110 години от рождението на Рихард Рудзитис (1898-1960)

Бр. I - 2008 (31)

През настоящата 2008 година се навършват 110 години от рождението на известния латвийски поет и мислител Рихард Яковлевич Рудзитис (1898-1960).

В настоящия брой на "Палитра" представяме първите четири глави от книгата на Рихард Рудзитис "Осъзнаването на красотата ще спаси": "Мощта на красотата", "Постигането на прекрасното от духа", "Космическите основи на красотата" и "Красотата е за всички". Книгата "Осъзнаването на Красотата ще спаси" е оценена високо от Елена Рьорих, която в свое писма до Рихард Рудзитис от 10 октомври 1936 г. пише: "Скъпи наш Рихард Яковлевич, вчера имахме радост, дойде Вашата чудесна книга "Осъзнаването на Красотата ще спаси". Още същата вечер ние прочетохме този огнен химн на Красотата. С възторг се задълбочавахме в тези одухотворени редове. Колко сърдечен огън има в тях! Колко Светлина, бодрост и радост! Тази книга трябва да намери място на масата на управниците, в училището и във всеки живот. Та нали тя говори за най-насъщното, за това, с което човекът е жив! Би ми се искало тя да проникне и там, където започват да мечтаят за внасянето на красотата във живота".

Рихард Рудзитис

ОСЪЗНАВАНЕТО НА КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ

/глави I - IV/

"На Николай Константинович Рьорих, чието огнено сърце и величествен зов към носенето на Чашата на Красотата дадоха незабравимо вдъхновение и благословение и на моите  творчески мечти за изграждането на Красотата на Бъдещето".

"Всеки ден да се хвърля бисер в огърлицата на Майката на Света. И така, мислете, как да украсите огнището на света".

Листа от градината на М. 173.

