100 години от създаването на Българския клон на Теософското Общество	Бр.2 /декември 2003

Бойко Златев

Теософската периодика в България

        През 1875 година в Ню Йорк от Елена Блаватска и полковник Хенри Олкът е основано Теософското общество. Основните му цели са:

        1. Да сформира ядрото на всемирното Братство на човечеството без разлика на раса, национална принадлежност, пол, каста или цвятна кожата.

        2. Да поощрява изучаването на сравнителната религия, философията и науката.

        3. Да изследва неизвестните природни закони и скритите сили в човека.

        Третата цел не е задължителна за членовете. За свой девиз теософите избират сентенцията "Няма религия по-горе от истината"¹

        През декември 1878 г. главната квартира на Т.О. се премества в Индия, където обществото бързо се разраства. То намира привърженици както сред местното население, така и сред англичаните. Към края на ХІХ век Теософското общество вече има свои секции и клонове по целия свят, на всички континети с изключение на Антарктида.

        В България теософията прониква в самото начало на ХХ век. Съществуват известни основания да се предполага, че самата Елена Блаватска е посещавала нашите земи през ХІХ век. Така например в своята статия "Кръстът и Огънят"² тя описва български народни обичаи, свързани с посрещането на новата година като сурвакането и др. и връзката им с индийската религия и митология. Описанията са толокова живи, детайлни и подробни, че създават впечатление за написани от очевидец, а не за заимствани от съответната научна литература. Но докато посещението на Елена Блаватска в България остава в сферата на предположенията, тъй като за него липсва документално потвърждение, със сигурност е известно, че през 1898 година България е била посетена от великия индийски обществен деец и реформатор Свами Вивекананда - един от най-видните представители на индийската философска школа веданта. Искайки да придобие по-пълно впечатление и да изучи по-задълбочено западната цивилизация, Вивекананда не се задоволява само с посещаването на САЩ и на Западна Европа. Той предприема пътешествие из източноевропейските страни, по време на което идва и в България. Идването му не е оставило значими видими следи, а и едва ли е имало за цел да остави такива. Известно е обаче, че духовен импулс за развитие може да бъде получен не само от ярките и ослепителни явления, но и от такива, които се извършват в тишина и без излишен шум...

                                                            През 1891 година в България започва да излиза списанието на доктор Миркович³ "Нова Светлина", от 1902 негов продължител е сп. "Виделина". В тези издания се повдигат редица въпроси, близки до проблематиката, която вълнува теософите - за любовта и братството между хората, за феномени, които е прието да се отнасят към областта на окултното, за множествеността на обитаемите светове и др.

        Официално Теософското общество има своето начало в България през 1903 година, когато в София е учреден неговият Български клон. Една година след това - през 1904 година започва да излиза и първото теософско списание в България - "Български теософски преглед". Изданието има за цел да популяризира теософските идеи. Това българските теософи правят, като превеждат и публикуват на части книгата "Древната мъдрост" на Ани Безант (по онова време председател на Т.О.) и като пишат свои собствени статии (почти всичките подписани с псевдоними), в които се стремят да осветляват редица проблеми от теософски позиции, въз основа на прочетената от тях теософска литература. Редакторите считат не само, че не трябва да дават сведения лично за себе си, но и че е излишно поместването на биографични материали за ръководителите на Т.О. и за неговите основатели - трябва да бъде популяризирана единствено самата теософия, но не и личностите, свързани с нея. Списанието съдържа и рубриката "Теософски живот", в която се поместват сведения за вътрешния живот на Т.О. както у нас, така и по света. Публикуват се и постоянни подкани към читателите да изплащат редовно абонамента си. Един от най-живите и страстно искрени текстове е посветен на анализа на причините за слабата популярност на списанието през първата година от излизането му и за липсата на всякакви отзиви в другите периодични издания. Авторът на статията (под псевдонима Алетофил) пише следното:

        "Появяването на Прегледа не предизвика никакъв литературен шум, както в самото начало, така и през цялата година, въпреки оригиналното си и нехармонично съдържание с модерните научни, религиозни и философски тенденции.

        (...) Литературните ни списания мълчаха и мълчат престъпно. При всичко че някои поискаха Прегледа в редакциите си в замяна на тяхното списание и, при всичко че го получават всекимесечно, те не се решават да го поместят даже и в специалния си отдел: "Списък на получените в редакцията книги и списания".

        (...) Никое от нашите списания не възпроизведе поне отчасти някоя наша статия, макар всяка такава да бичуваше настоящено социално, интелектуално и морално заблуждение и да изтъкваше реалните морални принципи, присъщи на человеческата същност, които трябва да легнат в основата на интелигентното модерно човечество. Редакторите на различините списания напълно се съобразяват с нашето общество. Те знаят, че настоящият читател би дремал с часове върху една статия, препълнена с любовни приключения и чувственни влечения и ето защо те дремят заедно с читателите си като им създават съответствующи статии."

