190 години от рождението на граф Алексей Константинович Толстой

Бр.30/август-декември 2007

Владимир Соловьов

ПОЕЗИЯТА НА ГРАФ АЛЕКСЕЙ К. ТОЛСТОЙ

I

Алексей Толстой, както и Ф. И. Тютчев, принадлежи кьм поетите мислители, но за разлика от Тютчев – поет изключително на съзерцателната мисъл, – граф А.К. Толстой беше поет на войнстващата мисъл – поет борец. Разбира се, не в смисъл на някаква външна практическа борба. Всеки истински поет неволно се подчинява на забраната, изразена от Пушкин: “Не за житейското вълнение/ и не за корист, не за битки” (“не для житейского волнения, не для корысти, не для битв”)[1]… Но оставяйки настрана житейските и користните битки, поетът, “роден за вдъхновение” може да се вдъхнови за борба – достойна за поетическото вдъхновение. Нашият поет се е борил с оръжието на свободното слово за правото на красотата, която е осезателната форма на истината, и за жизнените права на човешката личност.

Самият поет е разбирал своето призвание да се бори:

Господь, меня готовя к бою,

Любовь и гнев вложил мне в грудь,

И мне десницею святою

Он указал правдивый путь... [2]

Но именно защото пътят, посочен от поета  е бил правдив, и борбата на този път е била борба за висшата правда, за интересите на безусловното и вечното достойнство; тя е извисявала поета не само над житейските и користни битки, но и над партийната борба, която може да бъде безкористна, но не и правдива, защото кара да виждаш всичко в бяло на своята страна – и всичко в черно на враждебната страна; а такова равномерно разпределение на цветовете в действителност не съществува и няма да няма да съществува поне до Страшния съд.

            Верен на истината, Толстой не е могъл да  се отдаде изцяло на нито един от враждуващите станове, не е можел да бъде партиен борец – той съзнателно е отхвърлял такава борба:

Двух станов не боец, но только гость случайный,

За правду я бы рад поднять мой добрый меч,

Но спор с обоими – досель мой жребий тайный,

И к клятве ни один не мог меня привлечь;

Союза полного не будет между нами –

Не купленный никем под чье б ни стал я знамя,

Пристрастной ревности друзей не в силах снесть,

Я знамени врага отстаивал бы честь! [3]

II

            За характеристиката и оценката на поета много е важен въпросът за отношението на неговата собствена съзнателна мисъл към неговото дело: как той е приемал  поезията си и какво е считал, че представлява поезията? От тази гледна точка всички поети от нашия век (тук се ограничавам само с руските поети и от тях се спирам само на починалите)  се разпределят на три естествени групи. Първата е достатъчно да бъде обозначена с едно име – с това на Пушкин. Тук отношението на мисълта към творчеството е непосредствено, органично, в процеса на творчеството съзнанието не се отделя от самото дело, – няма никакво раздвоение в поетичната дейност. Като един чист поет, предимно поет-художник, Пушкин направо ни дава съвършени образци на красотата, без да се тревожи от общия въпрос: какво представлява поетическата красота, как тя се отнася към живота, какво е нейното място и значение във вселената? И не че поетът изобщо не е мислил и говорил за своето дело. Но това са били случайни, преходни мисли по повод на поезията, а не окончателен отчет на съзнанието за нейната същност и значение. Въпреки своя, наистина повърхностен,  байронизъм, Пушкин никога не се е съмнявал в правата на красотата и поетичния мироглед и поради това не си е давал и ясна сметка за тези права. Той изобщо не е разглеждал този въпрос в неговата общност и дълбочина. Само мимоходом е посочвал различните външни признаци на словесното творчество.

Поетичното вдъхновение, според свидетелството на Пушкин, е нещо особено или изключително, което не се слива с всекидневния живот. Скъпоценно показание на великия поет за творческия процес, един важен факт от психологическия опит се съдържа в следните стихове: “Пока не требует поета – К священной жертве Аполлон, – В заботах суетного света – Он малодушно погружен …” – Но лишь божественный глагол – До слуха чуткого коснется, - Душа поэта встрепенется, - Как пробудившийся орел” [4]… Но, ако и да приемаме това “показание на експерта” в цялата му сила и значение,  не можем да кажем, че тук е изразена самата същност на поезията. Тя не е изразена и в онези стихове, в които поетът отхвърля лъжовното за поезията изискване за практическа полза: “Не за житейското вълнение/ и не за корист, не за битки – /родени сме за вдъхновение, /за сладки звуци и молитви.” (“Не для житейского волненья, – Не для корысти, не для битв, – Мы рождены для вдохновенья, – Для звуков сладких и молитв”) …Всички признаци са верни, но твърде широки и външни: вдъхновението бива различно, и не само поезията е плод на вдъхновение; сладките звуци са характерни за музиката още повече, отколкото за поезията; не всяка молитва е поетична, и не всяка поезия има молитвен характер. Нито един от тези признаци поотделно, нито всичките те взети заедно не определят същността на поезията. Самият Пушкин не е приемал своите указания твърде строго и не се е боял да им противоречи, когато например, в “Паметник” той обяснява обществената полза на своята поезия: “Что  чувства добрые я лирой пробуждал, - Что в сей жестокий век я прославлял свободу – И милость к падшим призывал”…[5] И това е прекрасно, но все пак не в това е смисълът на поезията. За разбирането на този смисъл е по-добре да се обърнем към онова, което Пушкин е създал в поезията, отколкото към онова, което той е говорил за нея, – неговите думи понякога могат да въвеждат в заблуждение, например: “Тьмы низких истин мне дороже – Нас возвышающий обман”… [6] От тези думи, казани по повод на поетичната измислица, представяна за историческо събитие, би могло да се заключи, че поезията е била в очите на Пушкин измама, макар и извисяваща и скъпа; че той е допускал възможността истината да бъде низка, и че е предпочитал измамата пред истината. Но би било несправедливо да се търсят точни мисли и определения в случайните забележки на поета, когато сам не се е отнасял сериозно към своите рефлексии и не ги е смесвал с “божествения глагол”.В едно стихотворение той изказва скептичната мисъл, че животът е “дар напразен, дар случаен”, незнайно от кого и защо даден на човека; но когато един известен архиерей с основание опровергава тази мисъл – също в стихове – Пушкин бърза да се откаже от нея с разкаяние и съчинява друго стихотворение, където признава първото само за “изнежени звуци на безумство, страст и мързел” ("изнеженные звуки безумства, лени и страстей") [7]. Ясно е, че в крайна сметка едно от тези две противоречащи си едно на друго произведения, а навярно и двете са създадени от поета не по повеля на Аполон и не при неговия жертвеник.

