105 години от рождението на Юрий Рьорих (1902-1960)

Бр.30/август-декември 2007

Андрей Зелински

ПРЕЗ ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО

Золотое сердце России

Мерно бьется в груди моей

Н.С. Гумильов

Юрий Николаевич Рьорих остана в историята като един от последните евразийци, който освети небето на нашата многонационална култура. Първороден син в семейството на Рьорих, той е роден на 16 (29) август 1902 година в Новгородска губерния, близо до село Окуловка. Детските и юношеските години на бъдещия учен преминават в Петербург в атмосферата на семейството, където интересът към духовната култура на Изтока е бил винаги много голям. Проблемите на Великото преселение на народите, загадките на раждането и гибелта на номадските империи, тайните на древните могили на Великата Евразийска степ – всичко това от юношеските години дълбоко вълнува съзнанието на бъдещия изтоковед, хранейки неговото творческо въображение.

Още от гимназията (Юрий Рьорих учи в известната петербургска гимназия на Май) го интересуват древните култури на Египет и Вавилон. Постепенно кръгът на интересите се разширява, премествайки се от Близкия Изток към отдалечените райони на Азия. Той започва да изучава монголски език и литература с известния  монголоист А.Д.Рудньов, и от тогава Централна Азия все повече и повече приковава неговото внимание. Следва да отбележим, че една от прабабите на Ю.Н.Рьорих е била монголка, чието потекло води началото си от хановете на Златната Орда.

Ю.Н.Рьорих получава блестящо образование. Той изучава персийски и санскрит в индо-иранския отдел  на Школата по източни езици при Лондонския университет, след това завършва Харвардския унивреситет (САЩ) със степен бакалавър във факултета по индийска филология. Своето образование Юрий Николаевич завършва в Школата по източни езици при Парижския университет – най-големият център на европейското изтокознание. Тук той задълбочено се занимава с тибетския език под ръководството на професор Ж.Бако, а също така продължава заниманията със санскрит, монголски, китайски и иранските езици. Учители на Ю.Н.Рьорих са били такива изтъкнати учени, като П. Пеллио, С. Леви, А. Мейе, А. Масперо, В.Ф. Минорски. През 1923г. Ю.Н.Рьорих е удостоен със степента магистър по индийска филология и през същата година пристъпва към самостоятелни полеви изследвания.

Юрий Николаевич Рьорих се сформира като учен-изследовател с необичайно широк кръгозор по време на отдавна замислената Централно-Азиатска научно-художествена експедиция на Н.К.Рьорих, която през есента на 1923г. най-накрая успява да се осъществи. Годините на обучението остават в миналото, и на двадесет и една години пред Юрий Рьорих се откриват необозримите възможности да приложи натрупаните знания, да започне самостоятелна научно-изследователска творческа работа.

Експедицията преминава през изключително тежък маршрут – през цяла Централна Азия, от Сиким и Шринагар до Алтай, и от Алтай през Монголия, Китай, Тибет – отново се връща в Източните Хималаи, в Сиким. Нейните научни резултати, изключително ценните географски, етнографски, археологически и лингвистични наблюдения в почти напълно неизучените области на Азия са в основата на монографията на Ю.Н.Рьорих “Пътищата към сърцето на Азия”[1], която веднага поставя младия автор в редиците на изтъкнатите изследователи на Азия, продължителите на делото на Н.М. Пржевалски, В.И. Роборовски, Г.Н. Потанин, Свен Хедин и П.К. Козлов. Точното географско  описание на ландшафта  се преплита в книгата с  исторически екскурси в далечното минало на оазисите на Тарим, степите на Монголия и платата на Тибет. Много страници в този труд са посветени на номадите от Северен Тибет, на малко известни изчезващи племена, съхранили в своята култура традициите на далечното минало на Евразия.

Във всички трудности и изпитания на този дълъг път Ю.Н. Рьорих е бил незаменим помощник на своя баща. Освен научните изследвания върху него е лежала почти цялата организационна работа на експедицията, която след като преодолява Тибетското плато, Трансхималаите и Хималаите през май 1928 година достига Индия.

