаме  "космическата гама" в шума на морските вълни и в движението на звездите, водеше ни на изложби, оперни спектакли, концерти. Много рано ни откри несметните богатства, скрити в книгите. Подаряваше бял лист хартия и молив, лодчица от борова кора, а през зимата правеше снежни човеци.

Рудзитис пишеше стиховете си без особени поправки, той просто пееше радостта или мъката на своето сърце. Стиховете му се появяват първоначално на страниците на централните вестници, списания, те не са толкова много - от тях са възстановени около четиристотин, при това по- голямата част от тях  той е писал през 20-те и 30-те години на миналото столетие. Някои от тях са публикувани неведнъж, например,  "Молитва на девойката" - около двадесет пъти. По негови стихове се пишат песни, много от тях са преведени на чужди езици и се печатат в чуждестранни сборници. По същото време излизат и няколко съставени от него поетически антологии за светлината на любовта: "Светилище" (1925), "Книга за майката"  (1932), "Красотата на духа" (1935), "Благословението на любовта" (1938).

Наред с това публикува множество статии, есета, рецензии. Характерни за тях са ерудицията и точността на фактите, обединени от увлекателна поетичност. Още през 1927 г. се появява неголямата брошура "Слънчевата култура", посветена на философията и поезията на Р. Тагор. През 1929 г. излиза книгата за пътешествията му "Записките на пилигрима", между другото, най-забраняваната през съветско време измежду неговите произведения – поради заглавието си – книга, в която авторът с голяма любов, поетично разказва за природата и хората на своята родината. Втората част на книгата включва описанието на някои европейски страни, които Рудзитис посещава в качеството си на кореспондент на концертното турне на хора на Теодор Рейтер.

Заедно с Приятеля – така той през целия си живот е наричал своята съпруга Ела – са пребродени множество пътища и пътеки на Латвия, хълмовете, където взорът е почивал, съзерцавайки дълбоките хоризонти. По пътя той е можел да се отбие при Елмира и Карлис Егле – преводач и библиограф, да постои за кратко, при светлината на чудните храсти от майски рози, при майката на Янис Порук – неговия най-любим поет, за когото той е скърбял, като за изгубен близък приятел. Нерядко Рудзитис е навестявал Зента Маурин – есеист и писател, и нейната сестра Рената в техния летен дом, нашия най-любим класик Анна Бригадер в Тервет, която охотно беседва с младият поет за тайните на вечността. В ръководения от нея всекидневник "Даугава" започват да се появяват цитати от Агни Йога, а когато тя си отиде  във вечността, до главата й висеше репродукция на картина на Н.К. Рьорих "Madonna Oriflamma", и до нея на масичката и лежеше книгата "Листа от Градината на М.".

Най-светли спомени баща ми пазеше за своите две задгранични пътешествия заедно с жена си в чешките и полските Татри и в Алпите на Северна Италия, в центъра на художествената култура – Венеция, Милано, Флоренция. Всичките тези впечатления са отразени в трудовете на баща ми, в неговите очерци и стихове. Например за неговите първи пътувания в Литва през лятото на 1922 и през 1924 г. свидетелстват поетичните скици във вестниците, след това се появяват по-обширни изследвания за литовското изкуство – "Микалоюс Чурльонис", "Литовското изкуство" ("Иллюстрованный журнал", 1924 г., 38-40 стр.) От описанието "На планинските пътеки" (в Алпите на Северна Италия) по-късно израства дълбоко философския труд "Да построим планина" (1943 г.).

През 1935г. излиза на бял свят книга с очерци за корифеите на литературата и изкуството "Мислители и воини" (Райнис, Порук, Чурльонис, Данте, Байрон, Шели, Ролан).

Една от основните теми в трудовете на баща ми е категорията за прекрасното. На тази тема е посветена и неговата дипломна работа във факултета по философия, който той завършва през 1931 година. През 1936 г. на латвийски и руски език излиза книгата с размисли за проблемите на етиката и естетиката  "Осъзнаването на красотата ще спаси". И в статиите за латвийския фолклор, за дайните, Р. Рудзитис подчертава латвийската традиция, в която прекрасното не е отделено от благото, а естетическото от етичното. През своя живот към тази тема той се връща отново и отново. "Вчера Лукин прочете моя доклад за красотата. Беше концентриран, докладът заинтересува. <...> Красота! Колко много съм мислил за това, колко пъти пламенно съм запламтявал. Но работата още не е завършена. Още и още ще се налага да се връщам, за да допълня и преработя този труд. Защото това е въпросът на моя живот, но Красотата е и чудна основа на Мирозданието" (Дневник, 21.09.1931г.).

Веднъж баща ми каза: "Ако не знаеш, как е по-правилно да постъпиш,  помисли, ще бъде ли красиво. Което е красиво, то е и правилно!".