МОЩТА НА КРАСОТАТА

~~~~~~~~~~

Ако се заслушаме в многото светли, озарени с духовност призиви, които в последно време се раздават сред хорската вражда, смутове и търсения, то сред тях с някакво ново благозвучие се издига един глас, който призовава към красота – красотата ще спаси света.

Ние четем това  при Достоевски, същото утвърждава и Владимир Соловьов: "Естетично-прекрасното трябва да води към реално подобряване на действителността". "Съвършеното изкуство, в своята окончателна задача, трябва да въплъти абсолютния идеал не само във въображението, а наистина, - трябва да одухотвори,  да прероди нашия действителен живот". Същото потвърждава и друг руски философ - Бердяев: "Красотата е сила, и тя ще спаси света". "Да се живее в красота - това е повелята на новата творческа епоха" (Смисълът на творчеството). Тезата на Достоевски споделя и религиозният мислител Григорий Петров: "Да, именно красотата и само красотата ще спаси, възроди и нареди човешкия свят. Но красотата не в обичайния, беден, тесен и ограничен смисъл. Красотата трябва да бъде всеобхващаща, всепроникваща и създаваща всичко." (Искусство и жизнь. Балтийский альманах. 1924. II). Това казва и Елън Кей: "Религията на красотата някога ще обгърне света" (Die Wenigen und die Vielen. 190 5, 245). И поетът на синтетическия дух - Рабиндранат Тагор: "Цивилизацията очаква  великия  завършек, изразяването на своята душа в красотата" (Talks in China. 91). В това с дълбоко убеждение вярва и художникът-духотворец и водач на културата Николай Константинович Рьорих: "Само в красотата се съдържа победата". "Знакът на красотата ще открие всички свещени врати". "Изкуството ще обедини човечеството... Изкуството е знамето на бъдещия синтез... Светлината на изкуството ще озари безброй сърца с нова любов. Отначало това чувство ще дойде неосъзнато, но след това то ще очисти цялото човешко съзнание".  (Пути Благословения. 81, 145, 144 и пр.). "Прекрасното ни води през всички мостове. Прекрасното отваря най-тежките ключалки. Прекрасното тъче крила наситени със светлина  и обединява душите човешки в техния стремеж към единната светлина" (Держава Света. 132).

Най-накрая, върховната власт на красотата, спасението чрез красотата утвърждават и книгите на новото Учение на синтеза от Изтока – Учението Жива Етика, което можем да наречем Учение на синтеза на Духа и Красотата: "Произнеслият – красота – ще бъде спасен" . "Чудото на лъча на красотата, при украсяването на живота ще издигне човечеството". "Няма окови, които не могат да се разложат в свободата на красотата" (Листы Сада Мории. I. 64, 23. II. 190). "Красота за мнозина, нима това не е спасителен огън за пътниците ?" (Мир Огненный. I 635).

Как да се разберат тези дивни, могъщи слова – красотата ще спаси? Духовното спасение досега се е смятало за задача на религията. Наистина ли красотата има власт над човешката душа, повече или по-малко подобна на властта, която има един светец?

Никой няма да отрича, че във всички епохи, и върху всички народи, се е отразявала властта на красотата. Вглеждайки се по-дълбоко в хода на еволюцията на човечеството, ще открием, че именно красотата, наред с религиозното чувство, е изграждала културата на човешкия дух, предавала е на човека най-светлите и високи импулси, окриляла го е, запалвала е в него стремежът да претвори обикновения живот в по-идеална перспектива. Колко легенди са се съхранили у всички народи за това, че красотата е била способна да обуздае и смекчи най-злите, буйни сърца. Това е  свирачът на гусла, който е усмирявал дивите зверове и водната стихия, спирал е сражения и е покорявал природата. Това са и Ванемуйне и Вейнемейнен, това е и  Орфей, това са и странстващите певци от народните предания. "Със своите песни, казва Шекспир, Орфей е омагьосвал дърветата, вълните и даже скалите. Няма на  земята живо същество, толкова жестоко и злобно, което музиката да не може да преобрази поне за час" (Венециански търговец). "Колкото и да се карат, колкото и да са озверели хората, казва Н. К. Рьорих, те все пак обединени замлъкват при звуците на мощна симфония и прекратяват препирните в музея или под сводовете на Парижката Богородица" (Твердыня Пламенная. стр. 15 ).

Немалко хора говорят за катарзиса – пречистващата сила на изкуството или красотата, че тя облагородява човека, извиквайки в него най-идеалните, съкровени вибрации, че тя пробужда в него религиозните и морални импулси и повелява на сърцето човешко да се преобрази. Красотата не само смекчава духа на човека, но ние знаем, че например пеенето, музиката и живописта могат да го изцерят не само психически, но дори и физически. Още Аристотел е потвърдил педагогичното и терапевтичното значение на музиката. Тя лекува болезненото и неустойчиво настроение на духа, правейки цялото човешко същество хармонично и благо.(Политика, кн. 8). Ямблих в своята книга "Животът на  Питагор" разказва за него следното: - той е притежавал такива знания за музиката, че с нейна помощ е можел да усмирява най-неукротимите човешки страсти и да просветлява духа на човека, и това свое знание той е използвал също така и във възпитанието. И така, в школата на Питагор са познавали мотиви, които са влияели успокояващо на меланхолията и скръбта, на раздразнението и ненавистта, на боязънта и безпокойството, на въжделението и похотта. През вечерите преди лягане, питагорейците са се очиствали с пламъка на песните от всичко, което през деня е нарушавало тяхното благоприличие и благозвучие, а по време на  утрото, при изгрева на слънцето, с тържествеността на своите славословия и мелодии са се обновявали посредством жизнената мощ на слънцето. В своите диалози Платон е утвърждавал музиката като основа на идеалното възпитание изобщо. Защото самият му жизнен опит е засвидетелствал високата роля на музиката: "Понеже нравствеността се намира в състояние на упадък, то боговете, от състрадание, са ни дали музиката и тържествените танци. В обединяването на тези изкуства се съдържа сила, научаваща човека на красота и добродетели."

Наистина, не без най-дълбоко основание, хиляди други, след Платон, са утвърждавали лечението чрез красота, като заповед на културата. "Ние трябва да помним, казва Рьорих, че ликът на красотата и знанието ще излекува народа от разпуснатостта на мисълта, ще му внуши основите на личната и обществена собственост, ще му открие същността на труда и на основата на  най -доброто разбиране ще посочи на народа пътя към високите достижения". "Поезията е истинска народна медицина, твърди и латвийският поет  Я. Порукс, – която лекува народа, давайки му нови сили и идеали". Та нали истинското изкуство възвестява на народа за идеалното царство на красотата, към което всички трябва да се устремим, внушава жажда за най-доброто – за духовното, изцерява от слепотата и глухотата на съзнанието, докато пред него не се разкрие целият необятен кръгозор на духа.

Нека да чуем, какво още за бъдещата, месианска роля на истинското изкуство  повеляват страниците на гореспоменатото Учение Жива Етика:

"В красотата е залогът за щастието на човечеството, ето защо Ние поставяме изкуството като най-висш стимул за възраждането на духа. Ние посочваме изкуството като безсмъртно и безпределно... Стихията на огъня (на духа) напряга изкуството и  духотворчеството. След това чудесните бисери на изкуството могат наистина да повдигнат и да преобразят духа... Действително, бисерите на изкуството дават възкачване на човечеството, и наистина огньовете на духотворчеството дават на човечеството ново разбиране на красотата".

"Жизнеността на изкуството, което пази божествения огън, дава на човечеството насищане с огън, който възпламенява духа и насища световете. Затова чудесните факли на красотата на творчеството са толкова ценни за човечеството. Ние сме виждали как творенията на изкуството са преобразявали човека"  (Йерархия. 359, 366).

При такова разбиране на изкуството, съкровено и благоговейно, когато при съприкосновението с красотата на изкуството човек преживява най-благородното и възвишеното в своя живот, сякаш мигове на откровение и преобразяване, някак си нелепо и унизително звучи твърдението на мнозина, че изкуството е само естетическо наслаждение, че то се дава за услаждащо развлечение и отдих. Напротив, истинското изкуство проявява кристалите и елмазите на висшето горене, на неземните вдъхновения и възхищения, то е нажежено със страдания и непрестанна борба за усъвършенстване и за разрешаване на въпросите на битието. Ето защо възпитаването на художествени образи, идеи и съзвучия изобщо не е наслаждение, водещо към самодоволство и себелюбие, а същата тази борба, борбеност на възприемащото сърце за новия духовен свят, за по-обширните тоналности на човека; това е пламтене и очистване на духа, това е сътрудничество и сътворчество, постигане и полагане на нови основи на мисълта в храма на човешката Култура. Именно,  както за Кант моралът е борба, ние можем да допълним, че и всяка истинска еволюционна ценност е борба, победа и преобразяване на стихийните сили в озарената стройност на достиженията.

От друга страна, прекрасното в изкуството помага на хората да се разберат едни други, да уважават другия в неговите влечения и стремежи, да познаят човечността и да я пожелаят във всичко. По този начин, изкуството се превръща в обединител на хората, правейки ги духовно близки. Още Шилер в своите "Писма за естетическото възпитание на човека" е вярвал, че единствено изкуството е способно да възобнови единението между хората и дори - да обедини цялото човечество. Но в такъв случай то трябва да бъде идеално изкуство, т.е. осенено от духа на Вечността. "Та нали красотата е нашият истински създател, ето защо и слушателят и съзерцателят трябва да излязат от кръга на изкуството, както от ръцете на Твореца - чисти и съвършени".

Но с най-голямо убеждение и ентусиазъм великата обединителна мисия на красотата и изкуството нееднократно утвърждава Н. К. Рьорих:

"Езикът на изкуството вече много пъти в историята на човечеството е бил най-убедителният, най-привлекателният и най-обединяващият... Самите предмети на изкуството много пъти са били най-добрите посланици, внасяйки със себе си мир и дружелюбие. Вече ни се е случвало да отбележим, как обменът на художествени ценности понякога е избавял от недоразуменията и е изпреварвал словесните договори. Ако светът, по думите на Платон, се управлява от идеите, то благородните зърна на изкуството винаги ще бъдат онзи благодатен посев, който дава най-добрата, жътва,  спомняна с добро"  (Врата в Будущее. 1936. 60).

Да, наистина – "в тайнствените, обобщаващи пътища  изкуството  е онзи международен език, който ще свърже цялото човечество" (Пути Благословения, 10). Нима операта и драмата, концертната зала, изложбата на картини – не обединява хората несравнимо повече и по-здраво, отколкото Обществото на народите? Така и красивите местности, античните градове нима не са свързвали и не са правели братя най-чуждите души? Защото в стремежа към красота хората се разбират един друг, дори да не разбират езика на другия, защото в този стремеж "се проявява вътрешната същност на човека. Това е и онова Божествено в човека, което обединява всички. В неговата светлина всички сме единни".

                                                                               "Духът знае, къде  е красотата".

                                                                              Листа от Градината на М. 119.

                      ПОСТИГАНЕТО НА ПРЕКРАСНОТО ОТ ДУХА

                               ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Но такава мощ красотата притежава само там, където в душата на човека е жива божествената искра, където неговия поглед, и ухо, и сърце се просветляват, където той, повече или по-малко, започва да осъзнава красотата. Та нали до нашето ухо може да достига даже музиката на сферите, но ако нашето съзнание е затворено и спи, то и ухото ни не чува. Също така "може да се стои в пълна тъмнина пред най-прекрасното произведение на изкуството", защото както тъмнината, така и светлината са в нас. Защото много дълбока истина е вложена в думите на Учението Жива Етика: "Не е правилно да се каже – красотата ще спаси света, по-правилно е да се каже – осъзнаването на красотата ще спаси света"  (Община, 27). Не красотата сама по себе си ще спаси, но красотата на осъзнаването, утвърдена и възвеличена от нашия дух. Ето защо ние толкова често виждаме, че например, селският жител, който обитава в прекрасно кътче на природата, сякаш не вижда, не я осъзнава, затова и красотата не го извисява, не кара да затрептят в него съкровените чувства.  Но само след като човек започне да осъзнава обекта на своето възприятие като прекрасен, и  започне да му се радва, и да се възхищава от него, такава красота, макар и тясно-естетически възприета,  обгръща човека с духовен полъх, внушава, макар и за миг, по-чисти стремежи. Защото всеки устрем към красотата, макар той да е бил тясно формален, все пак дава своето зърно на духа.

Връщайки се сега към предишната мисъл – че красотата може да спаси, ние трябва да кажем, че тясно съзерцаваната и познаваема красота, разбира се, не е способна да спаси човека във висшия смисъл на тази дума. И ако такова съзерцаване на красотата възвишава и обновява човек, това става само за един кратък миг, това не му дава вечната непоклатима опора и познаване на живота. Но все пак и този миг на освобождение, отново и отново озарявайки душата на човека и пораждайки в него най-съкровени чувства, му открива пътя към красотата на духовността, разширява и прави по-фино неговото съзнание, съкращава пътя на неговата еволюция и го приближава към пределната цел – към космическото съзнание.

Но от друга страна, се срещат и такива случаи, когато особено художествени натури чувстват мощта на красотата не само мигновено, но и значително по-продължително, като красотата ги освобождава в истинския смисъл на тази дума. Нима съкрушеният от страдания Бетовен не създаде Деветата симфония, един величествен химн на радостта? Нима това не е било една чудна победа на красотата, която някога е съществувала? Красотата – музика, която му се е струвала "откровение по-висше, отколкото всички науки и философии", която му  е давала хармония на духа и съзвучие с Космоса. Това е поради факта, че той е възприел прекрасното в неговото най-обширно и дълбоко разбиране,  и  защото  в прекрасното е съзрял основите на Безпределното.

