ЗА СПИСАНИЕТО

Бр.29/май-юли 2007

Бойко Златев е роден през 1975 г. Завършил е астрономия и ФЯЕЧ (1999) и приложна статистика (2004) в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на около 20 научни публикации по астрономия, статистика, история, философия и др., както и на множество стихотворения, разкази, публицистични статии, публикувани в сп. “Пламък”, сп. “Понеделник”, в. “Словото днес”, в. “Новият пулс”,  студенстски вестник “Меркурий”, “Русская зарубежная газета” (издание на Православния богословски институт “Св. Сергий” в Париж) и други издания. Дебютната му стихосбирка “Азбука на светлината” (Хрикер, 2004) е отличена с наградата на Българския ПЕН-център на 33-тия национален преглед-конкурс на дебютната литература “Южна пролет”. Носител е и на множество други награди от национални литературни конкурси. Преводач от руски и английски език на книги, статии и документални филми. Понастоящем работи като експерт в Националния статистически институт и е главен редактор на интернет списание “Палитра”.

 Как стигнахте до идеята да издавате списание “Палитра”?

 Някъде към средата на 2003 година двамата със съпругата ми Дияна търсехме нови пътища за осъществяване на културна дейност, свързана със синтеза между науката, изкуството и философията като равноправни пътища на познанието. Спряхме се на формата на интернет списанието, която съответстваше на нашите възможности, и едновременно с това ни позволяваше да достигнем до цялата българска интернет аудитория както у нас, така и в чужбина.

“Палитра” се роди в доста трудно за нас в много отношения време и беше, освен всичко друго, и начин да отговорим на трудностите с един жизнеутвърждаващ акорд. Тук бих искал да се спра на едно забележително съвпадение, което съм сигурен, че не е случайно. Първата статия, която подготвихме за първия брой на списанието, беше преведената от руски “Няколко думи за ноосферата” на Владимир Вернадски – гениален руски учен и философ космист, създател на множество научни школи в различни области. И по-късно разбрахме, че самото понятие “ноосфера” или “сфера на разума” е било възвестено на света от Вернадски по време на негова лекция в разгара на Втората световна война, при невиждан студ и виещи под прозорците вълци, доближили се до жилищата на хората в отчаяно търсене на храна. Прозвучало е като контрапункт на всичко това. Така споделя последният жив свидетел на тази лекция, който по онова време е бил дете – професорът от Московския държавен университет Андрей Николаевич Зелински – историк, ориенталист, поет и композитор, син на великия химик Николай Зелински и ученик на Юрий Рьорих. Двамата с Дияна сме изключително благодарни за духовната подкрепа, която Андрей Николаевич и съпругата му д-р Юлия Шишина (поетеса и психиатър, ученик и съавтор на великия руски учен Александър Чижевски) ни дадоха за издаването на “Палитра” и за други наши начинания.

В представите на доста хора, които познавам, издаването на списание като нашето – напълно некомерсиално и изцяло на доброволни начала – представлява нещо като хоби за хора, които са си “надвили на масрафа” и са обезпечили напълно живота си в материален план. В нашия случай не беше така. Години наред “Палитра” се хранеше не от нашия излишък от време и пари, а от най-насъщното за нас и така се превърна в неразделна част от живота ни.

Списанието ни не притежава и едва ли ще притежава някога милионна или дори стохилядна читателска маса. Но изминалите години ни бяха достатъчни да се убедим, че понастоящем то е единствено по рода си у нас и заема важно място в българското културно пространство. За това свидетелства и фактът, че в класацията на HuLite.net “Палитра” стабилно заема третото място по популярност след “Литературен вестник” и сп. “Пламък”. Съотношението на брой читатели към брой автори при нас също е доста по-добро от това в повечето литературни сайтове. Голям е и броят на писмата до редакцията, които получаваме от цял свят. Тук му е мястото да спомена, че “Палитра” нямаше да може да просъществува без своите спомоществуватели като д-р Татяна Станчева и художничката Красимира Вълканова, нямаше да може да изгради своя облик без автори като Стоян Вълев, Борислав Гърдев, Петър Чухов, Владо Любенов, Кръстьо Йорданов, Яна Деянова, Манол Дешев, Георги Михалков и много други, и нямаше да има смисъл да съществува без многобройните си читатели. На всички тях бих искал да изкажа своята благодарност и признателност

Доста хора ви помнят като лектор и активен участник в дейността на Българско сдружение “Рьорих”, но това остана в миналото. Какви бяха причините да се разделите със сдружението?

