РАЗКАЗ

Бр.2 /декември 2003


Алфред Хейдок (1892-1990)

Живот на подвиг и несломима преданост

       Алфред Петрович Хейдок е роден през 1892 г. в един от най-живописните кътове на Латвия, в чифлика Долес, недалеч от река Амата. Когато бил на три години, семейството се преселило в друга област, в чифлика Адлер, където преминало детството на бъдещия писател. Когато станал на осем години, майка му започнала да го учи да чете. Не се минало много време и всички книги от домашната библиотека и от съседните чифлици били вече прочетени от малкия Алфред. На дванайсет години той намерил старинната Библия на баба си в кожена подвързия и я прочел от начало до край.

       Когато навършил 16 години, чичо му Карл го взел със себе си в Тверска губерния да работи в дъскорезен завод. Скоро след това там се преселило и цялото семейство. Юношата обикнал този край около горното течение на Волга. Годините летяли една след друга. Започнала Първата световна война. Хейдок бил призован на военна служба и работил на фронта като санитар. През пролетта на 1917 година в гр. Благовещенск се запознава с онази, която половин годино по-късно става негова съпруга. Вълната на революцията отнася Хейдок и жена му в далечен Харбин. Потокът от бежанци е огромен. В града цари бедност и безработица.

       Тук, в Харбин, в края на април 1934 г., Хейдок се среща с Николай Рьорих, когото приема за свой Учител. От самия Рьорих Хейдок научава за Учението Жива Етика, двамата беседват за Новата Ера на планетата, за новото човечество, за сътрудничеството и братството между народите. През същата тази 1934 година Хейдок издава и първата си книга с разкази - "Звездите на Манджурия", с предговор от Н.Рьорих. Няколоко десетилетия по-късно, в статия, посветена на стогодишнината от рождението на своя Учител, Хейдок ще си спомни, как в своите беди и нещастия хората са идвали при великия Мислител и Художник, за да получат от него не материална, а именно духовна помощ. Докосването до необятния духовен свят на Рьорих оставя в съзнанието на писателя незабравима следа. Той става един от основателите и най-активни участници на Харбинското Рьорихово дружество.

       През 1947 година Хейдок се завръща в родината си, почти веднага след това е репресиран и прекарва 10 години по лагери и затвори. Тежките изпитания силно влошават здравето му, но не сломяват неговия дух. Веднага след излизането си на свобода, макар и с увредено зрение, той се заема с превода на третия том на "Тайната Доктрина" на Елена Блаватска на руски език (първите два тома са преведени от Елена Рьорих). Следвайки съветите на своя Учител, Хейдок се заселва в планината Алтай, в гр. Змеиногорск, където не престава да твори до смъртта си, дори и след като напълно ослепява, като диктува текстовете си на своята вярна помощница Людмила Вертоградская. Превежда теософския речник на Елена Блаватска и други произведения, пише книгата "Дъга на чудесата" - цикъл от разкази по истински случаи, някои от тях от собсвената му биография, в които прави опит да даде обяснение на редица необяснени и непризнати от официалната наука феномени.  Сътрудничи и помага на всички, чиито усилия са насочени към продължаването и популяризирането в Русия на великото дело на семейство Рьорих.

       Едва през 90-те години книгите на Хейдок започват да достигат до руските читатели. Със своя безупречен стил и най-вече с идейното си богатство, породено от ярката индивидуалност и неповторимия жизнен път на техния автор, те спечелват заслужено приднание. И без преувеличение бихме могли да кажем, че творчеството на Хейдок е неоспорима и непреходна ценност не само за Русия, но и за цялото човечество.  

Литература:

А.Макаров Предисловие к книге "Радуга чудес", Рига, Виеда, 1994.

Альманах "Утренняя Звезда" №1, Москва, МЦР, 1993г.


       Текстът на разказа "Неоценената добродетел" е преведен по интернeт публикацията на адрес http://www.osd.krid.crimea.ua/~arv/heidok (този сайт вече не съществува), която на свой ред е направена по текста в книгата "Звезды Маньчжурии", New York:  New Syndicate, 1934.

 

 

Алфред Хейдок

Неоценената добродетел

 

     Но разбира се - те ядат!... Тук, на самата джонка, стои малка печка и на нея готвачът на задругата е сготвил обяд... Ето че той с дървен черпак разсипва по чашките просената чорба и я раздава на лодкарите, които с клечки в ръце нетърпеливо очакват храната.

     И те ядат!... О небеса! Как само ядат те! Клечките се движат толкова бързо, че чак ти се мержелее пред очите!

     При вида на тази картина нозете на стария Лао Ку сами закретаха по засипания с динени кори бряг направо към обядващите.

     Лао Ку е беден и стар. Лао ку от сутринта нищо не е ял.

     А нима на просяците им се яде по-малко, отколкото на лодкарите?

     Въпреки това, не би следвало да се доближава твърде бързо до обядващите: те могат да замахат с ръце към него и веднага да го прогонят. Освен това, обядващите са седнали на третата джонка от брега - до тях трябва да се мине по тясно мостче, а много ли му трябва на стария Лао Ку да се подхлъзне и да падне във водата!