Експедицията позволява на Ю.Н. Рьорих по–отблизо да се запознае с живия тибетски език и неговите диалекти; той е бил и в походните юрти на номадите, където са били живи преданията за Чингисхан и за Хесар, легендарен герой от знаменития централноазиатски епос, в недостъпните планински манастири на Южен Тибет – съкровищници на древноиндийски, непалски и тибетски светини. От тогава историята на Тибет, особено номадския, се превръща в лайтмотив на неговото научно творчество. Своите открития в тази област, направени по време на експедицията, Ю.Н. Рьорих обобщава в класическото изследване “Животинския стил при номадите от Северен Тибет”[2]. Тибетското традиционно изкуство и до днес остава уникален пазител на “животинския стил”, свойствен в древността на целия скитски свят, от южноруските до централноазиатските степи. Юрий Николаевич работи над тази тема в един от най-критичните  моменти на експедицията – по време на четиримесечния зимен престой на платото Чантанг, под Нагчу, провокирано чрез тибетците от английските власти. За тези месеци, които е можело да се окажат последни за експедицията, Н.К. Рьорих пише в своя дневник: “Свършиха се лекарствата, свърши се и храната. Керванът загиваше пред очите ни. Всяка нощ изнемощелите, гладни животни идваха при палатките и сякаш  почукваха преди настъпването на смъртта. А на сутринта ние ги намирахме паднали непосредствено до палатките, и нашите монголци ги изнасяха вън от лагера, където глутници диви кучета, кондори и лешояди вече очакваха своята плячка. От сто и две животни ние изгубихме деветдесет и две. В тибетското плато загубихме петима от нашите спътници. <…..> Дори местните жители не издържаха  на суровите условия. А нашият керван се помещаваше в летни палатки, които не са подготвени за зимуването на Чантанг, който е смятан за най-суровата част на Азия.”[3]

След дългите месеци на принудителен престой експедицията най-накрая получава разрешение от тибетските власти да продължи своя път на юг, но в областта на Лхаса. Пътят преминава през местности, почти неизвестни на географската наука.

Семейство Рьорих върви по древния Велик път на поклонниците от Нагчу на запад през областите Намру и Нагчан към легендарната за индуистите и будистите планина Кайлас, разположено на северо-запад от свещенното езеро Манасаровар. Според мнението на Ю.Н. Рьорих, това е бил също така и древен номадски път, по който номадите от Кукунор и изворите на Жълтата река са донесли на далечния запад на Тибетското плато своята изконна номадска култура с племенния епос и “животинския стил”.

По време на следването на този древен свещен път от експедицията са били открити и нанесени на картата много нови археологически паметници, които и до ден днешен чакат своите изследователи.

Стигайки до соленото езеро Теринам, експедицията рязко се обръща на юг и през прохода Сангмо – Бертик (5818 м над морското равнище) пресича Трансхималаите, открити през 1907 г. от изтъкнатия шведски пътешественик и изследовател на Централна Азия Свен Хедин, един от търсещите прародината на арийския народ, когото Ю.Н. Рьорих лично е познавал и високо е ценил.

“Великите номадски империи, - пише Ю.Н. Рьорих, - колосални по своя замисъл и заеманото географско пространство, остават и до днес почти неизследвани... Единствените веществени паметници на тези народни преселения са многобройните групи могили или погребения, разхвърляни по цялото протяжение на Руско-Азиатските степи, тази несравнима люлка                                                     на номадския бит”[4]. Просторите на тези степи, простиращи се почти без прекъсване на територията от Карпатите на запад до Големия Хинган на изток, в продължение на много векове служат като жизнена основа и ареал на номадските култури на скитите, хуните, тюрките и монголите. Сменящите се една друга номадски култури Ю.Н. Рьорих обединява в предмет, който е специална част от ориенталистиката – номадистика.

Тук Ю.Н. Рьорих е концептуално близък до евразийците – представителите на геополитическата и историософска школа, която се оглавява в емиграция през 20-тте години на ХХ-ти век от триадата изтъкнати руски учени и мислители – географът П.Н. Савицки, историкът Г.В. Вернадски и лингвистът Н.С. Трубецкой. Ооснова на мирогледа на тези учени, с които Ю.Н. Рьорих е бил познат и чиито възгледи е споделял, е било убеждението, че Русия е напълно самобитен географски, исторически, економически и културно-психологически ареал, който се отличава както от Европа, така и от Азия, макар и да се развива в сложно съприкосновение и взаимодействие с тях. Така руските учени-хуманитаристи след низвергването на Великата Руска империя, след първото глобално прекрояване на света (Първата световна война) в изгнание са осмисляли и прогнозирали бъдещето на своята многострадална Майка-Родина.

