РАЗКАЗ

Бр.27/юли-декември 2006

Дъждът се изля като порой. И секна изведнъж, изви се дъга, която ни порази и зашемети с цветовете си. Гледахме я смаяни, дори бих казал смазани от тази любвеобилна, както ми се стори, красота.

Не успяхме навреме да стигнем до огромния дъб и сега бяхме целите вир-вода. Но слънцето пекна веднага след пороя, то щеше да ни изсуши.

Както си стояхме, приковали погледи към вълшебството на дъгата, изведнъж Мариан възкликна:

–Я-я жена!

Наистина, от самия край на дъгата, откъм реката, се задаваше и идваше към нас жена. Виждахме само силуета й – дълги спуснати свободно коси и бяла рокля.

После видяхме, че е боса.

Взирахме се в жената, а тя идваше насреща ни.

Но явно не ни е видяла, тъй като щом наближи чухме, че си тананикаше песничка, в която упорито се повтаряше едно и също.

Не знаехме какво да гледаме – дали чудото на дъгата или магията на жената. Местехме поглед от едното към другото вълшебство.

Жената наближи и не ни видя.

– Ела да се скрием – предложи шепнешком Мариан.

Послушах го, по-точно оставих се да ме завлече зад гъстия шипков храсталак.

Жената се спря пред дъба и коленичи.

Едва сега видях лицето й – красавица, каквато не бях виждал даже и във филмите.

Изумени наблюдавахме с Мариан как младата жена започна да се покланя и по движението на прекрасните й сочни устни разбрахме, че нещо шепти, но прекалено тихо – нищо не се чуваше, макар притаени да се опитвахме да разберем какво точно изрича.

– Моли се... – прошепна ми Мариан, сякаш аз не виждах. Сритах го по крака да мълчи.

Ако беше молитва, то тя в никой случай не е християнска, казах си, защото жената, положила дланите си над коленете, не се кръстеше, а само се покланяше.

И се усмихваше, шепнейки.

Имаше нещо много интимно в това, което вършеше жената, стана ми съвестно, че я наблюдаваме като крадци, сякаш надзъртахме в спалня или баня. Но нямаше какво да сторя, ако си тръгнехме, тя щеше да ни види, да се уплаши, да прекъсне прелестната си молитва. На кого и за какво се молеше?

По-добре ще е да изчакаме, реших и погледнах към Мариан, той захласнато и жадно пиеше с поглед жената.

Едва не извиках от изненада, когато тя се просна в цял ръст на земята – сега тялото й плътно прилепна към земята, надигаше само главата си и отново нещо си шептеше.

Гледахме захласнати. Това ще да е някакъв ритуал, реших аз и смаян видях как жената като змия се измъкна от роклята си без да става. Сега лежеше гола, но се обърна по гръб.

Това, което наблюдавахме наподобяваше отдаване. Точно така би се гърчело тялото на жената от сладост, ако беше с мъж, точно така всеотдайно би се втурвало, точно така биха политала прекрасните й крака към небето.

Всичко приключи с добре познат вик на отключена отмала и сладост.

Жената лежа няколко минути останала без капчица сила и после се надигна, седна, облече роклята си и стана.

Мариан понечи да се покаже, но аз решително го спрях.

Жената продължи пътя си, вървеше към селото, а ние запалихме по една цигара и дълго обсъждахме на какво всъщност станахме свидетели.

До никъде не стигнахме.

Прибрахме се в селото чак в късния следобед.

Баба Въта, нашата хазайка, както винаги си седеше на стълбите.

Усмихна се като ни видя.

– Къде бяхте като валя?

– Скрихме се под един голям дъб. Близо е до реката – отговорих й, докато сядахме на тревата.

– Един огромен такъв... – опита се да обясни по-детайлно Мариан, но баба Въта го спря.

– Знам го аз, то ни е свещеното дърво открай време, та до края на света ще е тъй!

– Че тоз дъб на колко години е? Да не би да ми кажеш, че е вечен, а? – разсмя се Мариан.

– Вечното дърво е, Мариане! – потвърди, като поклати глава баба Въта.

– Затуй ли една млада жена му се молеше нещо? – възкликна Мариан, преди да успея да го спра.

Странна бе реакцията на баба Въта. Хвана се за парапета, вкопчи пръстите си и с мъка, с огромно усилие се надигна. Лицето й изразяваше уплах, недоволство, даже и гняв, примесени с изненада.

– Ама той?! Значи направил го е! Прост човек, ей! – прошепна тя, а ние я наблюдавахме объркани и смаяни.

– Жена, беше жена! – подвикна Мариан и смигна палаво. – Ама да знаеш каква жена – за чудо и приказ! Като я видиш само за оная работа си мислиш!

– Млъкни! – скара му се бабата, краката й явно не държаха и тя отново се свлече, отпусна се на стъпалото. – Хем му казах – не прави щуротии, той – не, милион ще натрупам! Колко души ще изгори сега... Пустият му мискинин!