     Разбира се, в такъв случай лодкарите веднага ще го извадят, но... разсърдени от излишната бъркотия, за нищо на света няма да му дадат да обядва! Няма да му дадат!...

     Лао Ку бавно се движи по мостчето, в движение изважда сивата от мръсотия торбичка, признак на жалката му професия, сваля своята опушена тиролка с пробито дъно и се настанява недалеч от обядващите, намествайки се седнал на широка дъска, прехвърлена между две джонки.

     Той нищо не казва и за нищо не моли - за какво са думите, когато и така се вижда защо е дошъл?

     Бръснатата глава на Лао Ку върху тънка кафява шия се извръща към щастливите хранещи се и в този момент удивително наподобява узряла тиква.

     Но все пак - как ядат те! О небеса!... Как ядат те и как остъргват своите чашки!... Ако продължават така, те ще изядат всичко и нищо няма да остане за стария Лао Ку...

     Не е ли по-добре да ги помоли сега, когато още не всичко е изядено?

     Не, гладните са зли, а ситите са милостиви... Трябва малко да почака, докато се наситят...

     Търпението е великата майка на добродетелта... От брега, покрай Лао Ку се придвижва към джонката собственикът на бакалията.  Лао Ку смирено прибира краката си и целият ляга на мостчето, за да може бакалинът да мине - та нали Лао Ку не иска да пречи на никого! На него му трябва само с присъствието си да въздейства на обядващите, макар че те поради своята алчност си дават вид, че не го забелязват...

     - Ox-ox! Ай-я-ха! - се изтръгва вопъл от старата гръд на Лао Ку: невнимателният бакалин е настъпил пръстите на ръката му и болезнено ги е притиснал..

     Може би да повика още малко? Не! Не. Лао Ку изплашен млъква под гневния поглед на почеренелия като въглен лодкар. Погледът сякаш казва "Какво си се развикал бе, въшко такава!..."

     - Нищо! Нищо! - усмихва се Лао Ку, кима с глава и духа пострадалите пръсти - подметките на господина са меки...

      Нищо... Той ще чака... Сега вече със сигурност ще му дадат... Той дори няма да ги гледа право в очите, това не му подобава, впрочем, той и така вижда дъвчещите усти и премятането на клечките.

     Цялата вътрешност на стареца потреперва от глад. Той изплюва съвсем бяла слюнка в мътните води на Сангари. Това може - той не говори, не досажда, а и нима тази слюнка не е по-красноречива от всякакви думи?... Мъчителна минута...

     Изведнъж Лао Ку потръпва от внезапно появилата се опасност - по брега се приближава още един просяк. Това е Пи И. Още съвсем хлапе.

     Със своята торба и подрънкваща в движение празна консервена кутия, която се люлее на парче канап, той също е забелязала храната и бърза насам?

     Но защо идва ту?! Нима не вижда, че Лао Ку вече отдавна е заел това място и чака? Нима това хлапе си мисли, че и на двамата ще им дадат?...

     Син на глупави родители и самият той глупак... Би трябвало да бъде прогонен оттук с пръчка!...

     И въпреки това Лао Ку няма да го гони! Не, той ще подвие крака и ще го пусне също както преди това бакалина.

     Нека лодкарите видят неговата смирена учтивост. Дори пред себеподобните! Те, естествено, ще я разберат, ще я оценят и ще дадат на стария Лао Ку голяма чашка чумиза и може би ще хвърлят в нея няколко парченца печена чушка...

     Освен това хлапето ще циври и лодкарите сами ще го прогонят...

     Пи И от прилично разстояние протегна към обядващите своята празна кутия и зациври тъжно и жално. Това беше древната просяшка песен за умиращите от глад родители и за неговите, на Пи И, нескончаеми болести и язви.

     В това време Лао Ку безстрастно съзерцаваше зеления противоположен бряг и чакаше нащрек. Професионалният нюх не го измами - Пи И бързо отхвръкна, получил ритник. Около половин минута той в колебание постоя на мостчето, а след това, признал поражението си, с лукава усмивка се запъти към брега.

     Сега е негов ред, на Лао Ку... Своевременно и учтиво... С цветисто обръщение той извръща глава към обядващите...

     - О небеса! Те са изяли всичко!!! - фразата заседна в гърлото му. Лао Ку се задави - лодкарите делово прибираха клечките си, а във всички казани - пустота!

     Опитният поглед на стария просяк точно прецени, че и при най-голямо умение оттам не може да се изстърже и четвърт чашка.

     И така, алчните хора не оцениха неговата смирена учтивост.

     Нека - мислеше си Лао Ку, запътвайки се обратно към брега, - нека се върти колелото на живота: ще минат векове, ще дойдат нови животи и тогава Лао Ку ще седи до пълния казан, а лодкарите ще бъдат на неговото място...

 

 


(с) Алфред Хейдок. (с) Бойко Златев, превод. Публикувано в  на: 01.12.2003.

Бр.2 /декември 2003