Всичко това не е важно, когато става дума за Пушкин. Той затова е и един несравним представител на органичното творчество сред нашите поети, защото всички субективни грехове на неговата мисъл се оказват безсилни да разложат живата цялост на неговата поезия. Всичко това е само странична примес, която може лесно да бъде отделена от истинското поетично дело. Когато висшият глас го е призовавал към свещената жертва, той заедно с “грижите на суетния ден” е захвърлял и всякаква рефлексия. Тя не е била съставна част от неговата поетична дейност, а по-скоро може да бъде сравнена с онези ботуши, с които правоверните се разхождат на улицата, но ги оставят пред входа на храма.

Древните гърци и римляни, както е известно, са боядисвали своите статуи. Това е било доста безвкусно и във всеки случай излишно, но не е променяло съвършенството на скулптурната форма; такава е и рефлексията – Байронова и друга, – която за съжаление на места оцветява тази поезия: наложена от разсъдъка, тази примес е чужда на творческия гений и с годините пада като стари люспи, съхранявайки само биографично и историческо значение. Между другото, имало е и още се срещат хора, които поради тази странична смес кощунствено обявяват самата поезия на Пушкин за плоска и безсъдържателна, докато други, напротив, не се ограничават само със справедливо благоговение пред тази поезия и възхищавайки се от всяка фраза на поета, го считат за велик мислител, какъвто той никога не е бил и поради своята натура не е можел да бъде такъв. Всъщност неговата рефлексия е като прах върху чудесен елмаз; тя не намалява неговата цена, но въпреки това по-добре е да бъде изтрита, а не да ѝ се възхищаваме.

            Съвсем друго значение има рефлексията при поетите от втората група – с  Баратински и Лермонтов начело. Тук рефлексията прониква в самото творчество и като постоянен, пребиваващ и преодоляващ елемент в съзнанието на поета разлага  монолитността  на неговия възглед и подкопава неговата художествена дейност. Критичното, отрицателното отношение към собствения живот и към заобикалящата среда – отношение, което е повече или по-малко справедливо при дадените лични и обществени условия – тук измамно се издига до степента на безусловен принцип и се превръща в господстващо настроение на самата поезия. Тръгвайки от безсъдържателността на своя собствен живот, правейки заключения за живота изобщо, тези поети смятат, че той няма смисъл и цел; но в такъв случай и поезията, като най-висшият цвят  на живота, е безсмислена заблуда, и накрая остава само една "празна и глупава шега" (“пустая и глупая шутка”)[8]. Онова, което при Пушкин е било израз на мимолетно настроение, от което самият той е бил готов веднага да се откаже, при Лермонтов придобива вид на окончателно убеждение. Неговото стихотворение: “И скучно, и грустно“, ако се погледне отстрани, разбира се, е само слабо повторение на Пушкинската “бутада“ (от фр. boutade – избухване, каприз – бел. ред.), но самият Лермонтов е придавал на съдържанието на тези посредствени стихове трагична важност и навярно не би се отказал от тях при намесата на лица с духовно звание.

            Ако отрицателната гледна точка, на която са застанали тези поети на разочарованието е била окончателен извод на едно правилно мислене, тогава действително би трябвало да се откажем от поезията като от измама. В действителност и Баратински, и Лермонтов, при наличието на много значителен, макар и разстроен от  рефлексията поетичен талант, са били не толкова мислители, колкото резонатори на почвата на субективните си впечатления. Но заключението, че цялото мироздание е негодно поради собствения зъбобол не се оправдава от логиката. От двамата споменати поети, при Баратински, притежаващ много по-зрял и развит ум, разочарованието има известни обективни основания. Подобно на повечето образовани хора от нашето столетие, Баратински е приел материалистичните обобщения на някои научни данни за неопровержима истина и, виждайки противоречието на тази "истина" с поетичния и религиозен възглед за света и живота, е решил, че този възглед е илюзия. Такъв, макар и погрешен, но заслужаващ уважение е мотивът за неговата тъга – не единственият, но най-добрият. През своя кратък живот Лермонтов не е успял да достигне до нищо подобно, и цялото му разочарование произтича изключително поради неприятните впечатления от заобикалящата действителност, т.е. от светското общество в Петербург, в Москва и в Пятигорск.

            Въпреки тази своя неоснователност, поезията на разочарованието се появява неслучайно. Субективната неудовлетвореност има огромно значение, тя дава първия тласък за работата на съзнанието и мисълта. Този, който е доволен, не отива по-нататък; отрицателният момент е необходим, ненормално и безсмислено е само задържането при него, т.е. удовлетворението от собствената неудовлетвореност, към което са толкова склонни много скептици и песимисти.

            Бъдещето на руската поезия е зависело от това, ще стигне ли у нашите поети силата на мисълта, за да продължат напред, преодолявайки субективното отрицание. Пътят назад е бил отрязан. Щом мисълта се е пробудила, въпросите са възникнали, вече не е било лесно да се върнат към предишната непосредственост, към органичното творчество на Пушкин. Тютчев е казал за него: "Тебя, как первую любовь, России сердце не забудет" [9]. Именно така: не може да се забрави, но не може и да се повтори!

            За съзнанието не е възможно да се откаже от рефлексията, след като веднъж се е появила – нужно е просто да я доведе докрай. Противоречията, предизвикани от мисълта, трябва да бъдат преодоляни от самата нея; и жизнеспособността на руската поезия е доказана с това, че тя не се спира на разочарованието на Баратински и Лермонтов, защото след тях се появяват поети с положителна мисъл, които съзнателно разбират значението на красотата в света, помиряващи ума с творчеството и оправдаващи поезията като израз на истината. Дълбок и своеоброзен представител на този трети тип, който може да бъде наречен поезия на хармоничната мисъл, намираме при Тютчев; към него, несъмнено, принадлежи поради основата на своя мироглед и Алексей Толстой, присъединяващ към тази обща умствена основа, като своя отличителна черта, елемента на дейната воля и борбата, който почти отсъства в поетичните произведения на Тютчев. Този борбен елемент в поезията на Толстой действа до известна степен в ущърб на силата и чистотата на творчеството, но в замяна на това го прави много по-разнообразно, ярко и достъпно.