Ако степната част на Евразия европейските геополитици са именували “географската  ос на историята”, или “Хартленд на Ойкумена”, т.е. “Сърцевина на Земята” (Х. Макиндер), то Русия евразийците са считали за сърцето на Евразийския континент. Геостратегическото пространство между Запада и Изтока, което е заемала и все още заема Русия, може да се разглежда като “гръбнак на Евразия”. От хилядолетия през евразийските равнини от Запад на Изток и от Изток на Запад са текли племена и народи, раждали са се и са загивали номадски империи, но не се е прекъсвала връзката между традиционния ареал на  Западната Средиземноморско-атлантическа цивилизация и Източния Тихоокеански геополитически и геокултурен регион. Още в средата на I-вото хил. до н.е.  могъщите конфедерации на скитските племена на Евразия са заемали пространството от Карпатите на Запад до Великата Китайска стена на Изток. Тя е отбелязвала границата между номадската степна и уседналата земеделска култура. Този степен район след скитите последователно са подчинявали на своята власт хуните до началото на нашата ера, тюрките през VІІ – VІІІв., монголците през ХІІІ – ХІVв., русите през ХVІІ – ХІХв. Монголското владичество  през епохата на своя апогей, при внука на Чингисхан императора будист Хубилай (1264 – 1295), обхващало преобладаващата част на Великия Евразийски континент, с изключение на Индийския субконтинент, Арабския полуостров и по-голямата част от Западна Европа. Това е било най-грандиозното  континентално държавно образувание измежду всички съществували някога в историята. То повече от един път и половина е надвишавало по размери Руската империя по времето на нейния максимален геополитически разцвет в границите й от 1913 година.

Юрий Николаевич Рьорих и Лев Николаевич Гумильов, които аз с гордост мога да нарека свои учители, са ярки представители на евразийското направление на руската историческа мисъл. Отдавайки дължимото на романо-германската култура на Западна Европа (особено през нейното християнско средновековие), те бяха против сляпото подчинение на Русия – Евразия на техногенната икономическа и политическа експанзия на Запада. Те са подчертавали православно-византийските корени на руската култура, от една страна, и глъбинните източно-степни влияния – от друга. Последното им е позволило по един напълно нов начин да погледнат на номадския турански свят на Азия и на неговата роля в руската история. Още в самото начало на апокалиптичния ХХ век самобитната евразийска позиция е представлявала предизвикателство към господстващите представи за ролята на номадите в световната история. Всъщност, евразийците са били последните глашатаи на света на Природата и са защитавали нейната божествена красота от бъдещото разрушение. С изчезването на свободните номади си е отивало и последното убежище на природната човешка свобода. Това, разбира се, е противоречало на урбанистичния идеализъм, наследен от европоцентристката историософия на ХVІІІ – ХІХ в. и прагматичния протестантизъм. За урбанистите, както и за традиционната китайска историография, а също така и за съвременния мондиализъм, понятията “номад” и  “варварин” си остават синоними. В рамките на тази традиция опитите за насилствена латинизация на част от западноруските земи са изглеждали за европейските политици също такова “обективно” благо, каквото е било, от гледна точка на китайския традиционализъм, принудителното подчинение на китайското политическо и културно влияние на народите, живеещи на север от Великата Китайска стена. Такова отношение на западните и на източните “културтрегери” към своите съседи се базира на тезата за превъзходството – в първия случай на европейската, а във втория – на китайската цивилизация – над традициите на съседните народи.

За Ю.Н. Рьорих, въпреки неговото блестящо европейско образование, Европа никога не е била “духовна Мека”, а връзката на Русия с Изтока е била не абстрактна идея, а личен жизнен фактор. Тя е била обмислена и преживяна от него през дългите години скиталчество по най-труднодостъпните области на Азия. За него Русия е представлявала духовна наследничка на този огромен свят, който в древноста се е разпростирал от Унгарската равнина до Великата Китайска стена и чиито степни пространства са били свидетели на велики събития, като се започне от скитския поход на Дарий и се свърши с трагичната гибел от ръцете на китайско-манчжурските завоеватели на последната номадска будистка държава в Азия – Джунгария. Част от калмиците през 1759 година се спасяват от кървавия геноцид на китайския император Цян-Лун и бягат от Синцзян в руските предели под покровителството на императрица Елисавета Петровна. Още  по-рано  част от тях се е била заселила по устието на Волга.