Нима не е бил осенен именно с такава Светлина Неизразима  животът на Бах, Моцарт, Вагнер, Мусоргски, Скрябин, в моменти на висш творчески възторг и вдъхновение, когато са чували отзвука от музиката на сферите? Нима целият живот на Микеланжело не е представлявал благоговеен, освободителен порив към Света на Огнената Красота? Та нали той е виждал в съзерцанието на красотата  сила, която го възнася до небесата. "Нищо не прави душата толкова набожна и чиста, казва Микеланджело, както стремежът към създаване на нещо съвършено. Защото Бог е съвършенство, и който се устремява към съвършенството, се устремява към Божественото". Такива победи на красотата са многобройни – когато красотата представлява за човека най-висша и постоянна благословия на неговия живот.

Наистина, като наблюдаваме мощта на красотата върху тези последните, можем да свидетелстваме: красотата е способна да спаси,  да спаси, може би, в пределния смисъл на тази дума - не само да съкрати пътя на еволюцията, но и да доведе до Вратите. Защото "най-близо от всичко се приближава до завършека пътят на красотата"  (Мир Огненный. III. 23). На това е способна не тясната, формално съзерцавана красота, но красотата, съзерцавана в призмата на Безпределното. Да спаси - в съществения смисъл на тази дума – може само красотата, издигната до едно най-висше разбиране, само действителното осъзнаване на красотата. Ако простото осъзнаване на красотата може да възвиси човека, то да го  озари и освободи – може само постигането на красотата в нейната съкровена същност. Красотата може да спаси, но тогава ние трябва да променим възгледа си за Вселената, трябва да се облечем в одеждите на духовността. Защото "само духът знае, къде е красотата". Това не знаят нашите органи на чувствата, това не знае дори нашият разсъдък. За нашето чувство и разсъдък красотата изглежда наистина чудо, непостижима загадка. Само нашият дух знае, че единствено истинска е космическата красота, че отделните явления на красотата се разкриват напълно само в перспективата на Безпределно–Прекрасното. Само нашето сърце, като обител на духа, знае това, защото биенето на чистото сърце отразява ритъма на сърцето на Великия Космос.

И така, при възприемането на красотата огромна роля принадлежи на духовното  равнище на човека. "Без духовност красотата не може да бъде разбрана" (Рерих. Adamant. 88). Та нали степента на осъзнаване на красотата е тясно свързана с общото духовно развитие, с културата на сърцето. Макар, от една страна, красотата постепенно да разкрива вратата към духовността, все пак – да познае действително прекрасното може само духовността. Да разбере красотата във всичките й разновидности, в нейното съществено космично проявление, може само високо духовна, синтетична индивидуалност.  Истински прекрасното може да се възприеме, да се постигне и оцени  само от прекрасна душа. За да види красотата, самото око трябва да засияе със светлината на духа, да стане прекрасно. "Озареното око съзерцава Красотата. Нека всеки един от нас става прекрасен и божествен, за да види Прекрасното и Божественото!" (Плотин). Та нали "правдата на Вечността е в красотата на духа". Затова и на прекрасната душа се разкрива покривалото на дълбините на Космоса. Та нали Красотата разкрива всички проблеми: трябва да се познае Прекрасното в неговата същност, и тогава цялото полезрение ще се открие в широтата на космическото съзнание. 

"Пробуждайки желанието към красотата на безпределността във всичко, човечеството ще продължи без да се оглежда. Само Величието на Космоса ще устреми духа към непостижимите Висоти".

Безпределност. 46.

КОСМИЧЕСКИТЕ  ОСНОВИ НА  КРАСОТАТА

                                      ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Какво постига във Вселената духовният взор? Материята за него е също така божествена, както и духът. Те се разглеждат като двата полюса на едно и също явление – субективен и обективен, или като два аспекта на Абсолюта, които се допълват един друг и способстват за усъвършенстването. Съществува само един принцип – дух- материя, материя-дух, "квинтесенцията на който – Абсолютът  е единствената реалност" (Чаша Востока). Ако се изхожда индуктивно от същността на природата – тогава всичко е материя (или "сгъстяване" на духа в различни степени на вибрациите), изхождайки от дедуктивността, т.е. от Безпределността – всичко е дух. Всъщност, онова което хората приемат за материя, са само полета на енергии с различна плътност и интензивност, и тази енергия, в края на краищата се свежда до непостижимото духо-материално Първоначало, до Великата Тайна на Тайните, поле за проявлението на която е Безпределността.

Като разбираме така земната материя, ние й придаваме нова възвишена, космическа значимост. Но, от друга страна, не бива да се разглежда и духа като чисто нематериална, отвлечена същност. Духът е несравнимо фина, лъчезарна, огнена енергия, която в представите на Изтока е "наситена със светлина материя". Всяка човешка монада и всяка духовна искра  представлява частично проявление  на висшата Божествена Енергия, на Единния и Вечен Огън на Духа, който представлява същността на цялото Битие. Целият "живот от най-малките прашинки  до неизброимите величини"  е обгърнат и наситен с Космическия Огън,  с различни степени и форми на  проявено осъзнаване, и може да се каже, че цялата Вселена диша и живее с Огъня. Именно, този Огън на Духа представлява активното, творческото, мислещо Проявление на  Невидимото Първоначало във вселената, то води и всичко съществуващо по пътя на еволюцията.

Затова ние не трябва да забравяме: макар земната материя да има  доста важно значение, само духът и придава истинска, съкровена значимост. Материята  е сляпа без духа. Огънят на духа я оживотворява и осветява, прави я съзнателна и хармонична. Духът също така облича материята в красота. И колкото повече духът е наситен с огън, толкова повече е красотата.

Затова красотата на физическите явления е не само въпрос на форма, както твърди формалната естетика, но красотата е хармоничен резултат  на някакво иманентно, целесъобразно съдържание. По този начин, физическата красота  по своята същност е динамична,  тя не е красота, която е статично готова, както ни се струва, защото тя общува и разцъфтява под влиянието на някои скрити тенденции, също както чисто духовната красота  или красотата на Висшето начало в нас е резултат от вътрешни борби и стремежи. Говорейки чрез думите на Вл. Соловьов: "Красотата е преобразяване на материята, чрез въплъщаването в нея на друго, свръх- материално начало" (Собрание сочинений. VI. 37). Критерий за естетическото достойнство, по този начин, е "най- завършеното и многостранно въплъщаване на този идеален момент в дадения материал" (VI.41). Сега разбираме, защо по-прекрасно ни изглежда онова явление, в което това идеално съдържание пламва по-ярко от всичко, например, в одухотвореното човешко лице.