III

            Нашият поет се е нарекъл “певец, държащ знаме в името на красотата” (“певцом, державшим стяг во имя красоты") [10]. Той е бил не само неин мирен жрец, но и войнствен рицар. Без да се ограничава в спокойното отразяване на това, което се е явило от "страната на лъчите", неговото творчество се  е определяло още от движението на волята и сърцето като реакция на враждебните явления:

Воспрянул я, и, негодуя,

Стихи текут.Так в бурный день

Прорезав тучи, луч заката

Сугубит блеск своих огней.

И так река, скалами сжата,

Бежит сердитей и звучней. [11]

            Приемайки съзнателно чрез вярата висшия смисъл на живота, осезателният израз на който е красотата, поетът се е възмущавал от всичко, което е отричало или оскърбявало този смисъл, и смело го е следвал против течението:

Правда все та же! Средь мрака ненастного

Верьте чудесной звезде вдохновенья,

Дружно гребите во имя прекрасного

Против течения!

Други, гребите!Напрасно хулители

Мнят оскорбить нас своею гордынею.

На берег вскоре мы, волн победители,

Выдем торжествено с нашей святынею,

Верх над конечным возьмет бесконечное,

Верою в наше святое значение

Мы же возбудим течение встречное

Против течения! [12]

            Толстой е олицетворявал своя идеал за поета в историческия образ на Йоан Дамаскин, на когото е посветено неговото първо значително произведение. Създаден за живот в духа, Йоан не понася светската суета, но неговата духовна потребност го влече не само към съзерцание, но и към борба:

И раздавался уж не раз

Его красноречивый глас

Противу ереси безумной,

Что на искусство поднялась

Грозой неистовой и шумной.

Упорно с ней боролся он,

И от Дамаска до Царьграда

Был, как боец за честь икон

И как художества ограда,

Давно известен и почтен [13].

            На пръв поглед може да ни се стори, че Толстой изпада в анахронизъм, като приписва на Йоан Дамаскин и неговите съвременници грижа за интересите на изобразителното изкуство. Но, ако застанем на гледната точка на нашия поет,  ще видим, че тук той е открил едно много вярно и дълбоко разбиране за същността на нещата. Та нали и неговият собствен интерес към изкуството не е бил технически-отвлечен: и той е виждал в него нещо повече, отколкото изящна и приятна външност. Красотата му е била скъпа, за него тя е свещена като сиянието на вечната истина и любов:

Когда Глагола творческая сила,

Толпы миров воззвала из ночи,

Любовь их все как солнце озарила,

И лишь на землю к нам ее светила,

Нисходят порознь редкие лучи.

И, порознь их отыскивая жадно,

Мы ловим отблеск вечной красоты:

Нам вестью лес о ней звучит отрадной,

О ней поток гремит струею хладной

И говорят, качаяся, цветы [14].

            Въпросът за значението на красотата се свежда до въпроса: възможно ли е пълно, окончателно изразяване на висшето съвършенство или реално, осезателно въплъщаване на абсолютното в определени форми? Но това е същият този въпрос, с който са се занимавали и на който отрицателно са отговорили иконоборците. Според тях осезателното изразяване на абсолютното е невъзможно, те са настоявали, че божественото е неописуемо, и на това основание са отхвърляли иконите. Тук несъмнено е бил отричан, макар и несъзнателно, самият принцип на красотата и истинското значение на изобразителното изкуство. Същата гледна точка имат и онези, които считат цялата област на естетиката за измислица и празна забава. По този начин Толстой не греши: онова, за което се е борил срещу господстващото течение по негово време, по същество е било същото, което Йоан Дамаскин и неговите привърженици са утвърждавали срещу иконоборството [15].

IV

            Истинският източник на поезията, както и на всяко изобразително изкуство, не  е във външните явления, също така не е и в субективния ум на художника, а в самобитния свят на вечните идеи или първообрази:

Тщетно, художник, ты мнишь, что творений своих ты создатель!

Вечно носились они над землею, незримые оку.

.............................................................................

О, окружи себя мраком, поэт, окружися молчаньем,

Будь одинок и слеп, как Гомер, и глух, как Бетховен,

Слух же душевный сильней напрягай и душевное зренье,

И как над пламенем грамоты тайной бесцветные строки

Вдруг выступают, так выступят вдруг пред тобою картины,

Выйдут из мрака все ярче цвета, осязательной формы,

Стройные слов сочетания в ясном сплетутся значенье, -

Ты ж в этот миг и внимай, и гляди, притаивши дыханье,

И, созидая потом, мимолетное помни виденье! [16]

            Красотата в явленията на външният свят е само отражение на тази самобитна и вечна красота:

И все сокровища природы,

Степей безбережный простор,

Туманный очерк дальних гор,

И моря пенистые воды,

Земля , и солнце, и луна,

И всех созвездий хороводы,

И синей тверди глубина, -

То все одно лишь отраженье,

Лишь тень таинственных красот,

 Которых вечное виденье

В душе избранника живет [17].

            Този избраник може и трябва да бъде сляп за външния свят, за да може по този начин по пълно да се отдава на обладаващия го дух.

            Истинският художник не е свободен по отношение на своето творчество. Причастен на божеството, той е самотен в тълпата и е заобиколен от неразбиране и като божество раздава на всички от изобилието на своя вътрешен живот, без да очаква взаимност. Такава е идеята на  превъзходната по своето съдържание и само на места леко разтеглена балада "Слепият".

            Князът със своята дружина ловува в гората, спира се, за да си отдъхне на пладне и заповядва да бъде повикан от съседното село един беден сляп певец. Когато той пристига, ловците вече са си починали и са си тръгнали; без да забелязва тяхното  отсъствие, слепият се вдъхновява и пее до вечерта, а когато разбира, че е пял бидейки сам, ни най-малко не се смущава:

Воистину, если б очей моих ночь

Безлюдья от них и не скрыла,

Я песни б не мог и тогда перемочь,

Не мог от себя отогнать бы я прочь,

Что душу мою охватило.

Пусть по следу псы, заливаясь, бегут,

Пусть ловлею княз удоволен;

Убогому петь не тяжолый был труд,

А песня ему не в хвалу и  не в суд,

Зане он над нею не волен.

........................................................

Охваченный ею не может молчать,

Он раб ему чужого духа,

Вожглась ему в грудь вдохновенья печать,

Неволей иль волей - он должен вещать,

Что слышит подвластное ухо.