Ще Ви кажа нещо, което не е толкова широко известно - бях не само лектор, но в известен период от време и член на ръководството на сдружение “Рьорих”. Но сдружението престана да бъде това, което беше. Ако трябва да започна отначало, ще кажа, че Българско сдружение “Рьорих” беше основано през 1993 година от 17 български интелектуалци. Сред главните му цели бяха възраждане на духовността и културата на човечеството и в частност на българския народ, и формиране на ново мислене чрез изучаване и разпространение на идеите и философското, научното и художественото наследство на семейство Рьорих, както и съхраняването и това наследство, представляващо изключителна ценност за цялото човечество. През 90-те години Българско сдружение “Рьорих” обединяваше множество почитатели и последователи на това велико семейство. Значителна част от тях бяха учени и хора на изкуството, което създаваше една неповторима атмосфера на творческо единение. Именно тази атмосфера постепенно беше съзнателно угасена при последните двама председатели на сдружението (Тодор Ялъмов и Марга Куцарова), на които то послужи като трамплин за реализация на лични цели. Първият подмени културната дейност с търговска (продажба на компютърни копия на картини на Рьорих), а втората – с духовна самозванщина и де факто вместо с културна дейност се наложи да се занимаваме със самата М. Куцарова, която със самодейните си и самозвани напъни за духовно наставничество досади безкрай на повечето членове, включително и на онези, които подкрепиха нейната кандидатура за председател с надеждата, че един млад деен юрист ще успее да стабилизира сдружението в административен план и ще създаде условия за нормалното му развитие. Съответно интелектуалците или напуснаха сдружението, или бяха по груб и безцеремонен начин изтласкани от него от председателката М.Куцарова, която се опита да превърне административния си пост в своего рода амвон на духовното учителство, без някой някога да и е гласувал такова доверие, и така широко разкри дълбините на собственото си невежество. Именно отблъснати от невежеството, напуснаха сдружението неговите учредители, учените, хората на изкуството (доколкото знам с едно изключение, което иде само да потвърди правилото), младите членове и симпатизанти на организацията, членовете (в това число и аз) на всички досегашни управителни съвети, работили някога с М. Куцарова. Повечето от напусналите просто предпочетоха да творят и да създават, вместо да похабяват енергията си в организационни борби и безплодни пререкания.

Днес в България се превеждат и издават от ентусиасти книги на Николай и Елена Рьорих и за тях, в университетите се защитават магистърски тези, посветени на различини аспекти от тяхното творчество, но цялата тази дейност протича извън двете организации, носещи името Рьорих и самонарекли се “национални”.  И едва ли би могло да е другояче, след като ги оглавяват Т. Ялъмов и М. Куцарова. Мисля, че бъдещето ще оцени справедливо заслугите на тези две лица и дейността им ще влезе в учебниците като христоматиен пример за осъществяване на тих погром върху едно перспективно културно дело.

 И после, след като напуснахте, създадохте “Палитра” и учредихте ново сдружение?

 Да, създадохме “Палитра”. В интерес на истината това е само една от многобройните инициативи, които нямаше как да бъдат реализирани в авторитарните условия, които наложиха един след друг председателите на сдружение “Рьорих”.

Две години по-късно заедно с историка Кръстьо Йорданов, художничката Красимира Вълканова и съпругата ми създадохме сдружение “Нова палитра”. Оказа се, че всички учредители са имали опит в издаването на различен вид издания. Кръстьо Йорданов е основател и първи главен редактор на излизалия в средата на 90-те години в Пловдив студентски вестник “Меркурий”, а Красимира Вълканова навремето направи първия опит да представи в българоезичния интернет творчеството на семейство Рьорих.

