РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
|
Георги Михалков
ДВАТА
СЛАДКОГЛАСНИ ЧАНА Беше красива бяла зима. Няколко дни снегът падаше бавно и плавно. Снежинките една след друга трупаха, трупаха и натрупаха дълбоки преспи като мека родопска вълна. Високите стройни борове си сложиха бели качулки и заприличаха на граничари, застанали на пост. Вече цяла седмица гостувам на бай Стамат в хижа “Лале”. Топло е тук, печката бумти, като запъхтян локомотив, пълна с прясно нацепени дърва, в стаичката мирише на бор, на смола и на дъхав планински чай, а ние с бай Стамат, хижаря, седим на масата до прозореца и си приказваме. Сладките приказки край нямат. Можем да си приказваме от сутрин до вечер, нищо че навън е студено, че вятърът вие като гладен чакал и снегът бавно затрупва пътища и пътеки. Бай Стамат, вдовец, мъж над шейсетте, с широко червендалесто лице, с бяла като овче мляко коса и със сини като небето очи, знае много истории, коя от коя по-интересни и умее да ги разказва увлекателно и сладко. Познава планината като петте си пръста, неведнъж я обхождал надлъж и шир, и зиме, и лете. Бил е горски, а после станал хижар на “Лале”. Когато дойдох тук, през онова лято, когато се спомина жена ми Гергина – казва бай Стамат – хижата беше почти разрушена. Запретнах ръкави и започнах сам да я стягам. Лека-полека. Не бързах, днес – едно, утре – друго. Купувах и докарвах материал, прозорци и врати правих, боядисвах и ето на – светна, заприлича на млада булка. На чардака и на прозорците сложих саксии с мушкато, грейнаха като овчарски огньове. Пред хижата направих лехи, засадих цветя. Още не бях довършил ремонта и една сутрин идва една жена. Окопавах лехите, а тя застава до мен и мълчи. Погледнах я, но продължих да си копая, мисля си, че не е сама и чака другите, с които е тръгнала и те да дойдат на хижата. Но жената стои и мълчи. Вдигам глава и я питам: – Какво насам, булка, на екскурзия ли си тръгнала? А тя ми отговаря: – Не, бягам. Стреснах се и по-внимателно я огледах. – От кого бягаш? – питам я. – От мъжа си бягам – отговаря – и ако ме приемеш при теб ще съм ти благодарна цял живот. Гледам я и не знам какво да й кажа. Хубава жена. Има-няма четирийсет годишна с тежки руси коси като златна свила, очите й с цвят на пчелен мед, а лицето й бяло като снега навън. – Влез – казвам й – да пиеш един чай, да си починеш, пък ще видим. Влиза тя, съблича си якето, сяда ей тук на масата и започва да разказва, без да я питам и разпитвам. От Чучулигово била, Дона се казвала. Рано се омъжила. Баща й я дал още почти дете на Харизан Читака. Омъжили я за него, защото бил от богат род, от Читаковите, но така се случило, че нямали деца. Минали години, пет, десет... Харизан започнал да пие и ден, и нощ, и все едно и също й повтарял: “Ялова кучка, ялова кучка...” Започнал и да я бие. Връщал се вечер късно и докато не я набиел, не си лягал. Дори ако случайно е задрямала, я събуждал и я биел. Викал й: “Ти ми почерни живота, остави ме без деца, направи ме за смях на цялото село.” Майка й и баща й виждали какво става, но й казвали: “И да те бие, и да не те бие при него ще седиш, такъв ти е бил късметът. Ако избягаш и си дойдеш, няма да те пуснем у дома, ще заключим пътната врата и няма да те пуснем.” Търпяла, търпяла, но накрая вече не издържала и тръгнала накъдето й видят очите. Искала да умре, да я няма, но ето на, стигнала до хижата. – Ще ти помагам, ще ти готвя, ще шетам, за цветята ще се грижа – мълвеше тя и така ме гледаше, че буца ми заседна на гърлото – продължи бай Стамат, като отпи от горещия горски чай. – А хубава, хубава. Очи не мога да откъсна от нея. Мисля си, как може да се бие такава хубава жена, та това е грях, все едно на майката-природа посягаш, която я създала, но нищо не продумвам, знам ли така ли е, както казва или не. На жена много не може да се вярва. – Добре, добре – промърморвам – остани, почини си, пък ще видим. Денят винаги е по-мъдър от нощта. – Говоря й аз така, пък си мисля, ако мъжът й тръгне да я търси, чудо ще стане. Ще каже, че съм я подмамил в хижата, в разврат ще ме обвини, а пък нея в изневяра. Тази работа не ми харесва, но какво да правя. Жената ме гледа като кученце, изхвърлено на улицата. Седим един срещу друг на масата и мълчим. Аз се ослушвам, чакам някой да дойде да я търси, но никой не идва, в гората наоколо е тихо като в черква. Започва да се свечерява и в планината става страшно. Не върви, нито в хижата да я оставя, нито навън да я изгоня. Чудя се какво да я правя и главата ми започва да гори като разпалено огнище. Все на мен ли ще се случат такива изненади, казвам си, все аз ли ще се забърквам в разни каши? А навън все по-тъмно и по-тъмно става. – Гладна ли си? – питам я, а тя клати глава, не била яла, но не е и гладна. Слагам да стопля бобената чорба, сипвам на нея, сипвам на себе си, отчупвам от хляба две големи парчета и й давам. Не била гладна, а яде сякаш една седмица не е яла. Гледам я как се храни и й се радвам като на дете. Дълбоките й кехлибарени очи ме омайват и потъвам в тях, като в топли езера. Когато хубаво се нахрани й казах: – Там има една стая, ще ти постеля, а аз ще легна тук, пък утре ще видим какво ще правим. Постилам й в стаята на моето легло, а аз легнах ей тука на пода, но цяла нощ не заспах. Все ми се струва, че чувам стъпки, че някой идва, че напъва вратата да влиза, че ще стане суматоха, гюрултия, ще я хванат и ще я отведат. Хем ми се ще по мирно, по здраво да си иде, хем ми се иска да остане. Очите й сякаш още греят насреща ми и вече и аз не знам на кое небе съм. За по-сигурно здраво залостих вратата, заредих пушката и я сложих до себе си. “Да става, каквото става, но поне да съм готов – казвам си. – За жени войни са се водили. И Троянската война, нали и тя е била за жена, за хубавата Елена.” И усещам как кръвта ми нахлува в главата като буйна, луда река и вече съм готов кръв да лея за тази жена, а нито я знам, нито я познавам. На няколко пъти ставах, тихо отварях вратата и влизах в стаята, където спеше, а тя спеше като упоена. Беше много уморена. Не знаех колко дни и нощи се е скитала из гората. На лунната светлина, която се спускаше като сребърен воал от прозореца, изглеждаше още по-красива, лицето й като изваяно от порцелан, косата й разпиляна като златна река. Спеше като дете – невинно и непорочно. На сутринта неусетно съм заспал, а тя станала оправила стаята, помела пред хижата. Когато се събудих – не мога да повярвам. Друго е женска ръка да пипне, аз колкото и да се напрягам – не мога тъй да наредя всичко. Към обяд й казах, че имам малко работа в Славейново, а тя да се заключи в хижата и никъде да не мърда, ако дойде някой да не отваря и да се прави, че вътре никой няма. Тя поклати разбиращо глава, а аз по тайните и преките пътеки поех направо към Чучулигово. Исках да разбера каква е тази работа и наистина ли е така, както Дона го казва. В Чучулигово имам един стар приятел, бай Йордан, бивш майор, бил е артилерист, гилзи събирал и сега от гилзите чанове прави. Като неговите чанове други в околността няма. Някога гилзите са били снаряди, като оси са свистели и въздуха са цепели, а сега чановете пеят ли пеят. Само да чуеш как пеят, сърцето ти ще се разлюлее и ще ти се иска да полетиш високо, високо в небето. А бай Йордан умее от чановете и бокали за вино да прави. Налива домашното си вино в медени бокали и с тях черпи гостите си. Отивам право при него и той още от вратата започва да ме гълчи, защо не се обаждам, защо не му идвам на гости, жив ли съм, здрав ли съм. – Ще подивееш там горе – сърди се бай Йордан. – Мечки и вълци ще те изядат. Няма да можем костите ти да намерим. А аз си мълча и си казвам наум, ако знаеш кой е дошъл при мене, не мечка, а сърна