Не ведает горный источник, когда

Потоком он в степи стремится,

И бьет и кипит его, пенясь, вода, -

Придут ли к нему пастухи и стада

Струями его освежится?... [18]

V

            Вдъхновеният художник, въплъщавайки своите съзерцавани неща в чувствени форми, представлява свързващо звено или посредник между света на вечните идеи или първообрази и света на веществените явления. Художественото творчество, в което се премахва противоречието между идеалното и чувственото, между духовното и вещественото, е земно подобие на божественото творчество, в което всякакви противоположности са отстранени, и божественото се проявява като начало на съвършеното единство  - “единство на себе си и своя друг” (“единства себя и своего другого”):

Едино, цельно, неделимо,

Полно созданья своего,

Над ним и в нем, невозмутимо,

Царит от века Божество.

Осуществилося в нем ясно,

Чего постичь не мог никто:

Несогласимое согласно,

С грядущим прошлое слито,

Совместно тврочество с покоем,

С невозмутимостью любовь,

И возникают вечным строем

Ее созданья вновь и вновь.

Всемирным полная  движеньем,

Она светилам кажет путь

Она нисходит вдохновеньем

В певца восторженную грудь;

Цветами рдея полевыми,

Звуча в паденье светлых вод,

Она законами живыми

Во всем, что движется живет.

Всегда различна от вселенной,

Но вечно с ней съединена,

Она для сердца несомненна,

Она для разума темна [19].

          Тук под “разум” се подразбира едностранчивият аналитичен разсъдък. Истинският, умозрителният разум, не се намира в противоречие със сърцето. С твърдост на мисълта, която би направила чест на всеки един метафизик и богослов, нашият поет прокарва идеята за божието всеединство между  Сцила и Харибда – пантеизма и дуализма [20].

Бог один есть свет без тени,

Нераздельно в нем слита

Совокупность всех явлений,

Всех сияний полнота;

Но струящаясь от Бога

Сила борется со тьмой;

В нем могущества покой,

Вокруг него времен тревога.

         Тук е отстранена пантеистичната мисъл за безразличието на всичко в Бога; но откъде е тази тъмнина и тази тревога, предизвикващи Божията сила към действие и към борба?

Мирозданием раздвинут,

Хаос мстительный не спит:

Искажен и опрокинут,

Божий образ в внем дрожит;

И, обманов полный,

На Господню благодать

Мутно плещущие волны

Он старается поднять.

          Тази действителност несъмнено представлява основен факт на световния живот; но по този начин само се предизвиква нов въпрос: по какъв начин действителността на злото начало може да бъде съгласувана с Божието всеединство? И тук при нашия поет ние намираме удовлетворително решение – доколкото такова е възможно в пределите на поетичната форма:

“И усильям духа злого

Вседержитель волю дал,

И свершается все снова

Спор враждующих начал.

В битве смерти и рожденья

Основало Божество

Нескончаемость творенья,

Мирозданья продолженье,

Вечной жизни торжество.”

           Тържеството на вечния живот над смъртта и свободата на злото като условие за още по-голямо благо – с това се отстранява противоречието между двете начала и се оправдава всеединството Божие.

VI

            Тържеството на вечния живот – ето окончателният смисъл на вселената. Съдържание на този живот е вътрешното единство на всичко, или любовта, нейна форма – красотата, нейно условие – свободата.

            Завладявайки сърцето на поета, любовта му се разкрива като същност на всичко съществуващо.

Меня, во мраке и пыли

Досель влачившего оковы,

Любови крылья вознесли

В отчизну пламени и слова;

И просветлел мой темный взор,

И стал мне виден мир незримый.

И слышит ухо с этих пор,

Что для других неуловимо,

И с горней выси я сошел,

Проникнут весь ее лучами,

И на волнующийся дол

Взираю новыми очами.

И слышу я, как разговор

Везде немолчный раздается

Как сердце каменное гор

С любовью в темных недрах бьется,

С любовью в тверди голубой

Клубятся медленные тучи,

И под древесною корой,

Весною свежей и пахучей,

С любовью в листья сок живой

Струей подъемлется певучей.

И вещим сердцем понял я,

Что все, рожденное от Слова,

Лучи любви кругом лия,

К нему вернуться жаждет снова.

И жизни каждая струя,

Любви покорная  закону,

Стремится силой бытия

Неудержимо к Божью лону.

И всюду звук, и всюду свет,

И всем мирам одно начало,

И ничего в природе нет,

Чтобы любовью не дышало [21].

          Но тази стихийна любов, с която диша всичко в природата, е само стремеж, само влечение към вечното царство на любовта и красотата. Истински и окончателно да се приобщи към това царство може само човешката личност, тъй като съвършено  съединение може да има само при наличието на съзнателност и свобода. За това и на злото начало “Вседържателят воля е дал” (“Вседержитель волю дал”), за да може чрез борбата с него човек свободно да достигне до съвършенството.

          Без свобода и ясно съзнание  за човечеството са възможни много блага – всеобща ситост, безопасност, всякакви материални наслаждения – но всичко това са блага от низш характер, които са достъпни и на другите животни, и не е достойно за човека да се задоволява с тях. Наистина човешкото добро е възможно, само когато човек идва при него сам, и със своята воля и съзнание го приема. Да съобщиш на човек отвън готова истина, която не съответства на неговото собствено мислене и опит, би означавало да  отнемеш вътрешното достойнство и от истината, и от човека. Ако би било възможно да се надарят хората като висше благо с готово, осигурено отвън благополучие, без техния труд и усилие, то с това би се разкрило, че между щастливия човек и ситото животно няма съществена разлика. Но в действителност тя съществува. “В ничия съвест не ще влезеш силом, и никого с тояга в рая не ще вкараш” (“Не влезешь силой в совесть никому, и никого не вгонишь в рай дубиной”), защото и съвестта, и раят, осигурени по принуда за всеки човек, достоен за това име, по нищо не биха се различавали от ада.

          За никого не е възможно да осигури съвършенството на човека без неговото собствено, свободно и съзнателно участие. Личната свобода, или свободата на самоопределянето, е свойство, което дава на човека безусловно значение в очите на Висшето същество.