От времето на учредяването си сдружение “Нова палитра” събра хора с различни интереси, всеки от които върви по свой път на усъвършенстване. Но едновременно с това всички вървим заедно – в многомерното пространство на културата това не е парадокс.

Освен издаването на интернет списание, сдружението осъществява и ред други дейности. Най-важните измежду тях са издателската (досега сме издали две книги – “Гласът на Безмълвието” на Елена Блаватска и “Космическа философия” на Константин Циолковски) и научно-популяризаторската, която се реализира в рамките на станалата вече традиционна пролетна лектория “Unitas temporum” (“Единство на времената”). Лекторията дава възможност на изследователи от различни дисциплини да представят свои засега слабо известни, но впечатляващи научни достижения. Темите на лекциите обхващат историята астрономията, философията, теологията, литературата, криптографията и се разват на повишен интерес от страна на публиката – обичайно е след всяка лекция да следва продължителна и плодотворна дискусия.

 Върху какви научни теми работите в момента? Кое от достигнатото от Вас намирате за най-интересно и впечатляващо?

 Усилията ми са насочени най-вече върху започнатото преди шест години изследване върху литературното творчество на някои руски и български автори. Това е гранична тема, която освен към статистиката, има отношение и към филологията, психологията, космобиологията и др. Идеята ми е да установя и по възможност да обясня закономерностите, според които са разпределени във времето периодите на вдъхновение при отделната личност. Различни изследователи споменават различни периоди и цикли, в това число и 11-годишния цикъл на слънчева активност, но почти не разглеждат проблема за спецификата, т.е. поради какви причини при даден автор конкретният цикъл или друга особеност присъства, а при друг – не. Първите ми резултати, отнасящи се за творчеството на руските поети Александър Блок, Марина Цветаева, Валерий Брюсов и Максимилиан Волошин, получиха високата оценка на участниците в 11-тата международна конференция по слънчево-земни въздействия в София и 6-тата международна конференция “Космос и биосфера” в Партенит (Украйна) – и двете проведени през 2005 г.

Друг проблем, който ме вълнува, е изследването на морфологията на историческия процес. След морфологичните закони за обвързаността на масовите движения с 11-годишния слънчев цикъл, изведени от великия руски учен Александър Чижевски, в тази област продължават да се натрупват забележителни резултати като например 504-годишната цикличност, известна на древните, преоткрита и научно обоснована от словашките учени Палеш и Микулецки. Мен ме интересува присъствието в световната история не на цикличните структури, а онези, свързани със златното сечение. По същата тема работят и учени от Московския държавен университет “Ломоносов” и от Санкт-Петербургския държавен университет. Онова, което най-много ме впечатлява, е присъствието в световната история на своеобразна сложна ритмика от събития, които се подреждат подобно на нотите в едно класическо музикално произведение. Всички значими исторически събития, включително и такива, които донасят на хората много страдание, изграждат една величествена хармония, за осмислянето на която единствено науката не е достатъчна и е необходима помощта на философията и духовните традиции.  

На какво се дължи вашият интерес към проблемите на псевдонауката и по-специално към т. нар. торзионна афера? Вероятно като физик сте възмутен от шарлатаните-псевдофизици?

 Най-напред бих искал да поясня, че не съм физик-теоретик и никога не съм бил, макар формално да притежавам съответната диплома. Физик, и то голям, беше дядо ми проф. Иван Златев, за когото пазя в сърцето си малобройни, но много светли спомени. Аз самият обаче съм просто един страничен човек в тази наука и резултатите от опита ми в нея, придобит поради желанието на родителите ми, само потвърждават това. Съавтор съм на няколко научни статии по физика, публикувани в авторитетни научни списания, но никоя от тях не е цитирана в научната литература примерно колкото статията ми “Теософската периодика в България”, която написах преди четири години за “Палитра”. Всъщност всичко това с физиката беше толкова отдавна, че дори не си спомням конкретните научни проблеми, по които съм работил и едва ли самият аз вече бих могъл да обясня на някого за какво става дума в статиите ми по физика. А и, честно казано, изобщо не държа на своето авторство в тях и бих го подарил на всеки желаещ, стига да беше възможно.