Стремежът към прекрасното се изразява и в търсенето на хармония сред хората и държавите, изучаването на законите на хармонията и красотата във Вселената. Той вече отдавна се е приобщил към Изтока. Появяват се неговите преводи на Р. Тагор, Саади, Дж. Руми, скъпи са му Вивекананда и Рамакришна. Заедно с Карлис Егл Рудзитис участва в издаването на избраните съчинения на Тагор, като написва за първия том широк обзор на неговата философия "Духовното лице на Тагор". Пиесата на Рудзитис "Вечно близките" ("Даугава", 1928) за прераждането се наема да постави режисьорът на един от водещите театри на Рига Едуард Смилгис.

В края на двайсетте години Рудзитис, като изтънчен преводач и познавач на източната култура, е поканен от "Сдружението на приятелите на Музея "Рьорих"", да стане редактор на превода на книгите по източна философия – Агни Йога или Жива Етика. Когато през октомври 1930 г. Сдружението официално се регистрира, той вече е един от активните членове на това Сдружение.

"Изпълнен със светлина, отивам на занятия на кръжока на Мория, – записва Рудзитис в своя дневник от 7 март 1930 г. – Отивам в радостно очакване. И в новото осъзнаване намирам великата истина. Чувствам, че стоя при непознат духовен праг. Още множество звездни пътища са пред нас."

"Но аз още съм в процес на сформиране. И на мен ми се струва, че именно през тази година ще се приближа към ново религиозно преживяване. Идеите на Учението на Мория са ми познати вече  от десетки години,  откакто познавам Тагор и индусите. Само, че сега ми е много по-лесно да осъзнавам по-дълбоко някои въпроси. И картината на Космоса за мен стана много по-реална – погледът се обръща към него през лъчезарните  върхове на Хималаите" (6 август 1930).

След внезапната смърт на ръководителя на Сдружението Феликс Лукин през 1934 г. Рудзитис поема върху себе си ръководството на Сдружението. Тези години от живота на баща ми са най-трудните, но и най-прекрасните.

Сдруженията "Рьорих" възникват в много страни, и техните цели са били въплъщаването на идеите на Николай Константинович [Рьорих] за укрепването на мира между народите посредством културните връзки. Pax per Cultura - Мир чрез Култура - такъв е бил неговия девиз. Сдруженията са  се  борили за истинска култура, за опазването на културните ценности, за присъединяването на своите страни към учредения от Рьорих Пакт и Знамето на Мира, знамето на еволюцията, опазващо най-важните културни обекти, музеите, древните сгради, библиотеките, защото културата принадлежи на цялото човечество. Като своя цел Рьорих е посочвал възпитаването на хармонична, всестранно развита личност, която наред с голям ум да притежава  и култура на сърцето. Рьорих е считал, че войните, противоречията между държавите са резултат от тесен духовен хоризонт и некултурно сърце.

Към Сдружението е било основано издателството "Угунс" ("Огън"), където са били отпечатани трудовете на Елена Ивановна и Николай Константинович (очерците на Н. К. Рьорих , "Писмата" на Е. И. Рьорих, редица книги от Живата Етика на руски и латвийски език, "Тайната Доктрина" на Е. П. Блаватска в превод на Е. И. Рьорих). Излиза монографията за Н. К. Рьорих, негови репродукции, книгата на Р. Рудзитис "Николай Рьорих – водач на културата" (1935).

Водила се е  и кореспонденция с Елена Ивановна и Николай Константинович, с други Сдружения, носещи името "Рьорих", обхващаща стотици писма.

През октомври 1937 г. в новото помещение на Сдружението на улица Елизабетес, 21а-7, се състои конференция на Сдруженията "Рьорих" от Прибалтийските страни, която получава широк отклик в света. Свои приветствия изпращат Р. Тагор, проф. Сунити Чатерджи и др. По време на конгреса се състои официалното откриване на музея "Рьорих", който има 55 творби на Николай и Святослав Рьорих.

През есента на 1940 г. Сдружение "Рьорих" е ликвидирано от съветските власти, а картините, които се намират в Сдружението, са предадени за временно съхранение  в Държавния художествен музей (където сега те са изложени в постоянна изложба).

Баща ми преживява тежко войната, откъснатостта от приятелите, прекратява се и кореспонденцията с Индия. Но той продължава книгата на живота си - "Братството на Светия Граал", поръчана му от Е. И. Рьорих.

Някои от членовете на Сдружението заедно с интелигенцията през 1944 г. заминаха в чужбина, страхувайки се от повторението на случилото се през 1941 година, "страшната година", когато много представители на  културните кръгове са разстреляни или отведени в Сибир. Спомням си лицето на баща ми, когато някой от неговите познати писатели го попита: ти оставаш ли? Помня страха в очите му. Но баща ми остана. Той вярваше в Русия, родината на скъпите му Николай Константинович и Елена Ивановна Рьорих.

След войната баща ни продължи да работи в Държавната библиотека. Пишеше. Но неговите статии за преподаването на етиката в училищата, за Пакта Рьорих останаха в ръкописи. Кореспонденцията с Индия, с приятелите зад граница не се възобновява. През април 1948 година го арестуваха, като бивш председател на Сдружението, а след това и много други членове на Сдружението. Конфискуваха неговата лична библиотека и библиотеката на Сдружението и я предадоха като вторични суровини в хартиената фабрика в Слок.