VII

          Божеството вечно притежава пълнотата на съвършенството, природата отразява това съвършенство чрез своите форми и през своя живот се стреми към него; човекът чрез свободните си дела го постига за себе си. В този процесът на усъвършенстване, който представлява смисъла на човешкия живот, естествено се разпознават два полюса. На първо място човекът е самостоятелен индивид, или индивиуалност, и на второ място, представлява неразделна част от вселенското единство. Съответно с това, отделният човек може не само да усъвършенства самия себе си (а чрез това косвено и заобикалящата среда), но и пряко да съдейства на общия прогрес, на онова цяло, към което той принадлежи, съзнателно превръщайки го в предмет на своята дейност. Естествено условие за самоусъвършенстването е половата любов, въплъщаваща човешката индивидуалност; патриотизмът е реалният подтик за участие в работите на общия прогрес (в широкия смисъл), т.е. чувството за солидарност с определено цяло – гражданска общност, народ, държава, религиозен съюз – в благото на което исторически, за отделния човек е въплътено всемирното благо.

          Не само половата любов има своите корени в животинския свят, същото може да се каже и за патриотизма (при обществените и стадните животни). Съдбата на отделния човек и на човечеството, нашето извисяване над животинската природа зависи главно от очовечаването и одухотворяването на тези основни факти от живота, от тяхното прераждане от слепи инстикти на природата в съзнателни принципи на достойно съществуване. В тази дейност преобладаващата роля естествено принадлежи  на духовните водачи на човечеството – поетите и мислителите.

          В поезията на Алексей Толстой мотивите на любовта и патриотизма принадлежат към най-характерните и симпатичните. В стиховете му на тази тема е изразена само идеалната страна на любовта. Любовта е съсредоточен израз – в личното живо съзнание тя е световната връзка и висш смисъл на битието; за да бъде вярна на това свое предназначение, тя трябва да бъде единна, вечна и неразривна:

Слиясь в одну любовь, мы цепи бесконечной

Единое звено,

И выше восходить в сияньи правды вечной

На врозь не суждено [22].

          Действителните условия на земното съществувание далеч не съответстват на това висше понятие за любовта; поетът няма сили да примири това противоречие, но и не иска заради него да се откаже  от своя идеализъм, в който е висшата правда. Оттук идва дълбоката тъга, с която са белязани всички негови любовни стихотворения, въпреки общото преобладаване на бодрия, или, както той се изразява, мажорен тон в неговата поезия. Този мажорен тон напълно господства в неговите историко-патриотични стихове.

VIII

           Патриотизмът е природно чувство, което ни кара да живеем и да действаме за благото на онова събирателно цяло, към което принадлежим. Във всеки отделен случай чувството решава кое е онова от многото съществуващи събирателно цяло, към което аз така или иначе принадлежа или съм приближен, което има върху мен преимуществени върховни права. Абсолютно правило в това отношение не може да се установи; като, например, да решиш, кое е висшето цяло за образования елзасец католик: Франция, германската империя, католическата църква или европейската култура? Но при обикновени условия въпросът фактически се решава без затруднения. За огромната част от хората в днешно време събирателното цяло, за което собственото им чувство признава върховни права, е отечеството, т.е. кристализиралата в държавни форми народност или група народности: това цяло, което е с преимущество пред всички други, е истински предмет на патриотизма (в точния смисъл на думата) и произтичащия от него граждански дълг.

          Но ако за нас няма съмнение в това, че ние трябва да живеем и да действаме за благото на своето отечество, - в нашия случай Русия, то с това още ни най-малко не се решава най-главния и важен въпрос: в какво се състои благото на моето отечество, и какво трябва да правя аз, за да му служа. Само при крайно слабоумие и невежество или при крайна недобросъвестност може да се твърди, че естественото стихийно чувство на патриотизъм само по себе си е достатъчно, за да дава нужното направление на патриотичната дейност. В действителност патриотизмът, както и всяко естествено чувство, може да бъде източник  както на добро, така и на зло. Цялата история свидетелства, че държавите и народите както са били спасявани от патриотите, така и от “патриотите” са погивали. Какво може да бъде по-силно от онзи патриотизъм, който е карал персийските велможи в чинни редове да се хвърлят в морето, за да спасят кораба на Ксеркс [23]? Но такъв патриотизъм, бидейки съпроводен с робски дух, не е спасил, а е погубил персийското царство. Нима патриотизмът не е въодушевявал онези парижани, които са ликували при обявяването на война на Германия и са викали: “a Berlin, a Berlin” (към Берлин (фр.) – бел.ред.)? Но този патриотизъм се е оказал и предвестник и  причина за националното бедствие [24].

          Отвъд силите на непосредственото чувство е нужно още патриотично съзнание, което различава истинското благо на отечеството от привидното и лъжливото. Това съзнание има различни степени, допускащи сравнително най-добрата оценка. Можем да кажем, че степента на патриотично съзнание, изразена у нашия поет, и до днес си остава най-висшата в сравнение с господстващите чувства и представи.

          Истинският патриотизъм ни кара да желаем на нашия народ не само най-голямо могъщество, но, което е главното, най-голямо достойнство, най-голямо приближаване към истината и съвършенството, т.е. към истинското безусловно благо. Това благо, според светоусещането на нашия поет, се определя окончателно като единство в свободната пълнота на живите сили. Свободното достигане на такова съвършено състояние е смисълът на човешкото съществуване. В съответствие с това – подвижният, прогресиращ живот на обществото и народа, основан на свободата на всички положителни сили, в пределите на общото държавно единство, въплътено в свободната нравствена личност на царя – ето патриотичния идеал на нашия поет. Пълна противоположност на този идеал е насилственото нивелиращо единство, потискащо всяка частна обособеност и самостоятелност.

           С цялата живост на поетичното представяне и с цялата енергия на борец за идеята, Толстой е прославял и в проза и в стихове своя идеал на истинно руската, европейска и християнска монархия и е изобличавал остро ненавистния му кошмар на азиатския деспотизъм. Началото на истинския национален строй той е намирал в киевската епоха от нашата история; осъществяването на противоположния принцип той е виждал в периода на московската държава, към която се е отнасял с яростна вражда. ”Моята ненавист към московския период, – пише той в едно писмо, – е моята идиосинкразия... Моята ненавист към деспотизма – това съм самият аз” [25].

          Този поглед върху двойствеността на началата в руската история представлява общия тон на всичко, което Толстой е написал на историко-патриотчни теми. Той е дал  най-непосредствен и цялостен израз на своята патриотична идея в оригиналната балада “Змей – Тугарин”  (Полное собрание стихотворений, т.II, стр. 234. СПб., 1876) [26].