– Аз ти говоря за жена, ти ругаеш някакъв мъж! – изкикоти се Мариан. – Ама кой за каквото си мисли, макар че на тебе ти е минало временцето, а бабке?!

– Нищо не разбираш ти! – изпъшка баба Въта. – Я по-добре млъкни!

– Що?! – опули се от изненада Мариан.

– Щото си прост, момчето ми, затуй! – сопна се бабата.

– Що да съм прост, бейби?! – направи се на обиден Мариан и тайничко ми смигна.

– Щото живееш на тази земя, ама нищо не знаеш за нея. Затуй! –ядоса се хазайката ни.

Намесих се аз, цялата тази история ми се струваше твърде загадъчна и аз се опитах да накарам старицата да каже каквото знае, а тя, явно, е съвсем наясно какво точно е станало.

– Ех, момчета, момчета! – затупка с бастуна си баба Въта. – Чудя се как можахте да се пръкнете такива никакви?!.

Мариан понечи да реагира, ама аз навреме го спрях.

– Живеете си, уж сте с очи, ама не виждате, уж сте с уши, ама не чувате, уж сте с ума си, ама нищо не разбирате. Такива сте ми вие –никакви!

Предполагах, че след обвинителната реч ще се обоснове, ще изложи доказателствата и тя наистина го направи.

– Ако се бяхте вслушвали в това, което са пеели и разказвали предците ви – бабите ви, дядовците ви, щяхте веднага да разберете какво точно се е случило пред очите ви.

– А ти обясни, ние обещаваме да се поправим! – изрече ужким виновно Мариан, гавреше се, разбира се.

– Добре, добре... – съгласи се снизходително хазайката ни и попита: – Валя ли?

– Като из ведро! – ухили се Мариан.

– Сетне видяхте ли поне дъгата?

– Видяхме я – кимна смирено като прилежен, но тъп ученик Мариан.

– А знаете ли каква сила има дъгата? – прошепна баба Въта.

– Красива е! –възкликна Мариан.

– Тя затуй е красива, защото има сила в себе си, страшна сила! И знаете ли каква е тя? – огледа ни и двамата подигравателно, ясно й беше, че нищичко не знаем.

– Не – призна Мариан и сведе глава. А аз едва не се изкисках от физиономията му на виновно идиотче.

– Оттам, откъдето дъгата пие вода, всеки може да се превърне от мъж в жена и обратното. Туй може дъгата! – обяви със сияещо лице старицата и тропна с бастунчето си по най-долното стъпало.

Замълчахме потресени от наивността на тази старица. Дали си вярваше?! Биваше ли да я убеждаваме, че това са дивотии и глупости? Заслужаваше ли си? По-късно разбрах, че едни и същи мисли са се въртели в главите и на двама ни с Мариан.

– Ти... ти вярваш ли си, че това е възможно? – попитах максимално спокойно, без да изразявам покрусата, която ме обхвана поради фантастичното, бездънното невежество на тази жена.

– Как да не вярвам? – разсмя се баба Въта. – Колко пъти съм го правила!

Въздъхнахме съкрушени едновременно с Мариан.

Баба Въта местеше поглед от мен към Мариан и обратно. После насмешливо попита:

– Вие май не ми вярвате, а?

Разсмяхме се, не издържахме.

Баба Въта се ядоса и бастунчето й отново затупка по най-долното стъпало.

– Да вървим. Не е минало много време, ще мога да ви покажа, че говоря истината, глупаци с глупаци!

Старицата решително стана, този път без да се опира и тръгна към вратичката. Настигнахме я,  вървяхме от двете й страни като верни стражи на ходещата по земята глупост...

– Сега, като минем ей край оная къща, ще ми ловнете една кокошка.

– Ама тя е чужда! – възпротивих се, а старицата ми се сопна:

– Ще върнем петел!

Вече си мислех как ще подгоня кокошката, тя ще се разкудкудяка, ще излезе стопанинът и ще ме погне, щяхме да станем за смях...

Но като стигнахме двора, откъдето трябваше да задигнем кокошката, една чисто бяла и охранена птица сама кацна на оградата. Аз понечих да се втурна към нея, но баба Въта ме спря:

– Не ми трябва помощта ти, нали си много честен, ще се оправя и сама!

И подмина кокошката, но тя скочи на пътя и тръгна след нас.

Мариан пребледня и тайно се прекръсти, а аз едва издържах да не се изсмея, защото го знаех колко вярващ е.

До реката старицата упорито мълча, а ние с Мариан току се обръщахме да гледаме как кокошката крачи покорно и смирено след нас. Следваше ни като кученце...

Когато стигна реката, баба Въта приседна на брега и плъзна бастунчето си във водата. Обърна към себе си мокрия му край, заразглежда капките стичаща се вода и кимна доволно:

– Има още сила, сега ще видите, неверници проклети!

Пребледнял и разтреперан, Мариан наблюдаваше старицата и не криеше страха си.