Що се отнася до отрицателното ми отношение към псевдонауката, то е принципно и не се ограничава единствено с нейните проявления във физиката, а и към тези в биологията, медицината, литературознанието и изобщо навсякъде, защото няма научна дисциплина, в която псевдонауката да не се опита да пробие, ако намира изгода в това. В докладите на състоялата се в Института по философия на БАН през 2004 г. конференция за псевдонауката, където представих и моя доклад за торзионната афера, прозвучаха много такива примери. А един от най-пресните нашумели примери в това отношение е с докторската дисертация на Владимир Росов в Русия, в която дисертантът очерня и клевети Николай Рьорих, като се опитва да припише политически цели на културната му дейност. Въпреки че международната научна общност в лицето на свои видни представители (сред тях са академикът на Руската академия на науките Челишев, академикът на монголската академия на науките Шагдар Бира, зам-ректорът на Софийския университет и член на президиума на ВАК на Р България професор Александър Федотов, президентът на Академията на индийската култура професор Локеш Чандра) осъди това посегателство на псевдонауката срещу великия мислител и художник и неговото дело, тази, за щастие все още неутвърдена, дисертация продължава да бъде лансирана от определени кръгове в Русия, които явно намират изгода в нея.

Редакцията на “Палитра” също изпрати свой отрицателен отзив за труда на В.Росов до ВАК на Руската федерация. И за в бъдеще ще продължаваме да сме непримирими към подобни прояви, какъвто и да е техният източник.

 Кога започнахте да пишете стихове?

 От десетгодишен, но първите ми сериозни стихотворения са датирани с 1989 година – т.е. прописал съм сериозна поезия “след преврата”, както шеговито се изрази редакторът на едно наше литературно списание.

 Забелязах, че централно място във Вашата поезия заемат самотата, смъртта и тъгата. Случайно ли е това?

 Не. Стиховете ми са най-правдивото свидетелство за моя живот. Когато препрочитам днес старите си стихотворения, те ми помагат да усетя колко близо до небитието се е намирало години наред собственото ми съществуване и в каква отчайваща самота съм живял. В това отношение “Азбука на светлината” не е представителна книга, тъй като в нея са събрани по-оптимистичните ми творби.

Как съчетавате толкова различни неща – редакторство на интернет списание, наука, поезия... сигурно има и още?

 Съчетаването на различни пътища на познание, каквито са науката и изкуството, невинаги е лесно и изпитвам искрена радост от това, че при мен то се получава естествено и без някакво специално усилие. Съчетаването им с “Палитра” не е трудно, доколкото става въпрос за списание за наука, искуство и философия

 Какво е отношението на семейството Ви към вашата дейност?

 Благодаря Ви за този въпрос. Както вече споменах, съпругата ми е също като мен редактор на “Палитра” и във всички културни начинания участваме заедно.

Що се отнася до родителите ми, нещата за съжаление стоят доста по-различно...

Както казва Пророкът от едноименната безсмъртна книга на Халил Джубран: 

“Вашите деца не са ваши чада.

Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.

Идват чрез вас, но не са из вас.

И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.”

 Смятате ли, че случилото се между Вас и родителите Ви е карма?

 Със сигурност е. Мнозина обаче свързват понятието карма най-вече с неотвратимия трагизъм на някаква фатална предопределеност. Докато всъщност карма е нещо много хубаво – ако извлечем уроци от нея и вземем правилните решения, свободната ни воля може да промени нашето бъдеще в благоприятна за нас посока.

 Споменавате хомеопатията. В някои издания тя е причислена към псевдонауката и се говори за нейната несъвместимост с християнството. Как ще коментирате това?