По този начин, истинска основа на красотата е духовното начало. Красотата е манифестация на Божествения Огнен Дух в проявената материя, и само степените на иманентност на Висшето Начало в явленията им дава красота. Именно Вечният Огън представлява онова чудо, което обединява купчините хаос в жив организъм, което дава на бледо тлеещото съзнание да разцъфти със сребристия лотос на озарението.

В такава иманентна светлина се разкрива красотата пред просветления духовен взор. За онзи, който подхожда към всичко с разбиране в сърцето, дори изглеждащото некрасиво придобива по-дълбок смисъл, тъй като Истината обгръща всичко, а всичко дадено в аспектите на абсолютно действителното, е и прекрасно, разбира се,  в различни степени и скали на проявлението, като се започне с проблясъците на красотата в грубо материалното, и  се завърши с безподобните, светозарни далечини на чисто духовното. За неговият взор "няма вещи, има я само нея – Красотата". Ако погледнем отгоре, всички човешки релативни измерения изчезват: има само пламък или вибрации, с различна степен на финост и различна ясност. Има само поток на Вечно-Прекрасното, преливащ от едно русло в друго, преплитащ се от един комплекс атоми в друг. "Всяка капка на океана дава своята дъга, затова е толкова прекрасно сиянието на Космоса" (Листа от градината на  М. 234).

 Така, чрез осъзнаването на красотата ние можем да проникнем в действителните дълбочини на космическото познание. Да притежаваш космическо съзнание – означава да притежаваш съзнание с космическа красота. За такъв човек в красотата се озарява Безпределността.

Просветленото съзнание се стреми да постигне тази красота на Безпределността, като Абсолютен Закон на хармонията, или казано по-добре, като необятен хармоничен Божествен План, който Космическият Закон е начертал откакто свят светува, и който  постепенно продължава да реализира, проявявайки го във времето и пространството. Съзерцавайки този космически план на красотата, можем да кажем, че "Бог геометризира", или че Той композира и при това Сам изпълнява тази симфония, безначална и безкрайна. Същността на този план е еволюцията, затова Божественият План може да се определи, като план за развитието на Безпределната Красота.

Тъй като абсолютното съвършенство и красотата е крайния идеал на всички същества, на всички микрокосмоси и макрокосмоси, то реализирайки този план, Вечното Начало иманентно води всички същества във Вселената към по-пълно и идеално съвършенство на красотата:  с други думи – към проявлението на Огъня на Божествения Дух във всеки индивид, според степента на разкриване на неговото съзнание и пламъка на устрема в него. Красотата е стремеж на всяко същество да става все по-прекрасно, и все по-съвършено в красотата. Всяко цвете се стреми да се изрази в най-красива форма, и заедно с това,  да съзижда и украсява светинята на Вселената, да си сътрудничи с плана на Прекрасното. Всеки разкриващ себе си цвят  инстинктивно осъзнава, че той носи съкровище за съзиждането на храма на Вселената. По този начин – инстинктът на цветето представлява "мисъл Божия". Растенията, също както и животните – живеят в живота на колективния инстинкт, и онова, което отделното цвете не е в състояние напълно да прояви в течение на своя живот, то го проявява, като продължава живота си в колективното съществувание на своя вид, и целта на колективното съзнание на вида е да дорасне до екземпляр със съвършена красота както във външната си форма, така и вътрешно, за да се издигне на по-висока степен на еволюцията.

Възкачването по стъпалата на еволюцията - означава възкачване по стъпалата на безкрайния Божествен План, устрем, през неизброими форми и възможности за хармонизация, към прекрасната Безпределност. По тези стъпала се издига материята, стигайки до границата на духа, по тези стъпала инстинктивно върви цялото минерално, растително и животинско царство., докато не се озари със човешко съзнание, но по тях се издига и човекът, като съзнателно проявяващ Божествения Огън на земята, като висше достижение на космическата скала на красотата. Или както е казано в древното Учение Кабала: 

"Съдено е на камъка да стане растение,

На растението – животно,

На животното – човек,

На човека – дух,

На духа – Бог".

Искрата на Божествения Дух отново и отново трябва да се върне на пътя на земните изпитания, радости и страдания, за да научи до съвършенство, всичко което и е дадено, за да се очисти  в огнения тигел на живота, за да отгледа своето невзрачно зърно в чудесно, пламенно цвете. Така духът, който осветява тялото със своето пребиваване, трябва със своите постепенни, вечни усилия   да преобрази всички грубо материални проявления в себе си и в своето обкръжение в най-фините  и наситени със светлина. Защото космическата цел на неговото съществувание е да се устреми към най-абсолютните степени на звучене и блясък, към най-безбрежните Висоти на Битието. Така ние можем да си представим еволюцията, като безкрайна трансформация и хармонизация на материята, а от друга страна, като постепенно разкриване на съзнанието, като разцъфване на духа в цялата негова необятна красота.

Най-накрая, настъпва времето, когато човек започва съзнателно да възприема плана, когато той осъзнава своята връзка с далечните светове като сфери на висшите огнени озарения и творчество на духа, когато той осъзнава цялата Вселена като космическо братство и се стреми да си сътрудничи с плана на еволюцията, като се отдава напълно на благото на човечеството и на всичко живо, и най-накрая, като се стреми към това, целият свят да стане небесно царство - царство на прекрасното. Тогава се осъществява висшата красота, която човек може да достигне в пределите на нашата планета. "Това съответствие на личния дух с Общото Световно Благо и представлява красотата на Космоса" (Листа от градината на М. 235). 

Именно такава, космически осъзната красота, въведена в границите на Безпределността, където всяко най-малко проявление на красотата се стреми да се включи във веригата на голямата красота, красотата духовна, където всяка искра е само частица на великия безмерен Огън, такова осъзнаване на красотата може да спаси човека, да го освободи от всяко бреме на света, да измие и да изгори в него всичко замърсено от егоизма, да разкрие в неговия дух божествената същност и да го преизпълни с осъзнаването на Светлината, незрима дотогава. За такова именно съзнание  и чудното изкуство се явява преобразител и възродител на духа, в него "чудните бисери на изкуството могат, действително, да издигнат и мигновено да преобразят духа".

Сега е разбираемо, защо Н. К. Рьорих увещава да се повтаря думата красота като вечерна и утринна молитва, по каква причина Учението Жива Етика указва да се произнася думата "Красота" със съкровено чувство: "Твърди – красота, дори през сълзи, докато стигнеш до предопределеното" (Листа от Градината на М. 77).

"Ако имаш два кравая хляб,

продай единия и си купи лилия".

Китайска пословица.

КРАСОТАТА Е ЗА ВСИЧКИ

