РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
|
Бойко Златев
СРЕЩА С МАРТА Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му, и да бягат от лицето Му ненавиждащите Го: както изчезва димът, да изчезнат, както се топи восъкът пред лицето на огъня, така да погинат бесовете от лицето на обичащите Бога...
Из молитвата към животворящия Кръст Господен.
Зимата беше студена. Езерото с лилиите вече беше замръзнало и леденостуденият вятър протяжно виеше в клоните на обезлистените дървета. Боян вървеше приведен по една от алеите на Борисовата градина. За да се запази от вятъра, беше нахлупил качулката на якето колкото може по-ниско върху главата си. С бавни, но добре отмерени крачки той постепенно достигна до мястото, където алеята пресичаше друга алея, ориентирана под прав ъгъл към онази, по която вървеше. Инстинктивно Боян се обърна наляво, както когато пресичаше улица. На около три метра от себе си видя да се приближава възрастна жена, дребна на ръст, но по-скоро трътлеста, отколкото слаба, с дълга права бяла коса, която се спускаше изпод някаква безкрайно старомодна светлозелена шапка. Нещо в нея му се струваше познато, но не можеше да си спомни какво точно. Жената също го забеляза и миг преди погледите им да се срещнат, Боян се досети, че това е Марта. “Погрозняла е, каквато е участта на всички предатели” – беше първата му мисъл. Той знаеше добре, че старостта не разкрасява хората, особено жените, но знаеше също и това, че макар и рядко, се срещат хора, чийто изглед с годините става все по-благороден независимо от физическата им немощ и сбръчканата кожа. Сякаш през все по-вехнещите тела на тези старци започваше все по-ясно да просветва светлината на душите им. Но случаят с Марта определено беше диаметрално противоположен. Зениците и го гледаха с кух и безсъдържателен поглед, като че ли душата отдавна беше напуснала това тяло и сега, движено от някаква магия то като автомат обикаляше из парковите алеи. Не беше я виждал от години. По-точно – от десетилетия. Не беше я виждал от деня, в който той и Яна бяха станали от една маса в едно заведение съвсем наблизо оттук и си казаха довиждане с нея. Яна я видя още веднъж след това, но за Боян това “довиждане” означаваше “сбогом”. Не че тогава не му беше ясно, че предстои да се разделят завинаги – просто никога не беше предполагал, че това ще се случи толкова бързо. А то не само се случи, но и години след това Яна и Боян не преставаха да благославят този ден, който беше ги разделил с онази, която те смятаха за най-близък приятел и която се оказа техен най-голям враг... Разбира се, ако се разделиш с врага си, той не престава да ти бъде враг, но поне преставаш да споделяш с него мислите си, дистанцията между теб и него се увеличава и той заема онова място срещу теб, което му е отредила съдбата в окопите на живота. Преди Марта Боян никога не беше имал истински враг и това усещане беше непознато за него. Приличаше на вкусване на горчиво лекарство, което задължително трябва да изпиеш, за да оздравееш от някаква дълга, дълга болест – толкова дълга, че няма как да не е започнала още преди да се родиш. Лекарството беше толкова горчиво, че през първите две години Боян упорито се съпротивляваше и не искаше да го пие, макар да знаеше, че някога, всъщност не толкова отдавна, един велик мъдрец бе изрекъл: “Горко на оня, който няма врагове!” Яна също се чувстваше слаба, но двамата си помогнаха един на друг и съумяха да изпият чашата, за която знаеха, че няма да ги отмине. От личен опит можаха да се убедят, че лекарството наистина е животворно, но помага само ако се изпие, защото както бе казал един още по-велик мъдрец от изток по един друг повод: “Нима лекарството, затворено в шише, може да помогне?”