 Доколкото съм запознат с проблема от няколкото статии по този въпрос, публикувани навремето в “Църковен вестник” от моя състудент Васил Тинчев, тези критики се основават на факта, че механизмът на действие на хомеопатичните лекарства все още не е намерил своето научно обяснение. За лаика изглежда невероятно как един последователно разреждан разтвор, който едва ли съдържа и няколко молекули от първоначалното вещество, може да притежава някакво лечебно действие. И оттам на тези лекарства започват да се приписват едва ли не магични свойства или пък да се измислят някакви псевдотеории, които да запълнят съществуващата празнина.

Но според мен на този, на когото му е чужда хомеопатията, не би следвало да му е близко и християнството, тъй като принципът им е общ. Ницше в “Антихрист” изрази своето неразбиране на силата на Христовата жертва с думи, много подобни на тези на критиците и противниците на хомеопатията. Според Ницше ефектът от християнското състрадание (той, разбира се, намира този ефект за вреден) “се намира в нелепо преувеличено отношение към величината на причината – смъртта на Назарянина”.

Онези, за които тази аналогия е недостатъчна, могат да узнаят или да си припомнят, че хомеопатията се е ползвала с одобрението на такива духовни колоси на православието като светителя Феофан Затворник и св. праведен Йоан Кронщадски, а първите хомеопатични конгреси в Русия са осъществени под почетния патронаж на св. мъченик цар Николай Втори. Това би трябвало да пресече всички критики и недоумения.

 Кои бяха книгите, които повлияха най-много на формирането на Вашия мироглед?

 На първо място в хронологичен ред – Ницшевия “Заратустра”. С тази книга се запознах още като ученик в прогимназията и макар тогава да разбрах твърде малко от нея, тя остави в съзнанието ми неизгладим отпечатък. Когато бях в шести клас, т.е през 1988 г., започна живо да ме интересува темата за смъртта и отвъдното и започнах да давам всичките си спестени пари за антикварни издания на излизалата през 20-те години библиотека “Теософия” – предимно книги на Ани Безант. В началото на 90-те изключително много ме впечатли “Упадешамрита” (Нектарът на наставленията) на Шри Рупа Госвами. Този кратък текст (нямам предвид коментара на Прабхупада към него) съдържа универсални истини за духовния живот, които могат да бъдат приложени в рамките на всяка духовна традиция. По същото време прочетох и будистките “Дхамапада” и “Махапаринирвана сутра”, както и “Гласът на Безмълвието” на Елена Блаватска. По-късно се запознах и с книгите на философско-нравственото учение “Жива Етика”, създадени от Елена Рьорих в сътрудничество с Учители от Изток, предпочели да останат анонимни. Интересът ми към Живата Етика вероятно нямаше да се пробуди истински без, от една страна, да прочета преди това “Тайното учение” на Богомил Райнов, а от друга – ако нямах поглед върху руската философия и поезия на сребърния век и най-вече върху руския космизъм, чиито най-видни представители са А.В.Сухово-Кобилин, Николай Фьодоров, Константин Циолковски, Александър Чижевски, Владимир Вернадски, отец Павел Флоренски. От християнските книги освен, разбира се, Библията, най-голямо възхищение у мен предизвикват “За началата” на Ориген от Александрия и “Добротолюбието”.

Но много повече, отколкото от книгите, съм научил от общуването със скъпи за мен хора, част от които за съжаление вече не са между живите - измежду тях бих искал специално да спомена дядовците ми проф. Иван Златев и Борис Тонков (културен деец и теософ), както и поетесата Венета Мандева.

Какво бихте пожелали на читателите на “Палитра”?

 Обикновено в такива случаи пожелавам щастие, но сега ще поясня какво разбирам под тази дума. Пожелавам им да отхвърлят едно след друго покривалата на илюзията от своя живот, докато накрая бъде напълно отбулена истината. Щастието е в познанието и винаги е примесено с печал. Любовта е също познание.

© . Публикувано в  на: 16.08.2007. Нанесени корекции на 22.08.2007

Бр.29/май-юли 2007