~~~~~~~~~~~~~~~~

Но къде ще срещнем такова разбиране за красотата? То е достояние само за малцина. Космическото съзерцание е все още само  наследство на бъдещето. Същевременно, красотата, възприемана по-тясно, вече е била достояние на голям брой хора, ето защо историята на духовната култура на човечеството е същевременно и път на красотата. И все пак трябва да се каже, че както по-рано, така и сега по-голямата част от хората, ако и да не стоят напълно настрани от пътя на красотата, то получават от него само трохи.  Докато историята на човечеството е събрала толкова съкровища на изкуството, какво се наблюдава в живота на народните маси? На средния човек тези ценности са още толкова малко познати, той е още толкова беден откъм красота. В цивилизованите страни дните на милиони работници протичат без всякакви естетически импулси: машини, рудници, заводи, където всичко наоколо е покрито със слой сажди и пепел. В ежедневието и в бита – стандартния фабричен продукт, няма песни, нито музика, с изключение може би на грамофона, и в последно време – радиото. На по-голямата част от хората от средното съсловие не им достига разбирането и интереса към изкуството, те  се задоволяват, в по-голямата си част, с неговите сурогати.

Истински позор и бедствие през нашата епоха, може да се каже, е цялата толкова разпространена "шлагерна" музика, всичките до невъзможност пошли киносценарии, всичките актуални пиеси и оперетки, разигравани под знака на изкуството, всички романи и други книги от лекия жанр, които толкова фино развращават съзнанието на милиони от нашето поколение. Дори мнозина от най-добрите художници и писатели се потапят  в равнодушието към Висшите Устои на Света, към безсмъртието на духа, към яркото блестене на подвига и самопожертването. Действително, най-насъщната потребност през нашата епоха е огненото очистване на цялата култура.

"Тази аритмичност  може да се смята за признак на последния период на Кали Юга. Именно, тъмнината ще нарушава със всички средства всяка стройност. Дисонансът е отличителна черта на всички видове съвременно изкуство. Дори може да се забележи, как консонансът и мажорът са станали сякаш отличителни признаци на  изостаналостта. Трябва да притежаваш  в определена степен мъжество, за да продължиш да твориш в консонанса на мажора  – маестозото. Така необходимо е в цялостния строеж на живота  да се отбележи отклонението от всякакъв героизъм" (Сърце. 402).

"Бичът на нашето време е в това, че ние сме притъпили в себе си чувството за красота, стараейки се всичко да бъде снижено и натъкмено за съзнанието на масите. Както се  изразява един писател: "Чудните цветове на света загиват, над тях преобладава защитния цвят. Колко болезнено е да се живее в нашата епоха. Колко е тежко да се вижда докосването на всичко нивелиращата ръка!" (Из писмата на Елена Ивановна Рьорих).

Наистина, нашият духовен слух, би трябвало да страда безмерно, заслушвайки се в  грубите и безобразни звуци на епохата: защото нашето сърце трябва да тъгува за Божествената Героика!...