        Описаната картина е твърде добре позната и днес на всеки българин, когато не само отделни периодични издания, но и цели писателски обединения се правят, че не се забелязват едно друго. А що се отнася до съвременната преса, едва ли нещо се е променило значително.

        Прави впечатление подчертаният интерес на авторите към политическата и социалната проблематика, като за най-добра форма на управление неизменно се посочва абсолютната монархия. Тази тенденция достига апогея си през 1907 година, когато българските теософи решават да реформират клона си, който дотогава е с демократичен устав, на абсолютно-монархически начала. Дали в резултат на тази реформа или на нередовно плащаните абонаменти, през същата 1907 година списанието престава да излиза.

        Щафетата се поема от списание "Пътят" (1907-1908) с главен редактор Софроний Ников. "Пътят" продължава публикуването на преводни теософски произведения и като съдържание не се различава много от своя предшественик. Настъпило е обаче едно знаменателно събитие - сътрудник на списанието става поетът символист Вен Тин, с което се извършва първата стъпка на излизането на прохождащата българска теософия от сферите на окултното и политиката към далеч по-обхватната сфера на културата.

        През 1906 г. започва да излиза списание "Задгробен мир" с главен редактор В.Граблашов. Списанието е орган на Психическото дружество в София, създадено по образеца на лондонското дружество за психични изследвания с цел изследване на онези "явления от областта на духовния свят, които не могат да се обяснят с познатите физически закони". Изданието се стреми да помества на своите страници предимно научни изследвания на споменатите феномени. публикуват се статии на авторитетни учени, най-вече по въпроси, свързани с научното изучаване на спиритичните явления (например "Заслужава ли спиритизмът да бъде изучаван сериозно?" от Шарл Рише - професор по физика в Парижкия университет), както и философски разсъждения за задгробния живот ("Целта на живота" от Леон Дени). За разлика от дружеството за психични изследвания в Лондон, чието отношение към теософията е твърде отрицателно и дори враждебно, Психическото дружество в София се отнася към теософията с подчертан интерес и уважение и печатният орган на дружеството помества произведения на автори теософи. През първата година от съществуването си "Задгробен мир" публикува един кратък разказ на основателката на теософското общество Елена Блаватска, "Отвъд гроба" на Ч.Ледбитър и "Безсмъртието на човека" от Софроний Ников. Списанието излиза до средата на 1907 г. През 1910 подновява излизането си за още една година, но вече без теософски материали, като изключим "Разказ на едно дете за Атлантида" от ученика на Блаватска Уилям Кингсланд. Но чисто теософско издание се появява отново чак през 1912 година, в навечерието на Балканската война. Основни двигатели на новото списание "Теософия", като и на целия български клон на Т.О. по онова време са Софроний Ников и поетът Иван Грозев. "Теософия" има сложна съдба. Излиза от 1912 до 1925 с две големи прекъсвания - от 1915 до 1919 и от 1922 до 1923 . Като цяло редакторите продължават линията на "Български теософски преглед" и "Пътят", но вече с чувството за придобит опит и макар и краткотрайна, но все пак традиция, чиито продължители се явяват. Преводите остават приоритетни. Независимо от това обаче оригиналните български статии заемат важно място в издавието. Повишава се качеството и на самите преводи. През 1912 започва публикуването на трите части на "Гласът на безмълвието" от Елена Блаватска - един текст с непреходна стойност. Преводач е Иван Грозев, който съумява да предаде точно и вярно смисъла на текста и едновременно с това да съхрани поетичността на оригинала. Но като цяло за теософската периодика в България е характерно, че се превеждат най-вече текстове на тогавашните ръководители на Теософското Общество - Ани Безант, Чарлз Ледбитър, Джинараджадаса, по-късно Кришнамурти и Арундейл, докато с много редки изключения не се появяват материали от основателите на Т.О. Така за  българските читатели остава почти непознат един голям корпус от философски статии на Елена Блаватска, а имено тези няколокостотин произведения наред с класическите големи трудове на Блаватска като "Разбулената Изида", "Тайната Доктрина" и "Ключът към Теософията" дават представа за теософското учение такова, каквото е било преподадено от неговите основатели. В този смисъл няма да е погрешно, ако кажем, че българската теософска периодика представлява адекватно отражение на процесите, протичащи в Теософското общество в световен мащаб - все по-голямо отдалечаване от духа и принципите на неговите основатели и техните Учители. В България обаче се наблюдава и друга тенденция с обратна насоченост - стремежът по-пълно да бъдат разбрани теософските принципи. Така две тенденции - инволюционна и еволюционна - се срещат една с друга и от взаимодействието им се поражда явлението българска теософска периодика. За кратко еволюционната тенденция взема връх - това става през 20-те години, когато осъществяването на целите на Т.О. започва да се поставя наистина на широка културна основа. И сп. "Теософия" е важна стъпка в тази посока.