От дълбока древност Рус е влязла в съприкосновение с Изтока. Апогеят на източното военно могъщество е през епохата на Монголската империя, която академик Н.И. Конрад характеризира като “явление, принадлежащо и на Изтока и на Запада”[5]. Именно тогава, въпреки трагичното за Русия време, народите от Жълто до Средиземно море (включително и самата Рус) влизат в орбитата на небивали дотогава историко-културни контакти, свидетелство за което е знаменитото пътешествие на Марко Поло.

След монголската епоха, когато в своето движение на Изток Рус се е превърнала в Русия, тя самата заема положението на обединител на степните и залесените степни пространства на Евразия, обединявайки живеещите в тях народи не толкова с оръжието, колкото със силата на онези традиционни древни връзки  с Изтока, корените на които потъват в далечното минало. Чрез чувството за безграничността на степите и горските простори в душата на руския човек е крепнела вярата в единството и неделимостта на Родината.

Отговорът на въпроса, с какво е привлякла Ю.Н Рьорих номадска Азия, се крие в неговото сърце. С героичният образ на Хесер-хан  възседнал изправен на задните си крака кон, опъващ лък на фона на аленеещото небе от едноименната  картина на Н.К. Рьорих, той още от юношеството си е попивал неизчерпаемата сила на Степната Евразия, съдбата на която тясно и неразривно се е праплела с тази на Русия. И той след Достоевски би могъл да повтори, че “Русия не е само в Европа, но и в Азия ..., че руснакът не е само европеец, но и азиатец”[6].

В индийската долина Кулу, станала известна като местопребиваване на семейство Рьорих, те се установяват в края на 1928 година. Живописната долина в Западните Хималаи, сред сияещите на слънце снежни върхове, пази съкровищата на миналото: развалините на индуистки и будистки храмове, могили на незнайни племена, предмети на народното изкуство, присъщите на този ареал видове растения, птици и животни. Долината Кулу е обгърната от спомени за светците, великите мъдреци, духовните бащи на Индия. Тук, според преданието, е била написана “Атхарваведа” и е живял Вяса, легендарният съчинител на “Махабхарата”. Именно тук е бил основан от Н.К. Рьорих през 1929 година Институтът за Хималайски изследвания, който се е превърнал в един вид изведена в планините стационарна комплексна експедиция. В продължение на дванадесет години (от 1930 до 1942 години) несменяем директор на института е Ю.Н. Рьорих, който характеризира направлението на дейността на това уникално учреждение по следния начин: “Институтът за хималайски изследвания се състоеше от два отдела – ботанически и етнолого-лингвистичен, който също така се занимаваше с изучаването и търсенето на археологически паметници. <…> Институтът не остана чужд и на проблемите, свързани с изучаването на космическите лъчи при високопланински условия. <…> Беше събрана и богата колекция от тибетска фармакопея, при това в тази дългогодишна работа дейно участие взеха тибетски лами-лечители”[7].  Между другото, няколко години преди това подобни опити с космически лъчи са провеждали в Калуга К.Е. Циолковски и А.Л. Чижевски.

Ю.Н. Рьорих е работил извънредно интензивно.През 1931 година в статията “Проблемите на Тибетската археология”[8] той за първи път ясно определя задачите на археологията на Тибет: дава периодизация на археологическите паметници и набелязва нови обекти за изследване.

През 1932 година Юрий Николаевич публикува неголемия, но изключително важен труд “Изучаването на Калачакра”[9]. Този езотеричен и мистико-философски будистки трактат е посветен на проблемите на сакрализацията на времето в човешкото съзнание.”Важността на системата на Калачакра (Kālacakra) в религиозния живот на Тибет –  пише ученият –  е очевидна от наличната многобройна литература, посветена на системата, и от мощното влияние, което тя оказва със своето учение на будисткия свят от Централна Азия”[10].

Този труд на Ю.Н. Рьорих, публикуван в периодичното издание на Института за Хималайски изследвания, представлява истински шедьовър на творчеството на руския учен, който и до днес не е оценен в пълна степен. Учението за Калачакра (Колелото на Времето) представлявало завършителната фаза от формирането на будизма в неговата родина – Индия, откъдето през ХІ в. то е било пренесено в Тибет. Религиозните традиции, свързани с това учение, водят началото си от глъбинната подпочва на добудисткиге индо-ирански и отчасти сино-тибетски мистико-символични учения и култове. Според преданието, това учение за пръв път е проповядвал самият Буда през едно от своите въплъщения в легендарната Шамбала, на която толкова картини е посветил Н.К. Рьорих. Юрий Николаевич Рьорих, прозрял дълбините на миналото, се е стремил да проникне в същността на това учение, да постигне неговия религиозен, философски и общочовешки смисъл.