и ако я видиш езика ще си глътнеш, но нищо не продумвам. Сядаме с него, налива той в медените бокали от силното домашно вино, което те загрява като жарава, и започваме да си приказваме затова и за онова. Какво било, когато бил майор, какво било, когато бях горски, как започнал занаят да учи от дядо Матей и чанове да прави... От дума на дума го питам за тоз или оногоз, когото познавам в Чучулигово, как са, какво правят, живи ли са и накрая, между другото, стигам и до Читакови. – А те как са? – питам аз и се правя на ударен с овчарска гега. – Добре са, добре са – много ливади им върнаха и сега станаха още по-богати - отговаря бай Йордан – върнаха им и чифлика, който го държеше Горското. – А Харизан Читака как е? Едно време не работеше ли в мината? – Работеше, работеше, но се пенсионира, знаеш миньорите рано ги пенсионират, голяма пенсия взе, тавана, но се пропи. От сутрин до вечер пие, не изтрезнява. Говори бай Йордан и ме поглежда, в черните му като антрацит очи проблясват хитри искри, досеща се май защо го питам за Харизан Читака, но нищо не казва, а продължава: – Жена му Дона миналата седмица избяга. Не можеше повече да издържи да я бие като тъпан. Читака по два пъти я биеше на ден: и сутрин, и вечер, и тя избяга. При роднини ли отиде, къде отиде, никой не знае. Ето вече цяла седмица я няма, но Читака в кръчмата пред всички заяви, по-добре че е избягала и се е отървал от нея. А и братята и сестрите й не щат да я видят, защото казват, че ги е направила за резил. Като чух това от бай Йордан се успокоих. Допихме с него хубавото вино и лека-полека поех нагоре към хижата. По пътя си казвам, Дона сигурно е размислила и си е тръгнала, а тя стои и ме чака. Влизам и какво да видя, сготвила, намерила всичко: и картофите, и лука, и доматите, направила картофена яхния, сипва ми и сядаме да вечеряме. – Е, свърши ли си работата? – пита ме Дона. И аз започвам да й разказвам надълго и нашироко, че съм бил в Славейново и съм се срещнал с кмета, защото обещал едни пари за ремонта на хижата да даде, а Дона ме поглежда изпитателно с големите си като звезди очи и пита: – Всичко ли разбра? Увери ли се, че не лъжа. Идеше ми в земята да потъна. Беше се досетила, че не в Славейново, а в Чучулигово ходих, за да разбера коя е и дали не ме лъже. – Да – признах си гузен аз. – Всичко разбрах, но само едно не разбрах, как си издържала толкова години. И тогава чак тя се разплака. – Човек не знае – каза тя – колко е силен и колко може да издържи. Надява се, вярва, че нещо хубаво го чака и че през новия ден я небесна дъга ще види, я ще е по-слънчев и по-озарен. И заживяхме ние с Дона. Първата нощ и за двама ни беше като новобрачна. Отдавна нито аз, нито тя бяхме изпитвали такава ненаситна и изгаряща жажда. Тялото й беше като на пъстърва, която се вие между гладките речни камъни. Косата й ухаеше на горски билета, ръцете й ме обгръщаха и галеха като нежни гранки, гърдите й потръпваха като разлюлени тежки дюли и двете им тъмни като боровинки зърна леко ме докосваха. Бедрата й горяха като пещ и в тази пещ изгарях бавно и се топях като свещ. На сутринта, когато слънцето изгря и освети вплетените ни и влажни като окъпани от роса тела, разбрах, че един за друг сме родени. Дона беше извървяла много дълъг път, за да ме намери. Цяла седмица се беше скитала сама из гората, гладна и жадна, за да стигне до мене. Замръквала и осъмвала, но както тя самата беше казала, надявала се е, че на утрешния ден небесна дъга ще види и ще е по-светъл и по-озарен. Денят, който заедно посрещнахме, и за мен, и за нея беше светъл и топъл като прясно опечена погача. Двамата отидохме до Смолян, за да уредим развода й и всичко мина тихо и мирно. Харизан Читака й даде развод. Бай Йордан и жена му, кака Пена ни станаха кумове. Направихме сватбата тук, на хижата, събрахме се приятели и близки. Изпекох две агнета и докарах