IХ

          Киевският княз Владимир с дружината си и множество граждани пирува на брега на Днепър. Той обича да слуша песни, и ето че на неговия призив от задните редове на пируващите излиза певец  с чудовищен вид:

Глаза словно щели, растянутый рот,

Лицо на лицо не похоже,

И выдались скулы углами вперед;

И ахнул от ужаса русский народ:

Ай рожа, ай страшная рожа!

          Певецът запява песен, в която пророкува за монголското иго. Владимир и неговите гости посрещат това пророчество със силен смях:

Певец продолжает: Смешна моя весть

И вашему уху обидна?

Кто мог бы из вас оскорбление снесть!

Бесценное русским сокровище честь,

Их клятва: да будет мне стыдно!

На вече народном вершится их суд,

Обиды смывает с них поле –

Но дни, погодите, иные придут,

И честь, государи, заменит вам кнут,

А вече – каганская воля!” –

“Стой, - молвил Илья, - твой хоть голос и чист,

Да песня твоя непригожа!

Был вор – Соловей, как и ты, голосист,

Да я пятерней приглушил его свист –

С тобой не случилось бы то же!”

Певец продолжает: “И время придет:

Уступит наш хан христианам,

И снова подымется русский народ,

И землю единый из вас соберет,

Но сам же над ней станет ханом.

И в терем будет сидеть он своем,

Подобен кумиру сред храма,

И будет он спины вам бить батожьем,

А вы ему стукать да стукать челом –

Ой, срама, ой, горького срама!” –

“Стой, - молвит Попович, - хоть дюжий твой рост,

Но  слушай, поганая рожа:

Зашла раз корова к отцу на погост,

Махнул я ее через крышу за хвост –

Тебе не было бы того же!”

Но тот продолжает, осклабивши пасть:

“Обычай вы наш переймете,

На честь вы поруху научитесь класть,

И вот, наглотавшись татарщины власть,

Вы Русью ее назовете!

И с честью поссоритесь вы стариной,

И предкам великим на сором,

Не слушаясь голоса крови родной,

Вы скажете: станем варягам спиной,

Лицом повернемся к Обдорам!

          При тези думи богатирът Добриня разпознава в певеца нечистия Змей-Тугарин и опъва лъка, за да стреля по него, но онзи приема своя истински змейски вид, потапя се в Днепър и избягва.

Смеется Владимир: “Вишь выдумал нам

Каким угрожать он позором!

Чтоб мы от Тугарина приняли срам!

Чтоб спины подставили мы батогам!

Чтоб мы повернулись к Обдорам!

Нет, шутишь! Живет наша русская Русь,

Татарской нам Руси не надо!

Солгал он, солгал, перелетный он гусь:

За честь нашей родины я не боюсь!

Ой, ладо, ой, ладушко – ладо!

А если б над нею беда и стряслась.

Потомки беду перемогут!

Бывает, – промолвил свет-солнышко князь, –

Неволя заставит пройти через грязь,

Купаться в ней свиньи лишь могут!

Подайте ж мне чару большую мою,

Ту чару, добытую в сече,

Добытую с ханом хозарским в бою   -

За русский обычай до дна ее пью,

За древнее русское вече!

За вольный, за честный славянский народ,

За колокол пью Новограда,

И если он даже во прах упадет,

Пусть звон его в сердце потомков живет –

Ой, ладо, ой, ладушко-ладо!

Я пью за варягов, за дедов лихих,

Кем русская сила подьята,

Кем славен наш Киев, кем грек приутих.

За синее море, которое их,

Шумя, принесло от заката!”

И выпил Владимир, и разом кругом,

Как плеск лебединого стада,

Как летом из тучи ударивший гром,

Народ отвечает: “За князя мы пьем –

Ой, ладо, ой ладушко-ладо!

Да правит по русски он русский народ,

А хана нам даром не надо!

И если настанет година невзгод,

Мы верим, что Русь их победно пройдет –

Ой, ладо, ой, ладушко-ладо!

          Ясно, е че от историческа гледна точка идеята за киевския Ормузд и московския Ариман не издържа критиката [27]. И киевска Рус далеч не е била най-идеалното царство на света, и татарско-московския период съвсем не е бил такава безсмислена напаст, такъв, незнайно защо, надвиснал облак, какъвто е изглеждал за Толстой. Главният порок на древния южноруски строй е бил много по-ясно видян от автора на “Слово о полку Игореве”, отколкото от автора на “Змей-Тугарин”. Липсата на здрава държавна организация, отсъствието на единна власт е правила киевска Рус беззащитна против обкръжаващите я диви орди, отнемало е от историческата й жизнеспособност. Народното вече [общо събрание за решаване на обществени въпроси – бел.ред.] може да изглежда красиво отдалеч, но в действителност това е било само разновидност на междуособна война, и поетичната камбана на Новгород обикновено е призовавала не към граждански подвизи, а просто към ръкопашен бой.

          Впрочем, нашият поет в други случаи и сам много по-правилно се е отнасял към киевска Рус. Така, в стихотворението “Чужда мъка” (“Чужое горе”) [28], където Русия е изобразена като богатир, който носи върху себе си бремето на различни исторически грехове, заедно с “нещастието” на цар Иван и “татарското нещастие” се споменава също така и “Ярославското нещастие”, т.е. именно онова нещастие на политическа вражда и многоначалие, което съкрушава киевска Рус.

          Както един организъм от по-висш порядък не може, подобно на някаква гъба или малко същество, да остане без твърда и определена форма, така и великата историческа нация не може да мине  без здрав единен държавен строй. Създаването на такъв строй е дело на московския период, дело абсолютно необходимо дори независимо от татарите. Татарското нашествие е било само окончателно нагледно изобличаване на несъстоятелността на киевския ред или безпорядък, но в никакъв случай не и причина за създаването на московската държава: и хронологически киевска Рус изпада в явен упадък и безсилие, и северната единна държава започва да се сформира  (в суздалска област) – преди татарите.

          От историческа гледна точка московският период е напълно оправдан, но работата е там, че самата тази гледна точка не е най-висша и окончателна. Ако аз разбирам смисъла на известно историческо явление, т.е. неговата необходимост при дадени условия и в дадено време, това не ми дава правото да въздигам това явление в принцип и в идеал.

         Против идеализацията на московския период, против стремежа да се увековечи неговия дух – неговото осъждане от нашия поет постига със всичка сила висшата правда. Оправдава се също така и предпочитането на киевска Рус – не заради нейното “вече”, разбира се, и още по-малко заради нейното “поле”, в което, първо, не е имало нищо хубаво и което, второ, се е съхранило и през московския период (както се описва от самия Толстой в “Князь Серебряный”). Но киевска Русия е притежавала истински предимства, макар и останали в нея само в зародиш.