Разбирането за Колелото на Времето в културната традиция на народите на Азия има две значения; и двете макар и свързани едно с друго, изискват отделно разглеждане. От една страна, това е будистката доктрина за Калачакра, която възниква в Индия в края на Х в. от н.е., а от друга – универсалната хронологична и календарно-астрономична система, съществувала и съществуваща в продължение на много векове сред народите на Централна Азия, далечния Изток, Китай, Япония и Юго-Източна Азия и съчетаваща в себе си принципите на цикличното и линейното изчисляване на времето[11]. Ако се вникне по-дълбоко в геософията на времето на необятното евразийско пространство, толкова различаващо се от европейското прагматично и механично негово разбиране (“времето е пари”), то става очевидно, че значението на тази система е наистина уникално. В епохата на изкуствена глобализация и унификация на света системата на Калачакра (дори в нейното календарно-хронологично изражение) служи за целите на самоосъзнаването и самосъхраняването на народите, като своеобразен “културен имунитет” на азиатските пространства.

През 1934-1935 Николай Константинович Рьорих заедно с Юрий Николаевич след пътуването си до Европа и Америка извършват още една експедиция – в Манджурия, Западен Китай, Вътрешна Монголия – и посещават Япония. Не остават извън полезрението на Ю.Н. Рьорих и страните от Южна  Азия, Цейлон и Бирма, където той изучава на място своеобразните форми на самобитната култура на южния будизъм. Да проникне дълбоко във вътрешния живот на изучаваните народи на Юрий Николаевич помага рядко срещаното познаване на източните езици.

Работейки в Западните Хималаи, той поддържа живи научни контакти с най-изтъкнатите изтоковеди като В.М.Алексеев, Б.Я. Владимирцов, Ф.И. Щербатской, В.В. Голубев, Г.В. Вернадски, В.Ф. Минорски, Жозеф Хакен, Аурел Стейн, Джузепе Тучи, и много други представители на световната наука.

Най-значителното научно достижение на Ю.Н. Рьорих през този период, което му донася световна слава, е преводът на английски език на “Синята летопис” (“Blue Annals”) –  едно от най-известните съчинения по история на будистката доктрина в Тибет. Нейното авторство принадлежи на най-големия тибетски историк-будист Шонупел (1392-1481), съвременник на знаменития реформатор на тибетския будизъм Цзонхава, при когото будизмът преживява в Тибет своя най-голям разцвет. Цзонхава е основател на школата гелуг, най-аскетичното и строго направление в тибетския будизъм. Именно в тази форма на “Жълтата вяра” будизмът намира своите верни привърженици сред войнствените монголски номадски племена на Централна Азия.

“Синият летопис” накратко описва историята на будизма в Индия и извънредно подробно неговата история в  Тибет. Неговите хронологични рамки обхващат периода от официалното въвеждане на будизма от Индия при тибетския цар Сонцен-гампо (VІІІ в. от н.е.) до 1478 година, когато книгата е била завършена. ”Летописът” по-най-подробен начин описва развитието на всички основни школи на тибетския будизъм: кадам, кагю, карма, чжонан, сакя, гелуг. Той съдържа биографиите на най-големите тибетски учени-будисти, знаменитите лечители, мистици-съзерцатели, включително знаменитите жени монахини, религиозни проповедници и преводачи на будистки текстове от санскрит на тибетски език, и описва историята  на разпространение на най-важните  будистки доктрини – от Гухягарбха-тантра до Калачакра-тантра.

Важен аспект на “Синия летопис” е, че той дава най-подробно линията на приемственост между различните будистки учения и школи. На принципа на най-строгата приемственост, от Учител към ученик, се изгражда традицията – това убеждение последователно е прокарано в цялата книга. Сложността на четенето и разбирането на “Синия летопис” се крие в крайната митологизираност, а понякога и приказност на текста. Това може да се преодолее само след внимателен прочит, и вживяване в написаното. Остава да се поразим от мащабите (около 800 страници)  преводачески труд на Ю.Н. Рьорих и неговата способност да прониква в духовния свят на една друга култура. ”Синият летопис” ознаменува епоха в тибетологията и продължава да бъде една от фундаменталните книги в изучаването на историята и културата на средновековен Тибет. Голямо културно събитие в нашата страна (Русия – бел. ред.) представлява нейният превод на руски език и неотдавнашното му издаване в Санкт-Петербург[12].