        Същинската коренна промяна обаче идва не от официалния орган на Теософското общество в България (което през 1920 година от клон към Френската секция се преобразува в Българска секция), а с основаването на вестник "Анхира" - "лист за окултизъм и литература" през 1921 година. Вестникът е събитие не само в теософската периодика в България, но и в културния живот на страната като цяло. На страниците му наред с текстовете на Е.П.Блаватска, П.Д.Успенски и Рудолф Щайнер се публикуват произведения от М.Метерлинк, А.Стриндберг, Р.Емерсън, Рабиндранат Тагор, Лев Толстой, Николай Рьорих, Гео Милев и Николай Райнов. На последния се дължи и това внезапно съживяване в българската теософия, изваждането и от маргиналното и поставянето и, макар и за кратко, във фарватера на българския културен живот. Защото, ако приемем за верни думите на индийския мислител и йогин Ауробиндо Гхош, че абстрактната философия на веданта е била приведена в действие от личността на Вивекананда, то с пълна сила можем да кажем, че теософията в България е бела приведена в действие от личността на Николай Райнов. "Анхира" излиза в две последователни години и през 1923 година се преобразува в списание "Орфей", което още три години продължава да публикува автори като Андрей Бели, Вячеслав Иванов, Юл.Словацки, Д.Мережковски, Е.Касирер и др.

        Наред с "Орфей" едно друго списание - "Всемирна летопис" претендира да представя света на непознатото и тайнственото през призмата на културата. Издател и главен редактор е софийският адвокат Иван Толев. На списанието сътрудничат видни български поети като Иван Грозев и Дора Габе. През 1919 и 1920 са поместени доста на брой теософски материали, но по-късно те почти напълно изчезват от неговите страници - вероятно защото теософите вече имат две собствени списания. До 1927 г., когато спира да излиза, "Всемирна летопис" публикува и класически произведения на Е.Сведенборг ("Езикът на ангелите"), К.Фламарион ("Смъртта и нейната тайнственост") и др., кабалистични текстове, златните стихове на Питагор в превод от старогръцки, съобщения за любопитни факти от света на науката, като например опитите на индийския учен Джагадиш Чандра Бозе върху растения. Независимо от това обаче в сравнение с "Орфей" "Всемирна летопис" оставя впечатлението за една крайна нееднородност и безвкусно съчетаване на стойностното с посредственото. Последното е представено най-вече със символистичните поетични опити на редактор-издателя, които съпровождат читателя от първата до последната страница на списанието. Те обаче надали биха могли да бъдат по-дразнещи от натрапчивите реклами в съвременните медии.

        Със спирането на "Всемирна летопис" историята на българската теософска периодика може да се смята за завършена. Самото Теософско общество навлиза в етап на все по-голямо отдалечаване както от първоначалния си дух, така и отреалностите в света. През 1933 година излиза сп. "Теософски вести", а през 1935 г. българските теософи с големи усилия успяват да възстановят, но не и истински да възродят "Орфей" - без участието на Николай Райнов то е само едно тясно пропагандно списание, което през 1940 г. закономерно прекратява своето съществуване.

        Несправедливо пренебрегвана в миналото като "мистична" и "идеалистична" теософската периодика има своето безспорно важно място в българската култура и заслужава сериозно научно изследване (настоящата статия няма претенциите да прави такова изследване и съдържа по-скоро впечатления на автора от запознаването с изданията на българските теософи, отколкото техен изчерпателен анализ). Погледът на съвременния човек към теософските списания от първата половина на ХХ век наистина е способен да открие в тях множество недостатъци, но нека не забравяме, чеслед 1989 година не се появи нито едно жизнеспособно издание, което да покрива макар и частично тематиката на теософските издания на достатъчно високо културно равнище.

    1. По-подробни сведения за Теософското общество магат да бъдат намерени в книгата на Богомил Райнов "Тайното Учение" (Петекс, 1991).

    2. Статията ще бъде публикувана в следващия брой на "Палитра".

    3. По-подробна информация за доктор Миркович, първият български лекар хомеопат и виден участник в борбите за църковна и национална независимост на българите, може да бъде намерена във в. "Хомеопатия", бр. 3(4), март 1999 г.