         Напълно независимо от тези обстоятелства, които са принудили Русия да премине от “киевския” строй към “московския”, и изобщо независимо от каквито и да било политически форми стои въпросът за онези нравствени начала в живота, в осъществяването на които е окончателният смисъл на историята. Тези начала се приемат от Русия при нейното кръщение, и тогава се задава въпросът: къде са били усещани по-силно или по-точно са били разбирани: в Киев през Х- ХII век или в Москва през ХVI-ти и ХVII-ти век. Кой е бил по-близо до идеала на християнския цар: Св. Владимир и Владимир Мономах, чиято съвест не е могла да се примири с екзекуцията на престъпниците, или Иван IV, който толкова усърдно е съвместявал благочестието с масовите убийства и изтънчените мъчения на невинни хора? Тук нещата съвсем не са свързани с личната жестокост: тя изобщо не е била характерна за такива царе, като Алексей Михайлович и Федор Алексеевич, но и при тях не са се прекратявали свирепите екзекуции на действителни и мними престъпници (например, изгарянето на старообрядците). Ясно е, че московската епоха, каквато й да е била нейната историческа необходимост в други отношения, се е съпровождала с пълно затъмнение на нравственото съзнание, решително изкривяване на духовния облик на човека, ако и да не е в страдалческата народна маса, то във висшите слоеве, които са се отдали изцяло в грубото правене на външната история. Задачата на истинския патриотизъм не е да се възвеличава това тежко и мрачно минало, а да се стараем окончателно да изкореним от нашия живот всички остатъци и следи от преживяното озверяване:

Неволя заставит пройти через грязь, -

Купатся в ней – свиньи лишь могут.

          Като поет патриот, Толстой е бил прав да избира не историческата, а пророческата гледна точка. Той не се е спирал на материалната необходимост и условията на миналото, а го е измервал отгоре от гледна точка на нравствената потребност на настоящето и уповаването на бъдещето. И тук той не е сгрешил. За нашето истинско духовно изцеление и за нашите бъдещи задачи са нужни, разбира се, не монголско-византийските предания на московската епоха, а развитието на онези християнски и истинни национални начала, за което сякаш е било обещано и предсказано от светлите явления на киевска Рус.

Х

          А. Толстой е бил поет борец. Но това не е била такава борба, която отнема духовната свобода на човека, прави го роб на някаква, макар и велика, но все пак външна цел. Онзи, за когото висшата цел на борбата е правдата Божия – всеобемаща и извисяваща се над всичко, той е свободен да се извиси и над самата борба с уверено съзнание за едно окончателно примирение. Нашият поет не веднъж през своя живот е познавал минути на такава висше успокоение, но с пълна яснота това му се е отдало преди края и е изразено в стихотворението, представляващо прекрасен заключителен акорд на цялата негова дейност:

Земля цвела.В лугу, весной одетом,

Ручей меж трав катился, молчалив;

Был тихий час меж сумраком и светом,

Был легкий сон лесов, полей и нив;

Не оглашал их соловей приветом;

Природу всю широко осенив,

Царил покой; но под безмолвной тенью

Могучих сил мне слышалось движенье.

Не шелестя над головой моей,

В прозрачный мрак деревья улетали;

Сквозной узор их молодых ветвей,

Как легкий дым, терялся в горней дали;

Лесной чебер и полевой шалфей,

Блестя росой, в траве благоухали.

И думал я, в померкший гряда свод:

Куда меня так манит и влечет?

Проникнут весь блаженством был я новым,

Исполнен весь неведомых мне сил:

Чего в житейском натиске суровом

Не смел я ждать, чего я не просил –

То свершено одним, казалось, словом,

И мнилось мне, что я лечу без крыл,

Перехожу, подьят природой всею,

В один порыв неудержимый с нею!

Но трезв был ум, и чужд ему восторг,

Надежды я не знал, ни опасенья...

Кто ж мощно так от них меня отторг,

Кто разрешил от тягости хотенья?

Со злобой дня души постыдный торг

Стал для меня без смысла и значенья,

Для всех тревог бесследно умер я

И ожил вновь в сознанье бытия...

Тут пронеслось как в листьях дуновенье,

И как ответ послышалося мне:

Задачи то старинной разрешенье

В таинственном ты видишь полусне!

То творчества с покоем соглашенье,

То мысли пыл в душевной тишине... [29]

ХI

           Аз не съм имал за цел да излагам и да правя разбор на всичко написано от А. Толстой; бих искал само да напомня в общи черти за същественото съдържание на неговата поезия. За многото хубаво и превъзходно (например, “Дракон”, “Алхимик”, трилогията [30]) изобщо не споменавам, посочвайки само най-главното. Въпреки разликата във възможните естетически оценки, никой няма да се усъмни, сигурен съм, в необходимостта да се даде добър отговор на въпроса на поета, с който завършва едно от последните негови стихотворения:

Всему настал покой, прими ж его и ты,

Певец, державнший стяг во имя красоты!

Проверь, усердно ли ее святое семя

Ты в борозды бросал, оставленные всеми,

По совести ль тобой задача свершена,

И жатва дней твоих обильна иль скудна? [31]

          Да! Задачата му е изпълнена по съвест, и съдържанието на това, което е оставил,  е важно и обилно. Като поет, Толстой показва, че може да служи на чистото изкуство, без да го отделя от нравствения смисъл на живота – че това изкуство трябва да се пази чисто от всичко низко и лъжовно, но не и от идейното съдържание и жизненото значение. Като мислител, той е дал в поетична форма забележително ясни и стройни изрази на стария, но вечно истинен платоническо-християнски светоглед. Като патриот, той горещо е отстоявал именно онова, което е било най-нужно за нашата родина, и при това – което и по-важно – той самият е представлявал това, което е отстоявал: живата сила на свободната личност.

