РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
Мария Гюзелева
ЗМЕЙКИНЯ
|
Зачу се, че из близкото село ламя се навърта и майстор Камен нададе ухо. Вече му бе дотегнало да се разправя само с калфите и чираците си, пък и ергенлъкът му бе омръзнал напоследък, ама тукашните моми нещо не го блазнеха много-много и той реши хем да види ламята /че то зер не всеки ден слиза от планината, я!/, хем да си доведе невеста. И тъй, майстор Камен даде заръките си, качи се на коня си и отпраши към близкото село. На заник слънце спря в една гостилница и що да чуе? Всички само за тая пуста ламя разправят. – Ей на, - викаше един, - вчера пак е откраднала дюли от хаджи Нейчо. – И той обещал трийсет златици на тоя, който я фане. – рече друг. – Де, де! Че ламя лови ли се? – зачуди се трети и вдигна тост. – Ай, за ламята! – Че кой ша раче да гони Михаля, бе? – изви вежди четвърти. –То треба или да си малко луд, или малко мръднал, че ламя да ловиш! Пфу! – Ама кат почне да крадне добитъко, – изфъфли пети, – тогаз друго ша пеешш... – Тъй ми, сега дюли, после – цървули! – обобщи философски ханджията и се обърна към Камен, който мълчаливо си пиеше виното.Ти що ша кайш? – Що ли? – изправи се Камен. – Аз съм готов да я фана тая ламя! – Що кайш? – запита пак някой и одаята се разтресе от смях. –Щял ламята да фаща, тъй ли? – Аз от думата си не се отричам! – извика Камен и в очите му проблесна гневна искра. – Ако тя е ламя, аз съм дваж повече! Водете ми при хаджи Нейчо още сега!
* * * – Тъй, тъй... – засука мустак Хаджи Нейчо и го огледа отгоре-додолу и обратно. – Искаш ламята да фанеш, а? Камен вдигна гордо глава. – Затуй съм дошъл. – Тъй, тъй. Ама явно не си тукашен, щом не знайш, че двама веке опитаха да я фанат и след срещата с нея станаха като Пейча Ханъмата,а? Камен опули очи любопитно. – Кой е тоя? – Тукашния луд. – поясни Хаджинейковица и благо погледна Камен. – Жал ми е да те гледам, юначе. Здрав, прав, сигур и невестата си си оставил да плаче по тебе... Ний с мъжо ми челяд нямаме, ама като майка ти казвам: върни се, отдето си, не си взимай беля на главата. Камен коленичи пред нея и й целуна ръка. – Нека си опитам, мале, късмета, туй ми е на мен орисията, знам – да я фана. – Е, добре. – склони най-накрая Хаджи Нейчо, – харен момък си, не говориш празни приказки.Ама чуй що ще ти река: земи една торба с орехи, нож и върви при билкарката Дена да ти да даде омайниче, тя знае от кое, чу ли? Камен изпълни заръката и тръпен зачака що ще стане. Престоя сума ти време скрит в близката череша и колко орехи изяде, сам не разбра. По едно време, малко преди първи петли, нещо забуча, зафуча, затрещя и една лека мъгла взе да обвива Камен. – Брей, що става? – огледа се момъкът, но не видя нищо.Само клепачите му взеха да натежават все повече и повече и аха да падне от черешата. В последния миг той се хвана по-здраво, стисна омайничето и се дялна с ножа.Болката го върна на земята и Камен бързо-бързо се свести. И що да види? Една змеица бере дюли и току си припява нещо. – Тъй значи. Ще ме приспиваш. – ядоса се Камен и като се зачуди какво да прави, продължи да я наблюдава. – Това ли им било ламята? – промърмори след малко той, спусна се на земята тихомълком, изкатери се на дюлата и без тя да го усети, заби нож в рамото на змеицата. Тя падна от дървото и изпищя като жена. – Бре, – уплаши се Камен, – дали не я убих? Момъкът се спусна долу бърже и какво бе учудването му като вместо змеицата видя чудно хубава мома, от рамото на която шуртеше кръв. Усетила го, тя отвори очи и прошепна: – Не ме убивай, юначе, ще ти се отплатя за добрината. Камен махна с ръка. – Нищо не ща.Само не идвай повече, че ги е страх от теб, чу ли? Момата едва-едва кимна и Камен, сетил се за омайничето, го постави на раната на ръката й. След малко момата се свести и му се усмихна. – Благодаря ти, юначе. Ето ти тези три ябълки за късмет. Самодивски са.Дадоха ми ги отдавна, а сега аз ги давам на тебе. – Не ги ща. – Камен я гледаше като омагьосан. – Не ми трябват. – Вземи. – повтори момата. – Искам моя късмет да е твой. Добър момък си. Блазе на невестата ти. – прошепна тя и преди да изчезне му остави една змейска кожа. – Да видат какво геройство си сторил. – рече тя и го целуна по устните.
* * * Камен тръгна унило към село. Хич не му се прибираше, ама занаята му сам нямаше да се върше. Бе показал кожата на змеицата на Хаджи Нейчо /даже му я остави за спомен/, прибра парите и с по-пусто и откогато да било сърце, се запъти към къщи. Камен въздъхна. Тая змеица му легна на душата и сърцето и ги притискаше все по-силно и по-силно. Пък и нейде из себе си Камен знаеше, че и тя го обикна. По едно време толкоз тежко стана на Камен, че той спря уж да си почине от пътя и разряза една от ябълките, които се мотаеха из джоба му. Камен зяпна. От ябълката бе излязла русалия и сега му се усмихваше дяволито. – Искаш ли ме? – запита тя, но Камен само поклати глава. – Тогаз си отивам. – ядосано го погледна русалията и хукна начумерена към близкото вирче. Камен вдигна рамене и разряза втората ябълка. От нея се показа самодива и му се изплези. – Вземи ми ризата и жена ще ти бъда. Камен дори не я й погледна и тя се изгуби из очите му. Момъкът отряза и последната ябълка. Отвътре изскокна чудно хубава девойка в сърма и злато. – От човешки род съм. Човеците най-добре знаят да любят. – прошепна тя и поиска да го докосне. Камен обаче се дръпна рязко и девойката се разтвори във въздуха. – Ех, змейкиньо, що ме омагьоса? – прошепна той и що да види? От него пред нищото се показа змеицата в човешки облик. – Ех, ергенче, не хареса ли мома? – наведе глава тя, а очите й огън мятат. – Май нова отплата трябва да мисля, а? Да не е някоя девойка от твое село? Камен поклати глава.
Девойката
постоя замислена малко и нали е змеица, разбра що става в ума му. – Ех, юначе, – разсърди се ужким змеицата, – що искаш тогава? Камен набра смелост. – Тебе искам, моме в змейски одежди, тебе. Ама ти едва ли ще слезеш в селото без змийските дрехи… – Това ли било? – усмихна се момата дяволито. – Пък аз си мислех, че ще искаш слънчовата щерка… - засмя се тя и хвърляйки змийските си дрехи, ги подпали с поглед. – Що стори? – ужаси се Камен. – Ако решиш да си идеш, как ще го сториш? И как ще се браниш? – запита той, а тя се засмя отново. – Ти ще ме браниш, юнако. Пък и няма да искаш да си тръгвам… – блеснаха закачливи искри в очите на змеицата и тя го погледна уж сърдито. –Айде да ходя да си видя новата къща, че слънце ще зайде… – Ба, ще зайде. Като зайде, ти ще ми светиш. – провикна се радостен Камен и като я качи на коня, отпраши към своето село…
|
||
|
|
|
©
Мария Гюзелева. Публикувано в
|
|