две бурета с червено и бяло вино. Бай Йордан, кумът, ни подари два големи чана. Когато ни ги даде каза: “Един чан песен не прави. Подарявам ви два, за да пеят заедно. Няма по-топла песен от песента на чановете. Лее се като извор и ако единият чан затихне, другият подема песента и тя се лее и оглася цялата планина.” Ето тук съм закачил чановете – каза бай Стамат – да ги гледам и да ми пеят и през деня и през нощта, и той леко разлюля двата чана, окачени на стената, над портрета на леля Дона. И в притихналата стая се разнесе сладка, медна песен и ми напомни за ливади и кошари, за стада, плъзнали като бели облачета по ширналата се зеленина. – А и Дона пееше. Как само пееше. Песните й приличаха на шарени родопски халища, изтъкани от ридания. Знаеш ги родопските песни. Заставаше на чардака и пускаше звънливия си глас. Като запееше сякаш ято чучулиги пускаше в небето, а те се вият, вият високо, високо и там горе над била и над върхари песента й лети и лети. Но нямаше късмет Дона да поживее. Почина горката преди две години, може би от горчилката, която беше премълчавала или от мъките, които толкова години беше преживяла, и ме остави пак сам. Бай Стамат се загледа навън през малкото прозорче. Снегът беше спрял да вали, а стаята потъваше в дълбока приказна тишина. – Знаеш ли – каза хижарят – защо не се качим на ските и не слезем до Чучулигово. Сега е време само за ски, а и аз трябва да взема туй-онуй от магазина за хижата. Не му мислехме много. Облякохме се, сложихме ските и полетяхме надолу към Чучулигово. Затрупаният от сняг коларския път извиваше покрай стройните, забити в преспите като зелени знамена борове. Всичко около нас потъваше в свещена белота сякаш светът беше новородено, повито в мека снежна пелена. След час пристигнахме в Чучулигово. Помогнах на бай Стамат да напълним раниците с провизии и преди да поемем обратно към хижата, той каза: – Дошли сме чак дотук, не може да не се отбием при кума и да не го видим. И вместо нагоре, свърнахме надолу, към реката, към дома на бай Йордан. Посрещнаха ни като дългоочаквани гости. Леля Пена веднага сложи софрата. – Уморени сте, гладни сте – каза – няма да ви пусна, докато не хапнете и пийнете. А бай Йордан като че ли само мене беше чакал. – Ти, момче, не си ми идвал на гости и не знаеш моя занаят, затова сега ще те заведа в работилницата, за да видиш аз какво майсторя. Влязохме в голяма приземна стая. Огледах се и онемях. По стените бяха окачени чанове, по-големи, по-малки, лъскави, сякаш изковани от чисто злато и потъмнели, като че ли са стояли тук не години, а векове. Обърнах се към бай Йордан. Очите му блестяха сякаш златните отблясъци от чановете играеха в черните му като маслини зеници. Той се приближи и леко докосна един от чановете, разнесе се плах трепетен звън. – Един чан песен не прави – каза бай Йордан и тръгна бавно покрай стените и един по едни започна да докосва чановете. Мелодия като бистра планинска река се разля в голямата стая. Чановете запяха: едни по-тънко и нежно, други - басово и могъщо. Песента постепенно набираше сила и се разстилаше нашироко и нависоко като огромна вълна от тонове и хармония. Потъвах в тази вълшебна, многогласна, златогласна песен и усещах как олеквам и политам над голямата и вечна планина, и всичко остава долу ниско под мен, къщи, дворове, стада, грижи и тъга. А бай Йордан продължаваше да гали бащински с длан чан след чан и да повтаря: “Ако единият утихне, другият подема песента и тя се лее и оглася цялата планина.” Като гледах светналите му очи и като слушах добрия му тих глас се сетих за леля Дона и за двата чана, които бай Йордан беше подарил на сватбата им. Леля Дона си беше отишла тихо и завинаги, но нейният чан беше останал и двата заедно щяха да огласят вечно хижата високо в планината.
25. 12. 2005 г. Коледа
|
||
|
|
|
|
|
© Георги Михалков. Публикувано в
|
|