          Руският народ притежава важни добродетели, които народите на Запад нямат – това са именно онези, които са общи за нас с Изтока, който ни е близък: съзерцателност, покорност, търпение. С тези добродетели дълго е просъществувала нашата духовна метрополия – Византия, но те не са могли да я спасят. Значи сами по себе си тези източни свойства и предимства са недостатъчни. Те не могат да спасят великата нация, ако към тях не се присъедини друг елемент, който разбира се, не е чужд на Русия, като страна, която е европейска и християнска, но поради историческите условия е имал досега у нас (както и във Византия) само слабо развитие – аз имам предвид съзнанието за абсолютното човешко достойнство, принципът на самостоятелната и самодейна личност. Поетът, който сега споменаваме, е бил един от изключително рядко срещащите се у нас носители на това истинно човешко жизнено начало, в развитието на което е главното условие за бъдещето на всеки народ. И от тази гледна точка неговите произведения са привлекателни и значителни със своята искреност: той е отстоявал с тях това, което е било дълбоко заложено в него самия – тъй като самият той е бил силна и свободна индивидуалност, човек с вътрешно достойнство, чест и истина преди всичко. Тези качества не са единствените добродетели, но без тях всички останали не  струват много; без тях отделният човек е само продукт на външната среда, а самата тази среда представлява стадо.

БЕЛЕЖКИ И КОМЕНТАРИ

[1] Откъс от стихотворението “Поет и тълпа” (“Поэт и толпа”)  от 1828; <към текста>

[2] Началото на стихотворението но Толстой “Господь меня готовю к бою ...” от 1857; <към текста>

[3] Стихотворението “Двух станов не боец, но только гость случайный ...” от 1858г.; <към текста>

[4] Откъс от стихотворението на Пушкин “Поэт”  от 1827г.; <към текста>

[5] Соловьов неточно цитира строфи от стихотворението на Пушкин “Я памятник себе воздвиг нерукотворный ...” от 1836; <към текста>

[6] Строфи от стихотворението на Пушкин “Герой” от 1830; <към текста>

[7] В отговор на стихотворението на Пушкин “Дар напрасный, дар случайный ...” от 1828 Московският митрополит Филарет (Дроздов) пише стихотворение, с което възразява: “Не напрасно, не случайно...”. За отговор на Пушкин до Филарет може да се счита стихотворението “В часы забав иль праздной скуки...” (1830г.), редове от които привежда Соловьов; <към текста>

[8] Откъс от стихотворението на М.Ю.Лермонтов “И скучно, и грустно” от 1840; <към текста>

[9] Откъс от стихотворението на Ф.И.Тютчев “29-ое января 1837” от 1837; <към текста>

[10] Откъс от стихотворението на Толстой “Прозрачных облаков спокойное движенье” от 1874; <към текста>

[11] От стихотворението “Б.М. Маркевичу” от 1856; <към текста>

[12] Откъс от стихотворението на А. Толстой “Против течения” от 1867; <към текста>

[13] От поемата “Йоан Дамаскин” от 1858; <към текста>

[14] Строфи от стихотворението “Слеза дрожит в твоем ревнивом взоре...” от 1858; <към текста>

[15] Иконоборството е възникнало във Византия през VIII – началото на  IХ в. като религиозно и социално-политическо течение. Иконоборците са отричали почитането на иконите, а по-широко и изкуството като цяло. Йоан Дамаскин, богослов и автор на църковни песнопения, сурово осъжда унищожаването на иконите. <към текста>

[16] Толстой, “Тщетно, художник, ты мнишь, что творений своих ты создатель ...” от 1856; <към текста>

[17] Откъс от поемата “Йоан Дамаскин”; <към текста>

[18] От баладата “Слепият” от 1873; <към текста>

[19] От втората част на драматичната поема на Толстой “Дон Жуан”  - 1859 – 1860; <към текста>

[20] По-надолу се цитират редове от пролога към “Дон Жуан”. През 1883г. в писмо до В.П. Фьодоров Соловьов се оплаква, че “руската изящна литература има много малко общо с философията”.Като изключение той посочва “Дон Жуан” на Толстой и трагедията на А.Н.Майков “Два свята”(откъс от писмо 3, 5); <към текста>

[21] Соловьoв цитира изцяло стихотворението на Толстой “Меня, во мраке и  в пыли...” от 1851 или от 1852; <към текста>

[22] Oт стихотворението “О, не спеши туда, где жизнь светлей и чище ...” от 1858; <към текста>

[23] Има се придвид прехвърлянето на армията на персийския цар Ксеркс през Хелеспонт (Дарданелите) през 480 г. по време на персийско-гръцката война; <към текста>

[24] Става дума за събитията, свързани с френско-пруската война от 1870-1871, довели до падането на режима на Наполеон III-ти и поражението на Франция. <към текста>

[25] В писмото на Толстой до Б.М. Маркевич от 7 февруари 1869г. се съдържат следните редове: “Моята ненавист към московския период е някаква идиосинкразия, и не ми се налага да заемам някаква поза, за да говоря за нея това, което казвам. Това не е някаква тенденция, това съм аз самият”.; <към текста>

[26] По-надолу пространно се цитират (с отделни неточности) строфи от баладата на Толстой “Змей Тугарин” от 1867. В писмото си до Стасюлевич от април 1895 Соловьов обяснява изобилието от цитати: “Може би Вие, за кратко, ще ме обвините в склонност по лесен начин да увеличавам обема на статията си, и за да Ви избавя от такава несправедлива мисъл, предлагам следното обяснение: баладата е това място, където е забит последния гвоздей на статията, междувременно ако се огранича в нея само с необходимите за гвоздея пасажи, то може да се получи доста силно, единствения способ е да я цитирам, ако не цялата, то поне да я представя с големи откъси” (Писмо, 4, 69). <към текста>

[27] Ормузд и Ариман са общоприетите в европейските езици имена на двете противоположни и противоборстващи начала в религията на древните перси: божеството, което покровителства добрите сили – Ахурамазда (Ормузд) и неговия антипод и враг Анхра-Майню (Ариман).; <към текста>

[28] Баладата “Чужое горе” е написана през 1866; <към текста>

[29] Стихотворението “Земля цвела. В лугу весной одетом ...”, което е написано от А.К.Толстой през последната година от живота му, Соловьов цитира изцяло, с изключение на последните два реда. <към текста>

[30] Имат се предвид  поемите “Дракон” от 1875 и “Алхимик” от 1867, а също така драматичната трилогия “Смерть Йоанна Грозного”, “Царь Федор Йоанович”, “Царь Борис”, върху които Толстой работи през 1862–1869; <към текста>

[31] Откъс от стихотворението “Прозрачных облаков спокойное движенье...” от 1874. <към текста>

© Дияна Златева, превод. Публикувано в  на: 29.12.2007.

Бр.30/август-декември 2007