Може би затова бабата се обърна към мене:

– Хвани кокошката!

Ах, как ми се искаше да е изчезнала проклетата кокошка, ама тя си стоеше на метър от нас, не помръдваше, сякаш препарирана!

Като протегнах ръце, животинчето даже не реагира. Гушнах го и го понесох  към баба Въта, но тя ме спря и нареди:

– Хвани кокошката за краката.

Докопах я, както ми нареди, и главата й увисна.

– А сега потопи кокошката във водата! – посочи реката бабата.

– Да я удавя ли искаш? – възпротивих се аз.

– Само ще я намокриш и ще я измъкнеш – сухо обясни старицата, а очите й се смееха.

Хванал се бях на хорото, нямаше как, трябваше да играя – стъпих внимателно на брега и внимателно пъхнах кокошката в реката.

Най-потискащото беше, че кокошката сякаш е мъртва, не реагира от допира с водата.

– Пъхай, пъхай! – изкомандва старицата зад мен и аз се стреснах и  едва не изтървах нещастната кокошка.

Бях я напъхал изцяло във водата, когато чух следващата заповед:

– Вади!

Рязко измъкнах животинчето от водата. Изкрещях от изумление и пръстите ми, които досега здраво стискаха краката, се разтвориха.

Бялата кокошка се беше превърнала в черен петел!

Той изтърси от перата си полепналите капки вода, вирна гордо глава и изкукурига!

Никога няма да забравя това кукуригане! Прозвуча ми като изстрел досами ухото ми в потискащата, лятна, селска тишина.

Старицата се надигна и посочи с бастунчето към дъба:

– Хайде сега да отидем при божеството да му се поклоним!

Тътрехме като пребити нозе с Мариан, влачехме се след баба Въта. Интересна гледка представлявахме, най-отпред – старицата, след нея – ние, пребледнели от страх, а последен гордо пристъпваше петелът.

Като стигна мощната сянка на дъба, старицата се свлече на колене и така се придвижи, влачейки се. Спря на метър от огромния, мощен ствол на дървото. Ние я следвахме прави.

Баба Въта се поклони на дъба и забърбори нещо неразбрано. Сетне се обърна, помислих, че нещо има да ми каже, приведох се към нея, но тя ме пропъди с ръка.

Гледаше към петела.

Той мина край нас и се спря до старицата. Тя му изрече нещо неясно. И тогава видяхме как старицата сведе ниско глава, а същото стори и петела.

Стояха така може би минута, а после тишината се проряза от мощно кукуригане.

Когато стигнахме двора, откъдето задигнахме бялата кокошка, баба Въта посочи с бастунчето си оградата и петелът се метна, кацна на нея, сетне се прехвърли в двора и изчезна.

Приседнахме отново пред къщата – ние на зелената трева, а баба Въта на стълбите.

– Е, сега повярвахте ли ми, момчета?

– И какво излиза, че жената, която видяхме, е била мъж така ли? –попита потресен Мариан.

–Ей, сети се! Браво бе! Знаех си, че всичко ще проумееш! – разсмя се ехидничко старицата. И ни разказа за някакъв безпътен тип, който от дъжд на вятър се завръщал в селото, веднъж се опитал да я ограби, а сега пък подслушал старците в кръчмата и решил да промени пола си –като жена щял да стане милионер, тъй да изпълни лелеяната си от години мечта.

Слушахме и не вярвахме на ушите си, но си мълчахме.

Надвечер отидохме в кръчмата – пансионът при баба Въта не е пълен, тя осигуряваше само спането, а селският кръчмар Йоло – храната.

Посрещна ни за първи път намръщен, явно грижите ще са го налегнали и него, не продума и думичка – подаде ни две чинии с готвено и хляб, сетне донесе и тракна на масата две халби ледена бира.

 – Вкусно ли беше яденето? – попита кръчмарят, щом  преместихме в края на масата празните чинии.

Кимнахме и двамата с Мариан. Чувствахме се преяли и сега наблягахме на бирата.

– Ядохте вещерски петел, затуй питам! – ухили се Йоло и доволен отпи от чашата си с мастика на кристалчета, която държеше в ръката си.

– Какво? –попитах аз, понечих да стана  и не успях.

– Какъв петел? –пребледня Мариан.

– Вещерката, вашата хазайка, баба ви Въта, днеска ми задигнала една бяла кокошка, ама я заменила с един черен петел! Реших да го затрия, щото знае ли човек какво може да ти стори! Та му резнах главата, сготвих го, а вие похапнахте добре! Най-много да станете и двамата жени! Хе! Щом кокошката ми стана петел!..

Видя пребледнялото лице на Мариан, потупа го по рамото и бащински загрижено го успокои:

– Не се бой де, нищо няма да ти стане! Баба Въта ви е хазайка, как ще ви навреди!

© Стоян Вълев. Публикувано в  на: 28.12.2006.

Бр.27/юли-декември 2006