Много по-щастлив, в естетическо отношение, е бил човекът на природата. Неговото въображение още не е било извратено. Неговият вкус е бил здрав, и онова, което  е творил, той е творил сякаш пред лицето на Бога. Ние знаем колко често човекът от древността е бил сякаш художник по рождение. Неговите примитивни работи показват понякога удивително чувство за цвят и форма. По цялата страна тогава е бръмчала пчелната песен на чекръка. Той се е радвал на красотата на цветето и го вплитал в шарката на своята ръкавица или покривка, той е украсявал своето жилище, неговият творчески дух се е проявявал навсякъде. От друга страна – целият свой живот  е претворявал в пеене. За всяко състояние на неговата психика – за скръб, радост, дори за гнева той е има своя поетичен ритъм. Тогава, разбира се, и емоциите, не са могли толкова бързо да преминават в афект, защото песента успокоява разтревожения дух. Без песента нашите предци не биха понесли и крепостното иго.

 Трябва да се учим от древните гърци, да обикнем красотата така, както те са я обичали. Ние знаем, как те са се покланяли на красотата в най-различните сфери на живот. Оттук – поразителната победа на изкуството в техния живот. В Елада изкуството и животът са били близнаци. Всички величествени сгради и храмове, украсени с изваянията на богове  и герои, всички многобройни паметници на културното творчество, не са ли били те истински възпитатели на народа по отношение на красотата? "Само изгледът на Пантеона, – казва един гръцки писател, – ни кара да забравим всяка тъга  и грижи." Дори религията тук е станала съпричастна на култа към красотата. Но нека да не мислим, че гърците са търсили само формално-естетичното в красотата, макар съзнанието им и да е утвърждавало, преди всичко, естетическия принцип. Не случайно за най-висш идеал  в своя живот те са считали kalokаgаtia – прекрасно и благо, красотата в съзвучие с  доблестта. Та нали философските учения на Платон и Плотин са издигнали понятието за прекрасното до недостижимите върхове на Божествената Идея за Благото, Първооснова на всички земни проявления на красотата.  Та нали и много други гръцки мислители  са търсили в човека отражение на красотата на огъня на духа. Същият този идеал kalokаgаtia гърците са се стремили да осъществят особено във възпитанието, а именно – чрез предоставяне на главната роля на музиката  в училището, а впоследствие са наричали музиката естетически-етично възпитание – хармонизация на духа и тялото, ума и сърцето. Може да се каже, че широко разпространените сред народа музика и пеене са изиграли своята роля и във формирането на нравствения облик на древните гърци, и отчасти на него те би трябвало да бъдат благодарни, че са станали народ, който търси във всичко мярката и избягва резките дисонанси.

На съвременния човек му е толкова трудно да съществува, толкова е тежък и беден, толкова е пълен с хаос неговия живот, и всичко заради това, че в него липсва красота, липсва просторът на изкуството. Лишен от изкуството на външните форми, той прекарва своя живот и без вътрешно художествено творчество: от него изискват майсторство за различни практически знания, но не изискват от него и не го учат на майсторството на живота – на изкуството да мисли и на творчеството на духа, на изкуството на съпружеството, дружбата, любовта към ближния, изобщо на изкуството да бъде добър и полезен човек.

Нашата обичайна обител на красотата – това са музеите, операта, театрите, дворците и църквите, немногото хубави книги и картините. Същевременно, ако и някой да се приобщава към изкуството, то далеч не ежедневно, а само в отдели, и най-често, в редки случаи през живота. По-голямата част от хората са свикнали да разделят своя живот на две части – на празници и на делници. През празниците се молят на Бога, сияят с проблясъка на най-доброто, тогава просветва някаква красота, за да се облекат след това отново в сивотата на делника. Но нима най-сивата, най-тежката делничност, където се изгражда храмът на нашия живот, не следва да се озари със светлината на прекрасното? Но нима всеки миг от живота не трябва да бъде претворен в празник, всеки труд и всяка почивка – в богослужение и устрем към прекрасното? Красотата трябва да стане наша всекидневна одежда, в която седим на масата, ходим на работа и в храма, а не разкош, както досега. Красотата трябва да стане хляб насъщен, осветен от нашия дух, топлината на нашето домашно огнище, прозореца, през който гледаме далечното бъдеще.

Нуждата от красота е толкова огромна и съществена особено в наши дни. Именно днес, когато човекът се обезличава, когато от една страна самият той се поддава на масовата психоза, а от друга го приравняват на бездушен механизъм, и когато целият му живот става блед и безцветен, – "нуждата на света от красота трябва да бъде утолена". Особено в днешното трудно време на катастрофи духовни и материални, по време на промяна в съзнанието, когато човекът както никога досега се намира във власт на стихиите, когато нашата планета е болна от човешкото безсърдечие и разпуснатост на мисленето, но когато напрежението и полетите на духа са небивали – осъзнаването на красотата трябва да стане онзи камертон, който да настрои основния тон на душата на по-светла и възвишена тоналност. "Изкуството е молитва и подвиг на духа. Молят се в онези минути, когато е особено трудно. Така и тази молитва на духа е особено нужна, когато цялото същество е разтърсено и се нуждае е от твърда опора" (Пути Благословения. 60).