Въпреки традицията на европейската ориенталистика Ю.Н. Рьорих разглежда Тибет не като изолиран планински район в центъра на Азия, а като онова място на планетата, където са скрити корените и взаимовръзките на много исторически съдби и събития, понякога даже доста отдалечени във времето и пространството от Тибет. Особено внимание той отделя на епоса за Хесер-хан – “Илиадата на Централна Азия”. По време на едно от пътуванията си в Източен Тибет той успява да намери там уникален екземпляр на тибетската версия на “Хесериадата”. Доколко темата за Хесер е увлякла Ю.Н. Рьорих, може да се съди по това, че още през 1942 година той пише труда “Сказание за цар Кесар Лингски”[13], където обобщава всички известни данни за Хесер и стига до извода, че стилистичните и езикови особености на този номадски епос позволяват да бъде отнесен към V-VІ век от н.е., а неговите корени е възможно да са от още по-ранно време.

Последните около десет години от своето пребиваване в Индия (от 1949 до 1957 година) ученият прекарва в Източните Хималаи – там, където четвърт век по-рано са били направени неговите самостоятелни крачки в науката. В Калимпонг, на границата със Сиким, в близост до патриарсите на хималайските върхове – Чомолунгма (Еверест) и Канченджанга, толкова ярко изобразени на платната на Николай и Святослав Рьорих, той издава редица нови блестящи трудове. Към тях се отнася “Амдоското наречие” – изследване на почти неизвестния и до днес на науката амдоски диалект с приложение към него на преведените за първи път от Ю.Н. Рьорих  фрагменти от “Хесериадата”. В същото време той завършва превода на историко-географския паметник “Жизнеописание на Дхармасвамин...”[14]. Това съчинение на тибетския пилигрим, посетил през ХV век Индия, има особено значение за изучаване на будизма през индийското средновековие.

За изключителните си заслуги в областта на изучаването на езика, литературата, историята, археологията и етнографията на Централна и Южна Азия, Ю.Н. Рьорих е бил избран за член на Кралското Азиатско дружество в Лондон, Азиатското дружество в Бенгалия, Парижкото географско дружество, американското Археологично и Етнографско дружество и много други.

Юрий Николаевич живее в Индия около тридесет години, но през всичките тези години, той, както и неговият баща, остава син на своята Родина. През годините на пребиваване в чужбина той така и не приема чуждно гражданство. Когато през лятото на 1941 година Германия вероломно напада Съветския Съюз, той незабавно изпраща в Лондон телеграма до посланика на СССР И.М. Майски с молба да го зачислят като доброволец в редовете на Червената  Армия, но получава учтив отказ. През есента на 1957 година заветната мечта на Юрий Николаевич най-накрая се сбъдва – той се завръща в Родината си.

Уви, не можем да си спомним без дълбоко душевно вълнение и чувство на срам за последния период от живота на Ю.Н Рьорих в Москва, за този най-меко казано хладен прием, който той намери тук.

“Не разбирам, - казваше той често, - какво става? Всичките ми усилия потъват  като в пясък, пред мен сякаш има стена...Те не ми дават да работя...”

“Кои са “те”?” – “Не зная”, - с тъга отговаряше той.

И въпреки това, въпреки препятствията, като един истински руснак, воин, монах и пътешественик по натура, Юрий Николаевич успя за две години и половина в Родината си да направи толкова, колкото не би успял да направи никой, освен него. Той създаде школа по тибетология. Ръководеше всички работи, свързани с тибетологията в нашата страна, оглави сектора по история на религията и философия на Индия в Института по ориенталистика към Аакадемията на науките на СССР; той беше един от главните инициатори по възобновяването на работата по превода на древните философски и литературни паметници на Изтока и активен член на редколегията на “Bibliotheca Buddhica”, а също така първи в нашата страна започна да преподава ведически език. Вече в Москва Ю.Н. Рьорих работи върху завършването на гигантския труд – тибетско-санскритско-руско-английския речник[15] в обем от около 100 авторски листа, които след неговата смърт завършват неговите ученици. Публикуваната посмъртно книга на Ю.Н. Рьорих “Тибетски език”[16] се появява 120 години след “Граматика на тибетския език” на академик Я. Шмидт и почти половин век след “Пособие по изучаване на тибетски език” на професор Г. Цибиков и така стана третия по ред труд на руски език, посветен на езика на Тибет. В статията на Ю.Н. Рьорих “Основни проблеми на тибетското езикознание”[17] за първи път в науката е дадена новаторска лингвистична карта на Тибет, отразяваща историческото развитие на езика като се започне от VІ век от н.е. Особено следва да се отбележи, че под редакцията на Ю.Н. Рьорих излиза от печат основополагащияг будистки трактат “Дхамапада” (в превод на В.Н. Топоров), който представлява важен етап от изучаването на будизма в нашата страна.