Все пак писмата на Елена Ивановна и Николай Константинович и главните ръкописи на баща ми бяха запазени. Преди ареста  три нощи подред вижда сън, който според народните поверия означава арест. Макар баща ми да беше удивен и да не вярваше, че това е възможно, взе писмата, ръкописите си, и всичко което му е скъпо и го занесе на крайбрежието  и много внимателно го опакова в дебела хартия и превързано го скри в стърготините на тавана на къщата на баба ми. (Присъствах, когато след лагера той изкопа всичко това от стърготините и си помислих: ако не се беше върнал, на кого би му дошло на ум да търси тук...).

Дойдоха за него през нощта на 8 април 1948 година, ровиха се в листовете на работната му маса, взеха вещо от там, след това светлия силует на баща ми с ръце зад гърба изчезна в  тъмната каросерия на товарния камион.

Отначало са го разпитвали в Рига, след това са го откарали в Москва, където са го съдили като "теософ" (когато той е протестирал срещу това определение, са го били по темето, слагали са го в карцер).

Когато майка ми разбра, че са го откарали в Москва, тя тръгна след него. Уви, след чакането на дълга опашка пред Лубянка, научила, че баща ми вече е откаран в лагер в Коми АССР. Тя се върна кожа и кости, измъчена и отчаяна, че не е видяла баща ми, и не е успяла нищо да му предаде. След това тя се опита да изпраща нещо от вещите на баща ми в лагера, но всичко е било отнето и присвоено от охраната. След това някой я научил: да се изпраща най-старото, че и на него да шие изкуствени кръпки.

На първо време баща ми можеше да пише само два пъти годишно, след това по-често. Но и след връщането си не обичаше да разказва за своя живот там. Скоро от Инта попада в инвалидния лагер в Абез. Молеше да му се изпращат книги. Изпращах официалните съветски издания: пътешествията на Изток на Козлов, Пржевалски, популярна астрономия. Завивахме му корени от валериана, мента в листи от книгите на Живата Етика. Той ги е давал и на други да ги четат, и ги е носил в торбата си на гръб от лагер в лагер: след връщането му от лагера върху книгите имаше много лагерни печати.

Той се върна в началото на ноември 1954г., рано сутринта, облечен в куртка, остарял и измъчен. Познах го, едва след като се приближих до него - силно биеше най-горещото бащино сърце.

Той живя още шест години.  Баща ми донесе много ръкописи, написани с химически молив на парченца хартия, зашити под подплатата на куртката му  и другите му дрехи. След това той ги дешифрираше и преписваше. Там беше сборникът му със стихове "На планината на съдбата" (1949 - 1951), "Беседи със сърцето", есето "Да засияе светлина!" (написано на Лубянка, когато е очаквал реабилитация, както той казваше, "върху кората на мозъка" и възстановено по памет след завръщането му, и други съчинения.

Жена му Ела е арестувана година по-късно и изпратена в лагер в Карагандинска област, връща се през лятото на 1955 година. Тя работи като пощальон, баща ми превежда неголеми научни брошури. Продължава да пише своите трудове. Той бърза да завърши и тези трудове, които счита за необходими, но не успява да осъществи Феликс Лукин: книга за деца ("По слънчевата пътека"), за младежите ("Великите приятели на човечеството"), за психическата енергия, и, най-важното, да завърши  "Братството на Светия Граал".

Като реабилитиран, той не успява да получи заповед за настаняване в жилище. Живеехме петимата в една стая в Межепарк (ул. Стокхолмс, 59). За да пише той често пътуваше при баба ми на крайбрежието, в Мелужи. Там  тъгуваше за нас и идваше в Рига. Така той  се "разкъсваше" между Рига и Юрмала.

Понякога посещавах баща ни на крайбрежието. Все още  пред очите ми е  картината, как седи в стаичката  в старата къща на баба ми на работната маса с книгите, облечен в старата полушуба на дядо, с валенки, а на полиците на бюфета, проядени от дървояд, са подредени  неговите книги, дебели тетрадки с ръкописи.

Огромно светло преживяване беше за баща ми завръщането в родината през 1957 г. на по-големия син на Елена Ивановна и Николай Константинович, изследователя на Изтока, великия учен Юрий Рьорих. И стана така, сякаш Планините, до които той не можа да достигне през целия си живот, се приближиха до него заедно с донесете пейзажи от Хималаите, с дългите беседи в квартирата на Юрий Николаевич в Москва. По молба на Елена Ивановна, предадена от нейния син, Рихард Яковлевич пише своята последна книга за Николай Константинович - "Космическите струни в творчеството на Николай Рьорих".

Баща ми напусна земния живот "заради сърцето" (инфаркт), сред напрегнат труд, непрекъснато стремейки си към нови достижения. На сивия надгробен камък от гранит на неговия гроб пламти Чашата на воина на Граала и редове от негово стихотворение: "Сърце, бързай към утрото!".

Август 2005 г.

© Гунта Рудзите. © Дияна Златева, превод. Публикувано в  на: 02.03.2008.

Бр. I - 2008 (31)