Ако значението на красотата и изкуството е толкова съществено и огромно, то красотата несъмнено трябва да бъде достъпна на най-широките народни маси, за да стане действително достояние на всички. Красотата и изкуството са за всички, красота ежедневно и красота навсякъде – този величествен лозунг би трябвало да бъде начертан от нашата епоха на нейното знаме. Отново и отново същият мащабен идеал  на бъдещето се утвърждава и от най-възторжения вестител на културата на прекрасното в наши дни - Н. К. Рьорих: "Изкуството е за всички. Всеки чувства истината на красотата. За всички трябва да бъдат открити  вратите на "свещения извор". Светлината на изкуството ще озари безброй сърца с нова любов .... И колко млади сърца търсят нещо истинско и прекрасно. Дайте им това, дайте изкуството на народа, на когото то принадлежи. Трябва да бъдат украсени не само музеите, театрите, училищата, библиотеките, зданията на гарите и болниците, но и затворите трябва да бъдат прекрасни, тогава няма да има повече затвори" (Пути Благословения, 144). 

Та нали "истинското изкуство прави човечеството по-добро много повече, отколкото затворите и тежките наказания" (Я.Порукс). От привилегированите съсловия изкуството трябва да слезе в самата сърцевина на широките народни маси, от естрадата, музея и храма - в сърцето на живота. "Песента, звукът и цветът  не трябва да бъдат затваряни в изкуствени парници. Тези ценности трябва да съпровождат живота, анонимно обкръжавайки народа с ласката на красотата" (Община, 180). На всички – и на децата, и на работниците, и в селата, и в градските покрайнини, на всички класи, на всичките стъпала на съзнанието трябва да бъде достъпна светлината на красотата, всички трябва да се докоснат до пречистващия пламък на изкуството. Не само за онези, които обичат изкуството и го разбират, но още повече трябва да се грижим за онези, които нямат това разбиране, за да отхвърлят своето безразличие, за да стане в техните сърца красотата съкровището на света.

Необходимо е да се отбележи, че доблестният лозунг на Рьорих съвсем не е останал такъв само на думи. Ние знаем, че Музеят в Ню Йорк, носещ неговото име, в продължение на своята четиринадесетгодишна дейност е организирал многобройни изложби, концерти, спектакли, лекции и т.н., не само в стените на своето здание, а подвижните изложби на Музея са навестявали по цяла Америка стотици културни и възпитателни заведения, дори детски приюти и затвори. Ние знаем, че в сътрудничество на попрището на прекрасния Музей застанаха множество сдружения и учреждения, носещи името Рьорих в различни страни по света, също така и множество художници и културни дейци, които са били вдъхновени от огнения призив и в най-висша степен активен съзидателен път на Рьорих. След това, ние знаем десет основани от Рьорих музеи към неговите организации и хиляди негови картини, които се намират както тук, така и в други обществени, частни колекции в Америка, Азия и Европа. Най-накрая ние сме свидетели на неговия огромен дар на човечеството – Знамето на Мира, символ на опазването на ценностите на културата и красотата, който вече е приет от всички правителства на Американския континент и ознаменува наистина нова страница в жизненото обединяване и изграждането на човешката Култура...

Ако казваме, че човека може да го спаси само космически осъзнатата красота, питаме се, как хората да бъдат приближени към такова широко познаване на красотата, как да се пробуди в тях стремежът към прекрасното? Към такова осъзнаване човек трябва да се подготвя постепенно, да се посява в неговата душа прекрасното, докато самата тя не пламне в красота. Ако на човечеството е нужна истинска, духовна култура, то заедно с това, разширявайки понятието култура, може да се каже, че на човечеството е нужна култура на красотата. От една страна – самото понятие култура, като свободно творчество във времето и пространството, се свързва с разбирането за нещо прекрасно, от друга страна – целта на културното съзидание е хармония и красота в материалния и духовен смисъл. Тази култура на красотата е най- великата задача на нашата епоха.

Но, за да се разпространи сред народа любовта към изкуството и прекрасното, трябва да се даде на народа и социалната възможност да търси красотата и да изгражда културата. Изкуството може да разцъфти чрез принадлежността си само тогава, когато децата няма повече да страдат от недоимък и ще бъдат опазени от моралните язви. Необходимо е да се внесе красота също така и областта на социалната справедливост, необходимо е да се види и отстрани първото, най-явно безобразие – социалното бедствие, тогава стремежът към знанието и изкуството ще избухне в човечеството с небивала сила. Затова и Ръскин, толкова дълбоко обичащ изкуството, но потресен от наблюдаваното социално бедствие, е считал, че главното препятствие за достигането на красотата е бедността: "Нужно е чрез труда да се започне изкуството, имащо за своя цел да направи земята светла и на свой ред прекрасна". Необходимо е да се създадат условия за живот, където всеки да може да бъде възпитан в красота, за да не се налага да се живее в мръсна обстановка, в глад и недоимък, защото такива условия не пробуждат дори интерес към изкуството.

Но от друга страна, ние не трябва да забравяме, че именно изкуството, действителното разбиране на прекрасното, самият човек като прекрасна душа, всичко това способства за развитието на осъзнаването на социалната истина. Внушавайки на човека възвишени и хуманни чувства, стремежът всичко да се съизмерва чрез мярката на абсолютно-прекрасното, красотата, заедно с това, прави човека състрадателен към бедствието на другия и поражда в него желанието да отстрани това бедствие. Та нали изкуството трябва не само да украсява, но и да прави по-добър и възвишен живота в цялата негова широта. По този начин, действителното и съществено познаване на красотата може да способства също така за разрешаването на социалните проблеми.

© Рихард Рудзитис. © Дияна Златева, превод. Публикувано в  на: 02.03.2008.

Бр. I - 2008 (31)