За краткото време на своята работа в Москва Ю.Н. Рьорих публикува и подготви за печат голямо количество статии, много от които са посветени на една от неговите любими теми – културно-историческите връзки  на народите на Азия. Неговото изследване “Монголо-тибетските отношения през ХІІ – ХІV в.” поставя въпроса за необходимостта да изоставим представите си за примитивността на монголския племенен бит  от края на ХІІ в., разкрива сложната роля на будистките манастири в културно-политическия живот на Тибет и неговите взаимоотношения с монголците[18]. Широтата на научните интереси на учения е засвидетелствана от наименованията на някои от неговите изследвания, написани през последните години от живота му[19].

Радостно е да се отбележи, че в днешно време по инициатива на Людмила Василиевна Шапошникова Международният Център “Рьорих” подготвя за издаване  труда на Ю.Н.Рьорих “История на Средна Азия”, върху който той е работил още в Индия и който е предвиждал да завърши в Родината си. Този труд дава обзор на политическата и културна история на Средна Азия от древни времена до появата на историческата арена на Тимур, когато през 1370 година той залага основите на последната велика средноазиатска империя. Следва да се подчертае, че под термина “Средна Азия” Ю.Н. Рьорих разбира съвкупността от обширните области, простиращи се от Карпатите на запад до Големия Хинган на изток и от Хималаите на юг до Алтай на север. Този труд е единственото изследване, обхващащо в културно-исторически план съдбите на най-важните държавни и културни образования в Евразия. Особен интерес представляват главите, посветени на епохата на Великото преселение на народите, историята на монголците и специално на Тибет.

Голямо внимание в този труд Ю.Н. Рьорих отделя и на кушаните (І – ІVв. от н.е.), които са успели да създадат върху развалините на Гръко-Бактрийското царство обширна империя, съперничеща си по блясък с Рим, преградила пътя на експанзия на Хански Китай на Запад и станала родина на гръко-будисткото изкуство и будизма Махаяна, който е завоювал впоследствие почти цяла Централна и Източна Азия[20]. Ю.Н. Рьорих е бил също така един от инициаторите по създаването на международна комисия от археолози и изтоковеди от Съветския съюз, Индия и Афганистан за всестранно изучаване на кушанския проблем и провеждането на съвместни археологически разкопки по места.

Любима тема на изследователя е бил проблемът за духовните и културни връзки на Индия и Русия. На тази тема той не е изменял в продължение на целия си живот.

Юрий Николаевич се отнасяше с благоговение към руските национални светини. През пролетта на 1959 година имах щастието да посетя заедно с него Троице-Сергиевата Лавра и  родното място на Александър Невски[21] в Переславл-Залески. Той гледаше с нескривана тъга на запустението, която цареше тогава в Спасо-Преображенската църква, където някога е бил кръстен бъдещия велик княз и светилник на Руската Земя. Тъжно е да се осъзнава, че след година, на 21 май 1960 година, Юрий Николаевич, пълен с творчески замисли, един изключително талантлив и образован учен, бе застигнат от смъртта. Тя го изтръгна в разцвета на неговите сили и възможности.

В преживяваната от нас епоха на планетарна криза, екологическа, демографска, социална, а  най-главното духовна, в епохата на технотрониката и изостряне на националните противоречия, на фетишизация на парите и натиска на техногенната масова култура, трудовете на Юрий Николаевич Рьорих се извисяват, подобно на Хималаи, откривайки на търсещите перспективи за възход. Възход през пространството и времето. Нека вървящият да преуспява по този път!

© Андрей Зелински. © Дияна Златева, превод. Публикувано в  на: 29.12.2007.

Бр.30/август-декември 2007