. Мислите им станаха по-стройни, дните им бяха изпълнени с много повече дела отпреди, дори телата им като че ли станаха по-ловки и гъвкави. Колко време може да продължава една лъжа? Толкова дълго, колкото съществува лъжецът, който я изрича, и толкова кратко, колкото е необходимо на излъгания, за да научи истината. Колкото и да не му се искаше да е така, Боян добре помнеше, че седем години от неговия живот и от живота на Яна бяха така или иначе свързани с Марта. И с нещо важно и ново, на което те тримата се чувстваха призвани да положат началото заедно. Но началото се оказа начало на края. Някъде около четвъртата година нещо в Марта се беше пропукало или счупило и тя неудържимо бе започнала да лъже. Бе започнала да лъже хората в писмата си и да ги лъже, гледайки ги в очите и при това успяваше да запазва невинния вид на онази ненапита водица, която сега беше дълбоко замръзнала в езерото с лилиите. Хората обикновено вярваха на лъжите и, защото не можеха да допуснат, че едно такова дребно на ръст крехко и ефирно същество би могло да се окаже лъжкиня и клеветница. Три години Марта беше очерняла, клеветила и предавала най-добрите си приятели, докато те най-после разберат това. Всъщност и тогава не го разбраха. Тогава, в малкото кафене-кино със стъклена врата и бели кръгли маси, те все още действаха по-скоро по интуиция, отколкото по разумни съображения. А Марта – от какви съображения действаше тя? Беше ли се опитала да се бори със завистта, злобата, омразата, с непоносимостта към любовта, която изпитваха един към друг най-добрите и приятели? Или някак неусетно им се беше поддала? Боян усети, че от няколко минути стои като закован на алеята. Вдигна поглед, очаквайки да я види съвсем празна, но отново видя там Марта, която беше застанала срещу него също като закована. Този път погледите им се срещнаха. Зениците на старата жена изведнъж се съживиха и Боян усети, че нейните съображения с нищо не бяха се променили през последните петдесет години. Тя го беше познала. Той, разбира се, не приличаше на себе си, какъвто бе тогава, но вероятно очите му бяха запазили нещо от онова отдавна отминало време и именно по тях врагът му съумя да го разпознае. За по малко от секунда той усети върху себе си изпепеляващата страстна жажда за общуване, трупала се половин век у това същество със светлозелена шапка и избледняла душа, което се беше втренчило в него. “Жадният няма как да пие, ако е хвърлил отрова в кладенеца”. Това не бяха думи на някой мъдрец или поне Боян не знаеше за такъв, който да ги е изрекъл. Беше си негова мисъл. Може би и той бе започнал най-после да придобива мъдрост... Но едва ли тя можеше да се сравни с мъдростта, която бе придобила Яна в тяхната нова земя, а още по-малко с мъдростта на онези, които се бяха родили в нея. Вероятно щеше да преживее докрай живота си, въоръжен само със знания. Ако не беше срещнал тук, на тясната паркова алея, врага си, който пробуждаше мъдростта в сърцето му. “Ти си най-подлата, долна и мръсна твар, която е ходила някога по земята” – си помисли Боян и понечи да изкаже мисълта си на глас. Но усети, че някой друг, че някаква друга сила допира езика му до небцето. “Бъди благословена” – бяха думите, които изрече. Ушите му едвам можаха да понесат ужасяващия писък на сякаш прободената Марта. Устните и се сгърчиха в смъртна гримаса, зъбите и бяха прехапали долната толкова силно, че от нея шурна кръв. Вятърът внезапно се усили, дърветата наоколо почнаха да се извиват в някакъв непонятен танц с връхлетялата вихрушка, когато Боян усети, че вече лети, че го носи някакво голямо ято от бели лебеди, не, самият той беше лебед и летеше задно с останалите, а една голяма и много красива птица със снежнобели пера летеше до него и той знаеше, че това е Яна. Небето над тях бе като виолетов свитък, изписан с писмената на перестите облаци и нещо му подсказваше, че този вечно разгънат и вечно променящ се текст скоро ще бъде навит и прибран от Оня, Комуто принадлежи. Имаха още съвсем малко време, за да достигнат целта... Отвори очи. Яна лежеше до него на украсеното с дърворезби легло от червено дърво. Дали бе по-красива като жена или като птица? Това не беше важно. Боян знаеше, че ще я обича винаги, във всяко нейно превъплъщение. Отвън беше почнало да се съмва. Постепенно в прозореца започнаха да се очертават контурите на една планина, която не приличаше твърде на Витоша, а и беше доста по-висока, и стопанинът на дома най-после си спомни къде се намира всъщност. “Говорих с Марта” – каза той по-скоро на себе си, за да се увери, че наистина е сънувал видяното. “Не е трябвало да говориш с нея. Дори и насън” – неочаквано проговори Яна. “Този път трябваше” – каза Боян и още веднъж повтори мислено: “Бъди благословена!”. Някакво сподавено грачене заехтя отвън и постепенно отслабна. Боян се опита да възстанови в съзнанието си образа на Марта такава, каквато я беше видял в съня си, но не успя. Най-накрая си беше отишла завинаги.
|
||
|
|
|
|
|
© Бойко Златев. Публикувано в
|
|